Том Кланси
Дъга Шест (5)

4. ПСА

Събудиха се, когато самолетът кацна на Хийтроу. Краченето до терминала като че ли продължи вечно. Там ги посрещна полиция, която ги придружи до вертолетната площадка за полета до Херефорд. Докато минаваха през летището, Чавес мерна водещото заглавие на един вечерен таблоид — швейцарската полиция се била справила с грабителски терористичен инцидент в Търговската банка в Берн. Доядя го, че други прибират лаврите от неговата успешна акция, но пък нали точно в това се състоеше смисълът на ДЪГА. Екипът вероятно щеше да получи някое мило благодарствено писмо от швейцарското правителство — и писмото щеше да приключи пътя си в кантонерката с поверителни документи… Двата военни хеликоптера кацнаха в базата и бойците се прибраха в сградата си. Вече минаваше единадесет вечерта и всички бяха уморени: денят бе започнал с обичайната ФП и бе завършил със стреса от акцията в реални условия.

Но все още не беше дошло време за почивка. Всички столове в „яхъра“ — общото помещение, бяха подредени в полукръг пред един голям телевизионен екран, до който ги чакаха Кларк, Стенли и Ковингтън. Беше време за прегледа след акцията — ПСА.

— Добре дошли, момчета — каза Кларк щом всички заеха местата си. — Добре свършена работа. Всички противници премахнати, без никой от екипа да пострада. И все пак в какво сбъркахме?

— Използвах твърде много експлозив на задната врата. Ако близо до нея имаше заложник, щеше да бъде убит — призна си честно Пади Конъли. — Предположих, че вратата е по-здрава, но не се оказа така. — Той сви рамене. — Не знам как бих могъл да го коригирам.

Джон се замисли. Конъли го беше атакувал с твърде педантичната си откровеност — сигурен знак, че е добър човек.

— Аз също. Какво друго?

— Сър, трябва да поработим повече, за да привикнем с ефекта на флеш-бенг. Аз лично бях доста объркан, докато минавах през вратата. Добре че Луи пое първия изстрел. Не съм сигурен, че щях да се справя.

— Как беше вътре? Можехме ли да заловим някого жив?

— Не, мон женерал — обади се сержант Луи Лоасел. — Всички държаха автомати и ги бяха насочили към заложниците.

Не можеше и дума да става за избиване с изстрел на оръжието в ръцете на терорист. Приемаше се, че терористът разполага с повече от едно оръжие, и допълнителното обикновено се оказваше осколочна граната.

— Съгласен. Луи, ти как се оправи с флеш-бенга? Ти беше по-близо от Джордж.

— Аз имам жена — отговори с усмивка французинът. — Тя ми крещи непрекъснато. Всъщност — продължи той, след като уморените кискания заглъхнаха, бях запушил едното ухо с ръка, другото бях притиснал към рамото си и бях затворил очи. Освен това нали аз контролирах детонацията.

За разлика от Томлинсън и останалите, той бе могъл да предвиди мига на трясъка и бляскането — на пръв поглед незначително предимство, но всъщност от решаващ характер.

— Някакви други проблеми при влизането?

— Обичайното — каза Прайс. — Много стъкло по пода… може би да сложим по-меки подметки? От това стъпките ни ще станат и по-тихи.

Кларк кимна и забеляза, че Стенли си записа.

— Някакви проблеми при стрелбата?

— Не — отговори Чавес. — Беше светло, така че нямахме нужда от ПНВ^[1]. Онези бяха щръкнали като идеални мишени. Изстрелите бяха лесни. — Прайс и Лоасел кимнаха в знак на съгласие.

— Снайперистите?

— От позицията ми и лайно не се виждаше — изръмжа Джонстън.

— От моята също — допълни Вебер. Английският му беше зловещо съвършен.

— Динг, ти пусна Прайс напред. Защо? — попита Стенли.

— Еди е по-добър стрелец и е с повече опит. Разчитам на него повече, отколкото на себе си… засега — добави Чавес. — Като цяло, задачата изглеждаше проста. Всички знаеха вътрешното разположение и беше лесно. Разделих целта на три зони на отговорност. Двете виждах сам. В третата имаше само един обект — това беше донякъде предположение от моя страна, но информацията ни го потвърждаваше. Трябваше да проникнем бързо, защото основният обект. Модел, се канеше да убие заложник. Не биваше да му позволим да го направи.

— Някой да коментира това? — обърна се Джон към събралата се група.

— Ще има моменти, когато ще трябва да се позволи на някой терорист да убие заложник — заяви трезво доктор Белоу. — Няма да е приятно, но все някога ще се наложи.

— Ясно, докторе. Други съображения?

