Том Кланси
Дъга Шест (29)

28. Посред бял ден

С пари беше много по-лесно. Вместо да крадат камиони, ги закупиха с платежни чекове, изтеглени от сметка, уредена от лице с фалшиви документи. Камионите бяха волво, шведско производство, стандартни, неотличими с нищо камиони, с брезентови покривала над каросериите, а на предниците им се четеше името на някаква несъществуваща транспортна фирма.

Камионите преминаха през британските митници без проблем, а оттам беше въпрос само на шофиране в рамките на пътните ограничения по шосетата. Пристигнаха близо до Херефорд малко преди здрач, паркираха на предварително определения пункт и водачите им се отправиха към близката кръчма.

Шон Грейди и Родни Сандс бяха отлетели същия ден. Бяха минали през контрола на Гетуик с фалшиви документи, които бяха устояли на проверката на времето в многобройни предишни случаи и отново доказаха, за тяхно удовлетворение, че британските паспортни служители са едновременно слепи, глухи и тъпи. И двамата наеха коли с фалшиви кредитни карти и потеглиха на запад към Херефорд, също по предварително планирани маршрути, за да се озоват в същата кръчма малко преди пристигането на камионите.

 

 

— Работят много добре — каза Малой на Нунън над халбата в клуба. — „Е-Системс“, а?

— Много добър екип. В ЕСЗ много използвахме техния хардуер.

— Даа, също и в Командата за специални операции. Но аз все още предпочитам неща с контролни жички и кабели.

— Да, сър, но все пак е малко трудно да вържеш две хартиени чашки с конец от вертолет, нали?

— Не съм толкоз изостанал, Тим. — Но последното го накара да се ухили. — А и никога не ми е трябвала помощ, за да правя десант с дълга жица.

— В това сте много добър. — Нунън отпи от бирата. — От колко време карате вертолети?

— Двайсет години… ще станат двайсет и една този октомври. Знаеш ли, това е последното истинско авиаторство, което е останало. В новите бързаци, по дяволите, компютрите гласуват дали им харесва какво правиш, преди да решат да го направят вместо теб. Аз също си играя с компютри, игри и и-мейл и други такива, но проклет да съм, ако някога ги оставя да летят вместо мен. — Тази хвалба беше напразна, или почти, помисли си Нунън. Рано или късно, тази форма на прогреса щеше да завладее и витловите въздушни превозни средства и водачите им щяха да псуват, но в края на краищата щяха да го приемат, къде ще ходят, и щяха да продължат, и вероятно щяха да пилотират в края на краищата много по-безопасно и по-ефективно. — В момента чакам писмо от началника — добави подполковникът.

— Охо? И за какво?

— Вкараха ме в надпреварата за командир на ВМХ-1.

— Ще разкарвате Президента? Малой кимна.

— В момента работата я върши Ханк Гудман, но той получи генералска звезда и сега го издигат на друго място. А някой, предполагам, е чул, че съм доста добър.

— Не е дребна работа — каза Нунън.

— Обаче е доста скучно, равно и гладко през цялото време, няма го веселото — въздъхна флотският с малко престорено отвращение. Пилотирането на ВМХ-1 беше чест за всеки старши офицер. — Ще го разбера след две седмици. Ще се радвам да видя американска земя.

— Каква е програмата за утре?

— Преди обед ще тренираме малко проникване на ниско ниво, следобед бумащина. Чака ме цял тон хартия за ВВС. Нали проклетият му хеликоптер е тяхна собственост, добре че поне са така мили да го поддържат и да ми дадат полетен екипаж. Бас държа обаче, че пилотите не самолети не ги карат да го правят. — Тези щастливи копелета просто трябваше да летят, макар че тяхното летене беше почти толкова възбуждащо, колкото състезание по изсъхване на боя или може би маратон по отглеждане на трева.

 

 

Чавес все още не беше свикнал с британското чувство за хумор и в резултат сериалите по местните телевизионни станции го отегчаваха. Той обаче разполагаше с кабелна услуга, включваща канала „История“, който му беше станал любим, макар и не за Паци.

— Само една, Динг — каза му тя. Сега, когато беше толкова близо до термина, тя държеше съпругът й да е трезвен винаги, а това означаваше само по една бира на вечер.

— Да, мила.

Колко лесно беше на жените да подтикват мъжете какво да правят и какво не, помисли си Доминго, поглеждайки към празната чаша и чувствайки, че му се ще още една. Много по-велико беше да си пиеш бирата в клуба с приятели и колеги… но сега той вече не се отдалечаваше на повече от петнадесет метра от жена си, освен когато му се наложеше, и тя имаше номера на сигнализатора му, когато не бяха заедно. Бебето се беше смъкнало, каквото и да означаваше това — е, той знаеше, че означава много скорошно раждане, но не и какво точно значи „смъкнало“. И сега това означаваше, че му се полага да пие само по една бира вечер, макар да можеше да бъде трезвен като камък и с три… може би даже с четири.

Двамата седяха в кресла един до друг. Динг се опитваше едновременно да гледа телевизия и да чете разузнавателни документи. Изглежда, че по някакъв начин успяваше, предизвиквайки смаяните погледи на жена си, която четеше някакво медицинско списание и си водеше бележки по полето.

 

 

В дома на Кларк не беше много по-различно, въпреки че тук в плейъра беше пъхната видеокасета и сега тя се въртеше.

— Нещо ново в службата? — попита Санди.

„В службата“ — помисли си Кларк. Тя не казваше така, когато се беше завръщал от бойното поле. Не, тогава беше „Добре ли си?“ Винаги задавано с нотка на безпокойство, защото макар той никога — е, почти никога — да не й разказваше за нещата, които е правил на терена, Санди разбираше, че това е по-различно, отколкото да седиш на някое бюро. Така че това беше само поредното потвърждение, че той е станал щабен плъх. „Благодаря ти, скъпа.“

— Не, нищо особено — каза той. — Как е в болницата?

— Една автомобилна катастрофа. Нищо сериозно.

— Как се справя Паци?

— Ще стане много добър доктор, ако се научи да се отпуска малко повече. Но какво пък, аз се занимавам със спешна помощ от двайсет и няколко години, нали? Знае много повече от мен в теоретичната област, но й трябва да научи малко по-добре практическата страна.

— Мислила ли си някога, че можеше да станеш доктор? — попита я мъжът й.

— Предполагам, че можех, но… тогава времето не беше подходящо за това, нали?

— Какво става с бебето? Санди се усмихна.

— Тя е точно както бяха аз, нетърпелива. Стигаш до този момент и просто ти се иска да стане най-после и да се свърши.

— Някакви поводи за тревога?

— Не, доктор Рейнълдс е много добър, а Паци се справя просто чудесно. Само дето аз не съм съвсем сигурна дали съм готова да ставам баба — добави Санди със смях.

— Разбирам те добре, скъпа. По всяко време, а?

— Бебето се смъкна вчера. Това означава, че е съвсем готово.

— Момче ли ще е? — попита Джон.

— Изглежда, така мислят всички, но ще разберем със сигурност, когато се покаже.

Джон изръмжа. Доминго твърдеше, че бебето на всяка цена трябвало да бъде момче, красиво… и двуезично, шефе. добавяше той с хитрата си усмивка. Какво пък, можеше да му се падне и по-лош зет. Динг беше умен, може би един от най-бързо учещите се хора, които бе срещал, бе израсъл от кадрови младши сержант от Единадесети-Браво лекопехотен на армията на САЩ до уважава}! полеви офицер на ЦРУ с магистърска диплома от университета „Джордж Мейсън“… а сега от време на време размишляваше дали да не учи още две години за докторска степен. Може би в Оксфорд, беше споделил с него Динг в началото на тази седмица, ако можел да уреди по някакъв начин свободното си време. Е, това щеше да е истински ритник в задника — един чикано от източен Лос Анджелис с тога от Оксфордския университет! Някой ден можеше да завърши и като директор на разузнаването, и тогава наистина щеше да бъде непоносим. Джон се изкиска, наля си още бира и насочи вниманието си към телевизора.

 

 

Попов си каза, че ще трябва да гледа. Трябваше да го види. Имаха истински план, макар и предложен от Бил Хенриксен, но Грейди се беше хванал с радост за идеята, а и цялата концепция определено изглеждаше стабилна от тактическа гледна точка, стига да знаеха кога да приключат и да избягат. Във всеки случай Дмитрий искаше да го види, че става, за да знае дали след това би могъл да се обади в банката и да поръча да прехвърлят сумата в неговата сметка, и тогава… да се покрие завинаги от лицето на земята, да се махне където пожелае. На Грейди изобщо не му беше хрумнало, че има поне двама души с достъп до прехвърлените средства. Може би Шон беше доверчива душа, колкото и странно да звучеше това предположение. Беше приел дружелюбно срещата с бившия си приятел от КГБ и макар да му беше поставил две сериозни изпитания, парите и кокаина, веднага след като те бяха доставени, беше станал и бе тръгнал да изпълни обещаната акция… той щеше да вземе наетия си спортен ягуар и да отиде да наблюдава на място. Нямаше да е прекалено трудно, нито прекалено опасно, ако го направеше както трябва. С тази мисъл той обърна последната „Столичная“ за тази вечер и угаси лампата.

 

 

Събудиха се по едно и също време — Доминго и Патриша в един дом, Джон и Сандра в друг, отвориха очи в 5:30, когато будилниците им заглъхнаха, и двете двойки бързо се приготвиха за предстоящия работен ден. Жените трябваше да бъдат в местната болница в 6:45 за началото на дневната смяна от 07:00 до 15:00, поради което и в двете къщи в банята първо влязоха те, докато мъжете отидоха в кухните, за да заредят кафемашините и да ги включат, после да приберат сутрешните вестници и да включат радиоапаратите на Би Би Си за сутрешните новини. След двадесет минути баните и вестниците бяха разменени, а след още петнадесет двете двойки седяха в кухните за закуска — макар че в случая с Доминго това означаваше само втора чашка кафе, тъй като той по навик закусваше с хората си след сутрешната ФП. В дома на Кларк Санди експериментираше с пържени домати — местен деликатес, който тя се опитваше да усвои, но който съпругът й по принцип категорично отказваше — бил американски гражданин. В 06:20 и двете двойки напуснаха домовете си, за да се заемат с ежедневните си занимания.

 

 

Кларк не работеше навън с екипите. Беше, както най-накрая трябваше да си признае, твърде стар, за да издържи на пълното натоварване, но се появяваше, грубо казано, на едно и също място и правеше, грубо казано, едни и същи сутрешни упражнения. Не беше много по-различно от времето, прекарано в СЕАЛ, макар и без дългото плуване — тук имаше басейн, но не беше достатъчно голям, за да му подхожда. Вместо това пробягваше по три мили. Екипите обаче бягаха по пет… и, признаваше си той със срам, с по-голяма скорост. За мъж на неговата възраст Джон Кларк знаеше, че е в превъзходна физическа форма, но с всеки изминал ден му беше все по-трудно да се задържа на това равнище, а следващият километричен камък по неговия личен път към смъртта бележеше числото шестдесет. Толкова странно му изглеждаше, че вече не е онова нахакано типче, каквото беше, когато се ожени за Санди. Като че ли някой му беше отнел нещо, но и да беше така, той така и не беше го забелязал. Просто един ден се беше огледал наоколо и беше разбрал, че е различен от онова, което смяташе, че е. И тази изненада не беше никак приемлива, каза си той, докато завършваше третата миля, целият потен, с омекнали крака и жадуващ за втория си душ за този ден.

На връщане към щаба видя Алистър Стенли — отиваше на собствената си сутрешна тренировка. Като по-млад с пет години, той вероятно все още хранеше илюзията, че е млад. Бяха станали добри приятели. Стенли имаше нюх по отношение на разузнавателната информация и оперираше ефикасно на терена по своя странен, традиционен британски маниер. „Като паяк в дупка“ — помисли си Джон. Стенли външно не разкриваше какво му е на ума, докато човек не надникнеше в очите му, а дори и тогава трябваше да знаеш какво да потърсиш в тях. С приятен външен вид, стегнат, все още с руса коса и белозъба усмивка, но също като Джон, и той беше убивал на терена, и също като него не сънуваше кошмари заради това. В действителност той имаше по-силни командирски инстинкти от Кларк, признаваше на себе си Джон — но само на себе си. Двамата все още бяха запазили състезателния си дух, като двадесетгодишни, и нито един от тях не раздаваше похвали току-така.

След като приключи с душа, Кларк отиде в кабинета си, седна зад бюрото си и се залови за сутрешната работа с документацията, като ругаеше тихо за времето, което му поглъщаше, и за всичкото мислене, което трябваше да посвети на едно толкова досадно занимание като оправянето на бюджета. В чекмеджето на бюрото му лежеше неговият „Берета“ .45, доказателството, че той не е просто поредният цивилен чиновник, но днес той нямаше да може да отиде до полигона и да поупражнява бойните си умения, които го бяха направили командир на ДЪГА — пост, който по ирония на съдбата го лишаваше от възможността да доказва принадлежността си. Малко след осем пристигна госпожа Форгейт, надникна в кабинета на шефа си и видя обичайната му навъсена физиономия, която виждаше винаги, когато той се заловеше с административна работа, за разлика от преглеждането на разузнавателната информация и оперативни въпроси, които поне изглеждаха интересни. Тя зареди и включи кафемашината, удостоиха я с обичайното изръмжаване за поздрав, и след това се върна на бюрото си и провери зашифрованата факсмашина за нещо спешно за шефа. Нямаше нищо. В Херефорд започваше поредният обикновен работен ден.

 

 

Грейди и хората му също се бяха събудили. Закусиха с обичайния чай, яйца с бекон и печени филийки, тъй като типичната ирландска закуска по нищо не се различаваше от английската. Всъщност двете страни имаха много малки различия по отношение на основните порядки, факт, над който Грейди и хората му никога не се бяха замисляли. И двете общества бяха учтиви и изключително гостоприемни към гостите. Гражданите и в двете страни се усмихваха един на друг, работеха доста упорито, гледаха в общи линии една и съща телевизия, четяха едни и същи спортни страници и играеха предимно едни и същи спортове, които и в двете страни бяха истинска национална страст — и пиеха сходни количества една и съща бира в пъбове, които не се различаваха дори по боядисаните си табели.

Но ходеха в различни църкви и говореха с различни акценти — които изглеждаха толкова сходни за чужденците, но на тях самите им звучаха напълно различно. Усетът за това различие представляваше важна част от ежедневния живот, но глобалната телевизия бавно променяше и тази разлика. Някой посетител отпреди петдесет години сигурно щеше да забележи многото американизми, проникнали в ежедневния език, но процесът действаше толкова постепенно, че тези, които живееха в него, трудно можеха да го забележат. Това беше ситуация, обичайна за страни с революционни движения. Разликите бяха незначителни за външните наблюдатели, но толкова повече преувеличавани от онези, които защитаваха необходимостта от промяна, до такава степен, че Грейди и хората му гледаха на английските сходства само като на камуфлаж, който правеше техните операции осъществими, а не като на общи неща, които можеха да сближат двете нации. Хора, с които можеха да споделят халба бира и да обсъдят някой особено добър футболен мач, им се струваха чужди като марсианци и поради това лесни за убиване. За тях те бяха вещи, а не „познати“, и колкото и да изглеждаше налудничаво това отношение за някоя обективна трета страна, то до такава степен се беше просмукало в съзнанието им, че те не можеха да го забележат повече, отколкото въздуха в това чисто, синьо утро, докато се придвижваха към своите камиони и коли, подготвяйки се за предстоящата операция.

