Том Кланси
Дъга Шест (20)

19. Търсене

Трима от пияндетата умряха същия ден, всички от вътрешни кръвоизливи в горната част на стомашно-чревната област. Двама издъхнаха по едно и също време, третият — пет часа по-късно, и морфинът беше помогнал да свършат или в безсъзнание, или в безболезнена, благословена вцепененост. Така от първоначалните десет останаха петима и никой от тях нямаше да дочака края на седмицата. „Шива“ се оказа точно толкова смъртоносен, колкото се бяха надявали, и точно толкова общителен, колкото беше обещала Маги. Системата за доставянето му действаше. Това беше доказано с Мери Банистър, обект Ж4, която току-що беше преместена в лечебния център след появата на явни симптоми. Така че проект „Шива“ до този момент вървеше напълно успешно. Всичко съответстваше на изпитателните параметри и на експерименталните прогнози.

— Много ли боли? — попита той обречената си пациентка.

— Много — отвърна тя. — Направо ужасно! Докторе, ще ми мине, нали? — Тревогата й беше избила въпреки натъпканата с валиум храна, която получаваше всеки ден.

— Разбира се. — Килгор се усмихна зад хирургическата си маска. — Този вирус може да е опасен, но само за бебета и стари хора, а ти не си нито едното, нито другото, нали? — Сега ще ти сложим една система, за да не се обезводниш. И ще потиснем малко неприятните усещания с капчица морфин, окей?

— Както кажете — отвърна Обект Ж4.

— Добре, сега си изпъни ръката. Ще трябва да боцна и ще те заболи малко… Готово… Сега как е?

— Оооо — простена тя доволно и притвори очи.

Килгор никога не го беше изпробвал върху себе си, но си представяше, че усещането е почти сексуално. Цялото напрежение в мускулатурата й изведнъж изчезна и тялото й се отпуска. Най-видимо се промени устата й, от напрегнатост до мека съненост. Ж4 не можеше да се нарече красива, но беше мила по свой начин, и ако можеше да се съди по това, което беше видял на телемонитора, тя беше истинска сексуална наслада за своите партньори, макар това да беше предизвикано от транквилизаторите. Но колкото и добро да беше мацето, щеше да умре след пет или седем дни въпреки всички усилия, които той и колегите му щяха да положат за спасяването й. На системата висеше малка бутилка с капкомер на Интерлевкен 3, наскоро създаден от великолепните изследователи на средства против рака в клиниката на Смит Клайн — лекарството беше показало известен обещаващ ефект в борбата с вирусите, нещо уникално в медицинския свят. По някакъв начин то укрепваше телесната имунна система, макар и по все още неясен механизъм. То щеше да е най-вероятното прилагано лекарство за жертвите на „Шива“, когато болестта се разпространеше, и той трябваше да докаже, че няма да подейства. При пияниците това вече се бе доказало, но бяха длъжни да го потвърдят с напълно здрави пациенти, мъже и жени, просто за да са сигурни. Колко лошо за нея, помисли си той, защото тя си имаше лице и име, което вървеше с номера й. Колко лошо и за милионите… всъщност милиардите други. Но с тях щеше да е по-лесно. Сигурно щеше да вижда лицата им на телевизора, но телевизорът не е нещо реално, нали? Просто точки върху един фосфорен екран.

Идеята беше от проста по-проста. Един плъх е равен на едно прасе, което е равно на едно куче, което е равно на едно момче — в случая на жена. Всички те имаха еднакво право на живот. Бяха извършили подробни изпитания на „Шива“ върху маймуни, за които той се оказа изцяло смъртоносен, и той самият беше наблюдавал всички тези изпитания и беше споделял болката на полуразумните животинчета, които изпитваха болка точно толкова истински, колкото я изпитваше и Ж4, макар че в случая с маймуните прилагането на морфин не беше възможно и той бе ненавиждал това — мразеше да причинява болка на невинни същества, на които не може да поговори и на които не може да обясни нещата. И макар да беше оправдано от гледна точка на голямата картина — те щяха да спасят милиони, милиарди животни от хищническото поведение на хората — да гледа страданието на едно животно за него и колегите му беше трудно поносимо, защото те държаха на всички живи същества, малки и големи, и много повече на малките, невинните и беззащитните, отколкото на по-големите, двукраки същества, които не даваха и пукнат грош за тях. Както сигурно и Ж4, въпреки, че не бяха я питали. Защо да усложняват проблема? Той отново сведе поглед към леглото. Ж4 вече се беше вцепенила от наркотика. Тя поне, за разлика от опитните животни, не изпитваше болка.