— Джон, трябва да проучим полицейското разследване на тези типове. Терористи ли бяха, или крадци? Не знаем. Мисля, че трябва да го разберем. Не бяхме в състояние да проведем никакви преговори. В този случай това може би нямаше значение, но в бъдеще ще има. Трябват ни повече преводачи. Моите езикови познания не са на необходимото ниво, а имам нужда от преводачи, които говорят моя език, добри в нюансите и прочие. — Кларк видя, че Стенли си записа и това, погледна часовника си и каза:

— За днес стига. Видеозаписите ще прегледаме утре сутринта. Свободни сте.

 

 

Когато Чавес се прибра, Паци гледаше телевизия.

— Здрасти, скъпа.

— Добре ли си?

Чавес вдигна ръце и се завъртя.

— Никакви дупки и драскотини.

— Показаха те по телевизията. В Швейцария.

— Знаеш, че нямам право да коментирам.

— Динг, знам с какво се занимава татко от дванадесетгодишна — подчерта доктор Патриша Чавес. — Нали се сещаш. Таен агент, също като тебе.

Нямаше никакъв смисъл да крие.

— Да. Паци, аз бях. И моят екип.

— Кои бяха онези?

— Може би терористи, може би обирджии. Не съм сигурен — каза Чавес, докато сваляше ризата си.

Паци го последва в спалнята.

— По телевизията казаха, че всички те са убити.

— Аха. — Той си свали панталоните и ги окачи в гардероба. — Нямахме избор. Те се канеха да убият заложник… трябваше да влезем и да го предотвратим.

— Не ми харесва това. Той я погледна.

— И на мен не ми харесва. Обаче помниш ли онзи случай, когато още беше студентка? Когато асистираше при онази ампутация? Не ти харесваше, нали?

— Не, изобщо. — Беше автомобилна катастрофа и кракът на пациента беше така лошо потрошен, че не можеше да се спаси.

— Това е животът, Паци. На човек не му харесват всички неща, които е длъжен да прави.

Чавес седна на леглото и захвърли чорапите в отворения панер. „Таен агент Чавес — помисли си той. — В този момент би трябвало да получиш водка с мартини, но по филмите никога не показват героят да си ляга да спи, нали? От друга страна, кой ли иска да го свалят, след като е убил някого?“ Това си струваше една иронична усмивка. Той се излегна върху завивките. „Бонд, Джеймс Бонд.“ Затвори очи и отново видя кадър от банката и преживя мига: как вдига МР-10, как мушката кацва на главата на онзи — който и по дяволите да беше той — Гутенах се казваше май, нали? И как натиска спусъка толкова спокойно, както когато си вдигаш ципа, след като си се изпикал. Пуф-пуф-пуф. Бързо и тихо, нали има заглушител, и онзи, който и по дяволите да беше, вече е мъртъв като вмирисана риба. Да, този тип и тримата му приятели нямаха кой знае какъв шанс — всъщност нямаха никакъв шанс.

Но човекът, когото бяха пречукали преди това, също не бе имал никакъв шанс, напомни си Чавес. Някое нещастно копеле, случайно озовало се в банката, за да направи депозит, да поговори с кредитния служител или просто да изтегли дребни пари за подстрижка. „Спести си съжалението към него“ — каза си Динг. А докторът, когото Модел беше готов да убие, сега си беше у дома, вероятно с жена си и семейството, сигурно вече достатъчно поркан, или може би взел здрава доза успокоително, за да се справи със сериозното треперене, и може би си мислеше дали да не се обади на някой колега и приятел психиатър, който да му помогне да се отърве от стреса. И сигурно се чувстваше адски шибано гадно. Но човек все пак трябва да е жив, за да чувства нещо, каквото и да е то, и това все пак е по-добро от другата говняна сцена: жената и дечицата да седят в къщата някъде край Берн, да си изплакват очите и да се питат защо татенцето вече го няма.

Мдаа. Той беше отнел един живот, но беше спасил друг. С тази мисъл възстанови кадъра и си припомни първия изстрел, който улучи онзи задник точно пред ухото — беше вече мъртъв, още преди вторият и третият куршум да улучат в кръг с диаметър по-малко от 5 сантиметра и да пръснат мозъка му по стената на три метра зад него и тялото му да се свлече като чувал. И как автоматът му се бе ударил в пода с дулото нагоре, и слава Богу, не беше гръмнал да засегне някого, а изстрелите в главата не бяха позволили на пръстите му да се стиснат в спазъм и да дръпнат спусъка от гроба… истински хазарт: беше го научил на тренировките. Но въпреки това беше незадоволително. По-добре щеше да е да ги спипат живи и да разровят мозъците им за това, което знаят, и защо са действали по този начин. Така можеш да научиш материал, който можеш да използваш следващия път — или, само може би ~ да се добереш до някой друг, до копелето, което дава заповедите, и да му надупчиш задника с десетмилиметрови куршуми с тъп връх.

