Том Кланси
Дъга Шест (36)

35. Маратон

Беше започнало да става толкова приятно, че Попов вече се будеше рано, за да може да му се наслади повече. Тази сутрин той се събуди малко преди изгрев слънце и се възхити на оранжево-розовия блясък на източния хоризонт, предхождащ същинската зора. Никога не беше яздил кон преди да се озове в комплекса в Канзас и сега беше открил, че в ездата има нещо фундаментално удовлетворяващо и мъжко — между краката ти да има голямо, силно животно и ти да го командваш с едно леко подръпване на юздите, дори само с цъкане с езика. Това предлагаше много по-добра перспектива от обикновеното ходене и беше просто… просто много приятно дори на подсъзнателно ниво.

И ето че сега той се озова в кафетерията рано и взе закуската си — заедно с една червена ябълка за Бътърмилк — веднага щом кухненският персонал я подреди. Денят отново обещаваше да бъде хубав и слънчев. Фермерите, гледащи жито, сигурно бяха също толкова доволни от времето, колкото и той, помисли си офицерът от разузнаването. Преди това беше валяло достатъчно, за да се осигури влага за посевите, и сега щедрото слънце щеше да помогне на реколтата да узрее. Американските производители на пшеница бяха най-продуктивните на света, спомни си Попов. При тази чудесна земя и мобилното си оборудване, това не беше никак изненадващо, реши той, и тръгна към обичайната маса. Беше наполовина привършил бърканите яйца, когато се приближиха Килгор и новият, Хъникът.

— Добрутро, Дмитрий — поздрави го снажният ловджия.

Попов трябваше да преглътне, преди да отговори:

— Добро утро, Фостър.

— Какво мислиш за ездата снощи?

— Англичанинът, който спечели златният медал, беше великолепен. Конят му също, разбира се.

— Добри ги избират — отбеляза Хъникът. — Значи ти си шпионин, а?

— Офицер от разузнаването. Да, това беше работата ми в Съветския съюз.

— Работил си с терористи, каза ми Килгор.

— И това е истина. Получавах задачи и разбира се, трябваше да ги изпълнявам.

— По това от моя страна нямаш проблем, Дмитрий. От таз пасмина никой не е закачал мен или някой мой познат. По дяволите, та аз съм бачкал в Либия, за „Ройъл Дъч Шел“. Намерихме едно хубаво петролно поленце, а и либийците, с които бачках, бяха свестни хора. — Също като Попов, Хъникът беше натрупал на таблата си пържени яйца и бекон. Имаше нужда от много храна, за да поддържа мерките си. — Е, и какво мислиш за Канзас?

— Като в Русия в много отношения — широките хоризонти, просторните ферми — макар че вашите са много по-ефикасни. Толкова малко хора гледат толкова много жито.

— Да, разчитаме на това, за да си осигурим хляба — съгласи се Хъникът, сбърчил вежди. — Имаме достатъчно земя, за да гледаме много, и цялото оборудване, което ни трябва. Аз може би ще се заема с тези работи.

— О?

— Да, ами! Всички ще получат по някаква работа в Проекта. Логично е, всички ще трябва да дръпнем яко отначало, все едно, но аз всъщност гледам малко по-надалеч, да получа малко бизони. Даже съм си купил истинска пушка за бизони.

— Какво имаш предвид?

— Има една компания в Монтана, „Шилох Армс“, правят дубликати на истински стари пушки за бизони. Купих си една преди месец — „Шарп“, калибър .40–90 — стреля като звяр — докладва ловджията.

— Някои от хората тук няма да одобрят — каза Попов, мислейки за вегетарианците, очевидно най-крайните друидски елементи.

— Да бе, тез хора, ако смятат, че могат да я карат в хармония с природата без оръжие, по-добре да вземат да прочетат Луис и Кларк. Една мечка гризли не ти разбира много от тия работи с приятелите на природата. Тя знае само какво може да убие и да изяде, и какво не. Понякога просто трябва да й напомниш какво не може. Същото е и с вълците.

