Том Кланси
Дъга Шест (12)

11. Инфраструктура

Адвокатът се обади и не се изненада, когато това доведе до обяд в един ресторант, където някакъв четиридесетгодишен мъж му зададе няколко елементарни въпроса, след което си тръгна, без да дочака десерта. С това неговата намеса в онова, което предстоеше да стане, приключи и той се върна в кабинета си, измъчван от въпроса… какво всъщност беше направил, какво можеше да е предизвикал? Отговорът и на двете беше, че не знае. В интелектуален смисъл това беше равно на взимане на душ след цял ден потене в работа, и макар да не беше чак толкова удовлетворително, той все пак беше адвокат, привикнал с превратностите на съдбата.

Мъжът, с когото бе обядвал, хвана метрото и смени влаковете три пъти, преди да се качи на този, който минаваше близо до дома му, край един парк, известен със стърчащите край него проститутки, предлагащи разнообразната си стока на мъжете в минаващите автомобили. Ако някъде съществуваше сериозно изобличение на капиталистическата система, то то беше тук, помисли си той, въпреки че традицията идваше от много отдавна преди възникването на сегашната икономическа система. Момичетата — заприличаха му на серийни убийци — стояха в оскъдното си облекло, предназначено да се сваля колкото се може по-бързо, за да се пести време. Той се запъти към апартамента си, където, ако имаше късмет, щяха да го чакат други. А късметът, както се оказа, беше на негова страна. Един от гостите му дори беше сварил кафе.

 

 

— Тук вече трябва да се спре — заяви Карол Брайтлинг, макар да знаеше, че това няма да стане.

— Разбира се, докторе — каза посетителят й. — Но как, по дяволите, ще го пробуташ на него?

Картата беше разпъната върху тоалетната й масичка: източно от залива Пръдоу в Аляска имаше къс тундра, над хиляда квадратни мили, и геолозите на „Бритиш Петролиъм“ и „Атлантик Ричфийлд“ — двете компании, които основно експлоатираха Северния склон на Аляска, бяха построили тръбопровода и по този начин бяха подпомогнали причиняването на бедствието, наречено „Екскон Валдес“ — се бяха произнесли публично. Този петролен залеж, наречен ААРМ, се бе оказал поне два пъти колкото Северния склон. Докладът, чиито промишлени аспекти все още бяха полузасекретени, беше пристигнал в Белия дом преди седмица с потвърдени данни от Геологически проучвания на САЩ, федерална агенция, предназначена за същия вид дейност, заедно с мнението на геолозите, че полето на залежа продължава далеч на изток, отвъд границата с Канада — а колко точно продължаваше, можеше само да се предполага, тъй като канадците все още не бяха започнали проучвания. В заключението, съставено от служители на Белия дом, се посочваше възможността да се окаже, че целият залеж може да съперничи на този в Саудитска Арабия, при все че ще е по-трудно да се транспортира петролът от него — ако се изключи фактът, продължаваше докладът, че петролопроводът през Аляска вече е построен и че новите залежи изискват продължаването на съществуващия тръбопровод само с още неколкостотин мили, което, арогантно се заключаваше в резюмето, би причинило съвсем пренебрежими екологични щети.

— Ако изключим шибания инцидент с танкера — промърмори доктор Брайтлинг на чашката си сутрешно кафе. Който инцидент бе предизвикал гибелта на хиляди невинни птици и на стотици видри и беше замърсил неколкостотин квадратни мили девствен морски бряг.

— Ще е истинска катастрофа, ако конгресът го допусне. Боже Господи, Карол, карибу, птиците, всички хищници. Та там има бели мечки, кафяви мечки, а околната среда е деликатна като новородено бебе. Не можем да позволим на петролните компании да влизат вътре!

— Знам, Кевин — натърти научната съветничка на президента…

— Щетите може никога да не се възстановят. Арктическата зона… няма нищо по-деликатно на повърхността на планетата — подчерта председателят на клуб „Сиера“ още по-натъртено и настоятелно. — Самите ние го дължим, дължим го на своите деца… дължим го на планетата. Този законопроект трябва да бъде убит! Изобщо не ме интересува какво ще струва това, този законопроект трябва да умре! Ти си длъжна да убедиш президента да изтегли всякаква поддръжка за него. Не можем да допуснем това екологично изнасилване!

— Кевин, към тази работа трябва да се подходи интелигентно. Президентът гледа на това като на въпрос за баланс между разходи и възвръщаемост. Домашният петрол не ни принуждава да харчим парите си, като купуваме петрол от други страни. Още по-лошото е, че той вярва на петролните компании, когато твърдят, че ще извличат и ще транспортират петрола, без да причиняват значителни щети на околната среда, и че могат да поправят щетите, които биха могли да причинят неволно.

— Това са глупости и ти го знаеш много добре, Карол — изсумтя Кевин Мейфлауър.