 

 

— За какво по-точно става дума? — попита шефът по защитената телефонна линия.

— Нямам представа, но не забравяйте, че той е сериозен човек. Полковник от Четвърти отдел, Управление С.

— Да, знам го. Прекара доста време във Фенстервалде и Карлови Вари. Съкратиха го. С какво се занимава сега?

— Не знам, но ни предлага информация за този Кларк в замяна на някои от нашите данни. Предлагам да направим сделката, Василий Борисович.

— Кларк ни е познато име. Той се е срещал лично с Борис Николаевич — отвърна началникът на отдела на своя резидент. — Той е старши полеви офицер, първоначално от паравоенен тип, но също така беше инструктор в академията на ЦРУ във Вирджиния. Знаем, че е близък с Мария Патриция Фолиева и нейния съпруг. Казват също, че е доверено лице на американския президент. Да, смятам, че сегашната му дейност би представлявала интерес за нас.

Телефонът, по който разговаряха, представляваше руска версия на американския СТУ-3, чиято технология беше открадната преди три години от един екип, работещ за Управление Т на Първо главно управление. Вътрешните микрочипове, които бяха копирани раболепно, изкривяваха входящите и изходящите сигнали през 128-битова кодираща система, чийто кодиращо-декодиращ ключ се сменяше на всеки час и освен това се сменяше за всеки индивидуален ползвател, чиито лични кодове се набираха чрез входящите пластмасови ключове. Системата СТУ беше надвила най-отчаяните усилия на руснаците да я разбият и те бяха решили, че американците имат същия проблем — в края на краищата Русия в продължение на векове беше давала най-добрите математици на света, но и най-добрите от тях не бяха в състояние да предложат дори теоретичен модел за разбиване на изкривяващите сигналите „скрамблинг“-системи.

Но американците, прилагайки квантовата теория към комуникационната сигурност, бяха създали толкова сложна декодираща система, че едва неколцина специалисти от директорат Зет от Агенцията за национална сигурност я разбираха. А и това не им беше необходимо. Разполагаха с най-мощните суперкомпютри в света, които да вършат същинската работа. Те бяха разположени в подземията на просторната сграда на Главната квартира на АНС. Най-мощната машина там бе изградена от компания, която впоследствие беше банкрутирала — супер-конекторът на „Тинкинг Машинс, Инкорпорейтид“ от Кеймбридж, Масачузетс. Машината, конструирана по специална поръчка за АНС, беше стояла на практика неизползваема почти шест години, защото никой не беше успял да й състави програма за достатъчно ефикасна дейност, но приложението на квантовата теория беше променило и това и сега машинното чудовище щракаше и пиукаше доволно, докато операторите му се чудеха дали ще се намери някой, който да конструира следващото, още по-мощно поколение.

Всякакви сигнали постъпваха във Форт Мийд, от целия свят, и един от тези източници включваше ГКЩ, британския Генерален комуникационен щаб в Челтнам, службата-посестрима на АНС в Англия. Британците знаеха чии са всички телефони в руското посолство — руснаците не бяха променили номерата им дори и след разпадането на СССР, — а точно този се намираше на бюрото на резидента. Качеството на звука не беше достатъчно добро за разпознаване на гласа, тъй като руската версия на системата СТУ дигитализираше сигналите по-малко ефикасно от американската, но след като кодировката се разбиеше, думите се разпознаваха лесно. Дешифрираният сигнал се прехвърляше на друг компютър, който превеждаше руския разговор на английски. Тъй като сигналът беше от лондонския резидент до Москва, беше поставен на върха на електронния куп, кодировката му бе разбита и бе разпечатан по-малко от час след като беше преведен. Резултатът незабавно беше препратен до Челтнам, а във Форт Мийд го предадоха на дежурния, чието задължение беше да изпраща прихваната информация до хора, които може да се интересуват от съдържанието й. В този случай тя беше предадена направо до директора на Централното разузнавателно управление, тъй като очевидно засягаше самоличността на един „призрак“, също и на заместник-директора, тъй като всички „призраци“ работеха за нея. Първата личност беше по-заета от втората, но това нямаше значение, тъй като втората личност беше омъжена за първата.