 

 

В 10:30 Чавес и екипът му влязоха в закрития полигон за тренировката си по стрелба. Дейв Уудс вече беше там и беше подредил кутийките с боеприпаси на съответните места за членовете на Екип 2. Както миналия път, Чавес реши да поработи с пистолета си, вместо с лесния за използване МР-10, с който всеки, чието зрение не е увредено и чийто пръст за натискане на спусъка е здрав, можеше да стреля достатъчно добре. Поради което върна кутийката с 10-милиметрови патрони и ги замени с патрони калибър .45, АСР, „Хидра-Шок“, американско производство, федерална поръчка, с голяма вдлъбнатина, в която човек едва ли не можеше да смеси коктейла си, или поне така изглеждаше, като я погледнеш.

Подполковник Малой и неговият полетен екипаж, лейтенант Харисън и сержант Нанс, влязоха тъкмо когато Екип 2 започваше стрелбата. Бяха въоръжени с американски „Берета“ М9 за военно приложение и стреляха с деветмилиметрови патрони с пълна метална обшивка, според изискванията на Хагската конвенция — Америка така и не беше подписала международния договор, уточняващ кое е редно и кое не на бойното поле, но така или иначе живееше според правилата. Хората на ДЪГА използваха различни, по-ефективни амуниции, на основанието, че те не се намират на бойно поле и се сражават с престъпници, а не с униформен противник. Всеки, който се замислеше над тази тема, щеше да я намери за малко налудничава, но те знаеха, че не съществува стриктно и безпрекословно правило, изискващо от света да проявява пълно благоразумие, поради което просто изстрелваха полагащите им се патрони. В случая с бойците на ДЪГА ставаше дума за не по-малко от сто патрона дневно. Малой и неговият екипаж изстрелваха може би петдесет патрона седмично, но от тях не се очакваше да бъдат стрелци и присъствието им тук беше само въпрос на етикеция. Както се оказа обаче, Малой беше чудесен стрелец, макар да стреляше с една ръка, както го бяха учили в армията на САЩ. Харисън и Нанс използваха по-съвременната стойка „Тъкач“, с двете ръце на оръжията. На Малой му липсваше 45-и калибър от неговата младост, но американските оръжейни служби бяха преминали към патрони с по-малък диаметър, за да ощастливят другите страни от НАТО, макар това да пробиваше по-малки дупки в хората, които се очакваше да застреляш.

 

 

Момичето се казваше Фиона. Беше почти петгодишна и беше паднала от люлка в детската градина. Дървените трески бяха одраскали кожата й, но имаше и опасения, че може да е счупила дебелата кост на лявата ръка под лакътя. Санди Кларк хвана ръката й и грижливо я опипа. Детето плачеше силно. Не беше счупена… е, може би съвсем незначителна фрактура, но най-вероятно и това го нямаше.

— Дай да й направим рентгенова снимка — каза Паци и подаде на детето близалка. Залъгалката действаше толкова добре в Англия, колкото и в Америка. Сълзите спряха, докато момиченцето отвиваше опаковката с дясната си ръка и зъбчета, след което пъхна лакомството в малката си устичка. С помощта на навлажнена марля Санди изчисти ръката. Нямаше нужда от шевове, само няколко по-неприятни драскотини, които щеше да намаже с антисептик и да покрие с две широки парчета анкерпласт.

Това спешно отделение не беше така натоварено, както подобните му в Америка. Преди всичко, намираше се в провинцията и имаше по-малко възможности за сериозни наранявания — миналата седмица бяха докарали един фермер, който за малко щял да си отреже ръката с някаква машина, но Санди и Паци не бяха дежурни тогава. Автомобилните злополуки бяха много по-редки, отколкото в някой подобен район в Америка, защото британците, въпреки тесните им пътища и по-либералните ограничения на скоростта, изглежда, шофираха по-безопасно от американците. Като цяло, дежурствата тук бяха доста спокойни, а и болницата беше с повече персонал в сравнение с американските стандарти и това правеше трудовата натовареност разумно лека, донякъде за изненада на двете американки. След десет минути Паци огледа рентгеновата снимка и видя, че костите на ръката на Фиона са съвсем здрави. Тридесет минути след това момиченцето вече се връщаше в детската градина, където започваше обядът. Паци седна на бюрото си и отново се залови да преглежда последния брой на „Скалпел“, докато майка й се върна при бюрото си за дежурство и се заприказва с една от колежките. И двете изпитваха донякъде извратеното желание да имат повече работа, макар това да означаваше болка за някого, когото не познаваха. Санди Кларк отбеляза на своята английска приятелка, че откакто е пристигнала в Англия, не е виждала рана от огнестрелно оръжие и че в нейната болница в Уилямсбърг, Вирджиния, това било ежедневие, факт, който ужаси колежката й.

 

 

Грейди беше в колата си, следвайки камионите към набелязаната цел. Движеха се бавно, тъй като бяха очаквали по-натоварено движение и поради това бяха предвидили повече време за придвижване. Можеше да наложи и по-голяма скорост и да започне операцията по-рано, но беше методичен човек и след като веднъж беше начертал плана си, искаше да се придържа към него стриктно. По този начин всеки знаеше какво трябва да се случи и кога, което изглеждаше разумно от оперативна гледна точка. За неочаквани събития всеки член на екипа разполагаше с клетъчен телефон с настройка за бързо набиране на всеки от останалите членове. Шон смяташе, че телефоните са почти толкова добри, колкото тактическите радиостанции, използвани от войниците.

Ето я и болницата. Беше разположена в подножието на невисок склон. Паркингът не изглеждаше много оживен.

 

 

Дмитрий изтегли наетата кола в страничното платно и спря. Беше на около половин километър от болницата и от върха на този хълм можеше да вижда две страни — фасадата и страничния вход към спешното отделение. Той изключи двигателя, спусна прозорците и зачака да види какво ще стане. На задната седалка имаше евтин бинокъл 7X35, купен в магазинче на летището, на седалката до него бе клетъчният му телефон, в случай че му потрябваше. Видя как три тежкотоварни камиона спряха близо до болницата, на позиция много по-близка от неговата, но, както и неговият пункт, покриващи фасадата и страничния вход към спешното.

Точно в този момент в ума на Попов пробяга случайна мисъл. Защо да не вземе да се обади на този приятел Кларк в Херефорд и да го предупреди какво предстои? Той, Попов, не желаеше тези хора да оцелеят, нали? Ако не оцелееха, той щеше да прибере петте милиона и нещо американски долара и да изчезне. Карибските острови му допадаха, беше ги разглеждал на туристически диплянки. В тях щеше да има и някои британски предимства — честна полиция, кръчми, сърдечни хора — плюс спокоен, безгрижен живот, и въпреки това щеше да бъде достатъчно близо до Америка, за да може да прескача дотам и да вложи средствата си в някаква изгодна схема за инвестиране…

Но… не. Съществуваше макар и минималната възможност Грейди да се измъкне от това нещо, а той нямаше никакво желание да бъде преследван от този упорит и злобен ирландец. Не, по-добре беше да остави всичко това да се разиграе без неговата намеса. И затова той остана да седи в колата си и да слуша класическа музика по една от програмите на Би Би Си.

 

 

Грейди излезе от своя ягуар, отвори багажника, извади пакета си и прибра ключовете в джоба. Тимъти О’Нийл слезе от малкия фургон и изчака другите петима да се присъединят към него, вдигна клетъчния си телефон и натисна с палец клавиш номер едно за скоростно набиране. На трийсетина метра от него телефонът на Грейди зачур улика.

— Да?

— Тук сме готови, Шон.

— Ние също сме готови. Почваме. Успех, момко.

О’Нийл беше облечен в кафяв работен комбинезон на куриер-доставчик на пратки. Той тръгна към страничния вход на болницата, понесъл голяма картонена кутия, следван от още четирима мъже в цивилни облекла, носещи кутии с подобни размери.

 

 

Попов погледна разтревожен в огледалото за задно виждане. Някаква полицейска кола се приближаваше и след няколко секунди спря зад него. Един полицай слезе от нея и закрачи към неговата кола.

— Някакъв проблем ли имате? — попита ченгето.

— О, не. Всъщност… вече се обадих на компанията, от която наех колата, и те изпращат техен човек насам, нали разбирате.

— Какво се е развалило? — попита полицаят.

— Не съм сигурен. Моторът започна да бръмчи лошо и си помислих, че няма да е зле да спра и да го изключа. Все едно — повтори руснакът. — Обадих се на компанията и те изпращат човек да го види.

— Аха, добре тогава. — Полицаят се протегна, като че ли се беше спрял по-скоро да глътне чист въздух, отколкото за да предложи помощ на закъсал шофьор.

„Можеше да си избере и по-подходящо време“ — помисли си нервно Попов.

 

 

— С какво мога да ви помогна? — попита служителят зад бюрото.

— Имам пратка за доктор Чавес и сестра… — Тими О’Нийл погледна хартиения етикет върху пакета, което, поне според него беше хитър ход — Кларк. Те тук ли са в момента?

— Ще ги повикам — отвърна служителят и се запъти към работната зона.

Ръката на боеца от ИРА се плъзна под капака, готова да отвори кутията. Той се обърна и кимна на другите четирима, които кротко очакваха в редица зад него. О’Нийл отри с пръст носа си и един от тях — Джими Кар — излезе навън. Там беше спряла полицейска кола, бяла, с оранжева линия отстрани. Полицаят вътре ядеше сандвич. Беше избрал подходящо място за обяда си по време на това, което американските ченгета наричаха „дрямка“ — просто убиване на времето, когато не се случва нищо. Той забеляза човека до входа на отделението за спешни случаи — държеше нещо, което приличаше на кутия за цветя. Няколко други мъже току-що бяха влезли вътре, понесли подобни кутии, но това беше болница и хората непрекъснато носеха цветя на пациентите… мъжът с голямата бяла кутия зяпаше полицейския му автомобил, но хората го правят често. Ченгето отвърна на погледа му по-скоро с любопитство, въпреки че полицейските му инстинкти бяха започнали да се задействат.

 

 

— Аз съм доктор Чавес — каза Паци. Беше висока почти колкото него, забеляза О’Нийл, и с много издут от бременността корем под бялата престилка. — Носите нещо за мен?

— Да, докторе, за вас. — После се приближи още една жена: приликата между двете го порази в мига, в който я видя. Трябваше да са майка и дъщеря… а това означаваше, че е време!

О’Нийл отвори капака на кутията, извади автомата „Калашников“, сложи пълнителя и зареди — само за секунда.

Паци и Санди замръзнаха. Вляво от тях се чу писък. Тримата души зад куриера също извадиха автомати — и обикновеният ден в спешното отделение се превърна в кошмар.

 

 

Отвън Кар отвори своята кутия, усмихна се и се прицели в полицейската кола, която бе само на шест метра от него.

Двигателят работеше и първата реакция на полицая беше да се разкара и веднага да докладва. Лявата му ръка дръпна скоростния лост на задна, кракът му натисна педала на газта и колата подскочи назад.

Отговорът на Кар беше автоматичен — той дръпна спусъка и изстреля петнадесет куршума в предното стъкло на автомобила. Роувърът кривна надясно, отри се в тухлената стена на болницата и спря. Кар се затича към него и надникна вътре, за да се увери, че на този свят е останал един английски полицай по-малко.

 

 

— Какво беше това? — попита ченгето. Риторичен въпрос — защото огънят на автоматично оръжие не е нещо, което може да се сбърка. Полицаят извърна глава и видя полицейската кола — пълен близнак на неговата собствена — как подскочи назад, после спря и някакъв човек се приближи до нея, погледна вътре и после се отдалечи. — По дяволите!

Дмитрий Аркадиевич седеше неподвижно и наблюдаваше полицая. Мъжът се затича до колата си, бръкна вътре и измъкна радиомикрофона. Попов не можеше да чуе какво казва, но пък и нямаше нужда да чува.

 

 

— Хванахме ги, Шон — докладва О’Нийл.

Грейди оцени информацията, натисна бутона за край и набра скоростно клетъчния телефон на Питър Вари.

— Да?

— Тимъти ги е хванал. Ситуацията, изглежда, е под контрол.

— Окей. — И неговия клетъчен се изключи.

После Шон набра друг номер.

— Ало, тук е Патрик Кейси. В момента държим като заложници доктор Чавес и сестра Кларк, заедно с много други. Ще освободим заложниците, ако се изпълнят нашите искания. Ако не се изпълнят, ще се наложи да убиваме заложници дотогава, докато не осъзнаете грешката си. Настояваме да освободите всички политически затворници, държани в затворите „Олбъни“ и „Паркхърст“ на остров Райт. Когато бъдат освободени и бъде показано, че са освободени по телевизията, ще напуснем този район. Разбрахте ли?

— Да, разбирам — отвърна дежурният сержант.

Не разбираше, но беше записал на касета това обаждане и щеше да предаде информацията на някой, който щеше да разбере.

 

 

Обаждането на полицейското радио от отбивката на пътя предизвика по-голяма реакция от телефонното обаждане на Грейди, особено при доклада, че току-що са стреляли срещу полицай и че той вероятно е убит. Първата реакция на началника на местния полицейски участък беше да призове всички свои мобилни единици към района на болницата. Само около половината от хората му бяха с огнестрелно оръжие, предимно револвери „Смит и Уесън“ — съвсем недостатъчни, за да се противопоставят на автоматичните оръжия, за които беше съобщено. Смъртта на полицая се установи, след като един офицер, паркирал недалече от болницата, не успя да се свърже с него въпреки настойчивите призиви по радиото.

Всеки полицейски участък по света има предварително разработени разчети за действие за най-различни спешни случаи. Този разполагаше с папка, озаглавена „Тероризъм“, и началникът я издърпа, въпреки че помнеше съдържанието й наизуст, просто за да се увери, че не е забравил нещо. Свръхспешният номер го свърза с отдел във Вътрешно министерство и той докладва малкото, което знаеше, на дежурния там, добавяйки, че събира допълнителна информация и ще докладва отново.

Сградата на вътрешното министерство близо до Бъкингамския дворец приютяваше бюрократите, които контролираха почти всеки аспект от живота на Британските острови. В тази сграда също имаха процедурна папка, а в тази папка имаше нова страница и нов номер.

 

 

— Четири две-три-три — каза Алис Форгейт, вдигайки телефона. Това беше линията, използвана изключително за важен словесен обмен.

— Господин Кларк, моля.

— Момент… Господин Кларк, обаждане на три-три — съобщи тя по интеркома.

— Тук е Джон Кларк — отзова се ДЪГА Шест, вдигайки слушалката.

— Тук е Фредерик Калауей от Вътрешно министерство. Имаме вероятна спешна ситуация.

— Окей, къде е тя?

— Съвсем близо до вас, опасявам се, в болницата в Херефорд. Гласът, който се обади, се представи под името Патрик Кейси. Това е кодово име, под което ИРА-И означават операциите си.

— Болницата в Херефорд? — запита Джон и ръката му на телефона изведнъж изстина.

— Точно така.

— Задръжте малко. Искам един от хората ми да се включи на линията. — Джон постави ръката си върху слушалката. — Алис! Включи веднага Алистър!

— Да, Джон? — чу се гласът на Ал.

— Господин Калауей, това е Алистър Стенли, моят пръв заместник. Моля, повторете това, което току-що ми казахте.