— О, я хайде, Фостър — каза Килгор, докато сядаше да се присъедини към двамата си приятели. — Няма нито един потвърден случай вълци да са убили човек в Америка.

Хъникът реши, че това е изключително тъпо.

— О? Виж с’а, малко трудно е да се ядосваш за нещо, ако един вълк те изсере през задника си. Мъртвите не разказват, докторе. Как е в Русия, Дмитрий? Как са вълците там?

— Селяните ги мразят, винаги са ги мразили, но държавните ловци ги преследват с хеликоптери и автомати. А това не е спортменско, както казвате вие, нали?

— Не съвсем — съгласи се Хъникът. — Към дивеча трябва да се отнасяш с уважение. Това е тяхна земя, не е твоя, и трябва да играеш според правилата. Така научаваме за тях — как живеят, как мислят. Затова тук имаме правилата „Буун и Крокет“ за лова на едра плячка. Затова излизам на лов на гърба на коня и ги застрелвам от гърба на коня. С дивеча трябва да играеш честно. Но не и с хората, разбира се — добави той и намигна.

— Нашите вегански приятели не разбират нищо от лов — каза тъжно Килгор. — Предполагам си въобразяват, че могат да ядат трева и само да снимат животинските видове.

— Пълни говна — заяви Хъникът. — Смъртта е част от процеса на живота и ние сме най-големите хищници, и тварите навън знаят това. Освен това с нищо не можеш да сравниш вкуса на еленско, печено на открит огън, момчета. От тоз вкус никога няма да се откажа, и проклет да съм, ако се предам някога. Ако ония екстремисти искат да ядат миша храна, чудесно, но някой да казва на мен, че не мога да ям месо, е, имаше едно ченге по дивеча и рибата, дето се опита да ми каже кога мога да излизам на лов и кога не мога. — Хъникът се усмихна жестоко. — Повече няма да дразни никого. По дяволите, знам аз как стоят нещата в живота.

„И затова си убил един полицай? — помисли си Попов, но не го изрече. — Некултурен варварин.“ Друид с оръжие, това сигурно беше най-опасната порода. Той привърши закуската си и излезе навън. Останалите скоро го последваха и Хъникът си извади пура от седлото, което носеше на гърба си, и я запали, докато се приближаваха до хамъра на Килгор.

— Трябва ли непременно да пушиш в колата? — оплака се докторът веднага.

— Ще я държа извън шибания прозорец, Джон. Боже мой, и ти ли си от ония второразредни нацисти на тема пушене? — възкликна ловджията.

Но после се подчини на обстоятелствата и наистина отвори прозореца, за да държи пурата навън, докато приближаваха с джипа към конюшнята. Не беше дълго. Попов оседла дружелюбната Бътърмилк, нахрани я с ябълката от столовата, яхна кобилката и огледа зеленикаво-кехлибареното море, обкръжаващо комплекса. Хъникът излезе на кон, който Дмитрий не беше виждал досега — и реши, че е собственост на самия ловец. А като го погледна отблизо…

— Това револвер ли е? — попита Попов.

— Това е М-1873 армейски револвер „Колт“ — отвърна Фостър, изваждайки оръжието от също така автентичния кобур „Трипърсънс“. — Патлакът, който завладя Запада. Дмитрий, аз никога не яздя без приятел — каза той със самодоволна усмивка.

— Четирийсет и пет? — попита руснакът. Беше ги виждал по филми, но никога на живо.

— Не, този е .44–40. Калибър четирийсет и четири десети от инча, с четиридесет гилзи с черен барут. Преди сто години се използвали един и същи заряд и за пистолета, и за пушката. Така ти излиза по-евтино — обясни той. — А куршумът му убива почти всичко, което поискаш. Е, може би не бизон — отстъпи той, — но за елена е адски сигурно…

— Или човек?