Акцията не беше съвършена, трябваше да го признае, но при заповед да се спаси живот той беше спасил живот. И засега трябваше да се задоволи с това. След миг усети, че леглото се поклаща — жена му си легна до него. Пресегна се да хване ръката й, но тя веднага я сложи върху корема си. Аха, значи малкият Чавес риташе. Това си заслужаваше една целувка и Динг се извърна към Паци.

 

 

Попов също се беше изтегнал в кревата си, след като беше ударил няколко водки, докато гледаше местните телевизионни новини, последвани от редакционен панегирик на ефективните действия на местната полиция. Сега-засега не съобщаваха самоличността на крадците — престъплението беше квалифицирано като опит за обир, което донякъде беше разочаровало Попов, макар и сам да не разбираше защо. Той беше проявил искрената си преданост към своя работодател… и междувременно беше прибрал значителна сума. Още няколко такива цирка и щеше да може да си живее като цар в Русия или като принц в много други държави. Сега вече можеше да си позволи комфорта, който толкова често беше виждал и за който толкова беше завиждал, докато действаше като разузнавач за бившето КГБ. По онова време се беше чудил как. по дяволите, неговата страна изобщо би могла да надвие държави, които изразходваха милиарди за удоволствия в добавка към още повечето милиарди за въоръжение. И всичко им беше по-добро от онова, което собственото му отечество беше в състояние да произведе — иначе защо трябваше да му възлагат да разкрива техническите им тайни? Така беше работил през последните няколко години от Студената война — и още тогава знаеше кой ще я спечели и кой ще я загуби.

Но да дезертира за него никога не беше представлявало приемлив вариант. Каква полза имаше да предаде страната си заради някаква нищожна стипендия или обикновена работа на Запад. Свободата? Това беше думичката, която Западът все още си даваше вид, че цени. И какво му е хубавото да можеш да скиташ на свобода, ако не разполагаш с подходящ автомобил, с който да го правиш? Или ако не можеш да си позволиш приличен хотел? Или нямаш парите, с които да си купиш яденето и пиенето, от които човек има нужда, за да се наслади на живота както си му е ред? Не! Неговата първа командировка на Запад без дипломатическо прикритие беше в Лондон, където беше прекарал повечето си време в броене на скъпите коли и на удобните таксита, които човек можеше да вземе, щом го домързи да върви пеш… докато той самият трябваше да се придвижва главно с метрото, което беше удобно, анонимно и евтино. „Евтиното“ обаче беше добродетел, към която той не изпитваше особено влечение. Да, капитализмът притежаваше единствената добродетел да възнаграждава хора, които са си избрали подходящи родители или им е провървяло в бизнеса. Да ги награждава с лукс, удобство и комфорт, несънувани и от царе. И тъкмо към това Попов внезапно бе изпитал жажда и още тогава се беше зачудил как би могъл да го придобие. Хубава, скъпа кола — мерцедес беше нещо, за което винаги си беше мечтал — и подходящ просторен апартамент близо до добри ресторанти, и пари за пътуване до места, където пясъкът е топъл и небето — синьо, и много жени около него, нещо, което със сигурност и Хенри Форд е правил, няма начин. Какъв е смисълът да разполагаш с толкова могъщество, ако ти липсва волята да го използва?

Е, сега той беше по-близо до осъществяването му. Единственото, което му оставаше, бе да уреди още няколко работи, като тази в Берн. Ако работодателят му беше готов да плаща толкова много на едни глупаци — какво пък, глупакът лесно губи парите си. А виж, Дмитрий Аркадиевич не беше глупак. С тази мисъл той вдигна дистанционното и изключи телевизора. Утре — събуждане, закуска, уреждане на банковия депозит, и после взимаш такси до летището за полета на „Суис Еър“ до Ню Йорк. Първа класа, естествено.

 

 

— Е, Ал? — попита Кларк над халбата тъмна английска бира. Седяха в сепарето в ъгъла.

— Твоят Чавес се оказа точно такъв, какъвто го описват в рапорта. Умно от негова страна, че е пуснал Прайс напред. Не оставя егото си да го води. У един млад офицер това ми харесва. Разчетът на времето му е правилен, схемата също, стрелбата прецизна. Ще стане. Екипът също. Добре, че първия път се оказа лесно и че този Модел не се оказа костелив орех.

— Гадно копеле. Стенли кимна.

— Прав си. Германските терористи са си такива.

— Някакви изводи от срещата?

— Доктор Белоу беше най-добрият. Трябват ни повече и по-добри преводачи. Ще поработя над това утре. В Сенчъри Хауз не може да нямат хора, които да използваме. О, да, и Нунън също…

— Той е от новите. Беше техник във ФБР. Използваха го в екипа за освобождаване на заложници — за техническа поддръжка. Добър е, знае как да стреля, има и известен разузнавателен опит — обясни Кларк. — Добро момче е. Може да се разчита на него.

— Монтирането на видеонаблюдението беше изпипано добре. Прегледах записите. Не са лоши. Като цяло, Джон, отличен за Екип 2. — Стенли надигна халбата си.