Той го направи и добави:

— Гласът идентифицира поименно двама от заложниците — сестра Кларк и доктор Чавес.

— О, по дяволите! — изпъшка Джон.

— Задействам екипа на Питър, Джон — каза Стенли.

— Добре. Нещо друго, господин Калауей?

— Това е всичко, което имаме засега. Местният началник на полицията в момента се мъчи да събере повече информация.

— Окей, благодаря ви. Можете да ме търсите на този номер, ако ви потрябвам. — Кларк постави слушалката на вилката и промълви тихо: — Мамка му!

Умът му препускаше. Който и да беше разузнавал ДЪГА, го беше направил преднамерено — тези имена не бяха случайни. Това беше пряко предизвикателство към него и неговите хора — и използваха срещу тях жена му и дъщеря му. Следващата му мисъл беше, че ще трябва да прехвърли цялото командване на Алистър Стенли, а след това — че жена му и дъщеря му се намират в смъртна заплаха… а той е безпомощен.

— Боже мой! — промърмори майор Питър Ковингтън. — Да, сър, нека тази работа я поема аз. — Той стана и се запъти към помещението на взвода си. — Внимание, имаме работа. Пригответе се веднага.

Членовете на Екип 1 се отправиха към шкафовете си. Ситуацията не приличаше на упражнение, но се държаха все едно, че е такова. Главен механик Майк Чин се приготви първи и се приближи до шефа си, който тъкмо си навличаше бронежилетката.

— Какво става, шкипер?

— ИРА-И, местната болница, държат жените на Кларк и Динг за заложници.

— Как така? — попита Чин невярващо.

— Добре ме чу, Майк.

— О, мамка му! Ясно. — Чин бързо се върна във взводното. — Хора, действайте. Не е никакво шибано учение.

Малой тичаше към своя „Найт Хоук“. Сержант Нанс вече беше там, измъкваше предпазните червени планки от местата им и ги вдигаше към пилота, за да потвърди, че всички са на мястото си.

— Давай да стартираме, лейтенант.

— Включвам едно — отвърна Харисън, докато сержант Нанс се качваше на борда и затягаше предпазния колан.

Малой потвърди информацията, докато следеше включването на контролните уреди пред себе си. После отново включи радиото:

— Команда, тук Мечо, въртим и палим. Какво искате да направим, край.

— Мечо, тук Пет — отвърна гласът на Стенли, за изненада на Малой. — Издигай и обиколи над местната болница. Това е мястото на текущия инцидент.

— Повтори, Пет, край.

— Мечо, имаме субекти, които държат местната болница. Хванали са госпожа Кларк и госпожа Чавес за заложници. Идентифицирали са и двете по име. Имаш заповед да излетиш и да обиколиш над болницата.

— Прието, разбрах. Мечо излита веднага. — Лявата му ръка натисна стартовия лост и „Сикорски“ се заиздига към небето.

— Добре ли чух? — попита Харисън.

— Би трябвало. Мамка му! — отбеляза флотският.

„Някой е хванал тигъра за топките“ — помисли си Малой. Погледна надолу и видя два камиона, излизащи на скорост от базата в същата посока като него. Сигурно бяха Екип 1 на Ковингтън. Замисли се малко, след което издигна „Найт Хоук“ на 1200 метра, обади се в центъра за контрол на полетите да им каже какво прави и получи транспондерен код, за да могат да го следят добре.

Долу вече се виждаха четири полицейски коли, които блокираха достъпа към паркинга пред болницата, но без да правят нищо друго, забеляза Попов през бинокъла. Полицаите просто гледаха, застанали до колите си. Двама бяха извадили револверите си, но ги държаха насочени към земята.

 

 

В единия от камионите Ковингтън обмисляше информацията, която беше получил. В другия същото правеше Чин. Бойците бяха шокирани — винаги досега бяха смятали, че собствените им семейства са имунизирани от подобна заплаха, защото никой никога не беше се оказвал толкова глупав, че да се замеси в подобно нещо. Човек може да се доближи до клетката на лъва и да го подразни с пръчка, но не и когато между него и звяра няма решетки. А и никога не бива да посягаш на малките на лъва, нали? Не и ако искаш да останеш жив до призори. За всички тях това беше едно семейство. Да се нападне жената на командира на ДЪГА беше шамар в лицето им, проява на невъобразима арогантност — а пък жената на Чавес беше бременна. Тя представляваше два невинни живота, и двата принадлежащи на един от хората, с когото се упражняваха всяка сутрин и с когото изпиваха по някоя халба вечер, приятел и близък колега, един от екипа. Всички бяха включили радиостанциите си и седяха мълчаливо, с изправени гърбове, стиснали оръжията си.

 

 

— Aл, ще трябва да оставя на теб да водиш операцията — заяви Джон. В стаята бяха също доктор Белоу и Бил Тоуни.

— Разбирам, Джон. Знаеш колко добри са Питър и екипът му.

Дълга въздишка.

— Даа. — Нямаше какво друго да каже в момента. Стенли се обърна към останалите.

— Бил?

— Използвали са правилното кодово име. „Патрик Кейси“ е известно на пресата. Това име го използват, за да ни кажат, че операцията им е реална… обикновено се използва при бомбени заплахи и други такива. Пол?

— Идентифицирането на жена ти и дъщеря ти — обърна се доктор Белоу към Кларк — е пряко предизвикателство към нас. Казват ни, че знаят за ДЪГА, че знаят кои сме ние и, разбира се, кой си ти, Джон. Обявяват, че са добре подготвени и че са готови да стигнат до края. — Психиатърът поклати глава. — Но ако наистина са от ИРА-И, това означава, че са католици. Това мога да го използвам. Предлагам да отида и да установя контакт с тях.

 

 

Тим Нунън вече беше в личната си кола, с тактическото си оборудване на задната седалка. В района на Херефорд имаше два ретранслатора за клетъчна връзка и той беше ходил и при двата, докато изпробваше софтуера за прекъсване на връзки. Подкара колата към по-далечния. Съоръжението беше съвсем типично — обичайната кула, оградена с подвижна контролна апаратура, инсталирана в нещо като камион — тук го наричаха „каравана“. До караваната беше спряла кола. Нунън спря до оградата, изскочи навън, без да си прави труда да затваря вратата, и след секунда отвори вратата на караваната.

— Какво има? — попита техникът вътре.

— Аз съм от Херефорд. Изключваме този ретранслатор.

— Кой казва?

— Аз казвам! — Нунън се извърна, за да даде възможност на цивилния да види кобура на бедрото му. — Обади се на началника си. Той знае кой съм и с какво се занимавам. — Без повече приказки, Нунън пристъпи до главния пулт и завъртя прекъсвача, изключвайки излъчванията на кулата. После седна пред компютърната контролна система и вкара флопидискетата, която носеше в джоба на ризата си. Две натискания на мишката и след четиридесет секунди системата беше модифицирана. Сега можеше да се приеме само номер с префикс 777.

Техникът не схвана нищо, но прояви благоразумие да не обсъжда въпроса с човек, носещ оръжие.

— Има ли някой на другия ретланслатор? — попита Нунън.

— Не, дежурим по един, стига да няма проблеми.

— Ключовете. — Нунън протегна ръка.

— Не мога да го направя. Искам да кажа, не ми е разрешено да…

— Обади се на шефа си веднага — посъветва го агентът на ФБР и подаде наземния приемник.

 

 

Ковингтън скочи от камиона близо до няколкото паркирани цивилни камиона. Полицията беше образувала кордон, за да държи зяпачите настрана. Той изтича към униформения, който му се стори старшият полицай на обекта.

 

 

— Ето ги — каза Шон Грейди по телефона си на Тими О’Нийл. — Реагираха много бързо. Изглеждат застрашителни, както винаги — добави той. — Как са нещата вътре?

— Твърде много хора, за да можем да ги държим добре под контрол, Шон. Близнаците са в главното фоайе, Джим е тук с мен, а Даниел патрулира на горния етаж.

— Какво става със заложниците ви?

— Двете жени ли? Седнали са на пода. Младата е доста бременна, Шон. Може да роди всеки момент.

— Опитай се да го избегнеш, момко — посъветва го Грейди с усмивка. Нещата вървяха по плана му, а часовникът се въртеше. Проклетите войници дори бяха паркирали камионите си само на двадесет метра от неговите. По-добре не можеше и да бъде.

Личното име на Хюстън всъщност не беше Сам — майка му го беше кръстила Мортимър, на името на един свой любим чичо — но сегашния прякор му го лепнаха на един лагер във Форт Джаксън, Южна Калифорния, преди единадесет години, и той не възрази. Снайперската му пушка все още беше в транспортната чанта, за да се пази от удар, и сега той се оглеждаше за добра позиция. Всъщност мястото, на което стоеше в момента, не беше лошо, прецени сержантът. Той беше готов за всичко, което можеше да му предложи този ден. Пушката му беше буквално близнак на оръжието, използвано от приятеля му Хомър Джонстън, а стрелбата му беше също толкова добра — малко по-добра, би казал той на всеки, който го попита. Същото беше в сила и за Едно-две, сержант първа степен Фред Франклин, бивш инструктор по точна стрелба в армейското учебно формирование във Форт Бенинг — изстрелът с мощната му пушка беше смъртоносен на разстояние до километър и шестстотин метра.

— Какво смяташ, Сам?

— Тук ми харесва, Фреди. Какво ще кажеш да отидеш зад оная могилка до хеликоптерната площадка?

— Струва ми се добре. До скоро. — Франклин нарами куфарчето си и се запъти натам.

— Тези хора ме плашат — призна Роди Сандс по телефона.

— Знам, но един от тях е достатъчно близо, за да го свалим веднага, Роди. Поеми го, момко.

— Добре, Шон — съгласи се Сандс в каросерията на големия камион „Волво“.

 

 

Нунън, снабдил се вече с ключовете за втория ретранслатор, се върна в колата си и потегли натам. Пътуването щеше да му отнеме двадесет минути — не, повече, прецени той. Трафикът по този „първокласен“ път се сгъстяваше и въпреки че той имаше оръжие на бедрото и дори полицейска карта, колата му не разполагаше със сирена и син буркан — подробност, за която никога не беше се сещал, и това изведнъж го ядоса. Как, мамка му, не се бяха сетили за това? Та той наистина беше ченге, нали? Изтегли колата до банкета, включи алармените мигачи и занатиска клаксона, проправяйки си път покрай спрелите автомобили.

 

 

Реакцията на Чавес беше сдържана. Вместо да изглежда разгневен и страшен, той като че ли потъна в себе си. Колкото беше дребничък, тялото му като че ли се сви още повече пред очите на Кларк.

— Окей — отвърна най-сетне той с пресъхнали устни. — Какво смяташ да правим?

— Екип 1 в момента е там, или поне би трябвало. Операцията води Ал. Ние с теб сме зрители.

— Да отидем?

Кларк се поколеба — нещо необичайно за него. Най-доброто, което можеше да направи, както диктуваше част от съзнанието му, беше да запази спокойствие, да остане в кабинета си и да чака, вместо да ходи с кола дотам и да се самоизтезава, че не може да предприеме нищо. Решението му да остави на Стенли да проведе операцията беше единственото правилно. Не можеше да си позволи действията му да бъдат повлияни от лични чувства. Заложен беше животът на много повече хора, освен жена му и дъщеря му, а Стенли беше професионалист, който можеше да прецени кои са най-добрите ходове, без някой да му казва. От друга страна, да седи тук и просто да чака докладите по телефона или радиото, беше още по-лошо. Затова се върна до бюрото си, извади беретата и я закачи на колана си.

— Да тръгваме.

— Чакай малко. — Чавес вдигна телефона и се обади на Прайс.

— Еди, тук е Динг. Двамата с Джон отиваме там. Поемаш командата на Екип 2.

— Да, сър, разбрано. Майор Ковингтън и момчетата му са не по-лоши от нас, сър, а Екип 2 е в пълно снаряжение и готов да тръгне.

— Окей. Взимам радиото със себе си.

— Успех, сър.

— Благодаря, Еди. — Чавес затвори. — Да тръгваме, Джон.

За това возене Кларк имаше шофьор, но се натъкна на същия проблем с трафика, с който трябваше да се справя и Нунън, пробивайки на зигзаг с непрекъснато натискане на клаксона и включени мигачи. Обичайното десетминутно пътуване излезе два пъти по-дълго.

 

 

— Кой е там?

— Старши полицай Фъргюс Маклийш — представи се полицаят от другата страна на линията. — Вие сте…?

— Засега Патрик Кейси е достатъчно — отвърна лаконично Грейди. — Говорихте ли вече с Вътрешното?

— Да, господин Кейси, говорих. — Маклийш погледна Стенли и Белоу, които стояха до него в командния му пункт на 800 метра от болницата, и пак се заслуша в гласа по телефона.

— Кога ще освободят затворниците, както поискахме?

— Господин Кейси, повечето началници в момента ги няма, излезли са на обяд. Хората в Лондон, с които говорих, се опитват да ги намерят и да ги върнат по кабинетите. Както разбирате, все още не съм успял да говоря с някой, който може да взима подобни решения.

— Съветвам ви да кажете на ония в Лондон да ги намерят бързо. По характер не съм търпелив човек.

— Имам нужда от уверението ви, че никой не е пострадал.

— С изключение на едно от вашите ченгета, не, никой не е пострадал… все още. Но това ще се промени, ако се опитате да предприемете някакви действия срещу нас, а също така и ако вие и приятелите ви в Лондон ни накарате да чакаме прекалено дълго. Разбрахте ли ме?

— Да, разбрах ви.

— Разполагате с два часа, преди да започнем да елиминираме заложници. Имаме запаси в изобилие, нали разбирате.

— Вие също разбирате, че ако някой заложник пострада, това ще промени нещата драстично, господин Кейси. Моите възможности да преговарям във ваша полза значително ще намалеят, ако преминете тази черта.

— Това си е ваш проблем, не мой — последва хладнокръвният отговор. — Тук имам над сто души, в това число жената и дъщерята на командира на вашата антитерористична група. Те първи ще пострадат от вашето бездействие. Вече ви остават един час и петдесет и осем минути, за да започнете освобождаването на всички политически затворници в „Олбъни“ и „Паркхърст“. Съветвам ви да задвижите това веднага. Дочуване. — И линията се прекъсна.

— Този не си поплюва — отбеляза доктор Белоу. — По гласа прилича на човек на зряла възраст, четиридесет и няколко годишен, и потвърди, че знае кои са госпожа Кларк и доктор Чавес. Изправени сме пред професионалист с изключително добро разузнаване. Откъде би могъл да го е получил?

Бил Тоуни сведе очи към земята.

— Неизвестно, докторе. Имахме податки, че някои хора се интересуват от съществуването ни, но това е доста обезпокоително.

— Окей. Другия път като се обади, аз ще говоря с него — каза Белоу. — Ще видя дали не мога да го успокоя малко.

— Питър, тук е Стенли — обади се ДЪГА Пет по тактическата радиостанция.

— Тук Ковингтън.

— Какво направи дотук?

— Разположил съм двамата снайперисти за наблюдение и събиране на данни, останалите държа на място. Очаквам чертежа на сградата. Засега нямаме твърда преценка за броя на обектите и заложниците вътре. Препоръчвам да обмислим дали да не включим и Екип 2. Сградата е прекалено голяма, за да я покрием с осем души, ако се наложи да щурмуваме.

— Добре, Питър. Ще се обадя.