— Бас държа. Това просто е може би най-смъртоносният патрон, правен някога, Дмитрий. — Хъникът прибра револвера в кожения кобур. — Виж, този кобур всъщност не е съвсем автентичен. Наречен е „Трипърсънс“, на името на Били Трипърсънс, мисля. Бил е американски шериф, в старо време, освен това е бил туземен американец и много държал на закона, така се разправя в историята. Както и да е, той изобретил кобура в края на миналия век. По-лесно е да се изважда бързо патлакът от него, виж. — Фостър показа. Попов беше дълбоко впечатлен, че го вижда на живо след толкова много филми. Американецът дори носеше шапка с широка периферия, като в уестърните. Попов усети, че изпитва симпатия към този мъж, въпреки бомбастичното му държане.

— Хайде, Джеремая — подвикна Хъникът, когато другите двама излязоха, след което ги поведе навън.

— Това твой кон ли е? — попита Попов.

— О, да, купих го от неперсе, едно индианско племе. Осемгодишен е, тъкмо ми е по мярка. — Фостър се усмихна, докато излизаха през портата. „Човек в пълна хармония със себе си“ — помисли си Попов.

Маршрутите им за езда бяха започнали малко да се повтарят. Земята наоколо беше твърде равна и еднообразна, но простото удоволствие от разходката си беше неизменно. Четиримата мъже поеха на север, минаха бавно през града на прерийните кучета, после се приближиха до междущатската магистрала.

— Къде е най-близкият град? — попита Попов.

— Натам — посочи Килгор, — на около осем километра. Трудно може да се нарече град.

— Има ли летище?

— Малко, само за частни самолети — отвърна докторът. — Ако продължиш на изток още 32 километра, има друг град с редовно летище, откъдето можеш да стигнеш до Канзас Сити, а оттам вече можеш да летиш навсякъде.

— Но ние ще използваме само нашите писти, нали?

— Аха — потвърди Килгор. — Новите самолети могат да прескочат оттук чак до Йоханесбург.

— Сериозно? — попита Хъникът. — Искаш да кажеш, че можем да ходим на лов в Африка, ако поискаме?

— Да, Фостър, но да стреляш по слон от гърба на коня ще ти е малко трудно — засмя се епидемиологът.

— Е, не ми трябва слонова кост — отвърна ловецът също със смях. — Имах предвид лъвове и леопарди, Джон.

— Африканците обичат да ядат лъвски гениталии. Нали разбирате, лъвовете са може би най-мъжествените от всички животни — каза Килгор.

— В какъв смисъл?

— Преди време един екип за научнопопулярни филми за живота в джунглата наблюдавал два самеца, обслужващи една самка в оплодителния й период. Те се редували през десет минути, в продължение на денонощие и половина. Така че всеки отделен мъжкар го е правил по три пъти на час в продължение на тридесет и шест часа. По-добре дори от мен. — Последва нов смях от страна на цялата мъжка компания. — Както и да е, някои африкански племена все още вярват, че когато изядеш част от тялото на нещо, което си убил, наследяваш атрибута на тази част. Така че те обичат да си похапват лъвски ташаци.

— И върши ли работа? — попита Маклийн.

На Килгор това му хареса.

— Ако вършеше, изобщо нямаше да останат мъжки лъвове на този свят, Кърк.

— Тук си много прав, Джон! — Всички пак се разсмяха.

Попов не беше особено развеселен от тази дискусия, за разлика от спътниците си. За разлика от тях, той поглеждаше към магистралата и забеляза един автобус „Грейхаунд“, който преминаваше със скорост от около 115 километра — но после забави и спря до някаква странна квадратна постройка.

— Това какво е? — попита той.

— Автобусна спирка за междуградски автобуси — отвърна Марк Уотърхауз. — Поддържат ги тук на открито. Сядаш там и чакаш, после махаш на автобуса да спре, като на едновремешните спирки.

— Аха. — Дмитрий си отметна това и обърна коня си на изток. Соколът, забеляза той, онзи, който живееше някъде наоколо, отново се рееше в небето в търсене на някой от подземните гризачи, който да изяде за закуска.