Техният проклет тръбопровод бе кървяща рана върху лицето на Аляска, отвратителна, проядена стоманена резка, пресичаща най-красивата земя на планетата, оскърбителна атака срещу самата Природа — и за какво? За да могат хората да карат колите, самолетите и моторите си и по този начин да замърсяват допълнително планетата, само защото не желаят да ходят на работа пеша или да карат велосипеди, или да яздят коне. (Мейфлауър дори не се замисли над факта, че той самият беше долетял до Вашингтон, за да представи своя апел, вместо да яхне някой от конете си, както и че наетата от него кола беше паркирана на Западния административен паркинг.) Всяко нещо, до което се докоснеха петролните компании, се разваляше, мислеше си той. Омърсяваха го. Замърсяваха самата Земя, извличайки това, което смятаха за безценен ресурс тук, там и навсякъде, независимо дали беше петрол, или въглища, ровеха земята или дълбаеха дупки надълбоко в нея и понякога разливаха течното си злато, защото не знаеха, а и не им пукаше за светостта на планетата, която принадлежеше на всички и която имаше нужда от грижливо обслужване. Обслужването, разбира се, изискваше грижливо напътствие, и тъкмо затова съществуваше клуб „Сиера“ и други подобни групи — за да казват на хората колко важна е земята и как те са длъжни да я ценят и да се отнасят е обич към нея. Добрата вест беше, че съветничката наистина разбираше и че работеше в обкръжението на Белия дом и имаше достъп до президента.

— Карол, искам да влезеш в Овалния кабинет и да му кажеш какво трябва да се направи.

— Кевин, не е толкова лесно.

— Защо да не е, по дяволите? Той не е чак такъв кретен, нали?

— Той понякога има различна гледна точка и затова петролните компании са твърде предпазливи. Погледни предложението им — каза тя и потупа папката с доклада. — Те обещават да обезпечат цялата операция, да заделят един милиард долара гаранция в случай, че нещо се обърка… За Бога, Кевин, те дори предлагат да разрешат „Сиера“ да се включи в съвета, контролиращ техните програми за защита на околната среда!

— И гласът ни да бъде заглушен от собствените им приятелчета? Проклет да съм, ако се съглася да сътруднича по този начин! — изръмжа Мейфлауър. — Няма да позволя на никого от хората ми да участва в това изнасилване, и точка!

— И ако заявиш това високо, петролните компании веднага ще те обявят за екстремист и цялото екологично движение ще бъде маргинализирано… а ти не можеш да позволиш това, Кевин!

— Не мога, по дяволите! Но в един момент човек трябва да им се опълчи, Карол. Ето, ние се опълчваме и воюваме. Нека тези омърсяващи всичко копелета си смучат петрол от залива Пръдоу — но дотук!

— Какво ще кажат за това останалите членове на вашия съвет? — попита доктор Брайтлинг.

— Ще кажат това, което аз им кажа, по дяволите!

— Не, Кевин, няма да го направят.

Карол се облегна и разтърка очите си. Беше седяла до късно да изчете целия доклад и тъжната истина беше, че петролните компании бяха подходили адски хитро към екологичния проблем. Въпросът се свеждаше до чист бизнес. Инцидентът с „Екскон Валдес“ им беше струвал огромни пари и влошена репутация в добавка. Цели три страници бяха посветени на промените в процедурите за безопасност на танкерите. Сега корабите, напускащи огромния петролен терминал във Валдес, Аляска, се ескортираха от влекачи по целия път до открито море. Двадесет съда за контрол над замърсяванията патрулираха в постоянна готовност, още чакаха на разположение. Навигационните системи на всеки танкер бяха усъвършенствани до равнището на атомни подводници; навигаторите бяха задължени да проверяват уменията си на симулатори веднъж на всеки шест месеца. Всичко това беше страшно скъпо, но много по-евтино от поредно сериозно разливане. Безброй реклами провъзгласяваха всички тези факти по телевизията — и най-лошото, високореномираните интелектуални кабелно-сателитни канали, като „История“, „Образование“, „Открития“, и „Произшествия и бедствия“, които петролните компании също спонсорираха за нови предавания и филми за дивата природа в Арктика, никога не показваха вредите, причинени от компаниите, а само многобройни кадри с карибу и други диви животни, преминаващи под издигащите се над земята участъци от петролопровода.

Това, което не казваха обаче, и което двамата, тя и Мейфлауър, знаеха много добре, беше, че след като петролът се извлечеше безопасно от земята, след като безопасно се транспортираше през чудовищния тръбопровод и безопасно се пренесеше през морето с помощта на двойно обезопасените трюмове на танкерите, тогава той се превръщаше в ново замърсяване на въздуха — от ауспусите на колите и камионите и комините на топлоцентралите. Така че всъщност ставаше дума за лоша шега и тази шега предизвикваше ругатните на Кевин за нараняването на арктическата зона. В най-лошия случай какво можеше да пострада сериозно? Десет или двадесет акра евентуално, и след това петролните компании щяха да си направят още самореклама как са изчистили това, като че ли замърсяването от крайното потребление на петрола изобщо не беше проблем.