 

 

— Как сме с бензина? — попита Малой, докато кръжеше над болницата.

— Имаме за още цели три часа и половина, сър — отвърна лейтенант Харисън.

Малой се извърна и погледна към товарния отсек. Сержант Нанс развиваше десантните въжета и ги закачаше на куките на пода на вертолета. След като приключи, седна на сгъваемата седалка зад пилота и помощник-пилота.

— Е, тук ще ни се отвори доста работа — каза морският.

— Сър, какво мислите за…

— Мисля, че никак не ми харесва, лейтенант. Освен това, може би ще е по-добре да не мислим много.

А това си беше шибан отговор и всички го знаеха. Да кажеш на хората си да не мислят в такава ситуация беше все едно да поискаш земното кълбо да спре да се върти. Малой оглеждаше болницата долу, преценявайки възможните ъгли за подхождане за скок с дълги въжета или верижен десант. Не изглеждаше толкова трудно за изпълнение, ако се наложеше.

Оттук Малой можеше да види всичко. Полицейските коли се различаваха по святкащите сини лампи — и бяха успели да спрат трафика… Всички пътища наоколо бяха претъпкани с превозни средства, поне тези, които водеха към болницата. Както ставаше обикновено, пътищата, които извеждаха от зоната, бяха отворени. Появи се някакъв телевизионен фургон, сякаш по магия, и се разположи на по-малко от километър от болницата, на билото на един хълм, където бяха спрели и няколко други коли и вероятно всички се взираха с опънати вратове. Винаги ставаше така — като лешояди. Много безвкусно и много човешко.

 

 

Попов се извърна, когато фургонът на ПТС спря на няма и десет метра зад неговия „Ягуар“. На покрива му имаше сателитна чиния. От него наскачаха няколко мъже. Единият се изкачи по стълбата, прикрепена към дясната страна на фургона, и изправи насочената под странен ъгъл чиния. Друг помъкна миникамера, появи се и още един, явно репортерът, със сако и вратовръзка. Тримата си казаха нещо и се извърнаха да гледат надолу. Попов не им обърна повече внимание.

 

 

Нунън най-после стигна загражденията на втория ретранслатор. Спря, слезе и бръкна в джоба за ключовете, които му беше дал техникът. След три минути зареди объркващия връзките софтуер, после включи тактическата си радиостанция.

— Нунън до Стенли, край.

— Тук Стенли.

— Окей, Ал, току-що изключих втората клетка. Клетъчните телефони в целия район би трябвало да прекъснат.

— Добре, Тим. Тръгвай насам.

— Прието, тръгвам.

„Окей, копелета мръсни — помисли си агентът на ФБР. — Да видим как сега ще използвате шибаните си мобифони.“

 

 

Както обикновено при такава ситуация, човек не може да разбере какво точно става. Виждаха се поне петнадесет полицейски коли и два армейски камиона от базата Херефорд. Бинокълът не му позволяваше да различава лица, но той беше видял едно от тях отблизо, при това на шефа на формированието, и този човек сега сигурно щеше да се намира в някакъв команден пункт, вместо да се показва на открито, ако изобщо се намираше тук в момента, напомни си Попов.

Двама мъже, понесли продълговати куфари, вероятно снайперисти, се бяха отдалечили от боядисаните с маскировъчни цветове камиони, но сега не можеше да ги види къде са… да, забеляза той, след като отново вдигна бинокъла си, ето го единия, само някакъв зеленикав храст, който доскоро го нямаше там. Умно. Беше снайперист, който използваше телескопичния си мерник, за да гледа в прозорците и да събира информация, която след това щеше да донася по радиото на командира си. Имаше още един като него на някое друго място, но Попов не можеше да го види.

 

 

— Снайпер Едно-две до Команда — обади се Фред Франклин.

— Едно-две, тук Команда — отвърна Ковингтън.

— На позиция, сър, наблюдавам, но не виждам нищо през прозорците на долния етаж. Някакво помръдване на пердетата на третия етаж, като от надничащи хора, но нищо друго.

— Прието, продължавай наблюдението.

— Прието. Снайпер Едно-две, край. — След няколко секунди Хюстън докладва същите новини. И двамата бяха кацнали на удобни позиции, а зеленикавите им костюми скриваха местоположението им.

 

 

— Най-сетне — каза Ковингтън.

Току-що беше пристигнала полицейска кола с чертежите на болницата. Благодарността на Питър угасна в мига, в който погледна първите две страници. Имаше десетки стаи, особено по горните етажи, във всяка от които можеше да се спотайва човек с оръжие, който да се наложи да бъде елиминиран… нещо по-лошо, всяка от тези стаи можеше да е заета от обикновени хора, болни, за които тътенът и блясъкът на флеш-бенга можеха да се окажат направо смъртоносни. Единствената полза от чертежите се оказа осъзнаването на цялата трудност на задачата.

 

 

— Шон?

Грейди се извърна.

— Да, Роди?

— Ето ги — посочи му Сандс.

Облечените в черно войници стояха зад армейските си камиони, само на няколко метра от камионите, с които бяха пристигнали ирландците.

— Виждам само шестима, момко — каза Грейди. — Очаквахме да са десет.

— Моментът не е подходящ да ставаме алчни, Шон.

Грейди помисли за секунда, след което погледна часовника си. Тази операция я беше разчел за четиридесет и пет до шестдесет минути — всяко забавяне би осигурило на противниковата страна твърде много време да се организира. Оставаха им десет минути до по-краткия разчет. Дотук всичко се развиваше според плановете му. Трафикът наоколо щеше да е блокиран, но само към болницата, не и от нея. Разполагаше с трите си големи камиона, минифургона и два частни автомобила, всички струпани на петдесетина метра от позицията му. Съдбоносната част от операцията тепърва предстоеше да започне, но хората му знаеха какво да правят. Роди беше прав. Време беше да си кажат думата и после да офейкат. Грейди кимна на първия си помощник, извади клетъчния си телефон и натисна бутона за бързо набиране до Тимъти О’Нийл.

Но той не проработи. Той вдигна телефона до ухото си и чу бързия сигнал заето, съобщаваш, че позвъняването не се е получило. Разтревожен, той натисна бутона за „край“ и пренабра… и получи същия резултат.

— Какво става?… — промълви той, след като опита за трети път. — Роди, дай ми телефона си.

Сандс му го подаде. Всички апарати бяха идентичен модел и програмирани по един и същи начин. Той натисна същия бутон за бързо набиране и получи същия отговор „заето“. По-скоро объркан, отколкото ядосан, Грейди въпреки това изпита някаква празнота в стомаха си. Беше предвидил много неща, но не и това. За да бъде акцията успешна, трябваше да я координира непрекъснато с трите си групи. Всички знаеха какво да правят, но не и кога точно, не и преди той да им каже, че е време.

— По дяволите! — изръмжа Грейди. — Проклетите телефони са спрели да работят.

 

 

— Отдавна не сме го чували — отбеляза Белоу.

— Все още не ни е дал телефонен номер.

— Опитай с това. — Тоуни му подаде ръчно написан списък на телефонни номера в болницата.

Белоу избра главния номер на Спешно отделение и го набра на клетъчния си телефон, като се погрижи да започне със 777. Звъня около половин минута, преди да го вдигнат.

— Да? — беше глас с ирландски акцент, но друг.

— Трябва да говоря с господин Кейси — каза лекарят, включил телефона към говорителя.

— В момента не е тук — последва отговорът.

— Бихте ли го извикали, моля? Трябва да му кажа нещо.

— Изчакайте — отговори гласът.

Белоу изключи мобифона си.

— Различен глас. Не е същият. Къде е Кейси?

— Някъде на друго място из болницата — допусна Стенли, но този отговор се оказа незадоволителен и за него самия, след като от другата страна на линията не се чу никакъв глас в продължение на няколко минути.

 

 

На Нунън се наложи да обяснява кой е на два поредни полицейски пропускателни пункта, но болницата най-после се оказа пред очите му. Той се обади по радиото, съобщи на Ковингтън, че се намира на пет минути път, и разбра, че нищо не се е променило.

Кларк и Чавес слязоха от колата си на петдесетина метра от зелените камиони, докарали Екип 1. Екип 2 беше на път, също в един зелен британски военен камион, с полицейски ескорт, който да ускори придвижването им по задръстеното шосе. Чавес държеше колекция снимки на известни терористи на ИРА-И, които беше грабнал в последния момент от бюрото на разузнавателния сектор. Най-трудното беше да спре ръцете си да треперят — дали от страх, или от гняв, не можеше да каже — и му беше нужно цялото обучение, през което беше преминал, за да задържи ума си на делова вълна, без да се тревожи за жена си и тъща си… и за своя нероден син. Това беше възможно само докато задържаше погледа си върху снимките, вместо да вдига очи към околния пейзаж, защото ръцете му стискаха физиономиите на лица, които трябваше да бъдат издирени и убити, а зелената трева около болницата криеше опасност. В ситуации като тази мъжкият ход беше да се направиш, че държиш положението под контрол, но Чавес едва сега разбираше, че ако да бъдеш смел за себе си е твърде лесно, то да се озовеш пред опасност за живота на човек, когото обичаш, е съвсем друго нещо, нещо, пред което целият ти кураж не струва пет пари и единственото, което можеш да направиш е… нищо. Ти си само зрител, нищо повече, гледаш нещо като състезание, в което животът на най-скъпите ти хора е изложен на смъртна опасност, но не можеш да участваш в това състезание. Единственото, което можеш да направиш, е да гледаш и да разчиташ на професионализма на Екип 1 на Ковингтън. Част от ума му казваше, че момчетата на Питър са също толкова добри, колкото него и неговите хора, и че ако се наложи да извършат акция за спасяване, със сигурност ще се справят — но не беше същото, като да си вътре самият ти, да поемеш отговорността и да направиш сам това, което трябва да се направи. Днес той или отново щеше да държи жена си в прегръдките си… или щяха да му отнемат завинаги и нея, и нероденото му дете. Ръцете му стискаха генерираните от компютъра снимки и огъваха краищата им, и единствено успокоение му даваше тежината на пистолета, прибран в кобура на кръста му. Усещането беше познато, но, подсказваше умът му, напълно безполезно в момента, и вероятно щеше да си остане такова.

 

 

— Е, как да ви наричам? — попита Белоу, когато телефонната линия отново се оживи.

— Можете да ме наричате Тимъти.

— Окей — отвърна докторът. — Аз съм Пол.

— Вие сте американец — отбеляза О’Нийл.

— Точно така. Също и заложниците, които държите, доктор Чавес и госпожа Кларк.

— Е, и?

— Смятах, че вашите врагове са британците, не американците. Знаете, че тези две дами са майка и дъщеря, нали? — Трябваше да го знае и тъкмо поради това Белоу му го подчерта, все едно че му издаваше някаква информация.

— Да — отвърна гласът.

— Знаете ли, че и двете са католички, също като вас?

— Не.

— Е, такива са — увери го Белоу. — Можете да ги попитате. Моминското име на г-жа Кларк е О’Туул, впрочем. Тя е американска гражданка от ирландско-католически произход. За какво е станала ваш враг, Тимъти?

— Тя е… мъжът й е… искам да кажа…

— Той също е ирландско-католически американец и доколкото ми е известно, никога не е участвал в акции срещу вас или хората от организацията ви. Точно поради това ми е трудно да разбера защо заплашвате живота им.

— Мъжът й е шеф на бандата ДЪГА, а те убиват хора по поръчка на британското правителство.

— Не, всъщност не е така. ДЪГА всъщност е формирование на НАТО. Последния път, когато излязохме, трябваше са спасим тридесет деца. Аз също бях там. Хората, които ги бяха задържали, убиха едно от децата, едно холандско момиченце, което се казваше Ана. Тя умираше, Тимъти. Беше болна от рак, но онези изобщо не ги интересуваше. Един я застреля в тила и я уби. Сигурно си видял всичко това по телевизията. Един религиозен човек не би го направил… един католик не би направил такова нещо — да убие малко момиче по такъв начин. А доктор Чавес е бременна. Сигурен съм, че сте го забелязали. Ако тя пострада, какво ще стане с детето? Няма да е просто убийство, ако го направите, Тимъти. Вие също така ще убиете нероденото й дете. Знам какво казва католическата църква по този въпрос. Както и какво мислиш ти. Както и правителството на Република Ирландия. Моля ви, Тимъти, размислете какво заплашвате да направите. Това са реални хора, не някакви абстракции, и бебето в утробата на доктор Чавес също е реална личност. Все едно, имам да предам нещо на господин Кейси. Намерихте ли го?

— Аз… не, в момента той не може да дойде на телефона.

— Окей, сега трябва да прекъсна. Ако ви позвъня отново на този номер, ще бъдете ли там да ми отговорите?

— Да.

— Добре. Ще ви се обадя, когато имам новини за вас. — Белоу натисна бутона за изключване. — Добри новини. Друго лице, по-млад и не е толкова самоуверен. Имам нещо, което ще мога да използвам срещу него. Той наистина е католик, или поне се смята за такъв. Това означава съвест и правила. По това мога да поработя.

— Но къде е другият? — попита Стенли. — Освен ако…

— А? — попита Тоуни.

— Освен ако изобщо не е там.

— Какво? — попита докторът.

— Освен ако изобщо го няма там, по дяволите. Той ни се обади преди, но не е говорил с нас от доста време. Не би ли трябвало да го е направил вече?

Белоу кимна.

— Да, аз бих очаквал точно това.

— Но Нунън е блокирал клетъчните им телефони — подчерта Стенли, и веднага включи тактическата радиостанция. — Тук Команда. Огледайте се за човек, който се опитва да използва клетъчен телефон. Възможно е да имаме две групи обекти. Разбрано?

— Команда, тук Ковингтън, прието.

 

 

— Мамка му! — изръмжа Малой в кръжащия хеликоптер.

— Да свалим ли малко? — попита Харисън.

Морският поклати глава.

— Не, тук отвисоко те може изобщо да не ни забележат. Нека да останем прикрити за известно време.

 

 

— Какво става, по дяволите? — изсумтя Чавес и погледна тъст си.

— Става кофти — отвърна замислено Джон.

 

 

Нервите на Грейди всеки момент щяха да се скъсат. Беше опитал цели седем пъти да се обади по клетъчния телефон, но непрекъснато се натъкваше на вбесяващия го сигнал заето. Тактическата ситуация беше буквално съвършена, но беше лишен от възможността да се свързва с екипите си. Ето ги там, онези хора на ДЪГА, застанали на куп няма и на стотина метра от двата камиона.

Това обаче не можеше да продължи. Местната полиция несъмнено щеше скоро да уплътни кордона си в зоната. Тук вече сигурно имаше поне сто и петдесет души, може би и двеста, спрели на малки купчини в периметър от триста метра около болницата. Моментът беше подходящ. Целите им бяха наблизо.

 

 

Нунън прехвърли хълма и започна да се спуска надолу, където се намираше екипът, като се чудеше какво, по дяволите, би могъл да направи. Да закачи по сградата „буболечки“, обичайната му работа, означаваше да се приближи до нея. Но беше посред бял ден и да се приближи толкова бе доста трудно, може би дори невъзможно, преди да падне нощта. Е, поне се беше погрижил да изпълни основната си функция. Беше лишил врага от възможност да използва клетъчни телефони — ако се опитаха, което не знаеше. В далечината забеляза Питър Ковингтън, който говореше с облечените си в черно бойци.

 

 

Чавес и Кларк правеха същото, застанали на няколко метра от служебната кола на Кларк.