— Ед? — каза жена му.

— Да, скъпа? — отвърна Фоли.

— Някой в Кралството се опитва да идентифицира Джон Кларк.

При тази новина очите на Ед Фоли се ококориха.

— Наистина ли? Кой?

— Лондонският резидент е говорил с шефа си в Москва, а ние сме го прихванали. Съобщението трябва да е при теб, Еди.

— Окей. — Фоли вдигна купчината разпечатки и ги прелисти. — Намерих го. Хмм — каза той по телефона. — Човекът, който е искал информацията, Дмитрий Аркадиевич Попов, бивш полковник в… охо, бивш специалист по тероризма? Мислех, че са ги разкарали… окей, наистина са разкарани, той поне — със сигурност.

— Да, Еди, човек по тероризма се интересува от ДЪГА Шест. Не мислиш ли, че това е интересно?

— Права си. Да го пратим на Джон?

— Естествено — отвърна тя.

— Нещо за Попов?

— Прекарах името през компютъра. Няма нищо — отвърна жена му. — Отварям ново досие. Може би британците имат нещо.

— Искаш да се обадя на Базил ли? — попита ДЦР.

— Да видим първо какво ще развием ние самите. Да пратим обаче факса на Джон веднага. До скоро, Зайко-Байко.

 

 

— Бил — каза Джон по служебната линия след четиридесет минути. — Би ли дошъл в кабинета ми?

— Идвам, Джон. — След две минути Бил Тоуни отвори вратата и попита още от прага: — Какви са новините?

— Виж това. — Кларк му подаде четирите страници на превода.

— Кошмар! — възкликна офицерът от разузнаването още щом мина на втора страница. — Дмитрий Аркадиевич Попов. Не ми светва нищо… аха, разбирам, и в Лангли не знаят това име. Какво пък, човек не може да ги знае всичките. Да взема да питам в Сенчъри Хауз?

— Мисля, че си обменяме списъците с досиетата, но няма да навреди. Май ще излезе, че Динг е прав. Колко ще заложиш, че това е нашият човек? Кой е най-добрият ти приятел в Службата за сигурност?

— Сирил Холт — отвърна веднага Тоуни. — Помощник-директор. Познавам го още от Ръгби — беше една година преди мен. Стабилно момче. — Не се налагаше да обяснява на Кларк, че старите училищни връзки са важна част от британската култура.

— Смяташ да го вкараш в това?

— Абсолютно, Джон.

— Добре, давай да се обаждаме. Ако решим да излезем на бял свят, искам ние да вземем решението, а не шибаните руснаци.

— Значи те знаят името ти?

— Нещо повече. Срещал съм се с Головко. Той е човекът, който ни вкара с Динг в Техеран. Провел съм няколко съвместни операции с тях, Бил. Всичко знаят за мен, до размера на оная ми работа.

Тоуни не реагира, макар тепърва да привикваше със стила на говорене на американците и често да го намираше за доста забавен.

— Знаеш ли, Джон, не е нужно чак толкова да се възбуждаме от тази информация.

— Бил, ти си бил на терена точно толкова, колкото и аз, може би и повече. Ако от това не те сърби носът, вземи, че направи нещо, за да си почистиш синусите, разбра ли? — Кларк замълча за секунда. — Имаме някой, който знае името ми и намеква, че ще каже на руснаците с какво се занимаваме сега. Той сто на сто знае, човече! Избрал е да каже на лондонския им резидент, не на тоя в Каракас. Човек по тероризма, може би човек, който знае имена и телефони, а ние имахме три инцидента, откакто сме дошли тук, и се съгласихме, че това е твърде много за толкова кратък срок, а сега този тип се появява в обектива и пита за мен. Бил, мисля, че е време малко да се повъзбудим, а?

— Така е, Джон. Сега ще звънна на Сирил. — И Тоуни излезе от кабинета.

— Мамка му — изпъшка Джон.

Това беше проблемът с черните операции. Рано или късно някое копеле щракваше ключа на лампите и обикновено се оказваше, че е човек, когото не би искал да видиш в стаята. Как, по дяволите, се бе получило това изтичане?

 

 

— Мамка му! — избухна директор Мъри на бюрото си в главната квартира на ФБР.

— Да, Дан, този израз горе-долу покрива случая — съгласи се Ед Фоли от офиса си на седмия етаж в Лангли. — Обаче как, по дяволите, е изтекло?