— Приятно е да разбереш, че всичко действа добре, Ал.

— До следващия път.

Дълга въздишка.

По-голямата част от успеха, Кларк го знаеше, се дължеше на британците. Той се бе възползвал от поддържащите им системи, а техните хора на практика водеха обезвреждането две трети от него. Луи Лоасел се бе оказал точно толкова добър, колкото твърдяха французите. Това дребно копеле стреляше като Дейви Крокет, беше умно и беше невъзмутимо като скала. Какво пък, французите също имаха опит с терористите — веднъж Кларк беше излизал на акция с тях. Добре, първата щеше да се запише като успешна. ДЪГА вече беше утвърдена. Както и той самият.

 

 

Клубът „Цинцинат“ притежаваше голяма къща на Масачузетс Авеню, и често я използваше за полуофициални вечери — нещо съществено в живота на висшия елит на Вашингтон. На тези вечери силните на деня можеха да се срещнат и да утвърдят статута си покрай питиетата и маловажните разговори. Новият президент го правеше някак си трудно, разбира се, с неговия… ексцентричен подход към управлението, но никой не можеше да промени нещо съществено в порядките на този град, а новата реколта в Конгреса имаше нужда да се научи „как наистина работи Вашингтон“. Не беше по-различно, отколкото на други места из Америка, разбира се, и за мнозина събиранията в тази бивша богатска къща изглеждаха просто нова версия на вечерите в клубовете, където те бяха изучили изисканите правила на поведение сред властващото общество.

Карол Брайтлинг беше една от новите влиятелни личности. Разведена от десетина години, тя имаше три доктората — от Харвард, от Калифорнийския университет и университета в Илинойс, като по този начин покриваше двете крайбрежия и три важни щата, което бе важно постижение в този град, тъй като й гарантираше незабавното внимание, ако не и автоматичната благосклонност на цели шестима сенатори и на голям брой бизнесмени, които до един разполагаха и с гласове, и с комисии.

— Хванахте ли новините? — попита я сенаторът от Илинойс.

— Какво имате предвид?

— Швейцария. Или терористична акция, или банков обир. Швейцарските ченгета се справиха чудесно.

— Биячи с пушкала — отбеляза с безразличие Брайтлинг.

— Но е добро шоу за телевизията.

— Футболът също — подчерта Брайтлинг със злобничка усмивка.

— Права сте… Защо президентът не ви поддържа за глобалното затопляне? — попита сенаторът, чудейки се как да прекърши самочувствието й.

— Е. не че не ме поддържа. Президентът смята, че по въпроса са нужни повече данни.

— А вие не?

— Честно казано, не. Мисля, че разполагаме с всички необходими данни — и върховите, и на най-ниско ниво. Но президентът не е лично убеден и не иска да прилага мерки, засягащи икономиката, преди да се е убедил лично. — „Ще трябва да го подработя още малко“ — помисли си тя, но не го каза на глас.

— И това не ви радва?

— Разбирам неговата гледна точка — отвърна съветничката на президента по научните въпроси и сенаторът малко се изненада. Значи не всички в Белия дом се равняваха по президента, така ли?

Назначаването на Карол Брайтлинг към персонала на Белия дом беше изненадващо, тъй като възгледите й бяха твърде различни от тези на президента, колкото и да беше уважавана в научните кръгове заради убежденията си по опазването на околната среда. Това беше дързък политически ход, вероятно замислен от шефа на администрацията Арнолд ван Дам, несъмнено най-ловкият политически комбинатор в този град на непрекъснато маневриране, който беше осигурил на президента поддръжката на екологичното движение, превърнало се във Вашингтон в сериозна политическа сила.

— Не ви ли дразни това, че в момента президентът е в Южна Дакота и трепе гъски? — попита я с кикот сенаторът, докато един от сервитьорите му сменяше питието.

— Хомо сапиенс е хищник — отвърна Брайтлинг и огледа залата за друг събеседник.

— Но само мъжете, нали? Усмивка.

— Да, ние жените сме по-миролюбиви.

— О, това там в ъгъла не е ли бившият ви съпруг? — попита сенаторът и се изненада от промяната в изражението й, щом го каза.

— Да. — Гласът й беше съвсем спокоен. Тя извърна лице в друга посока. Нямаше нужда да прави друго. И двамата знаеха правилата. Не по-близо от десет метра, никаква продължителна размяна на погледи и, разбира се, никакви думи.

— Имах възможност да вложа пари в корпорация „Хоризонт“ преди две години. Ругал съм се неведнъж за това.

— Да, Джон натрупа купища пари.

„И при това доста след развода, поради което тя самата не получи и цент.“ Може би това не беше най-добрата тема за разговор, прецени изведнъж сенаторът. Беше нов в занаята и не от най-добрите в политическите разговори.