— Кордонът трябва да се укрепи — каза Динг.

Откъде се бяха появили всички тези превозни средства? Толкова хора ли бе имало в зоната, когато бе започнала пукотевицата? На хълма се виждаше обичайният проклет телевизионен фургон с вдигната сателитна чиния и вероятно репортерът вече говореше пред ръчната миникамера. Чавес плю на земята — опасността за семейството му се беше превърнала в проклето зрителско забавление.

 

 

Грейди трябваше да вземе решение и при това да го направи веднага. Ако искаше да постигне целта си и да се измъкне, моментът беше точно сега. Пакетът му със скритото оръжие лежеше на земята до наетата от него кола. Той го остави там при Роди Сандс и се приближи до най-отдалечения камион.

— Шон — подвикна глас от каросерията. — Проклетите телефони не бачкат.

— Знам. Започваме след пет минути. Гледай за другите и след това продължавайте според плана.

— Ясно, Шон — отвърна гласът.

До ушите на Грейди стигна щракането на оръжия, приготвяни за стрелба. Той отиде до следващия камион и им каза същото. Във всеки от камионите имаше по трима души. В брезентовите покривала над каросериите бяха изрязани дупки, като бойници на замък, и тези, които бяха вътре, сега ги отвориха леко и огледаха войниците, намиращи се на по-малко от сто метра от тях. Грейди се върна при колата си, погледна часовника си и кимна на Роди Сандс.

 

 

Камионът на Екип 2 започна да се спуска по хълма към болницата. Колата на Нунън бе право пред него.

 

 

Попов оглеждаше целия район с бинокъла си. В полезрението му се появи трети военен камион с още мъже в каросерията — вероятно подкрепление на онези, които вече се намираха пред болницата. Той насочи вниманието си към зоната около болницата и по-внимателното оглеждане му показа… нима това беше Джон Кларк? Стоеше встрани от другите. Е, щом жена му беше заложник, изглеждаше логично да е оставил на друг — би трябвало да има пръв заместник — да командва операцията. И така, сега той само стоеше там и изглеждаше доста напрегнат в цивилния си костюм.

— Извинете. — Попов свали бинокъла и видя един репортер и един оператор с камера. Затвори очи в безмълвна ругатня.

— Да?

— Бихте ли споделили с нас впечатлението си какво става тук? Най-напред името ви и как се оказахте тук?

— Ами, казвам се… казвам се Джак Смит — отвърна Попов с най-добрия си лондонски акцент. — Бях поизлязъл сред околността… да погледам птиците, нали разбирате. Да се понаслаждавам на природата. Хубав ден е и…

— Господин Смит, имате ли някаква представа какво точно става тук?

— Не, всъщност никаква.

Той пак вдигна бинокъла си, за да не им даде възможност да хванат лицето му. Да! Това там беше Шон Грейди, застанал до Роди Сандс. Ако беше вярващ, щеше да призове Господа — много добре разбираше какво си мислят и какво се канят да направят.

 

 

Грейди измъкна автомата, сложи пълнителя, разгъна приклада, с плавно движение го опря в рамото си и стреля по групата облечени в черно войници. Секунда след него мъжете в камионите направиха същото.

 

 

Четирима души паднаха в първите две секунди. Останалите успяха да отскочат и да залегнат — и очите им зашариха за източника на стрелбата.

 

 

Нунън видя как залегнаха и шокът му трая около секунда — докато осъзнае какво става. После заговори по тактическата радиостанция:

— Внимание, внимание, Екип 1 под обстрел откъм тила!

В същото време очите му затърсиха източника на стрелбата… трябваше да е ето оттам, от онзи голям камион. Кракът на агента на ФБР натисна здраво педала на газта и той се понесе натам. Дясната му ръка се пресегна за пистолета.

 

 

Главен механик Майк Чин беше поразен с куршум в двете бедра. Внезапността само направи болката по-силна. Беше напълно неподготвен за това и болката го парализира за няколко секунди, докато тренингът не се наложи сам и той не се помъчи да изпълзи встрани, за да се прикрие.

— Чин е ранен, Чин е ранен — изпъшка той по радиото. До него падна друг член на Екип 1 — от едната страна на лицето му шуртеше кръв.

 

 

Сержант Хюстън изви рязко глава надясно при неочаквания пукот. Очите му засякоха нещо като дуло на автомат, показващо се от един от камионите, и той веднага извъртя пушката си, за да се опита да засече цел.

 

 

Роди Сандс забеляза движението. Снайперистът се намираше там, където го беше запомнил, но както се беше завил с камуфлажното покривало, беше трудно да го следи. Движението обаче все пак го издаде, а разстоянието беше само сто и петдесет метра. Задържайки автомата ниско и вляво, той натисна спусъка и го задържа, изпращайки куршумите на дълъг откос.

 

 

Болката го подлуди. Куршумът бе пронизал дясното му рамо през бронежилетката, която беше достатъчна да спре куршум от пистолет, но не и от автомат. Нито куражът, нито силните мускули можеха да накарат счупените кости да проработят. И само след секунда Хюстън вече знаеше, че дясната му ръка е напълно безполезна. Той инстинктивно се завъртя наляво и лявата му ръка се опита да измъкне пистолета, докато съобщаваше по радиото, че също е ранен.

 

 

За Фред Франклин беше много по-лесно. Твърде отдалечен, за да бъде улучен от оръжието на някой от терористите, той беше и добре прикрит под камуфлажното си наметало. Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае какво точно става, но крясъците и пъшканията в слушалката на радиото му подсказаха, че неколцина от членовете на екипа са лошо ранени. Извъртя пушката и забеляза през мерника дулото на един автомат, щръкнало от един от камионите. Свали предпазителя, прицели се и пусна първия си куршум за това сражение. Трясъкът на пушката му раздра околната тишина. Големият снайпер „Макмилън“ стреляше със същите заряди като тежката 50-калиброва картечница и изпращаше тежък 57 грама куршум със скорост 810 метра в секунда. Куршумът преодоля разстоянието за по-малко от една трета от секундата и удари камиона, но Франклин не можеше да разбере дали е улучил цел, или не. Той изви пушката наляво, оглеждайки се за друга цел. Мина през друг голям камион и забеляза дупки в платнището му, но нищо вътре в тях. Още наляво… ето., там имаше някакъв тип, който държеше автомат и стреляше… по Сам. Сержант първи клас Фред Франклин се прицели внимателно…

 

 

Роди Сандс беше сигурен, че е улучил целта, и сега се мъчеше да я доубие. Вляво от. него Шон вече се беше върнал в колата си и я палеше за измъкването, което трябваше да започне след не повече от две минути.

Грейди чу, че машината запали, и се обърна да погледне най-доверения си подчинен. И в същия миг куршумът улучи точно основата на черепа на Сандс и взриви главата му като консерва със супа, и въпреки целия си опит като терорист, Грейди не можеше да се сети някога да е виждал подобно нещо. Като че ли на мястото си остана само долната челюст, а тялото се срина. Първият смъртоносен удар на Екип 1 за този ден.

 

 

Нунън спря колата си на сантиметри от третия камион. Изхвърча през дясната врата и чу отчетливия пукот на автоматите „Калашников“. Това трябваше да са враговете — и трябваше да са много близо. Той стисна пистолета си с две ръце, погледна за секунда към задницата на камиона и се зачуди как може да… Да! На задния капак на камиона имаше желязна стъпенка. Той бързо се изкатери, но видя, че брезентовото покривало е завързано. Натика пистолета си в колана, измъкна бойния си нож, разряза въжето и освободи един от ъглите. Надигна го с лявата си ръка, надникна вътре и видя трима души, извърнати с лице наляво, — целеха се и стреляха с автомати. Добре. Изобщо не му хрумна да им каже или извика нещо. Първият му изстрел беше с двойно натискане на спусъка — пръстът му го придърпа бавно, главата на най-близкия до него се отплесна надясно и той падна. Другите не чуха нищо поради трясъка на собствените си оръжия. Нунън бързо стреля втори път в следващата глава. Тялото се стовари върху третия мъж и той се извърна да погледне. Кафявите му очи се разшириха, той отскочи и изви автомата си наляво, но не достатъчно бързо. Нунън изстреля два куршума в гърдите му, след което сниши оръжието си от отката и изстреля третия право в носа му. Нунън погледна за миг трите си мишени и след като се увери, че са мъртви, скочи от камиона и се затече към следващия. Спря се за миг, за да зареди нов пълнител, и някаква далечна част от разсъдъка му отбеляза факта, че Тимъти Нунън е включил на автопилот и се движи почти несъзнателно.

Грейди подкара колата си, като същевременно натисна клаксона. Това беше сигналът за останалите да се изтеглят. Това включваше и мъжете вътре в болницата, които не беше успял да предупреди по клетъчния си телефон.

 

 

— Боже Господи! — извика О’Нийл, когато се чуха първите изстрели. — Защо не…

— Твърде късно е да му мислим, Тими — отвърна му Сам Бари, махна на брат си и се затича към вратата. Последният член на вътрешния екип се присъедини към тях след десет секунди.

— Време е да тръгваме, момчета — каза О’Нийл, погледна към двете главни заложнички и си помисли дали да не ги привика, но бременната щеше само да ги забави, а до фургона му имаше цели тридесет метра. Планът им беше отишъл по дяволите, въпреки че не разбираше защо, и беше време да изчезват.

 

 

Третият военен камион закова на няколко метра зад колата на Нунън. Еди Прайс скочи пръв, вдигнал своя МР-10, после се присви и се огледа да види откъде идват изстрелите. Каквото и да беше всичко това, ставаше адски бързо, а нямаше никакъв план. Беше се учил на това като обикновен пехотинец, но това беше преди двадесет години. Сега беше войник от Специални операции и от него се очакваше да знае всяка своя стъпка, преди да я предприеме.

— Мамицата му, какво става, Еди? — викна Майк Пиърс.

Точно в този момент Нунън скочи от камиона, смени пълнителя на пистолета си, забеляза ги и им махна с ръка да тръгнат напред.

— След него — заповяда Прайс. Луис Лоасел се появи отстрани до Пиърс и двамата закрачиха напред. Пади Конъли ги настигна, вече бръкнал в торбата си с фокуси за флеш-бенга.

 

 

О’Нийл и четворката му профучаха през входа на Спешното отделение и се затичаха към фургона, без да бъдат забелязани. Тимъти беше оставил ключовете вътре и колата потегли още преди останалите да затворят вратите.

 

 

— Внимание, внимание — съобщи Франклин по радиото. — Четирима обекти напускат болницата в кафяв фургон. — После извъртя пушката си, прицели се малко зад лявата предна гума и стреля.

 

 

Тежкият куршум проби буфера все едно че беше вестник и се заби в стоманения блок на шестцилиндровия двигател. Проби цилиндъра, повреди буталото и колата мигновено спря.

О’Нийл изруга и се опита да подкара пак, но без никакъв резултат. Стартерът не можа да завърти повредения колянов вал. О’Нийл не можа да разбере защо, но возилото му се оказа напълно мъртво, а той — прикован на открито.

 

 

Франклин със задоволство огледа резултата от изстрела си и зареди нов патрон. Този беше прицелен в главата на шофьора. Той намести кръстчето на мерника си и натисна, но в същия момент главата помръдна и изстрелът я пропусна. Това беше нещо, което никога не му се беше случвало, и Фред Франклин за миг се вцепени от изненада. После презареди.

 

 

О’Нийл беше изпорязан от парчетата стъкло. Куршумът бе ударил на повече от пет сантиметра от него, но ударната вълна го изхвърли от шофьорската седалка назад към товарния отсек и той замръзна на място. Нямаше представа какво да направи по-нататък.

 

 

Снайперите на Хомър Джонстън и Дитер Вебер все още бяха в куфарите и тъй като изглеждаше, че вероятно за нито един от двамата няма да се отвори възможност да ги използват, те тръгнаха напред само с пистолети. Забелязаха как в тила на екипа Еди Прайс отпра дупка в платнището в задната част на втория камион „Волво“ и как Пади Конъли дръпна щифта на флеш-бенга и го хвърли вътре. След две секунди експлозията издуха целия брезент от покрива на каросерията. Пиърс и Лоасел скочиха нагоре, с оръжия готови за стрелба, но тримата мъже вътре бяха в безсъзнание, зашеметени от взривната вълна. Пиърс скочи вътре да ги обезоръжи, изхвърли оръжията им от камиона и коленичи над тях.

 

 

Във всеки от трите камиона един от мъжете трябваше да изпълнява и задачата на шофьор. В най-предния водачът се казваше Пол Мърфи и още от самото начало на акцията беше раздвоил вниманието си между стрелбата и следенето на ягуара на Грейди. Той забеляза, че колата тръгна, и хвърли оръжието си, за да седне на шофьорската седалка и да запали дизеловия двигател. Вдигна глава и видя рухващото тяло на Роди Сандс, което като че ли беше обезглавено. Какво ставаше? Дясната ръка на Шон се показа от прозореца, махайки с кръгово движение — тоест да подкара камиона след него. Мърфи дръпна скоростния лост, обърна се наляво и видя кафявия фургон на Тим О’Нийл, който се беше заковал неподвижен на паркинга. Първоначалният му инстинкт го подкани да подкара натам и да прибере другарите си, но завоят щеше да е труден, а Шон продължаваше да му маха и той реши да го последва. Отзад един от стрелците повдигна брезента и погледна към другите два камиона, стиснал своя АКМС в ръце — но нито един от тях не тръгваше, а в тях стояха мъже в черни облекла…

…един от които беше сержант Скоти Мактайлър. Държеше в ръцете си МР-10, прицелена. Изстреля три куршума в лицето и с удоволствие забеляза розовото облаче на мястото му.

— Команда, тук Мактайлър, един камион напуска зоната с обекти на борда! — Мактайлър пусна още няколко куршума но без никакъв ефект, след което се извърна, преценявайки какво друго може да направи.

 

 

Попов никога досега не беше виждал истинска битка, но в момента наблюдаваше точно това. Отстрани изглеждаше съвсем хаотично, със сновящи из полесражението хора, като че ли безцелно. Хората в черно… е, трима от тях бяха свалени от първоначалната стрелба, а другите се движеха, явно преследвайки ягуара, буквално идентичен с неговия, и камиона, който вече напускаше паркинга. На по-малко от три метра от него телевизионният репортер говореше бързо по микрофона си, докато операторът му беше приковал камерата си върху събитията, разиграващи се в подножието на хълма. Попов беше сигурен, че гледката ще е доста възбуждаща за зрителите, седящи по чехли в домовете си. Също така беше сигурен, че е крайно време да се маха.

 

 

— Засякох ги, Мечо ги засече — докладва Малой, снишавайки на около триста метра. Очите му се бяха приковали в двете движещи се превозни средства. — Някой командва ли изобщо това бедствие?

 

 

— Мистър К? — попита Чавес.

— Мечо, тук Шест. Поемам командването.

Джон и Чавес се затичаха към служебната кола на Кларк, а шофьорът, без да чака указания, потегли след измъкващите се. Беше ефрейтор от военната полиция на британската армия и нямаше нищо общо с екипа на ДЪГА, заради което винаги донякъде беше съжалявал. Но не и сега.

Предизвикателството беше сериозно. Камионът „Волво“ беше мощна машина, но не можеше да се сравни с „Ягуар“ V-8, който ревеше след него.