Защото за невежия потребител, който си седи пред телевизора, това не е проблем, нали? Само в САЩ имаше сто милиона моторни превозни средства, и още повече по целия останал свят, и всички те замърсяваха въздуха, и тъкмо това беше истинският проблем. Как можеше човек да спре това отравяне на планетата?

Е, имаше някои начини.

— — Кевин, ще направя всичко, което ми е по силите — обеща тя. — Ще посъветвам президента да не подкрепи този законопроект.

Законопроектът беше S-1768, внесен и поддържан от двамата сенатори от Аляска — и двамата отдавна бяха купени от петролните компании. Предлагаше се държавата да откупи правата за извличане на петрол в полярната зона на американска Аляска. Вложените средства бяха огромни, както за федералното правителство, така и за щата Аляска. Дори тамошните ескимоски племена щяха да погледнат на въпроса от другата му страна. Парите, които щяха да получат от петрола, щяха да им осигурят много снеговози, с които да преследват карибу, и моторни лодки, с които да улавят и убиват китове — част от тяхното расово и културно наследство. Моторните шейни не бяха необходими в съвременния век на опакованото в пластмаса подбрано телешко от Айова със сертификат от министерството на земеделието на САЩ, но туземците американци се придържаха към крайния резултат от своите племенни традиции, макар и не с традиционни средства. Потискащата истина беше, че дори тези хора бяха изоставили своята история и самите си богове в новия век на механично преклонение пред петрола и неговите продукти. Двамата сенатори от Аляска щяха да доведат племенни старейшини, за да свидетелстват в полза на S-1768, и сенатът щеше да се вслуша в тях, защото кой по-добре от туземните американци знаеше какво е да живееш в хармония с природата? Само че сега го правеха със снеговози „Скидо“, извънбордови мотори „Джонсън“ и ловни пушки „Уинчестър“… При мисълта за цялата тази лудост тя въздъхна.

— Той ще се вслуша ли? — върна я към действителността Мейфлауър. Дори на еколозите се налагаше да живеят в реалния свят на политиката.

— Искаш да ти отговоря честно? Вероятно не — призна Карол Брайтлинг.

— Знаеш ли — отбеляза тихо Кевин, — понякога ми се струва, че разбирам Джон Уилкс Буут^[1].

— Кевин, това не съм го чула и ти не си го казал. Не и тук. Не и в тази сграда.

— По дяволите, Карол! Знаеш как се чувствам. И знаеш, че съм прав. Как, по дяволите, ще опазим планетата, ако на идиотите, които управляват света, не им пука на сайдера за света, в който живеем?

— Какво ще ми кажеш? Че хомо сапиенс е паразитен вид, който уврежда земята и нейната екосистема? Че нямаме право да бъдем тук?

— Мнозина от нас нямат, и това е факт.

— Може и така да е, но какво може да се направи?

— Не знам — трябваше да признае Мейфлауър. „Някои от нас знаят — помисли си Карол Брайтлинг, взирайки се в помръкналите му от тъга очи. — Но дали си готов за това, Кевин?“ Смяташе, че е, но привличането винаги беше опасна стъпка, дори за фанатици като Кевин Мейфлауър…

 

 

Строежът беше почти деветдесет процента завършен. Върху терена се издигаха двадесет напълно завършени секции, върху карета от тридесет и четири квадратни километра земя, главно равнинна и леко хълмиста, с четири платна бетонен път, отвеждащ на север към междущатската магистрала 70. Последните три и половина километра от шосето бяха без разделителна линия, а стоманобетонното покритие беше дебело цели седемдесет и шест сантиметра, сякаш беше предназначено за кацане на самолети, както бе отбелязал главният технически ръководител на строежа, големи при това. Пътят отвеждаше до не по-малко солиден огромен паркинг. Но това не го интересуваше чак толкова, че да го спомене в своя кънтри-клуб в Салина.

Сградите бяха съвсем банални, ако се изключеха системите им за контрол на околната среда, които бяха до такава степен съвършени, че Флотата би могла да ги използва за атомните си подводници. Всичко това беше част от водещото положение на компанията по отношение на нейните системи, беше казал председателят при последното си посещение. Те по традиция правели всичко преди останалите, а освен това характерът на работата им изисквал изключителна грижливост по отношение и на най-малките подробности. Не можеш да правиш ваксини на открито, нали? Но дори жилищата на работниците и кабинетите имаха същите системи, помисли си главният, и меко казано, това беше странно. Всяка сграда разполагаше с подземие — деликатна работа беше да се строи тук, в страната на торнадото. Но малцина ги беше грижа, отчасти от мързел, отчасти защото тукашният терен не беше никак лесен за прокопаване — прословутата твърда канзаска почва, чийто горен слой беше съсипан от сеене на пшеница. И тук идваше най-интересната част. Те щяха да продължат да използват по-голямата част от земята за земеделие. Есенниците вече бяха засети и на три и половина километра оттук се намираше центърът за селскостопанска дейност, със собствено шосе с две платна, снабден с най-новото и най-доброто земеделско оборудване, което главният беше виждал, дори за един район, в който отглеждането на пшеница е основен поминък.