— Да, той с неговите научни извращения понатрупа доста състояние.

— Вие не одобрявате?

— Преструктурирането на ДНК при растения и животни — не. Природата е еволюирала в продължение на поне два милиарда години без наша помощ. Съмнявам се, че има нужда от намесата ни.

— Нима има неща, които човеку не е дадено да знае? — попита с цитат сенаторът и се засмя.

Собственият му бранш беше строителното предприемачество, ровенето на дупки в земята и издигането на разни неща, които природата не желаеше да са там, въпреки че тази негова чувствителност към екологичната тематика, помисли си доктор Брайтлинг, сама по себе си беше еволюирала от любовта му към Вашингтон и от желанието му да се задържи колкото се може по-дълго тук и на власт. Това се наричаше „Треската на Потомак^[2]“ — лесно се прихващаше и не толкова лесно се лекуваше.

— Проблемът, сенатор Хоукинг, е в това, че природата е едновременно нещо сложно и твърде дискретно. Когато променяме някои неща, не можем лесно да предскажем отклоненията, които тези промени биха предизвикали. Това се нарича „Закон за непредвидените последствия“, нещо, с което Конгресът е запознат, нали?

— Тоест?

— Тоест причината, поради която имаме федерален закон за изрично указване на екологичните въздействия, е в това, че е много по-лесно да объркаме нещата, отколкото да ги поправим. В случая с рекомбинирането на ДНК ние можем по-лесно да променим генетичния код, отколкото да преценим ефектите, които тези промени биха могли да предизвикат след сто години. Такава сила би трябвало да се използва с възможно най-голяма предпазливост. Изглежда, не всеки осъзнава този прост факт.

С което беше трудно да не се съгласиш, трябваше добросъвестно да признае сенаторът. На Брайтлинг предстоеше да защити своята теза пред неговата комисия след около седмица. Дали това беше нещото, предизвикало скъсването на брака между Джон и Карол Брайтлинг? Колко тъжно. След тази преценка сенаторът се извини и се отдалечи, за да отиде при съпругата си.

 

 

— В тази гледна точка няма нищо ново. — Джон Брайтлинг беше получил доктората си по молекулярна биология в университета във Вирджиния. — Започнало е с един тип на име Нед Луд, преди няколко века. Той се е страхувал, че Индустриалната революция ще сложи край на памучната промишленост, на която се е основавала икономиката на Англия. И е бил прав. Онзи икономически модел рухнал. Но това, което го е заместило, е било по-добро за потребителя, и затова го наричаме прогрес! — Не беше изненадващо, че Джон Брайтлинг, милиардер, гонещ втора позиция в световната топкласация, държеше пледоарията си пред малка тълпа обожатели.

— Но сложността… — понечи да възрази една дама от публиката.

— Се среща всеки ден… всъщност всяка секунда. Както и нещата, които се опитваме да надвием. Ракът например. Не, госпожо, нима вие желаете да сложим край на нашата работа, ако това означава, че няма да се намери лечение за рака на гърдата? Тази болест поразява пет процента от населението по целия свят. Ракът е генетична болест. Ключът към лечението му е в човешкия геном. И моята компания ще намери този ключ! Остаряването е същото нещо. Екипът на Салк в Ла Хола намери гена убиец преди повече от петнадесет години. Ако намерим начин да го изключим, тогава човешкото безсмъртие може да стане реалност. Харесва ли ви идеята да живеете вечно в тяло на двадесет и пет годишна възраст?

— Но какво ще кажете за свръхнаселеността? — Този път възражението на съпругата на конгресмена прозвуча малко по-тихо. Мисълта беше твърде мащабна, твърде изненадваща, за да я отхвърлиш незабавно.

— Едно по едно. Изобретяването на ДДТ унищожи огромни количества болестотворни насекоми и тъкмо това увеличи населението по света, нали? Добре, сега живеем малко по-претъпкано, но нима някой тук държи да върнем комара „анофелес“? Нима маларията е разумен метод за контрол над нарастването на населението? Никой от присъстващите не иска да върнем войната, нали? А и нея сме използвали, за да ограничаваме нарастването на населението. Но я премахнахме, нали? По дяволите, контролът върху увеличаването на населението не е кой знае колко трудно нещо. Изисква се просто контрол над раждаемостта и напредналите страни вече знаят как да го прилагат, а и слаборазвитите страни го знаят, стига да имат причина да го правят… Може да мине едно поколение — продължи замислено Джон Брайтлинг, — но нима има някой тук, който да не желае отново да бъде на двадесет и пет години — и то с всички неща, които е научил междувременно, разбира се. На мен лично адски ми допада! — продължи той с усмивка.

С високите си до небето заплати и обещания за дивиденти, компанията му беше събрала невероятно талантлив екип, който да се занимава точно с този ген. Печалбите, които можеха да се извлекат от контрола над него, трудно можеха да се изчислят, а американският патент беше в сила седемнадесет години! Човешкото безсмъртие, тази древна мечта на медицинската общност, за първи път беше предмет на сериозно изследване, а не тема от жълтата научна фантастика.