 

 

Пол Мърфи погледна в огледалото и изведнъж се обърка. Зад него напираше да го приближи един „Ягуар“, външно идентичен с… той погледна напред… да, Шон беше точно пред него. Тогава кой беше този? Той се извърна да извика на хората отзад, но като погледна, видя, че единият е паднал, очевидно мъртъв; мазна локва кръв се стелеше от тялото му по пода на каросерията.

 

 

— Тук е Прайс. Къде са всички? Къде са обектите?

— Прайс, тук Снайпер Едно-две. Мисля, че имаме един или повече обекти в кафявия фургон извън болницата. Улучих мотора. Не могат да отидат никъде, Еди.

— Добре. — Прайс се огледа. Ситуацията можеше дори да се окаже под контрол, или поне да се придвижва в тази посока. Чувстваше се така, сякаш беше събуден от торнадо и сега оглежда съборената си ферма, опитвайки се да прецени разумно какво точно се е случило. Вдиша дълбоко и отговорността за командването се възвърна: — Конъли и Линкълн, вдясно. Томлинсън и Вега, по хълма вляво. Патерсън, идваш с мен. Мактайлър и Пиърс, пазете пленниците. Вебер и Джонстън, бегом при Екип 1 и вижте как са. Действай!

— Прайс, тук Чавес — чу се в слушалката му.

— Да, Динг.

— Каква е ситуацията?

— Имаме двама или трима пленници, един фургон с неизвестен брой обекти в него и Бог знае какво още. В момента се мъча да разбера. Край.

 

 

— Без гримаси, Доминго — каза Кларк. Седеше на предната седалка вляво от шофьора.

— Мамка му! Разбрах те, Джон — изсумтя Чавес отзад.

— Ефрейтор… Моул, нали?

— Да, сър — отвърна водачът, без да измества и на милиметър очите си от платното пред себе си.

— Окей, ефрейтор, доближаваш ни до дясната му страна. Ще простреляме предната му дясна гума. Гледай да не се ударим.

— Ясно, сър — последва хладнокръвният отговор.

Ягуарът подскочи напред и след двадесет секунди се изравни с камиона. Кларк и Чавес свалиха прозорците си и се наведоха навън.

 

 

На стотина метра пред тях Шон Грейди скърцаше със зъби от ярост. Какво, по дяволите, беше станало? Първият залп на хората му със сигурност беше избил доста от враговете му в черните облекла, но след това… какво? Беше съставил добър план и хората му отначало го бяха изпълнили много добре — но проклетите телефони! Какво им беше станало? Това беше провалило всичко. Но сега като че ли нещата отново се връщаха под някакво подобие на контрол. Беше само на десетина минути от крайпътния базар, където щеше да паркира и да остави колата, да се скрие сред тълпата и да се добере до друг паркинг, да влезе в другата наета кола и да отиде с нея до Ливерпул за прехвърлянето с ферибота у дома. Щеше да се измъкне от всичко това, както и момчетата в камиона зад него… той погледна в огледалото. Какво ставаше, по дяволите?

 

 

Ефрейтор Моул се справи добре: първо подмина камиона отляво, а после забави и се дръпна вдясно. Маневрата завари шофьора на камиона неподготвен.

От задната седалка Чавес зърна лицето на мъжа. С много бледа кожа и червенокос, типичен ирландец — и се прицели в предната дясна гума.

— Давай! — извика Джон от предната седалка и шофьорът рязко зави наляво.

Пол Мърфи забеляза как автомобилът подскочи към него и инстинктивно зави, за да го избегне. После чу изстрелите.

Кларк и Чавес изстреляха по няколко куршума — от разстояние малко повече от метър — в черната гума. Куршумите улучиха малко над джантата и почти сантиметровите дупки накараха гумата бързо да спадне. Ягуарът едва успя да дръпне напред, когато камионът залитна надясно. Шофьорът се опита да удари спирачката и да забави, но тази инстинктивна реакция само влоши положението му. Камионът се килна надясно, а после дясното предно колело зарови по капла в паважа и камионът се преобърна надясно и се запързаля напред със скорост над деветдесет километра в час. Колкото и здраво да беше конструиран корпусът му, определено не беше конструиран за такова нещо и след секунда–две започна да се разпада.

Ефрейтор Моул погледна за миг в огледалото за задно виждане и сви наляво, за да е сигурен, че все пак камионът няма да ги застигне.

Динг видя как нечий труп изхвърча от каросерията, плъзна се по склона и се затъркаля надолу със същата скорост като разбития камион и изпъшка.

— Спри! — нареди Кларк.

Моул направи нещо повече — спря и веднага даде на задна, връщайки се на няколко метра от разбития камион. Чавес скочи пръв от колата, с пистолет в двете си ръце.

— Мечо, тук Чавес, чуваш ли ме?

— Мечо слуша — последва отговорът.

— Виж дали можеш да хванеш колата, окей? Този камион е вече история.

— Прието, Мечо след колата.

— Сър? — каза по микрофона сержант Нанс.

— Да?

— Видяхте ли как го направиха?

— Да… Смяташ ли, че можеш да направиш същото? — попита Малой.

— Извадих пистолета, сър.

— Добре. Тогава играем Въздух срещу Тиня.

Флотският дръпна лоста и сниши „Найт Хоук“ на тридесет метра над пътя, точно зад колата, която преследваха. Освен ако копелето не гледаше през капака на покрива, нямаше как да разбере, че са над него.

— Пътен знак! — извика Харисън и дръпна лоста, за да прескочат знака на магистралата, указващ поредното отклонение.

— Окей, Харисън, ти гледай пътя, аз гоня колата. Дърпай силно, ако се наложи, синко.

— Слушам, сър.

— Окей. Сержант Нанс, потегляме. — Малой погледна скоростния индикатор. Държеше на 136 километра в час над дясното външно платно. Човекът в ягуара натискаше здраво педала, но „Найт Хоук“ разполагаше с много повече мощ. Не беше много по-различно от полет във формация с друга машина, въпреки че Малой никога досега не го беше правил с кола. Приближи се към целта си на около тридесет метра. — Дясно, сержант.

— Да, сър. — Нанс плъзна назад металната врата и коленичи на алуминиевия под, стиснал беретата си с две ръце. — Готов съм. Да го направим!

— Готов за таран — потвърди Малой, поглеждайки още веднъж към пътя. По дяволите, беше като опит да се хване маркучът за презареждане на „Херки“, но по-бавно и адски по-ниско…

 

 

Грейди видя какво стана с камиона и облиза пресъхналите си устни. Пътят назад бе чист, напред — също. Оставаха му само пет минути до спасението. Пръстите му стиснаха волана и той безмълвно благослови работниците, които бяха направили тази чудесна кола за него. Но точно тогава периферното му зрение долови нещо черно вляво и отзад и…

 

 

— Хванах го! — каза Нанс, засякъл шофьора през прозореца на лявата задна врата на автомобила. Изчака, докато Малой се приближи с още около метър и половина, и…

…опрял лявата си ръка на коляно, Нанс стреля. Оръжието подскочи в ръката му. Той го свали и отново дръпна спусъка. Изобщо не беше като стрелбата на полигона. Оръжието му се тресеше въпреки усилията му да го задържи неподвижно… но при четвъртия изстрел видя, че мишената му се отметна надясно.

 

 

Стъклото се пръсна и Грейди не успя да реагира добре. Можеше просто да натисне спирачките и хеликоптерът да се отнесе напред, но се опита да ускори. Само че на ягуара не му беше останала повече възможност за ускоряване. После го улучиха в лявото рамо, той се сгърчи и колата излетя надясно и се блъсна в мантинелата.

 

 

Малой дръпна лоста, вдигна се на сто метра височина, зави надясно и погледна разбитата димяща кола.

— Да слезем да го приберем? — попита помощник-пилотът.

— Че как — отвърна Малой и добави: — Дано още да диша.

 

 

Тимъти О’Нийл все още беше във фургона до болницата и се чудеше какво да прави. Стори му се, че разбира какво е станало — в прозореца на лявата врата имаше двусантиметрова дупка от куршум и той се зачуди как не е успял да го улучи в главата. После забеляза, че един от камионите и наетата от Шон Грейди кола ги няма. Нима Шон беше изоставил него и хората му? Защо не му се беше обадил, за да им каже какво да правят? Как стана така, че планът им се беше разпаднал? Но отговорът на тези въпроси беше много по-несъществен от факта, че той се намираше в един фургон, спрян посред паркинг, обкръжен от врагове. Това трябваше бързо да се промени.

 

 

— Либер Гот! — каза Вебер щом видя раните. Един от членовете на Екип 1 със сигурност беше мъртъв, получил куршум в слепоочието. Още четирима бяха тежко ранени, трима от които — в гърдите. Вебер разбираше от първа помощ, но нямаше нужда от кой знае какви медицински познания, за да съобрази, че двама от тях се нуждаят от незабавните грижи на опитни медици. Единият от двамата беше Алистър Стенли.

— Тук Вебер. Имаме нужда от незабавна медицинска помощ! — призова той по тактическата радиостанция. — ДЪГА Пет е тежко ранен!

— Ох — изпъшка Хомър Джонстън. — Не се шегуваш, нали? Команда, тук Снайпер Две-едно, имам нужда от лекар, и то незабавно!

 

 

Прайс чу всичко това. Намираше се на по-малко от тридесетина метра от фургона, сержант Нанс Патерсън беше до него и се опитваха да се приближат незабелязани. Вляво от себе си виждаше Хулио Вега, до него беше Томлинсън. Вдясно се виждаше физиономията на Стив Линкълн. Пади Конъли трябваше да е с него.

— Екип 2, тук Прайс. Във фургона имаме обекти. Не знам дали има и в сградата. Вега и Томлинсън, влезте и проверете — и бъдете адски внимателни!

— Тук Вега. Прието, Еди. Тръгваме.

Озо се запъти с Томлинсън към главния вход, докато останалите четирима държаха под око проклетото кафяво камионче. Двамата сержанти се приближиха до предната врата бавно, надничайки през прозорците, но видяха само група объркани хора. Първи сержант Вега заби пръст в гърдите си и посочи с очи към входа. Томлинсън кимна. Вега тръгна бързо, нахлу в главното фоайе и завъртя очи да обхване цялото помещение. Двама души закрещяха, като видяха отново човек с оръжие, въпреки очебийната разлика във външния вид. Той вдигна лявата си ръка.

— Спокойно, аз съм от добрите. Някой да знае къде са лошите? — Отговорът на въпроса му беше пълно объркване, но двама души посочиха към задната част на сградата, към спешното отделение, което изглеждаше логично. — Фоайето е чисто — изкомандва Вега. — Хайде, Джордж. — И след това: — Команда, тук Вега.

— Вега, тук Прайс.

— Фоайето на болницата е чисто, Еди. Имаме двайсетина цивилни, за които трябва да се погрижим, окей?

— Нямам повече хора, Озо. Всички тук сме заети. Вебер докладва, че имаме сериозни жертви.

 

 

— Тук Франклин. Слушам. Мога да се придвижа към вас, ако ви трябвам.

— Франклин, тук Прайс, мини западно. Повтарям, подходи откъм запад.

— Франклин, подхождам западно — отвърна снайперистът. — Тръгвам.

 

 

— Кариерата му на хвъргач е приключила — отбеляза Нанс, докато товареше отпуснатото тяло в „Найт Хоук“.

— Адски сигурно, особено ако е левак. Давай сега към болницата. — Малой се качи в хеликоптера и стисна лостовете. След минута отново бяха във въздуха. Отзад Нанс връзваше здраво пленника.

 

 

Шофьорът беше загинал, премазан между колелото и облегалката, след като камионът се беше натресъл в мантинелата. Очите му бяха отворени, а от устата му течеше кръв. Вторият, изхвърчал през задницата на камиона, също беше мъртъв, с две дупки от куршум в челото. Жив беше само един — но с два счупени крака и ужасни рани по лицето. Непоносимата болка го беше привела в безсъзнание.

— Мечо, тук Шест — каза Кларк.

— Мечо, приемам.

— Можеш ли да ни вземеш? Тук имаме един ранен обект, а и аз искам да се върна и да видя какво става.

— Идвам ей сега. За сведение, на борда също имаме един ранен обект.

— Прието, Мечо. — Кларк погледна на запад. „Найт Хоук“ се виждаше ясно и той забеляза как вертолетът промени посоката си и се насочи към тях.

 

Чавес и Моул измъкнаха тялото на пътното платно. Това, че краката му бяха изкривени под очевидно невъзможен ъгъл, изглеждаше ужасно, но той беше терорист и не заслужаваше кой знае какво състрадание.

 

 

— Обратно в болницата?

— Но там сме в капан! — възрази Сам Вари.

— В капан сме и тук! — подчерта Джими Кар. — Трябва да действаме. Веднага!

О’Нийл прецени, че това е разумно.

— Окей, окей. Дърпам вратата, а вие тичате към входа. Готови? — Те кимнаха, стиснали оръжията си. — Сега! — изхриптя той и дръпна плъзгащата се странична врата на фургона.

 

 

— Мръсници! — изрева Прайс в микрофона. — Връщат се в болницата! Преброих петима.

— Потвърждавам, петима — съгласи се друг глас по радиоверигата.

 

 

Вега и Томлинсън почти бяха стигнали до спешното отделение, достатъчно близо, за да видят хората вътре, но не и двойната стъклена врата, извеждаща навън. Чуха още някакви писъци. Вега свали шлема си и надникна иззад ъгъла. По дяволите! Вътре нахлуваха някакви типове. С АКМС. Един гледаше към вътрешността на сградата… а зад него се виждаше силуетът на друг, обърнат към изхода. Нечия ръка го стисна за рамото и Озо се стресна. Беше Франклин, без чудовищната си пушка, а само с пистолета „Берета“.

— Току-що чух, че вътре били петима, така ли?

— Така казаха — потвърди Вега и махна на сержант Томлинсън в другия край на коридора. — Стой зад мен, Фред.

— Ясно, Озо. Съжаляваш ли, че ти я няма М-60?

— Адски! — Колкото и добра да беше германската МР-10, в ръцете си я чувстваше като момчешка играчка.

Вега надникна отново. Ето там беше съпругата на Динг, гледаше към току-що нахлулите лоши типове, адски бременна в бялата си престилка. Двамата с Чавес се познаваха от десетина години. Не можеше да позволи да й се случи нещо. Той се показа иззад ъгъла и се опита да й даде знак с ръка.

 

 

Паци Кларк Чавес забеляза движението с крайчеца на окото си, обърна се и видя един войник в черно облекло. Той й махаше да тръгне към него, което й се стори нелоша идея. Тя бавно започва да отстъпва вдясно.

— Ей, ти! Спри! — извика й сърдито Джими Кар и тръгна към нея. Невидим, вляво от него, сержант Джон Томлинсън показа лицето си и дулото на оръжието си иззад ъгъла. Жестовете на Вега станаха по-енергични и Паци продължи да върви към него. Кар пристъпи към нея, вдигна автомата си…

…и щом Томлинсън видя, че оръжието на терориста се прицелва в жената на Динг, натисна спусъка.

Тишината след изстрелите беше по-зловеща и от най-ужасния шум. Паци се обърна и видя човека с оръжието тъкмо когато главата му избухна — но не последва никакъв шум освен влажния плясък на разбития череп. Трупът — лицето вече го нямаше, а тилът на главата избухна в червен облак — просто се срина долу и най-силният звук беше изтрополяването на оръжието му върху покрития с теракота под.