— Бесен съм. Знаеш ли нещо за този Попов?

— Мога да проверя в отделите за разузнаване и тероризъм, но обменяме всичко с вас. Какво ще кажеш за британците?

— Ако познаваш Джон, той вече е на телефона с „Петицата“ и „Шестицата“. Разузнавачът му е Бил Тоуни, много е печен. Знаеш ли го?

— Звъни ми някаква камбанка, но по физиономия не. Какво мисли Базил за него?

— Казва, че е най-добрият му аналитик.

— Голяма ли е заплахата?

— Още не мога да преценя. Руснаците познават Джон от Токио и Техеран. Головко го познава лично — обади ми се, за да благодари за проблема, който двамата с Чавес решиха в Техеран. Доколкото знам, са си допаднали, но това е бизнес, няма нищо лично, нали знаеш?

— Схващам, дон Корлеоне. Добре, какво искаш да направя аз?

— Някъде има изтичане. Все още нямам идея къде може да бъде. Единствените приказки, които съм чувал за ДЪГА, са били от хора, които имат кодов достъп. За тях се предполага, че си държат езика зад зъбите.

Мъри само изсумтя.

Единствените хора, които можеха да изпуснат такава информация, бяха хора, на които вярваш, хора, преминали през сериозно биографично проучване от специални агенти на ФБР. Само едно доверено и сериозно проверено лице може наистина да предаде страната си, но агентите на ФБР все още не се бяха научили да надничат в мозъците и сърцата човешки. Ами ако е било непреднамерено изтичане? Можеш да разпиташ лицето, което го е направило, и дори то няма да може да ти отговори дали го е направило. Сигурността и контрашпионажът бяха двете най-трудни задачи в цялата вселена. Слава на Господа, помисли си той, за дешифровчиците в АНС, които както винаги бяха най-доверените и съвестни служители на разузнавателните служби.

 

 

— Бил, имаме двучленен екип, който следи Кириленко почти непрекъснато. Тъкмо са го заснели на чаша бира с някакъв тип в обичайния му пъб снощи — каза Сирил Холт на своя колега — „Шестица“.

— Това спокойно може да е нашият човек — каза Тоуни.

— Твърде е възможно. Трябва да видя това, дето сте прихванали. Искаш ли да прескоча с колата?

— Да, колкото можеш по-бързо.

— Добре. След два часа съм при теб.

— Идеално.

Добрата новина в случая беше, че двамата знаеха, че този телефон е обезопасен по два начина. Кодиращата система СТУ-4 можеше да бъде надвита, но само от технологията, която притежаваха американците — или поне така смятаха. Но още по-доброто беше, че използваха компютърно генерирани телефонни линии. Едно от предимствата на факта, че британската телефонна система беше главно държавна собственост, се изразяваше в това, че компютрите, контролиращи системите за превключване, можеха да превключват връзките на случаен принцип и така отнемаха шанса на всеки, който би се опитал да се прикачи към някой разговор, освен ако нямаше пряка кабелна връзка на входа или на изхода. За този елемент от сигурността разчитаха на техници, които проверяваха линиите ежемесечно — освен ако някой от тях не работеше допълнително и за някой друг, напомни си Тоуни. Човек не може да предотврати абсолютно всичко, и докато телефонното мълчание можеше да предотврати попадането на информация в ръцете на потенциален противник, то също така спираше прехвърлянето на информация между правителствените органи — докарвайки по този начин някоя институция до неизбежно дълга почивка за пушене.

 

 

— Давай, кажи го докрай — подкани го Кларк.

— Успокой се, мистър К, това не е като да съм предсказал края на света. Беше много лесно.

— Може би, Доминго, но ти все пак пръв постави въпроса.

— Добре, Джон. Виж, след като той знае името ти, то той или вече знае, или лесно може да установи местоположението ти — тоест нашето. По дяволите, единственото, което му трябва, е някое момченце в телефонната компания, и ще започне да ни лови. Може би разполага със снимката ти или с описание. После му остава да си закачиш един пропуск и почва да те следва навсякъде.

— Де да имахме този късмет. И аз разбирам нещо от контраразузнаване, водя си „телефонист“ навсякъде, където ходя. Би ми харесало, ако някой се опита да ми го пробута това. Бих те взел с някои от твоите момчета навън, да си поиграем малко, да го напъхате в торбата, след което да си направим една приказка с него. — Това предизвика тънка усмивка на устните на Кларк. Джон знаеше как да измъква информация от хора, въпреки че техниките, които прилагаше за тази цел, не съвпадаха съвсем с указанията, давани в обикновените полицейски управления.