— Смятате, че можете да го постигнете? — попита друга дама, също съпруга на конгресмен — този път от Сан Франциско. Всякакви жени се чувстваха неотразимо привлечени от този мъж. Парите, властта, добрият външен вид и добрите му маниери го правеха неотразим.

Джон Брайтлинг се усмихна широко.

— Попитайте ме след пет години. Познаваме гена. Трябва да се научим как да го изключваме. В това се крие огромно количество фундаментална наука, която трябва да разкрием, и по пътя се надяваме да открием куп много полезни неща. Все едно да тръгнеш на пътешествие с Магелан. Не сме сигурни какво точно ще намерим, но знаем, че ще бъде интересно. — Никой не отбеляза, че след точно това си пътуване Магелан не се беше завърнал.

— И печелившо? — попита един сенатор от Уайоминг.

— Така действа нашето общество, нали? Плащаме на хората, за да вършат полезна работа. Тази сфери не е ли достатъчно полезна?

— Ако го направите, предполагам, да. Самият сенатор също беше медик, практикуващ лекар, и познаваше основата, но дълбините на науката му бяха недостъпни. Концепцията, целта на корпорация „Хоризонт“ звучаха зашеметяващо, но той не беше от хората, които биха заложили срещу тях. Бяха се справили твърде добре със създаването на лекарства против рак и на синтетични антибиотици и бяха водещата компания в проект „Човешки геном“, глобално усилие да се разшифрова основата на човешкия живот. Самият Джон Брайтлинг бе гений и му беше лесно да привлича други като себе си в компанията. Беше невероятно обаятелен, но за разлика от политиците, длъжен беше да признае сенаторът, имаше нещо, с което да подкрепи показността си. С външния си вид на кинозвезда, с непринудената усмивка, с превъзходната способност да изслушва, със зашеметяващо аналитичния си ум, доктор Джон Брайтлинг можеше да събуди интереса на всички край себе си — и при това можеше да поучава, можеше да убеждава всички околни. Поученията му бяха прости за необразованите и доста усложнени за специалистите от неговата област, на върха на които самият той неоспоримо царуваше. О, имаше и някои други: Пат Рейли от „Харвард-Масачузетс Дженеръл“, Арон Бернщайн в „Джон Хопкинс“, Жак Елизе в „Пастьор“. И може би Пол Гинк в Беркли, Великобритания. Но това беше положението. Каква великолепна клиника можеше да създаде Брайтлинг, помисли си сенаторът — но не, той беше твърде добър, за да се хаби над хора, хванали последната версия на грипа.

Може би единственото, в което се бе провалил, беше бракът му. Е, Карол Брайтлинг също беше доста интелигентна, но повече ориентирана към политиката, отколкото към науката, и може би нейното его, доста големичко, както бе известно на всички в столицата, се бе изплашило от дарованията на съпруга й. „В този град има място само за един от нас“ — помисли си докторът от Уайоминг с усмивка. Това се чуваше достатъчно често в реалния живот, не само по старите филми. И Джон Брайтлинг, изглежда, в това отношение се справяше по-добре, отколкото Карол Брайтлинг. До лакътя на първия стоеше едно много симпатично червенокосо създание, което попиваше всяка негова дума, докато последната беше дошла тук сама и щеше да си тръгне сама за апартамента си в Джорджтаун. „Е — помисли си сенаторът, — такъв е животът“.

 

 

Валиумът помогна. Килгор знаеше, че всъщност не беше валиум. Това лекарство се беше превърнало в нещо като родово название за умерени успокояващи средства, а точно това беше създадено от фирмата „Смит-Клайн“ с различно търговско име и с добавъчното предимство, че се получаваше добър коктейл с алкохол. За бездомници, които обикновено бяха свадливи и се караха за територия като улични псета, групата на десетимата изглеждаше спокойна. Големите количества пиячка помагаха.

Висококачествените бърбъни изглеждаха най-предпочитаното питие, изпивано от евтини чаши с лед, заедно с всевъзможни примеси за онези, които не държаха особено да го пият чисто. За изненада на Килгор, повечето не държаха.

Медицинските прегледи бяха минали добре. Всички се оказаха здравоболни хора, външно доста жизнени, но отвътре с всевъзможни медицински проблеми, като се почне от диабет и се свърши с увреден черен дроб. Един определено страдаше от рак на простатата, но това нямаше да има никакво значение точно за този тест. Друг имаше СПИН, но все още несимптоматичен, така че и това нямаше значение. Вероятно го беше получил от употреба на дрога, но странно, алкохолът, изглежда, беше единственото, от което се нуждаеше, за да го поддържа в равновесие тук. Колко интересно!