— Ела тук! — извика Вега и тя се подчини на заповедта, като се присви и затича към него.

Озо я сграбчи за рамото, извъртя я като кукла, смъкна я на пода и я пързулна по гледките плочки. Сержант Франклин я вдигна като играчка и се затича към главното фоайе. Там намери портиера на болницата, остави я на грижите му и се затича обратно, като докладваше:

— Франклин до Команда. Доктор Чавес е в безопасност. Изтеглихме я в главното фоайе. Ще пратите ли най-после още хора тук? Дайте бързо да евакуираме шибаните цивилни, окей?

— Прайс до Екип. Къде са всички? Къде са обектите?

— Прайс, тук Вега. Останаха четирима обекти. Джордж току-що свали един. Те са в Спешното. Госпожа Кларк вероятно все още е при тях. Чуваме шум, вътре има цивилни. Преградили сме им изхода. С мен са Томлинсън и Франклин. Фред е само с пистолет. Неизвестен брой заложници, но доколкото мога да кажа, останаха само четирима обекти, край.

 

 

— Трябва да вляза там — каза доктор Белоу. Беше потресен. Буквално на метър–два от него бяха застреляли хора. Алистър Стенли беше ранен в гърдите и поне един боец на ДЪГА беше убит, имаше и още трима ранени, един от които, изглежда, тежко.

— Оттам. — Прайс му посочи фасадата на болницата. Появи се един член на Екип 1 и също тръгна към главния вход. Беше Джоф Бейтс, един от стрелците на Ковингтън от СВС, в пълно въоръжение, въпреки че досега не беше успял да произведе и един изстрел. Двамата с Белоу закрачиха бързо.

 

 

Кар беше мъртъв. Положението ставаше все по-лошо. О’Нийл имаше четирима въоръжени мъже, но не можеше да погледне зад ъгъла на шест метра от него, а там със сигурност имаше въоръжени войници от СВС, и изход нямаше. При него имаше осем заложници, но рискът от тази игра беше очевиден. „Никакъв изход“ — диктуваше разумът му, но чувствата му подсказваха нещо друго. Разполагаше с оръжие, а враговете му бяха наблизо и той трябваше да ги избие, и ако трябваше да загине, можеше поне да загине за Каузата, за идеята, на която беше посветил живота си, идеята, заради която си беше казвал хиляди пъти, че е готов да умре. Ето, сега смъртта беше толкова близо до него — не нещо, което да обмисляш в леглото, очаквайки съня, или докато пиеш бирата си в някоя кръчма и обсъждаш загубата на някои предани на делото другари — храбри приказки, които всички говорят тогава, когато от храброст няма нужда. Всичко се беше свело до това. Сега опасността беше пред него и беше настъпил моментът да се разбере дали смелостта е въпрос на думи, или въпрос на храброст, и чувствата му искаха да покаже на целия проклет свят, че е мъж и че държи на убежденията си… но част от него искаше да се измъкне и да се върне в Ирландия, а не да загине точно днес, в някаква болница в Англия.

 

 

Санди Кларк го наблюдаваше. Млад мъж с благородна осанка, храбър… „За един престъпник“ — добави разумът й. Спомни си как Джон неведнъж й беше обяснявал, че храбростта е много по-често срещано явление, отколкото страха, и че причината за това е срамът. Обикновено хората тръгват срещу опасността не сами, а с приятелите си, и никой не иска да изглежда страхливец в очите им, и така, поради боязънта да не проявиш страхливост, произтичат най-безумните действия, успешните от които след това се празнуват като проява на голям героизъм. Тези разсъждения я бяха поразявали като проява на груб цинизъм от страна на Джон… но все пак мъжът й не беше циник. Дали в такъв случай неговите обяснения можеха да са верни?

В случая ставаше дума за един мъж малко над тридесетте, който стискаше оръжие и гледаше така, сякаш няма нито един приятел на този свят…

…но майката у нея я подсети, че дъщеря й вероятно вече е в безопасност, заедно с внучето й. Мъртвият беше извикал след дъщеря й, но сега беше само един безформен окървавен труп върху пода на болницата, следователно Паци сигурно беше успяла да се спаси. Това беше най-добрата новина за нея днес и тя притвори очи и благодари на Бога.

 

 

— Здрасти, докторе — изсумтя Вега.

— Къде са те?

Вега посочи с палец.

— Зад ъгъла. Четирима са, така смятаме. Джордж извади един от сметката.

— Говорихте ли вече с тях?

Озо поклати глава.

— Не.

— Добре. — Белоу си пое дълбоко дъх и извика: — Аз съм, Пол. Тимъти там ли е?

— Да — чу се отговорът.

— Добре ли си? Искам да кажа, не си ранен, нали?

О’Нийл изтри кръвта от лицето си — стъклата на фургона го бяха поиздраскали.

— Всички сме бомба. Ти кой си?

— Лекар съм. Казвам се Пол Белоу. Твоето име как е?

— Засега Тимъти е достатъчно.

— Добре. Виж, Тимъти… трябва да обмислите положението си.

— Знам какво е — отвърна О’Нийл.

 

 

Отвън нещата постепенно се организираха. На терена се появиха линейки от Британската армия. Ранените бяха отнесени, за да ги закарат в Херефорд, където чакаха хирурзи, за да ги поемат. В подкрепление на бойците от ДЪГА пристигаха тридесет войници от СВС. Двамата пленници също бяха прибрани във военната болница за лечение.

 

 

— Тим, няма да можете да се измъкнете. Мисля, че знаеш това — отбеляза Белоу с възможно най-кротък тон.

— Мога да убия заложници, ако не ни позволите да излезем — контрира О’Нийл.

— Да, можеш, и тогава ние можем да скочим срещу вас, за да се опитаме да спрем това, но и в двата случая няма да се измъкнете. Но какво ще спечелите, ако убиете невинни хора, Тим?

— Свободата на моята страна!

— Но това вече е в ход, нали? — попита Белоу. — Има мирни споразумения, Тим. А и освен това коя страна някога е започвала основаването си с убийство на невинни хора? Какво ще си помислят вашите сънародници, ако избиете заложниците си?

— Ние сме борци за свобода!

— Добре, чудесно, вие сте войници на революцията — съгласи се докторът. — Но войниците, истинските войници, не избиват невинни хора. Преди малко ти и твоите приятели стреляхте по войници, и това не е убийство. Но убиването на невъоръжени хора е убийство, Тим. Мисля, че го знаеш. Тези хора вътре, при вас, въоръжен ли е някой от тях? Някой от тях да е облечен в униформа?

— Какво от това? Те са врагът на моята страна!

— Какво ги прави ваши врагове, Тим? Къде са се родили те? Някой от тях опитвал ли се е да ви нарани? Някой от тях да е уязвил с нещо страната ви? Защо не ги попитате?

О’Нийл поклати глава. Целта на всичко това беше да ги накарат да се предадат. Той го знаеше. Огледа другарите си. На всички им беше трудно да се гледат в очите. Бяха се озовали в клопка и всички го знаеха. Съпротивата им беше въпрос по-скоро на ума, а не на оръжията, и умовете на всички се раздираха от съмнения.

— Искаме автобус, който да ни откара оттук!

— И докъде? — попита докторът.

— Просто докарайте проклетия автобус! — изрева О’Нийл.

— Добре, мога да поговоря за това, но началниците трябва да знаят докъде ще ходи автобусът, за да може полицията да разчисти пътя ви — отбеляза Белоу.

Сега всичко беше само въпрос на време. Тим — щеше да е полезно да разбере дали е бил достатъчно искрен да каже истинското си име, макар Белоу да беше убеден, че наистина го беше направил — не говореше за убийство, дори не беше заплашил с него, не беше определил краен срок. Той не беше убиец, във всеки случай — убиец на невинни. Мислеше за себе си като за войник, а това беше по-различно, отколкото да си престъпник — много съществена разлика при терористите. Не се боеше от смъртта, но се страхуваше от провала и почти толкова се страхуваше да не бъде запомнен като убиец на невинни. За него да убиеш войници беше едно. Да убиеш обикновени жени и деца — съвсем друго. Същата стара история с терористите. Най-уязвимата част при всеки човек е представата му за себе си. Тези, на които не им е все едно какво смятат другите за тях, тези, които се гледат в огледалото, докато се бръснат — такива хора можеш да подработиш. Само въпрос на време. Бяха много различни от истинските фанатици. С тази порода човек можеше да се оправи.

— Тим?

— Да?

— Ще направиш ли нещо за мен?

— Какво?

— Би ли ме пуснал да се уверя, че заложниците са добре? Трябва да го направя, за да зарадвам началника си. Мога ли да дойда при вас да видя сам?

О’Нийл се поколеба.

— Хайде, Тим! Вие трябва да си свършите вашите неща, аз — моите. Аз съм лекар. Не нося нито оръжие, нито нищо. Няма от какво да се боите. — Да им кажеш, че няма от какво да се боят, и по този начин да им внушиш, че страховете им са неоснователни, обикновено се оказваше добър коз. Последва обичайното колебание, показващо, че те наистина се бояха — а това означаваше, че Тими разсъждава разумно, което беше много добра новина за психиатъра на ДЪГА.

 

 

— Не, Тим, недей! — настоя Питър Бари. — Не им отстъпвай нищо.

— Но как ще излезем оттук и как ще получим автобуса, ако не се разберем за нещо? — О’Нийл погледна другите трима. Сам Бари кимна. Дан Маккорли също.

— Добре — извика О’Нийл. — Ела при нас.

 

 

— Благодаря — извика Белоу и погледна Вега — в момента той бе командирът.

— Пази си задника, докторе — препоръча му сержантът. Да влезеш невъоръжен в бърлогата на лошите според него не беше много умно. Никога не беше допускал, че на доктора му стиска толкова.

На Белоу винаги му се беше струвало странно, та чак и комично, че разликата между безопасността и смъртния риск може да се крие в няколкото стъпки разстояние до завоя на ъгъла. Въпреки това вдигна поглед с искрено любопитство. Рядко се беше срещал с престъпник при подобни обстоятелства. Толкова по-добре, че те бяха въоръжени, а той — не. Те се нуждаеха от успокояващото усещане, което им вдъхваше силата на оръжието, за да забравят обстоятелството, че въоръжени или не, са се оказали в клетка, от която няма измъкване.

— Ти си ранен — каза Белоу на Тимъти.

— Нищо ми няма, само няколко драскотини.

— Защо не помолиш някой да се погрижи за тях?

— Нищо ми няма — повтори О’Нийл.

— Добре де, лицето си е твое — каза Белоу, като ги огледа и преброи, че наистина са четирима, въоръжени с някакво особено оръжие — АКМС, припомни си той. Едва след това можа да преброи заложниците. Разпозна Санди Кларк. Имаше още седем, всички много изплашени, както изглеждаше, но това трябваше да се очаква. — Е, казвайте, какво точно искате?

— Искаме автобус, и то бързо — отвърна О’Нийл.

— Добре, мога да съдействам за това, но докато се организира, трябва време, а в замяна ще поискаме нещо.

— Какво? — попита Тимъти.

— Да освободите няколко заложници — отговори психиатърът.

— Не, имаме само осем.

— Виж, Тим, когато преговарям с хората, при които трябва да отида — да взема автобуса за вас, нали? — трябва да им предложа нещо, иначе защо да ми дават каквото и да е за вас? — каза спокойно Белоу. — Така се играе тази игра, Тим. Играта си има правила. Знаете го. Човек отстъпва нещо, което има, срещу нещо, което му трябва.

— Е, и?

— Ами, като знак на добра воля, ми давате двама заложници — жени и деца обикновено, защото те правят по-добро впечатление. — Белоу отново се огледа. Четири жени, четирима мъже. Щеше да е добре ако успееше да прибере Санди Кларк.

— И после?

— После казвам на моите началници, че искате автобус и че сте проявили добра воля. Трябва да ви представя в добра светлина, нали?

— Вие май сте на наша страна, а? — попита един от въоръжените мъже. Белоу го погледна и забеляза, че е близнак — брат му стоеше само на метър от него. Терористи близнаци? Това беше интересно.

— Не, не бих казал такова нещо. Вижте, не искам да обиждам вашата интелигентност. Вие знаете в каква сте се забъркали. Но ако искате да получите някои неща, трябва да се спазарите за тях. Това е правилото, и не съм го измислил аз. Аз съм посредникът. Това означава, че ви представям пред началниците си и че представям моите шефове пред вас. Ако ви трябва време да помислите, добре. Няма да съм далече, но колкото по-бързо придвижите нещата, толкова по-бързо и аз ще мога ги придвижа. Искам да помислите за това, момчета, нали?

— Докарай автобуса — каза Тимъти.

— В замяна на какво? — попита Пол.

— Две жени. — О’Нийл се обърна. — Тази и тази.

— Мога ли да ги отведа с мен? — Белоу забеляза, че Тимъти всъщност е посочил Санди Кларк. Това хлапенце, О’Нийл, беше притиснато от обстоятелствата, и това вероятно също беше добре.

— Да, но ни докарай бързо проклетия автобус!

— Ще направя всичко, което зависи от мен — обеща Белоу и даде знак на двете жени да го последват по коридора и зад ъгъла.

— Добре дошъл, докторе — каза му тихо Вега. — Ей, страхотно! — добави той, като видя двете жени. — Как сте, госпожо Кларк? Аз съм Хулио Вега.

— Мамо! — Паци Чавес се затича от укритието си и прегърна майка си. После двама от новопристигналите бойци на СВС отведоха жените.

— Вега до Команда — обади се Озо.

— Прайс слуша.

— Предай на Шест, че жена му и дъщеря му са в безопасност.

 

 

Джон се намираше в каросерията на един камион на път от базата за болницата, за да поеме командването на операцията. Доминго Чавес бе до него. И двамата чуха новината по радиото. Но оставаха още шестима заложници…

 

 

Вега подаде радиокомплекта си на Белоу.

— Джон? Тук е Пол.

— Да, докторе. Какво става в момента?

— Дай ми два часа и ще ти ги предам, Джон. Те знаят, че са в капана. Въпросът е само да се поговори с тях. В момента са четирима, всички малко над тридесет, всички въоръжени. Разполагат с шестима заложници. Но аз говорих с водача им и ще мога да се оправя с това момченце, Джон.

— Окей, докторе, при вас сме след десет минути. Какво искат?

— Обичайното — отвърна Белоу. — Искат автобус, който да ги закара някъде.

Джон размисли. Имаше снайперисти, които да ги оправят, щом излезеха навън. Четири изстрела — детска игра.

— Да им го даваме ли?

— Още не. Това ще го проточим малко.

— Добре, докторе, щом така смяташ. Когато дойда, ще ме светнеш малко повече. Край.

— Добре.

Белоу връчи радиото на сержант първи клас Вега, който беше закачил на стената схема на партерния етаж и я оглеждаше.

— Заложниците са тук — показа Белоу. — Обектите са тук и тук. Двама са близнаци, между другото, рижльовци, около тридесетгодишни, въоръжени с АК-47 със сгъваем приклад.

Вега кимна.

— Ясно. Ако трябва да задвижим срещу тях…

— Не, не трябва. Поне аз не мисля така. Водачът им не е убиец, е, поне не иска да бъде такъв.

— Щом казваш, докторе — сви рамене Вега. Явно не бе съвсем убеден.