В този проект бяха налети триста милиона долара. Сградите бяха огромни — човек можеше да ги превърне в място за живот за пет до шест хиляди души, помисли си главният. Служебната сграда разполагаше с класни стаи за продължаване на образованието. Обектът разполагаше със собствена електростанция и огромен горивен склад, чиито цистерни бяха наполовина заровени в земята поради местните климатични условия, и свързани чрез собствен тръбопровод с пункта за зареждане край М-70 край Канополис. Въпреки местното езеро имаха десетина артезиански кладенци, прокопани в — и през — подземния водоносен пласт Чероки. По дяволите, тук имаше достатъчно вода за снабдяването на цял малък град! Но компанията плащаше сметката и той самият си получаваше процента от стойността на цялата работа, за да завърши тя навреме, със значителен бонус, ако я завърши предсрочно, който той беше решен да си спечели. До този момент бяха изминали двадесет и пет месеца и оставаха още два. И той се беше справил, помисли си главният, и щеше да грабне този бонус, след което щеше да заведе семейството си в Дисниленд — две седмици при Мики, и щеше да играе голф на чудесните тамошни ливади — имаше нужда от това, за да възвърне формата си след тези две години от по седем работни дни в седмицата.

Но бонусът означаваше и че няма да му се налага да работи поне няколко години. Беше построил два небостъргача в Ню Йорк, петролна рафинерия в Делауеър, увеселителен парк в Охайо и още два огромни жилищни проекта на други места, с което си беше спечелил репутацията на човек, който завършва нещата рано и с икономии на бюджета — чудесна репутация за неговия бранш. Той паркира своя джип „Чероки“ и провери бележките си за нещата, които оставаше да се свършат този следобед. Даа, изпитанията на прозоречната изолация в Първа сграда. Използва клетъчния си телефон, за да се обади предварително, и тръгна през „пистата за кацане“, както сам наричаше този участък от пътя, откъдето се разделяха другите пътища. Спомни си времето, когато работеше като инженер във Въздушните сили. Дълги три километра и половина и дебели почти метър: можеш като нищо да приземиш някой „Боинг“ 747 на това шосе, ако поискаш. Какво пък, компанията си имаше собствен въздушен флот за собствените си служебни полети, и защо да не ги приземява тук, вместо на спретнатото малко летище край Елсуърт? След десет минути паркира пред Първа. Тази сграда наистина беше завършена, три седмици предсрочно, и последното, което трябваше да се направи, беше проверката на изолацията. Чудесно. Той влезе през релсовата врата — необикновено тежка и дебела — и помощниците я затвориха и заключиха.

— Готови ли сме, Джил?

— Вече да, Холистър.

— Включвай тогава — нареди Чарли Холистър.

Джил Трейнс отговаряше за всички системи за въздушна изолация на проекта. Бивш флотски и маниак на тема контрол, той лично завъртя ключовете по стенния панел. Не последва никакъв звук, свързан с пресирането на налягането — системите бяха твърде усъвършенствани за такова нещо, — но ефектът беше почти моментален. Докато се приближаваше към Джил, Холистър го усети в ушите си: както когато караш кола по планински път — ушите ти изпукват и трябва да размърдаш челюсти и да преглътнеш, за да изравниш налягането, което се усеща с ново изпукване.

— Държи ли се?

— Дотук е добре — отвърна Трейнс. — Нула точка едно четири килограма на квадратен сантиметър свръхналягане, и се вдига постоянно. — Очите му бяха приковани в циферблатите на контролния пулт. — Знаеш ли на какво прилича, Чарли?

— Не — призна главният технически ръководител.

— Като при изпитание на херметичността на някоя подводница. Същият метод — увеличаваме налягането в отделните отсеци.

— Наистина ли? На мен пък ми напомня за онова, която вършех в Европа във военните бази. Увеличавахме налягането в пилотските кабини, за да изхвърлим газовете.

— Нима? Е, предполагам, че действа и по двата начина. Налягането се задържа добре.

„Би трябвало да е адски добре — помисли си Холистър — при целия този ад, през който преминахме, за да се уверим, че всеки шибан прозорец е изолиран с винилни уплътнители.“ Не че прозорците бяха чак толкова много. Това му се струваше много странно. Гледките наоколо бяха толкова красиви. Защо ги закриваха?