Загледа се в него, но явно, че хищната птица не намери полски плъх. Продължиха да яздят около час, след което тръгнаха обратно. Попов яздеше отзад с Хъникът.

— От колко време яздиш?

— Едва ли повече от седмица — отвърна Дмитрий Аркадиевич.

— За умерена езда се оправяш добре — каза му с приятелски тон Фостър.

— Бих искал да го правя по-често, за да се науча да яздя и по-бързо.

— К’во ще кажеш за довечера, малко преди залез, да речем?

— Благодаря ти, Фостър, да, това би ми харесало. Някъде след вечеря, да кажем?

— Да. Чакай ме към шест и трийсет пред конюшнята.

— Благодаря. Ще дойда — обеща Попов. Нощна езда, под звездите, да, това сигурно щеше да е много приятно.

— Имам идея — каза Чатъм. Току-що беше пристигнал на работното си място в Джавиц Билдинг.

— И каква е тя?

— Руснакът, Серов. Имаме снимка от паспорта му, нали?

— Да — съгласи се Съливан.

— Дай да пробваме пак с листовките. Банката му трябва да е недалече от апартамента му, нали?

— Би могло да се допусне, защо не? Това е интересно — отвърна специален агент Том Съливан. — Дай да видим колко бързо можем да го направим.

 

 

— Здрасти, Чък — поздрави го гласът по телефона.

— Добро утро Джон… Всъщност при вас е следобед, нали?

— Да, току-що привърших обяда си — каза Кларк. — Върви ли разследването със Серов?

— Засега нищо — отвърна помощник-директорът на криминалния отдел. — Тия неща не стават за едно денонощие.Но ще стане. Задействал съм полевото отделение в Ню Йорк да търси този боклук. Стига да е в града, ще го намерим — обеща Бейкър. — Може да отнеме време, но ще го хванем.

— По-добре по-рано, отколкото по-късно — подчерта Дъга Шест.

— Знам. Винаги е така, но тия неща не стават за ден–два. — Бейкър си даваше сметка, че го подритват по задника, да не би да остави това издирване да се превърне в проблем с нисък приоритет. Това нямаше да се случи, но тоя Кларк беше от ЦРУ и си нямаше представа какво е да си ченге. — Ще ти го намерим този тип, Джон. Тоест, стига да е в града. Британските ченгета също го търсят, нали?

— О, да. Въпросът е, че не знаем с колко самоличности може да си имаме работа.

— На негово място ти колко би имал?

— Три или четири, може би, и щяха да си приличат, за да мога да ги запомня по-лесно. Този тип е опитен шпионин. Така че най-вероятно разполага с няколко „легенди“, които може да си сменя така, както сменя ризите си.

— Знам, Джон. Работил съм с Чуждестранното контраразузнаване. Хитър дивеч са, но знаем как да ги хващаме. Успяхте ли да изцедите още нещо от вашите терористи?

— Те не говорят толкова много — отвърна гласът. — Но и ченгетата тук не умеят да разпитват много ефикасно.

„Значи трябва да ги печем на бавен огън?“ — помисли си Бейкър. ФБР действаше по правилата, установени от Конституцията на САЩ. Той предполагаше, че ЦРУ в повечето случаи не се съобразява с тях, и като повечето хора на ФБР го намираше за проява на лош вкус. С Кларк никога не се беше срещал и го познаваше само по сведения. Директор Мъри изпитваше уважение към него, макар и с известни резерви. Кларк някога беше изтезавал хора, беше му намекнал Мъри, а това за ФБР беше срам, колкото и ефикасен да се беше оказал разпитът. Конституцията казваше „не“ по въпроса, и толкова, дори за похитители на заложници, въпреки че според представите на всеки специален агент от Федералното бюро за разследване този вид престъпници заслужаваха точно такова отношение.

— Довери се на британските ченгета. Те са адски добри, Джон, и имат достатъчно опит с типовете от ИРА. Знаят как да говорят с тях.

— Щом казваш, Чък — отвърна гласът някак неуверено. — Окей, изкопчим ли нещо, ще го получиш направо на бюрото си.