— Да, Джон. Но за момента не можем да направим нищо, освен да си отваряме очите и да чакаме някой друг да ни снесе информация.

— Никога не съм бил мишена по този начин. Това никак не ми харесва.

— Разбирам те, човече, но живеем в несъвършен свят. Какво казва Бил Тоуни?

— Той има един приятел „Петица“, който пристига тук днес следобед.

— Е, тия от Дувър са спецове. Остави ги да си свършат работата.

Той знаеше, че това е добър съвет — всъщност единственият възможен съвет, — и знаеше, че и Джон го знае, както знаеше, че на Джон никак няма да му хареса. Шефът му обичаше да си върши работата сам, а не да чака някой друг. Ако мистър К имаше някаква слабост, то това беше тази. Можеше да бъде много търпелив, докато работи, но не понасяше някои неща да се случват извън полезрението му. Какво пък, никой не е съвършен.

— Да, знам — последва отговорът. — Как са ви бойците?

— Яздят на гребена на вълната, човече, точно на извивката, и гледат в тунела. Никога не съм виждал такъв висок дух, Джон. Бачкането в Световния парк просто повдигна духа на всички. Мисля, че можем да завладеем целия свят, ако лошите се подредят както трябва.

— Орелът изглежда много добре в клуба, нали?

— Страхотен е, мистър К. От това кошмари няма… е, с изключение на момиченцето. Не беше никак забавно, въпреки че е било смъртно болно, нали? Но им скъсахме задниците на тия копелета, а мистър Карлос си е в клетката. Не мисля, че някой ще се опита повече да го отървава.

— И той самият го знае, така ми каза французинът. Чавес стана.

— Добре. Трябва да тръгвам. Дръж ме в течение, окей?

— Разбира се, Доминго — обеща ДЪГА Шест.

 

 

— А ти с к’во се занимаваш? — попита водопроводчикът.

— Продавам водопроводни инструменти. Ключове и така нататък, заводски цени за дистрибутори и търговци на дребно.

— Виж ти. Нещо полезно?

— Водопроводни ключове „Риджид“, американската марка. Най-добрите в света и имат доживотна гаранция. Ако някой се счупи, подменяме го безплатно, дори след двайсет години. И други неща също, но ключовете „Риджид“ са най-добрата ми стока.

— Наистина ли? Чувал съм за тях, но никога не съм ги използвал.

— Механизмът им е по-здрав, отколкото на английските „Стилсън“. Пък и ги подменяме. Обаче да ти кажа, продавам ги от… колко? Четиринайсет години май ще станат и съм имал само един случай със счупен ключ. А съм продал хиляди.

— Хм. Аз счупих един ключ миналата година.

— Имаш ли проблеми в базата?

— Ха! Какви проблеми? Водопроводът си е водопровод. Някои от нещата, които поправям, са доста стари — водните охладители например. Да намираш части за тия проклети неща е сръткава работа, а те не щат да ги подменят с нови, бюрократите му с бюрократи. Могат да харчат хиляди седмично за патрони за тъпите им автомати, но да купят няколко нови водни охладители, които хората ще използват всеки ден — това не може! — Човекът се изсмя и отпи от бирата.

— Що за хора са те?

— СВС ли? Свестни момчета, учтиви. С колегите нямаме проблеми с тях.

— А американците? — попита Попов. — Разбираш ли, не познавам такива хора, но всеки е чувал за тях — как си вършели работата по техен си начин и…

— Виж, това не е по моята част. Искам да кажа, те са отскоро в базата, но двама-трима, за които съм бачкал, са точно кат’ наште — май ти казах, че се опитват и бакшиш да ни пускат! Янкита, ще им се не види! Ама са приятни хора. Повечето си имат хлапета, мили дечица. Сега някои се учат да играят истински футбол, не кат’ техния. А ти за к’во обикаляш насам?

— Да се срещна с местните железари и местния дистрибутор. Може да излезе нещо.

— Лий и Допкин? — Водопроводчикът поклати глава. — И двамата са стари гадняри. По-лесно ще се оправиш с малките магазинчета, отколкото с тях.

— Ами твоят склад? Не мога ли на теб да продам някои инструменти?