Техническата спецификация беше за цели 232 грама на квадратен сантиметър свръхналягане. Бяха му казали, че това е за защита срещу торнадо, и това горе-долу звучеше смислено, наред с повишената ефективност на системите за отопление, вентилация и регулиране чистотата на въздуха, които вървяха с херметизацията. Това беше част от идеята. Компанията произвеждаше лекарства, ваксини и други подобни, и това означаваше, че това място може би бе нещо като фабрика за производство на биологични оръжия. Поради което имаше логика да си държат нещата вътре — и другите неща отвън, нали? След десет минути те се увериха, че уредите из цялата сграда показват, че системите за повишаване на налягането действат — още от първия опит. Хората, които бяха монтирали прозорците и вратите, си бяха заслужили допълнителното възнаграждение, че са си свършили работата както трябва.

— Изглежда много добре. Джил, трябва да проверя и свързочния център. — Комплексът разполагаше и с разточителни системи за сателитна комуникация.

— Използвай въздушния люк — подчерта Трейнс.

— Ще се видим после — каза главният, докато излизаше.

— Разбира се, Чарли.

 

 

Не беше приятно. Сега разполагаха с единадесет души, всички здрави, осем жени и трима мъже — разделени по пол, разбира се — а единадесет всъщност беше с един повече, отколкото бяха замислили, но след като ги отвлечеш, не можеш ей така да ги върнеш обратно. Бяха им взели дрехите — в някои от случаите ги бяха съблекли, докато се намираха в безсъзнание — и им бяха дали пижами, които изглеждаха като затворническо облекло, макар и да бяха ушити от по-добър плат. Не се допускаше никакво бельо — известно беше, че жените понякога използват сутиените си, за да се обесят, а това тук не можеше да се допусне. Чехли вместо обувки, а храната беше здраво натъпкана с валиум, което донякъде успокояваше пленниците, но не напълно. Нямаше да е много умно да ги дрогират прекалено, тъй като пълното потискане на телесните им системи можеше да провали изпитанието, а те не можеха да позволят това.

— Какво означава всичко това? — настоятелно попита жената доктор Арчър.

— Медицински тест — отвърна Барбара, докато попълваше формуляра. — Вие доброволно се съгласихте, не помните ли? Ние ви плащаме за това и след като приключи, ще можете да се върнете у дома си.

— Кога съм го направила?

— Миналата седмица — каза й доктор Арчър.

— Не помня.

— Е, направихте го. Имаме подписа ви върху формуляра на декларацията. И се грижим добре за вас, нали?

— Непрекъснато се чувствам зашеметена.

— Това е нормално — увери я доктор Арчър. — Няма защо да се безпокоите.

Жената — обект Ж4 — беше адвокатска секретарка. Три от женските обекти се оказаха такива, което леко притесняваше доктор Арчър. Ами ако адвокатите, при които работеха, се обадеха в полицията? Бяха разпратени заявления за оставка с експертно фалшифицирани подписи и в текста на писмата бяха включени напълно приемливи обяснения. Може би това щеше да ги задържи. Във всеки случай, отвличанията бяха извършени майсторски и никой тук нямаше да го обсъжда с външни хора, нали?

Обект Ж4 беше гола и седеше в удобно тапицирано кресло. Доста привлекателна, въпреки че трябваше да свали четири–пет килограма, помисли си Арчър. Медицинският преглед не беше установил нищо необичайно. Кръвното й налягане беше нормално. Кръвните проби показваха леко повишен холестерол, но нищо, за което да се безпокои човек. Изглеждаше нормална, здрава, двадесет и шест годишна самка. Разпитът за предишни заболявания също не показваше нищо забележително. Не беше девственица, разбира се — дванадесет любовници за девет години полова активност. Един аборт на двадесет годишни — и после беше практикувала безопасен секс. В момента имаше някаква любовна връзка, но той бе някъде извън града за няколко седмици, по работа, и тя подозираше, че в живота му тъй или иначе има друга жена.

— С това като че ли приключихме, Мери. — Арчър стана и се усмихна. — Благодаря ти за съдействието.

— Мога ли вече да се облека?

— Най-напред има нещо, което искаме да направиш. Моля те, мини през зелената врата. Там има една система за запарване. Много е приятно и освежаващо. Дрехите си ще намериш от другата страна. Там ще можеш да се преоблечеш.

— Добре.

Обект Ж4 стана и изпълни това, което й казаха. Зад херметичната врата имаше… всъщност нямаше нищо. Тя се задържа там, унесена и озадачена няколко секунди, забелязвайки, че тук, вътре, е горещо, над тридесет градуса, но пък от някакви невидими дупчици по стените излизаше омара… мъгла или нещо такова, която я освежи моментално, само за десетина секунди. После мъглата спря и отсрещната врата се отвори. Както й бяха обещали, там имаше стая за обличане и тя си навлече горнището и долнището на зелената пижама, и излезе в коридора, където някакъв пазач от охраната й махна отдалече с ръка към вратата, зад която я чакаше обядът. Храната тук беше много добра, а след хубаво ядене тя обичаше да си подремне…

 

 

— Зле ли ти е, Пийт? — попита доктор Килгор в друга част на зданието.