Килгор не беше длъжен да е тук и честото им наглеждане тревожеше съвестта му, но те бяха неговите лабораторни плъхове и от него се очакваше да им хвърля по едно око, и той го правеше, докато попълваше документи и слушаше Бах на портативния си компактдиск-плеър. Трима от тях бяха — твърдяха, че били — ветерани от Виетнам. Така че бяха избили своя дял азиатци — „гукита“ беше думата, която използваха — преди да се разкапят и да свършат като улични пияници. Добре де, „бездомници“ беше текущият термин, с който ги наричаше обществото, някак си по-уважително от „измет“. Дума, която навремето използваше майка му. Все пак проектът беше успял да ги промени доста. Вече всички се къпеха редовно, обличаха се в чисти дрехи и гледаха телевизия. Някои дори от време на време четяха книги — Килгор беше смятал, че осигуряването на библиотека, макар и евтина, е възмутително хабене на пари и време. Но винаги пиеха и пиенето отпращаше и десетимата в безсъзнание поне за шест часа дневно. А валиумът ги укротяваше допълнително, възпирайки каквито и да било алтернативни действия, които охраната да трябва да потушава. Двама от охраната бяха на дежурство в съседната стая и също наблюдаваха групата. Микрофоните, вградени в тавана, позволяваха да се подслушват несвързаните им разговори. Един от групата беше нещо като спец по бейзбол и през цялото време не млъкваше. Доста от тях говореха за секс, което караше Килгор да се замисля дали да не прати да приберат и няколко „бездомнички“ за експеримента — трябваше да обсъди това с Барб Арчър. В края на краищата трябваше да разберат дали полът има някакъв ефект над експеримента, нали? И тя нямаше как да не се съгласи,-въпреки че беше заклета феминистка.

Някой почука на вратата и Килгор се обърна.

— Здрасти, докторе. — Беше Бени, един от пазачите.

— Здрасти. Как е?

— Заспаха — отвърна Бенджамин Фармър. — Държат се съвсем прилично.

— Мдаа, разбира се.

Беше толкова лесно. Повечето трябваше да ги подбутват малко, за да излязат от помещението на двора за един час разходка всеки следобед — нали трябваше да ги държат във форма, тоест да симулират физическото усилие, което упражняваха в Манхатън, олюлявайки се от един мръсен ъгъл до друг.

— По дяволите, докторе, не съм си и представял, че някой може да изпорка толкова, колкото тия момчета! Днес докарах цял кашон „Гранд Дад“, а са останали само две бутилки.

— Това ли им е любимото? — попита Килгор. Не беше обръщал особено внимание какво точно пият.

— Изглежда, сър. Аз лично си падам по „Джак Даниълс“ — но при мен са може би две на вечер, когато има мач, да речем, и то ако е интересен. Аз вода не пия така, както тия лапета поркат твърда пиячка!

Добър човек беше този Фармър. Грижеше се за ранени животни в горския заслон на компанията. И пак той пръв започна да нарича тестовите обекти „лапетата“. Това се предаде на останалите от охраната и оттам — на другите. Килгор се изкикоти. Трябваше да ги наричат някак си, а „лабораторни плъхове“ просто не звучеше достатъчно уважително. В края на краищата в известен смисъл те бяха човешки същества. Обърна си и видя как един от тях — № 6 — си наля ново питие, върна се при леглото си, изтегна се да погледа телевизия и задряма. Зачуди се какво ли би могло да сънува това нещастното копеле.

Някои сънуваха и говореха на глас в съня си. Нещо, което можеше да заинтересува някой психиатър може би, или някой, който изследва сънищата. Всички хъркаха, и то така, че от помещението им се носеше пухтене като от депо на парни локомотиви.

„Пуф-паф“ — помисли си Килгор и се върна на бумагите, които му оставаше да довърши. Още десетина минутки и щеше да си тръгне за дома. Твърде късно, за да сложи своите хлапета в креватчетата. Много лошо. Е, междувременно те щяха да се събудят в един нов ден, в един нов свят, и нима това нямаше да е истински подарък, колкото и тежка и отвратителна да беше цената му? „Хм — помисли си лекарят, — май и аз ще трябва да му ударя едно.“

 

 

— Бъдещето никога не е било по-прекрасно — говореше Джон Брайтлинг на публиката си. Беше още по-сладкодумен и обаятелен след двете чаши отбрано калифорнийско шардоне. — Биологическите науки достигат граници, за които дори и не сме подозирали преди петнадесет години. Сто години на фундаментални изследвания всеки момент са готови да разцъфнат. Ние довършваме труда на Пастьор, на Ерлих, Салк, Сабин и на много, много други. И днес виждаме толкова надалеч, защото сме стъпили върху раменете на гиганти.

— Е — продължаваше Джон Брайтлинг, — изкачването беше трудно, но върхът на планината е пред очите ни и ние наистина ще достигнем до него през следващите пет години.