— Аз нямам много бюджет… но, к’во пък, мога да ги видя тия ключове.

— Кога да намина?

— Охраната, приятел, тук е много здрава. Няма да те пуснат с кола до базата… но, к’во пък, аз мога да те вкарам с мене — да речем, утре следобед?

— Става. Кога?

— Ами следобед. Мога да те взема оттук.

— Да — каза Попов. — Става.

— Чудесно. Ще му ударим един селски обяд тук и после ще те закарам с мене.

— Ще дойда по обед — обеща Попов. — С инструментите.

 

 

Сирил Холт беше малко над петдесетте и имаше уморения вид на дългогодишен чиновник. Облечен във великолепно скроен костюм и със скъпа вратовръзка — хората тук, беше установил Кларк, се обличаха великолепно, но не и евтино — той се здрависа с всички присъстващи и седна.

— И така — каза Холт, — разбирам, че имаме малък проблем.

— Прочетохте ли прихванатия разговор?

— Да. — Холт кимна. — Добра работа на вашите момчета от АНС. — Не беше нужно да добавя, че е добра работа и на неговите момчета, идентифицирали линията, използвана от резидента.

— Какво ще ми кажете за Кириленко? — попита Кларк.

— Компетентен мъж. Има персонал от петнайсет полеви офицери и може би още няколко помощници, които правят доставките и така нататък. Това са „легалните“, с дипломатическо покритие. Има и нелегални, разбира се, които му снасят информация. Познаваме двама, прикрити като бизнесмени, правят реален бизнес в добавка към шпионажа. Трупаме още данни. Във всеки случай, Ваня е компетентно, способно момче. Прикритието му е трети секретар в посолството, върши си дипломатическите задължения като истински дипломат и допада на хората, с които влиза в контакт. Интелигентен, остроумен, добър момък, с когото можеш да си изпиеш бирата. Странно, пие повече бира, отколкото водка. Изглежда, тук, в Лондон, му харесва. Женен, с две деца, без лоши навици, които да са ни привлекли вниманието. Жена му не работи, но не сме забелязали нещо прикрито от нейна страна. Обикновена домакиня, доколкото можем да преценим. Също се харесва в дипломатическите среди. — Холт им показа една снимка. — Сега — продължи той, — точно вчера, нашият приятел изпи една приятелска халба в любимия си пъб. Той е на няколко преки от посолството в Кенсингтън, близо до двореца — посолството датира от царско време, точно като посолството им във Вашингтон — и този пъб е доста шик. А това тук е увеличената снимка на типа, с когото си е пил бирата. — Той показа друга снимка.

Лицето, забелязаха Кларк и Тоуни, изглеждаше повече от обикновено. Мъжът имаше кафява коса и очи, никакви особени белези, и беше толкова различим, колкото железен контейнер за боклук в задна улица. Лицето му беше напълно безизразно. Можеше да са обсъждали футбола, времето или как да пречукат някой, който не им харесва — не можеше да се определи.

— Има ли си постоянно място — попита Тоуни.

— Не, обикновено сяда до бара, но понякога и на скамейка, и рядко на едно и също място два пъти поред. Мислехме дали да не монтираме подслушваща „буболечка“ — поясни Холт, — но технически е трудно, кръчмарят ще разбере, че кроим нещо, а е много съмнително дали ще получим нещо полезно от този ход. Английският му е съвършен, между другото. Кръчмарят, изглежда, смята, че е британец от северните краища на страната.

— Той знае ли, че го следите? — попита Тоуни.

Холт поклати глава.

— Трудно е да се каже, но не мислим. Наблюдателните екипи се сменят, а те са от най-добрите ми хора. Посещават този пъб редовно, дори когато него го няма, в случай, че си има човек там за контранаблюдение. Сградите наоколо позволяват да го проследим много лесно с камера. Забелязали сме няколко възможни „изтривалки“, но и двамата знаете как е — всички се сблъскваме с непознати хора по многолюден тротоар. Не всеки път това е „изтривалка“. Тъкмо затова учим полевите си агенти да го правят. Особено когато улиците са пълни — можеш да монтираш дузина камери за заподозрения и пак да не забележиш, че го е направил.