— Трябва да е грип или нещо такова. Целият се чувствам като пребит и нищо не мога да задържа. — „Дори пиячката“ — помисли си той, но не го каза, макар това да беше особено притеснително за него. Пиячката беше нещо, което винаги можеше да задържи.

— Дай да видим. — Килгор стана, нахлузи маска и си надяна латексовите ръкавици за прегледа. — Ще трябва да ти взема кръвна проба.

— Добре, докторе.

Килгор го направи наистина грижливо, боцвайки го под лакътя, и напълни четири пробни епруветки с по пет кубически сантиметра. После погледна очите на Пийт, устата и направи обичайните опипвания, което предизвика реакцията на черния дроб на обекта…

— Оох! Тук боли, докторе.

— Нима? На пипане не ми изглежда по-различно отпреди, Пийт. Каква е болката? — попита той, докато опипваше черния дроб, който, като при повечето алкохолици, беше като размекната тухла.

— Все едно че току-що сте ме наръгали с нож, докторе. Ето, точно тук боли!

— Извинявай, Пийт. А тук? — попита лекарят, опипвайки по-надолу с две ръце.

— Не толкова остро, но и там наболява. Да не е нещо от яденето?

— Може би. На твое място не бих се тревожил чак толкова — отвърна Килгор.

Добре, този случай беше симптоматичен, няколко дни по-рано, отколкото беше очаквал, но малки отклонения трябваше да се очакват. Пийт беше един от сравнително по-здравите субекти, но алкохолиците не бяха от екземплярите, които можеш да наречеш наистина здрави. Така че Пийт щеше да бъде Номер 2. „Лош късмет, Пийт“ — помисли си Килгор.

— Чакай да ти сложа нещо, да ти мине болката.

Докторът се обърна и отвори едно чекмедже на стенния шкаф. Пет милиграма, прецени той, запълвайки пластмасовата спринцовка до съответното деление, след което се обърна и боцна вената.

— Ооох! — каза Пийт след няколко секунди. — Ооох… така е добре. Много по-добре, докторе. Благодаря. — Влажните му очи се разшириха, след това се замъглиха.

Хероинът беше великолепен аналгетик, а най-хубавото му качество бе, че осигуряваше на приемащия го зашеметяващ приток на енергия в първите няколко секунди, след което го отпращаше в блажена вцепененост за следващите няколко часа. Така че за известно време Пийт щеше да се чувства великолепно. Килгор му помогна да се изправи и го отпрати. После прибра кръвните проби за проучване. След тридесет минути вече беше сигурен. Тестовете за антитела продължаваха да са положителни, а огледът под микроскопа показваше срещу какво се бореха антителата… и губеха.

Само преди две години някои хора се бяха опитали да заразят Америка с естествения вариант на това мъниче, тази „гега“, както често я наричаха някои. Сега то донякъде беше модифицирано в лабораторията за генно инженерство с добавянето на ракова ДНК към РНК на нищожната пръчица на този вирус, за да я направят пожизнена — все едно да нахлузиш дъждобран върху буболечка. Добрата последица от всичко това беше, че генното инженерство най-малкото бе утроило латентния период на вируса. Някога се смяташе, че е четири до десет дни, а сега продължаваше почти месец. Маги наистина си знаеше работата, и при това му беше избрала подходящо име. „Шива“ наистина беше гаден кучи син. Беше убил Честър — е, всъщност го беше довършил калият, но Честър беше обречен — и сега започваше да убива Пийт. За него обаче милостива помощ нямаше да има. Пийт щеше да бъде оставен да живее, докато самата болест не отнемеше живота му. Физическото му състояние беше почти достатъчно близо до нормалното, за да могат да изпробват какво може да постигне едно добро поддържащо лечение, за да надвие ефекта от „Ебола-Шива“. Вероятно нищо, но те трябваше да го установят. Оставаха още девет първоначални изпитателни обекта и след това новите единадесет от другата страна на сградата — те щяха да бъдат истинският тест. Всички те бяха здрави, поне така смяташе компанията. При тях щяха да изпробват както метода на първично предаване, така и жизнеспособността на „Шива“ като епидемичен агент, плюс ефективността на ваксините, които Стив Берг беше изолирал миналата седмица.

С това работата на Килгор за този ден приключи. Той излезе навън. Вечерният въздух беше прохладен, прозрачен и чист — е, поне толкова чист, колкото можеше да бъде в тази част на света. В страната имаше сто милиона коли и всички те храчеха сложните си хидровъглероди в атмосферата. Килгор се зачуди дали ще може да усети разликата след две или три години, когато всичко това спреше. В струящите от сградата светлини забеляза мяркащи се прилепи. „Страхотно“ — помисли си той. Човек рядко можеше да види прилепи. Сигурно гонеха насекоми. Той съжали, че ушите му не могат да доловят ултразвуковите вълни, които те излъчваха като радари, за да засекат насекомите и да ги хванат.