Но добрата новина беше, че можеха да подхвърлят шепа флеш-бенги от ъгъла и да се задвижат веднага след тях, затапвайки наведнъж четиримата шибалници… но все пак имаше риск да загубят някой заложник, което трябваше да се избегне. Досега Озо не си беше давал сметка колко му стискат топките на този доктор — да отиде сам при четирима въоръжени типове, да говори с тях… и да измъкне просто ей така жената на Кларк. По дяволите! Той се обърна и изгледа току-що пристигналите шестима мъже от СВС. Бяха облечени в черно като неговите хора и готови да се стоварят като лавина, ако се стигнеше до това. Пади Конъли беше извън сградата с неговата торба фокуси. Позицията на лошите беше изолирана и положението беше до голяма степен под контрол. За пръв път през последния час първи сержант Вега можа малко да се отпусне.

 

 

— Е, здрасти, Шон — каза Бил Тоуни, разпознал лицето в болницата в Херефорд. — Тежък ден, а?

Рамото на Грейди изискваше хирургическа намеса — беше пронизано от два куршума, единият от които беше счупил дългата кост, спускаща се от рамото до лакътя, и го болеше въпреки упойката, която му бяха били преди десет минути. Шон извърна лице и видя пред себе си някакъв англичанин с вратовръзка. Съвсем естествено го взе за полицай и не отговори нищо.

— Днес си избрал лошо място за игрички, приятел — каза Тоуни. — За твоя информация, в момента се намираш във военната болница в Херефорд. Ще поговорим по-късно, Шон.

Щеше да е много весел ден за всички участници в пиеската, помисли си „Шестицата“. Шосето беше блокирано, а наоколо щъкаха достатъчно полицаи, за да почернее пейзажът от униформите им, плюс бойците от СВС и ДЪГА. Скоро към тях щеше да се добави смесена тълпа от „Шестици“ и „Петици“, пътуващи в момента насам от Лондон, и всички щяха да настояват, че имат законни права, което щеше да предизвика пълна бъркотия, тъй като между правителствата на САЩ и на Обединеното кралство имаше писмено споразумение за статута на ДЪГА, което не беше съставено за ситуация като тази, но пък гарантираше, че шефът на резиденцията на ЦРУ в Лондон също щеше да се появи като официално лице. Тоуни си представи, че може би ще се окаже в положението на укротител в този цирк — и че може би ще му потрябват камшик, стол и пистолет.

Усмири чувството си за хумор с напомнянето, че двама от бойците на ДЪГА бяха загинали и още четирима бяха ранени и сега ги лекуваха в същата тази болница. Печалбата от всичко това беше Шон Грейди, един от най-крайните членове на ИРА-И, за когото току-що започваше гарантираният му доживотен затвор от правителството на Нейно величество. Шон сигурно разполагаше с безкрайно много информация и неговата работа беше да започне веднага да я извлича.

 

 

— Къде е проклетият автобус?

— Тим, говорих с началниците си, и те го обмислят.

— Какво има да му мислят?

— Знаеш отговора, Тим. Имаме работа с бюрократи, а те никога не предприемат действия, преди първо да си защитят добре задните части.

— Пол, аз имам шестима заложници и мога да…

— — Да, можеш, но всъщност не можеш, нали? Тимъти, ако наистина направите това, войниците ще връхлетят при вас като тайфун и с това ситуацията приключва, а освен това ще ви запомнят завинаги като убийци на невинни хора. Това ли искате, Тим? Наистина ли искате това? — Белоу замълча. — А семействата ви? По дяволите, как ще погледнат хората на политическото ви движение? Убийството на тези хора трудно може да се оправдае, нали? Вие не сте мюсюлмански екстремисти, нали? Вие сте християни! Християните не правят такива неща. Все едно. тази заплаха е полезна като заплаха, но не върши работа като инструмент. Не можете да го направите, Тим. Това само ще доведе до вашата гибел и до политическото ви проклятие. О, между другото, арестували сме Шон Грейди — добави Белоу след добре отмерена пауза.

— Какво?!

— Заловен е при опит за бягство. Прострелян е, но ще оживее. В момента го оперират.

Психиатърът разбираше, че всичко това прилича на изпускане на голям балон. Просто беше пуснал малко въздух на опонента. Точно така трябваше да се прави, малко по малко. Малко повече да избързаш, и могат да започнат да реагират яростно, но успееш ли да ги изтощиш малко по малко, и са твои. По тази тема Белоу беше написал книга. Първо установяваш физически контрол, което означава сдържане. После установяваш информационен контрол. После започваш да им подаваш информация, късче по късче, всичко грижливо дирижирано, като в мюзикъл на Бродуей. И после стават твои.

— Шон ще ни го предадете. Той идва с нас в автобуса!

— Тимъти, в момента той е на операционната маса и ще бъде там с часове. Дори да се опитат да го пренесат дотук, резултатът може да бъде смъртоносен… той може да умре, Тим. Така че, колкото и да го искате, това просто е невъзможно. Не може да стане. Съжалявам, но никой не може да го промени.

Значи в момента водачът им беше пленник? — помисли си Тим О’Нийл. Шон беше пленен? Странно, но това му се стори по-ужасно дори от собственото му положение. Дори ако той се озовеше зад решетките, Шон можеше да измисли начин да го освободи, но ако Шон отидеше на остров Уайт… всичко беше загубено, нали? Но…

— Откъде мога да знам, че казваш истината?

— Тим, в ситуация като тази не мога да лъжа. Просто бих се издънил. Много трудно е да си добър лъжец, а ако ти ме хванеш само в една лъжа, повече няма да ми повярваш, и с това ще се приключи с моята полезност както за шефовете ми, така и за вас, нали? — Отново гласът на кроткия разум.

— Казваш, че си доктор?

— Точно така — кимна Белоу.

— Къде практикуваш?

— Напоследък главно тук, но основно работата ми беше в Харвард. Работил съм на четири различни места.

— Значи работата ти е да принуждаваш хора като мен да се предадат, така ли? — Най-сетне гняв пред очевидното.

Белоу поклати глава.

— Не, смятам, че работата ми е да запазвам хората живи. Аз съм лекар, Тим. Не ми е позволено да убивам хора нито да помагам на други да убиват хора. Преди много време съм положил клетва за това. Вие имате оръжия. Други хора, зад този ъгъл, също имат оръжия. Не искам никой от вас да бъде убит. Днес убийствата бяха достатъчно, нали? Тим, нима ви харесва да убивате хора?

— Защо… не, разбира се, че не, на кого му харесва?

— Е, на някои им харесва — отвърна му Белоу, решил да укрепи малко „егото“ му. — Такива ги наричаме социопатични личности, но ти не си от тях. Ти си войник. Ти воюваш за нещо, в което вярваш. Както и хората зад мен. — Белоу махна с ръка към ъгъла, зад който бяха хората на ДЪГА. — Те изпитват уважение към вас и аз се надявам, че и вие изпитвате уважение към тях. Войниците не убиват хора. Престъпниците го правят, но един войник не може да бъде престъпник. — Освен че беше вярно, това беше важна мисъл, която трябваше да съобщи на събеседника си. Още повече че всеки терорист си е донякъде романтик, и да ги смятат за обикновени престъпници беше психологически много болезнено за тях. Той току-що беше оформил собствените им представи за самите тях, за да ги отклони от нещо, което не искаше да направят. Те бяха войници, а не престъпници, и трябваше да се държат като войници, а не като престъпници.

— Доктор Белоу? — извика нечий глас иззад ъгъла. — Търсят ви по телефона!

— Тим, да отида ли да се обадя? — Винаги искай разрешение, за да направиш нещо. Създай им илюзията, че те командват положението.

— Да.

Белоу се върна при войниците.

Там го чакаше Джон Кларк. Двамата се отдалечиха на петнадесет метра в друг участък на болницата.

— Благодаря ти, че измъкна жена ми и щерката ми, Пол.

Белоу сви рамене.

— Беше по-скоро въпрос на късмет. Малко е претоварен от всичко това и не може да разсъждава много добре. Искат автобус.

— Каза ми го вече — припомни му Кларк. — Да им го дадем ли?

— Не се налага. Влязъл съм в игра на покер, Джон, и държа флош. Ако нещо наистина не се издъни ужасно, всичко е под контрол.

— Нунън е отвън и е сложил микрофон на прозореца. Чух последната част. Много добре, докторе.

— Благодаря. — Белоу изтри лицето си. Беше много напрегнат, но можеше да го покаже едва тук. Вътре с Тимъти трябваше да бъде хладен като лед, като дружелюбен и уважаван учител. — Какво става с другите пленници?

— Нищо ново. Оня, Грейди, го оперират — ще отнеме няколко часа, казват. Другият все още е в безсъзнание, и все едно нямаме нито името, нито самоличността му.

— Грейди ли е водачът?

— Така смятаме. Поне това ни казва разузнаването.

— Значи може да ни каже много. Ще ви трябвам там, когато го изкарат от операционното — каза Пол на ДЪГА Шест.

— Първо трябва да приключиш тук.

— Знам. Връщам се. — Кларк го потупа по рамото и Белоу тръгна пак към терористите.

— Е? — попита Тимъти.

— Ами, още не са решили нищо за автобуса. Съжалявам — добави Белоу потиснато. — Мислех, че съм ги убедил, но в момента не могат да осигурят необходимото оборудване.

— Кажи им, че ако не го направят, ние ще…

— Не, няма да го направите, Тим. Знаете това. И аз го знам. И те също.

— Тогава защо ще изпращат автобуса? — попита О’Нийл, вече на път да загуби контрол.

— Защото аз им казах, че намеренията ви са сериозни, и те са длъжни да приемат заплахата ви сериозно. Защото все пак бихте могли да го направите, а тогава те ще изглеждат много зле в очите на шефовете си. — Тимъти поклати глава при тази усукана логика и вече изглеждаше много по-объркан и ядосан. — Повярвай ми — продължи Пол Белоу. — Правил съм го и друг път и знам как действа. По-лесно е да се преговаря с бойци като вас, отколкото с онези проклети бюрократи. Хора като вас могат да взимат решения. Докато хора като тях непрекъснато бягат от това. Тях не ги интересува много дали ще бъдат убити хора, единствената им грижа е да не изглеждат лошо по вестниците.

В този момент се случи нещо хубаво. Тим бръкна в джоба си и си извади цигара. Сигурен знак за стрес, който се опитваше да прикрие.

 

 

Планът за щурм беше готов. Конъли беше опънал линейни заряди по прозорците, както за да отворят вход за достъп, така и да отвлекат вниманието на терористите. Вега, Томлинсън и Бейтс, от Екип 1, щяха да хвърлят в същия момент флеш-бенги и да се втурнат в помещението, за да свалят терористите с прицелен огън. Единствената слабост на плана, както винаги, се състоеше в това, че някой от тях можеше да се извърне и да помете заложниците в последния си съзнателен акт, или дори случайно. Доколкото можеше да се съди, Белоу се справяше добре. Ако терористите изобщо имаха някакъв ум в главите, щяха да разберат, че е време да сложат край на работния ден, но Джон си припомни, че на него самия преди никога не му беше допадала идеята да изкара живота си в затвор. Сега разполагаше с предостатъчно бойна сила. Момчетата на СВС, които бяха пристигнали, охотно се подчиниха на оперативната му команда, въпреки че техният полковник също беше дошъл и кибичеше във фоайето на болницата.

 

 

— Калпав ден за всички, нали, Тим? — попита психиатърът.

— Можеше да е и по-добър — съгласи се Тимъти О’Нийл.

— Знаеш как ще свърши всичко това, нали? — подхвърли Белоу, като добра стръв за тлъста пъстърва, чудейки се дали ще дръпне.

— Да, докторе, знам. — Тим замълча. — Днес дори не съм стрелял. Джими стреля — продължи той, сочейки трупа на пода, — но никой друг от нас.

„Бинго!“ — помисли си Белоу.

— Виж, това е сериозно нещо, Тим. Между другото, това означава много. Знаеш ли, войната скоро ще свърши. Най-сетне ще сключат мир, и когато това стане, ще има амнистия. Така че за теб има надежда. За всички вас — обърна се Пол към останалите трима, които наблюдаваха и слушаха… и се колебаеха, също като водача си. Трябваше да им е ясно, че всичко е загубено. Обкръжени, с пленен водач… всичко това можеше да свърши по един от двата начина — със смърт или със затвор. Измъкването не беше възможност и те знаеха, че опитът да прехвърлят заложниците си в автобус щеше само да ги изложи на сигурна смърт.

— Тим?

— Да? — Той вдигна глава сред облака цигарен дим.

— Ако оставите оръжията си на пода, имате честната ми дума, че по никакъв начин няма да пострадате.

— И да отидем в затвора? — Категоричен отказ и гняв в отговора.

— Тимъти, един ден ще можете да излезете от затвора. Но от смъртта не можете да излезете. Моля ви, помислете за това. За Бога, аз съм лекар — припомни му Белоу. — Не обичам да гледам как умират хора.

Тимъти О’Нийл се обърна да погледне хората си. Всички бяха свели погледи. Дори братята Гари не показваха открито пренебрежение.

— Момчета, вие днес не сте наранили никого. Да, ще ви пратят в затвора, но някой ден, когато бъде обявена амнистия, ще имате възможност да излезете. Иначе ще загинете за едното нищо. Не за страната си. Никой не прави герои хора, които са убили невинни — припомни им той и си помисли: „Продължавай да им го повтаряш. Продължавай да им го набиваш в главите.“ — Да убиваш войници, да — това е, което правят воините, но не и да убиваш невинни хора. Вие ще умрете за едното нищо — или ще останете живи и един ден отново ще бъдете на свобода. От вас зависи, момчета. Оръжията са ваши. Но автобус няма да има. Няма да се измъкнете. Имате шестима заложници, които можете да убиете, разбира се, но какво ще ви донесе това? Просто се примирете, Тимъти — завърши той, зачуден дали някоя католическа монахиня не беше се обръщала по същия начин към него в основното училище.

За Тим О’Нийл не беше толкова лесно. Представата, че ще го натикат в затвора в една килия с обикновени престъпници, че семейството му ще идва да го вижда като някакво животно, натикано в клетка в зоопарка, го караше да тръпне… но той от години знаеше, че това може да се случи, и макар да предпочиташе представата за героична смърт, с бляскащо оръжие в ръцете му, стрелящо по враговете на родината му, този американски доктор говореше самата истина. Никаква слава нямаше да му донесе убийството на шестима цивилни английски граждани. Никакви песни нямаше да се напишат и пеят за този подвиг, нямаше да вдигат халби за негова слава в кръчмите на Ълстър… и това, което щеше да му остане, беше безславна смърт… животът, в затвор или не, беше за предпочитане пред такава смърт.

Тимъти О’Нийл се обърна да погледне своите приятели-войници от ИРА-И и видя същото изражение, което и те видяха на лицето му. Без да изричат съгласието си, всички кимнаха. О’Нийл дръпна предпазителя на оръжието си и го постави на пода. Останалите го последваха.

Белоу мина покрай четиримата и стисна ръцете им.

— Шест до Вега, действай веднага! — извика Кларк, гледайки картината на малкия черно-бял телеекран.

 

 

Озо Вега се придвижи бързо от ъгъла, вдигнал с двете си ръце своята МР-10. Ето ги там, изправени с доктора. Томлинсън и Бейтс ги избутаха до стената. Първият ги покри с оръжието си, докато вторият ги опипа за друго оръжие. След секунди влязоха двама униформени полицаи с белезници и за удивление на войниците, им прочетоха законните права. И също така спокойно и тихо, сражението в този ден приключи.