Кларк и Тоуни кимнаха. „Изтривалките“ съществуваха може би откакто съществува шпионският занаят. Крачиш по улицата и в най-лошия случай изглежда все едно че си се сблъскал с някого. Междувременно неговата ръка пъха нещо в твоята или пуска нещо в джоба ти, и с минимална практика това действие е почти невидимо дори за хора, които следят за него. За да бъде успешно, само един от двамата трябва да носи нещо отличително, и това може да бъде карамфилче на ревера, цветът на вратовръзката или начинът, по който си държиш вестника, или слънчевите очила, или какъвто и да е друг белег, известен само на участниците в тази мини-операция. Това беше най-простият пример на полево упражнение, най-лесното за използване и по тази причина беше истинско проклятие за контраразузнавателните агенции.

Но ако той наистина минеше и се „отриеше“ в този Попов, те вече имаха неговата снимка. Може би — припомни си той. Нямаше никаква гаранция, че непознатият, с когото е пил вчера, е същият човек. Може би Кириленко е бил достатъчно ловък, за да влезе в кръчмата и да подхване разговор с друг клиент, просто за да изнерви „Петиците“ и да им подхвърли друго, случайно попаднало му лице, към което да се насочат. Да направят това изискваше персонал и време, а Службата за сигурност не разполагаше с нито едно от двете. Шпионажът и контрашпионажът си оставаха най-добрата игра — и нито един от играчите не знаеше какъв е резултатът.

— Значи ще увеличите покритието на Кириленко? — попита Бил Тоуни.

— Да — кимна Холт. — Но не забравяйте, че сме изправени пред изключително опитен играч. Няма никакви гаранции.

— Знам, господин Холт. Аз сам съм действал на терена и Второ главно управление така и не можа да се докопа до мен — каза Кларк на госта си от Службата за сигурност. — Нещо повече за Попов?

Холт поклати глава.

— Това име го няма в досиетата ни. Възможно е да го имаме под друго име. Може би е бил в контакт с нашите приятели от ИРА-И — това всъщност изглежда доста вероятно, ако е специалист по тероризма. Имало е много такива контакти. Ние имаме свои информатори в ИРА-И и мисля да покажем снимката на някои от тях. Но това е нещо, което трябва да направим много внимателно. Някои от нашите информатори са двойни. Не забравяйте, че нашите ирландски приятели си имат свои операции за контрашпионаж.

— Никога не съм работил пряко срещу тях — каза Джон. — Доколко са добри?

— Адски добри — увери го Холт, подкрепен от кимването на Бил Тоуни. — Истински фанатици, макар че напоследък организацията им е някак си раздробена. Очевидно някои от тях не желаят да настъпи мир. Нашият приятел Джери Адамс е по професия кръчмар и ако не се добере до някоя високопоставена обществена длъжност, както явно се надява, връщането му към старата професия ще бъде с много по-нисък престиж от позицията, която заема сега — но повечето от тях, изглежда, желаят да спрат акциите си, да обявят победа и да дадат шанс на мира. Това донякъде ни помогна във вербуването на информатори, макар че някои елементи на ИРА-И днес са дори по-войнствени, отколкото преди десет години.

— Същото като в долината Бекаа — съгласи се Кларк. Какво прави човек, когато Сатаната дойде при Иисус? Някои така и не можеха да престанат да се сражават с греха и ако това означаваше те самите да извършат по някой и друг грях, какво пък, това беше просто цената на бизнеса, нали? — Те просто не желаят да се сложи край.

— Това е проблемът. А едва ли е необходимо да ви казвам, че една от основните цели на тези момченца се намира точно тук. ИРА-И не обичат особено СВС.

Това също не беше новина. Британските командоси от Специалните въздушни служби бяха излизали доста често на терена, за да „подредят“ членове на ИРА, които бяха допуснали две основни грешки — да нарушат закона и в същото време да бъдат известни. Джон беше смятал за грешка, че използват войници за изпълнението на по същество полицейска функция — но пък трябваше да признае, че ДЪГА беше предназначена, така да се каже, за същата цел. Но СВС бяха извършвали неща, които в известен контекст можеха да се нарекат предумишлено убийство. Британия, въпреки че наподобяваше Америка в толкова много неща, все пак беше различна страна, с различни закони и твърде различни правила в някои области. И тъкмо затова мерките за сигурност в Херефорд бяха така усилени — защото някой ден като нищо можеха да се появят десетина типчета с автомати АК-47, а неговите хора, както и много от разположените тук бойци на СВС, си имаха семейства… а терористите не зачитаха много гражданските права на цивилните, нали? Не особено.