— Много е плъзгав — каза Лиз Мъри на съпруга си.

— Много — прошепна й в отговор директорът на ФБР Дан Мъри. — Но е печен. Джими Хикс казва, че бил номер едно в света.

— Към какво се стреми?

— Да стане Господ, според това, което каза досега.

— Да си пусне брада тогава.

Директор Мъри едва не се задави от смях, но го спаси вибрирането на клетъчния му телефон. Той дискретно излезе в голямото мраморно фоайе на сградата и изчака петнадесет секунди, докато декодиращата система се синхронизира с базовата станция, която го търсеше — което му подсказа, че се обаждат от щаба на ФБР.

— Мъри слуша.

— Господин директор, тук е Гордън Синклер от Наблюдаващия сектор. Швейцарците се издъниха в идентифицирането на другите двама. Отпечатъците са на път за БКА, за да могат да ги видят и те.

— Никакви допълнителни жертви при ликвидирането?

— Не, сър. И четиримата нападатели са ликвидирани. Всички заложници са в безопасност и евакуирани, в момента би трябвало да са си по къщите. А, да — Тим Нунън също участва в тази операция — като електронен спец на действащия екип.

— Значи ДЪГА действа, а?

— Този път да, господин директор.

— Погрижи се да ни изпратят писмен доклад как е минала операцията.

— Слушам, сър. Вече им го поисках по и-мейла. — По-малко от тридесет души в Бюрото знаеха за ДЪГА, въпреки че мнозина други сигурно предполагаха. Особено членовете на ЕСЗ, екипа за спасяване на заложници, които бяха забелязали факта, че Тим Нунън, агент трето поколение, един ден просто беше изчезнал от лицето на земята. — Как върви вечерята?

— Предпочитам „При Уенди“. Храната е доста банална. Нещо друго?

— Случаят в Ню Орлиънс е към приключване, според Били Бец. Още три-четири дни. Освен това няма нищо съществено.

— Благодаря, Горди.

Мъри затвори и прибра телефона в джоба си. После се върна в трапезарията и седна: автоматичният му „Смит & Уесън“ глухо тупна по стола.

— Нещо важно? — попита Лиз.

— Обичайното.

 

 

Пътят до хотел „Хей Адамс“ срещу парк „Лафайет“ беше петнадесет минути. Брайтлинг държеше апартамент на най-горния етаж и хотелският персонал съобразително беше оставил бутилка бяло в пълен с лед съд до леглото — знаеха, че няма да се прибере сам. „Това е тъжно“ — помисли си доктор Джон Брайтлинг, докато вадеше тапата. Такива неща щяха да му липсват, наистина щяха да му липсват. Но той беше взел решението си много отдавна — без да е сигурен, когато започна, че е възможно да успее. Сега беше уверен, че ще успее, и нещата, които щяха да му липсват, бяха с много по-незначителна стойност от тези, които щеше да спечели. А засега, помисли си той, поглеждайки бялата кожа на Джесика и зашеметяващата й фигура, щеше да получи още нещо много приятно.

 

 

При доктор Карол Брайтлинг нещата се развиха по-различно. Въпреки че работеше в Белия дом, тя подкара колата си сама — нямаше дори бодигард — и се прибра в апартамента си на Уисконсин Авеню в Джорджтаун, където единствената й компания беше котаракът Джигс. Той поне я посрещна на вратата и се отърка в крака й. Последва я и в спалнята и започна да я наблюдава как се преоблича, както го правят котките — с любопитство и в същото време разсеяно, знаейки какво следва. Облечена само в късия си халат, Карол Брайтлинг отиде до кухнята, отвори един шкаф и извади плика с храната му — нахрани го от ръката си. После си сипа чаша ледена вода от хладилника и я изпи с два аспирина.

Всичко това беше нейна идея, тя го знаеше много добре. Но след толкова много години все още й беше толкова трудно, колкото в началото. От толкова много неща се беше отказала. Беше получила работата, за която жадуваше — донякъде за своя собствена изненада, както се оказа, но все пак си беше получила кабинета в мечтаната сграда и сега играеше роля в правенето на политика по въпроси, които бяха важни за нея. Важна политика по важни теми. Но струваше ли си?

Да! Наистина си струваше. Но цената, цената беше твърде тежка. Тя се наведе, вдигна Джигс, гушна го като детето, което никога не беше имала, и отиде в спалнята — той пак щеше да е единственият, който да я сподели с нея. Е, какво пък, котките са по-верни от мъжете. С годините беше научила този урок. След няколко секунди халатът бе на стола до леглото, а тя — под завивките. Джигс се сгуши върху краката й. Карол се надяваше, че тази нощ сънят ще я споходи малко по-бързо, отколкото обикновено. Но знаеше, че няма, защото умът й не преставаше да мисли за онова, което ставаше на друго легло на пет километра оттук.