Тук щеше да има и птици. Особено бухали, тези великолепни нощни хищници, които летяха с меките си, безшумни пера, за да намерят мишки, да ги изядат и смелят, и после да изхвърлят костите на своята плячка в малки твърди капсули. Килгор изпитваше много по-голямо родство с дивите хищници, отколкото с животните-плячка. Но това трябваше да се очаква, нали? Той наистина беше в родствена връзка с хищниците, тези диви, великолепни създания, които убиваха безсъзнателно, просто защото Майката Природа изобщо нямаше съзнание. Тя даваше живот с едната си ръка и го отнемаше с другата. Вечният процес на живота, превърнал земята в това, което е. Хората се бяха опитвали толкова упорито и толкова продължително да го променят, но други хора сега щяха да го върнат назад, бързо и драматично, и той щеше да види това. Нямаше да види как всички рани по лицето на земята зарастват, и това беше много лошо, но щеше да живее достатъчно дълго, за да види най-важните промени. Замърсяването щеше да спре почти напълно. Животните нямаше да бъдат ограничавани и тровени. Небето щеше да се изчисти и земята скоро щеше да се покрие с живот, какъвто беше замисълът на природата, а той и неговите колеги щяха да бъдат свидетели на това превращение. И ако цената за това беше висока, то и цената на спечеленото я заслужаваше. Земята принадлежеше на онези, които я ценяха и разбираха. Той самият дори използваше едно от средствата на природата, за да го наложи — макар и с малко човешка помощ. След като някои хора можеха да използват своята наука и умения, за да навредят на природата, то други хора можеха да ги използват, за да я излекуват. Честър и Пийт не биха го разбрали, но пък от друга страна, не разбираха нищо.

 

 

— Там ще има хиляди французи — каза Хуан. — И половината ще бъдат деца. Ако искаме да освободим другарите си, ударът трябва да е силен. Този ще бъде достатъчно силен.

— Къде заминаваме след това? — попита Рене.

— Долината Бекаа все още е на разположение. А оттам — кой накъдето види. Аз все още имам добри връзки в Сирия. Винаги има избор.

— Но полетът е четири часа, а в Средиземноморието винаги има един американски самолетоносач.

— Няма да нападнат самолет с деца — изтъкна Естебан.

— Те могат дори да ни осигурят ескорт — добави той с усмивка.

— До летището са само дванадесет километра — напомни им Андре. — Хубава магистрала с много платна.

— Значи трябва да планираме акцията до последната подробност. Естебан, ти ще се заловиш с тази работа. Андре, ти също. Трябва да подберем местата си, след това времето и деня.

— Ще ни трябват повече хора. Поне още десет души.

— Това е проблем. Откъде можем да намерим десет души, на които да можем да разчитаме? — попита Хуан.

— Можем да наемем. Трябва само да им обещаем достатъчно — изтъкна Естебан.

— Трябва да бъдат верни хора — натърти Рене.

— Ще бъдат достатъчно верни — каза баскът. — Знам къде да ги потърся.

Всички бяха брадати. Това беше най-лесната маскировка и въпреки че националната полиция в техните страни разполагаше със снимките им, снимките бяха все на млади, обръснати мъже. Някой минувач щеше да ги вземе за хора на изкуството по външния им вид и по начина, по който се бяха навели над масата. Всички бяха облечени добре, макар и не луксозно. Може би спореха по някакъв политически въпрос, мислеше си сервитьорът от мястото си на десет метра от тях, или обсъждаха някаква поверителна работа. Нямаше как да разбере, че е прав и за двете. След няколко минути те си стиснаха ръцете и тръгнаха в различни посоки, след като оставиха пари за сметката, и, както установи сервитьорът, нищожен бакшиш. „Художници — помисли си той. — Пословично стиснати копелета.“

 

 

— Но това, което ще стане, е екологична катастрофа! — настоя Карол Брайтлинг.

— Карол — отвърна й шефът на персонала. — Става дума за баланс на разходите. Това ще спести на Америка някъде около петдесет милиарда долара, а ние имаме нужда от тях. От гледна точка на околната среда, знам какви са ти тревогите, но президентът на „Атлантик Ричфийлд“ лично ми обеща, че това ще е една чиста операция. През последните двадесет години те са научили много от инженерна гледна точка и също от гледна точка на връзките с обществеността, как да работят чисто, нали?

— Ти бил ли си някога там? — попита тя.

— Не. — Той поклати глава. — Летял съм над Аляска, но само толкова.

— Щеше да разсъждаваш другояче, ако поне веднъж беше видял този район, повярвай ми.