 

 

На площад „Дзержински“ 2 решението беше взето с необичайна бързина и един куриер вече беше потеглил на път. Кириленко дори се изненада, когато получи кодираното съобщение. Куриерът летеше с „Аерофлот“ до Хийтроу с дипломатическа торба, която беше неприкосновена, докато куриерът я държи в ръцете си — имаше страни, в които ги крадяха заради съдържанието им, често незашифровано, но куриерите знаеха това и играеха по строго определени правила: дори в тоалетната торбата беше с тях. И така, със своите дипломатически паспорти, те профучаваха покрай контролните пунктове като вятър, понесли брезентовите си торби, пълни с ценни тайни, пред очите на хора, които биха изтъргували дори добродетелта на собствените си дъщери, само и само да могат да надникнат вътре.

Така се случи и тук. Куриерът пристигна с вечерния полет от международното московско летище „Шереметиево“ — махнаха му да мине свободно през митническия контрол — и скочи в очакващата го кола, карана от служител на посолството. Оттук следваха близо четиридесет минути през гъстия трафик до Кенсингтън и оттам — до кабинета на Кириленко. Пликът беше запечатан с восък, за да е сигурно, че в него не е бъркано. Резидентът благодари на куриера за този и за още два плика и се залови за работа. Беше твърде късно, за да може да намине в любимия си пъб и да изпие обичайната си халба. Това го подразни. Той искрено харесваше атмосферата в любимата си кръчма. Такова заведение не можеше да се намери в Москва, нито в която и да било друга страна, където беше пребивавал. А сега в ръцете му се намираше пълното досие на Кларк, Джон Т., старши полеви офицер на ЦРУ. Включваше двадесет плътно напечатани страници, плюс три снимки. Без да бърза, той се зае да го изчете. Беше впечатляващо. Според материала на своята първа и единствена среща с Головко Кларк беше признал, че е измъкнал тайно съпругата и дъщерята на бившия председател на КГБ от страната… с подводница? Значи това, което беше писала западната преса по случая, беше вярно? Звучеше като нещо от Холивуд. По-късно беше действал в Румъния, по време на събарянето на Николае Чаушеску, после във взаимодействие с руската резиденция в Токио беше спасил японския премиер-министър, и отново с руска помощ беше участвал в ликвидирането на Махмуд Хаджи Даряеи? „Смята се, че американският президент се вслушва в препоръките му“ — съобщаваше аналитичната страница. — „Има си хас!“ — помисли си Кириленко. Сергей Николаич Головко лично беше добавил свои разсъждения към досието. Високо компетентен полеви офицер, мислещ независимо, известен с това, че поема лична инициатива по време на операции, и се смята, че никога досега не е правил погрешна стъпка… обучаващ офицер в Академията на ЦРУ в Йорктаун, Вирджиния, смята се, че е обучавал Ед и Мери Патриша Фоли, понастоящем съответно директор на Централното разузнаване и помощник-директор по оперативната част. Забележителен офицер, прецени Кириленко. Беше успял да впечатли самия Головко. Малцина бяха постигали това.

Значи сега той се намираше някъде в Англия, занимаваше се с нещо прикрито и неговата агенция държеше да научи за това, защото човек полага неимоверни усилия да държи дирите на подобни хора. Резидентът измъкна късчето хартия от портмонето си. Приличаше на номер на клетъчен телефон. Имаше няколко такива в чекмеджето на бюрото си, всички клонирани от съществуващи абонати, защото така осигуряваше работа на сигналните си агенти, не струваше нищо на агенцията и освен това така беше безопасно. Прихващането на известен клетъчен абонат беше трудно, но при липса на електронни кодове това беше просто поредният зареял се в ефира случаен сигнал.

Дмитрий Аркадиевич разполагаше със същото. Във всеки град по света има хора, които клонират клетъчни телефони и ги продават незаконно по улиците. Лондон не беше изключение.

— Да? — отзова се далечен глас.

— Дмитрий, обажда се Ваня.

— Да?

— Пристигна онова, за което ме помоли. Плащането — както се разбрахме.

— Става — обеща Попов. — Къде можем да направим размяната?

Това беше лесно. Кириленко определи времето, мястото и начина.

— Съгласен.

И връзката се прекъсна след по-малко от седемдесет секунди. Попов можеше и да е съкратен, но все още разбираше от дисциплина.