— Те копаеха на открито въглища в Охайо. Това съм го виждал. И съм виждал как след това покриват всичко със земя и чимове и засаждат трева и дървета. По дяволите, върху една от онези открити мини след две години ще се играе голф. Там е почистено, Карол. Сега те знаят как и знаят, че е разумно да го правят, както икономически, така и политически. Така че, не, Карол, президентът няма да изтегли поддръжката си за проекта. Той е икономически изгоден за страната. „А и на кого наистина му пука за едно късче земя, в което живеят само неколкостотин души?“ — не добави той.

— Трябва да говоря лично с него за това — настоя тя.

— Не. — Шефът на персонала поклати глава. — Няма да стане. Не и по този въпрос. Всичко, което би постигнала, ще е да подкопаеш собствената си позиция, а това няма да е разумно, Карол.

— Но аз обещах!

— На кого си обещала?

— На клуб „Сиера“.

— Карол, клуб „Сиера“ не е част от администрацията. Ние получаваме писмата им. Чел съм ги. По въпроси като този те се превръщат в екстремистка организация. Всеки може да каже „не правете нищо“, а това е почти единственото, което те правят, откакто ги оглави онзи Мейфлауър.

— Кевин е добър човек и е много интелигентен.

— Не можеш да ме убедиш, Карол! — изсумтя шефът на персонала. — Той си е направо лудит.

— По дяволите, Арни, не всеки, който не е съгласен с вас, е непременно екстремист, нали?

— Но този е. Клуб „Сиера“ ще се самоунищожат, ако продължават да го държат на върха. Както и да е. — Шефът на персонала погледна графика си. — Имам работа. А твоята работа по този въпрос е да поддържаш администрацията. Това означава, че ти лично поддържаш законопроекта. В тази сграда може да има само една позиция, и това е каквото каже президентът. Това е цената, която плащаш затова, че работиш като съветник на президента, Карол. Ти можеш да влияеш на политиката, но щом тази политика бъде оповестена, ти си длъжна да я поддържаш, независимо дали си убедена в правилността й, или не. Ще заявиш публично, че извличането на този петрол е добро за Америка и за околната среда. Разбра ли?

— Не, Арни, няма да го направя! — настоя Брайтлинг.

— Ще го направиш, Карол. И то ще го направиш убедително, така, че да накараш умерените екологични групировки да разберат логиката на ситуацията. Ако ти харесва работата тук.

— Заплашваш ли ме?

— Не, Карол, не те заплашвам. Само ти обяснявам как действат правилата тук. Защото ти трябва да играеш по тези правила, също като мен и като всички останали. Щом работиш тук, си длъжна да бъдеш лоялна към президента. Ако не си лоялна, тогава не можеш да работиш тук. Ти знаеше тези правила, когато се качи на борда, и знаеше, че трябва да живееш според тях. Е, сега е моментът да се види дали ти стиска. Карол, ще спазваш ли правилата, или няма?

Лицето й под грима почервеня. Още не се бе научила да скрива гнева си, забеляза шефът на персонала, а това беше твърде лошо. Човек не можеше да си позволи да се ядосва за толкова незначителни глупости, не и на това равнище на управление. А това наистина беше незначителна глупост. Щом си намерил нещо толкова ценно, каквото са няколко милиарда барела петрол, върху земя, която ти принадлежи, просто прокопаваш земята, за да го измъкнеш. Просто като две и две — и е още по-просто, ако петролните компании са ти обещали, че нищо няма да пострада, и щеше да си остане точно толкова просто, докато гласоподавателите ти карат автомобили.

— Е, Карол? — попита той.

— Да, Арни, знам правилата и ще живея според правилата — потвърди тя.

— Добре. Искам още този следобед да подготвиш изявление, което да публикуваме следващата седмица. Искам да го видя днес. Обичайната материя, научната обосновка, безопасността на инженерните мерки, такива неща. Благодаря ти, че намина, Карол — каза той за довиждане.

Доктор Брайтлинг стана и тръгна към вратата. За момент се поколеба — дощя й се да се обърне и да каже на Арни къде може да си завре въпросното изявление… но продължи по коридора на Западното крило, после зави на север и заслиза към уличното ниво. Двамата агенти на тайните служби забелязаха изражението й и се спогледаха. Тя пресече улицата с необичайно вдървена походка, след което се заизкачва по стъпалата на старата административна сграда. Влезе в кабинета си и включи компютъра. Искаше й се да разбие с юмрука си стъкления екран, а не да набира по клавиатурата.

Да й нарежда човек като този! Който не разбира нищо от наука и екологична защита. Единственото, от което на Арни му пукаше, беше политиката, а политиката беше най-изкуственото проклето нещо на този свят!

Но после тя се успокои, пое си дълбоко дъх и започна да нахвърля своята защита на нещо, което в края на краищата никога нямаше да се случи, нали?

Не, никога нямаше да се случи.