— Добре. Ще ти се обадя, ако намерим нещо, Джон.

— Именно. Хайде.

Бейкър се зачуди дали да не прескочи до банята да си измие ръцете си след този разговор. Той беше въведен в нещата с ДЪГА и наскорошните им действия, и макар да се възхищаваше от военния подход, по който си вършеха работата — като мнозина агенти на ФБР той също беше служил в морската пехота, — все пак се различаваше по няколко важни пункта от подхода на Бюрото в подобни случаи… например в това, да не се нарушава законът. Този Джон Кларк беше един костелив кучи син, бивш тип на агенцията, извършил някои „призрачни“ неща, му беше казал Дан Мъри със смесица от възхита и неодобрение. Но какво пък, по дяволите, в края на краищата те бяха от една и съща страна на барикадата, така да се каже, а този руснак бе инспирирал операция, която беше заплашила семейството на Кларк. Това добавяше известен личен елемент към случая и Бейкър трябваше да прояви известно уважение.

 

 

Чавес се върна след поредния дълъг ден, преминал в наблюдение на тичащите и потящи се състезатели. Двете седмици бяха минали интересно и въпреки че горчиво му липсваха Паци и Джей Си, когото едва бе успял да види, той не можеше да отрече, че тук му е приятно. Но скоро щеше да свърши. Спортните репортери пресмятаха медалите — Америка се беше справила доста добре, а австралийците — забележително добре, особено в плувните състезания. Още три дни и щяха да бягат маратона, по традиция последното олимпийско състезание, което скоро след това щеше да се последва от церемониите по закриването. Бегачите вече обикаляха по маршрута пеша или с коли, за да проучат височините и завоите. Не искаха да се загубят, изглежда, въпреки че това едва ли беше възможно, тъй като маршрутът щеше да бъде обкръжен от крещящи фенове на всяка крачка, от старта до финиша. А също така тренираха, тичайки в определената за това зона из Олимпийското селище, не чак толкова, че да се изморят, но достатъчно, за да поддържат мускулите и дробовете си готови за най-убийственото усилие на тази най-дълга дисциплина. Чавес се чувстваше в добра форма, но никога не беше бягал четиридесет и два километра. Войниците трябваше да знаят как да бягат, но не чак толкова дълго, а бягането на такова разстояние по павирани пътища сигурно представляваше истинско убийство за стъпалата и глезените, въпреки добре подплатените подметки на съвременните спортни обувки. Да, тези копелета сигурно бяха в страхотна форма.

От самите церемонии по откриването, когато беше запален Олимпийският огън, та до днес, игрите бяха организирани и проведени съвършено, като че ли целият национален дух на Австралия се беше посветил на една задача — както Америка го беше направила някога, когато реши да стъпи на Луната. Всичко беше организирано по върховен начин, което за пореден път доказваше, че неговото присъствие тук си е чиста загуба на време. В мерките им за сигурност липсваше дори намек за някакъв проблем. Австралийските ченгета бяха дружелюбни, компетентни и многобройни, а австралийските СВС, които им осигуряваха тила, бяха почти толкова добри, колкото собствените му бойци, добре поддържани и съветвани от хората на „Глобъл Секюрити“, донесли им тактическите радиостанции, използвани и от хората на ДЪГА. Тази компания изглеждаше добър търговски посредник и той се замисли, че би могъл да препоръча на Джон да поговори с тях по въпроса. Едно външно мнение никога не вреди.

Може би единствената лоша новина беше времето, което се оказа изключително горещо през цялата олимпиада и не оставяше без работа медицинските екипи за първа помощ — топлинните удари валяха като дъжд. Все пак още никой не беше умрял, но стотина бяха хоспитализирани и други около три хиляди, бяха пострадали. И това без да се броят хората, които просто присядаха извън стадиона и се мъчеха да се разхладят, без да прибягват до медицинска помощ. Него самия жегата не го мъчеше толкова, но той също спираше да отдъхне и като всички останали на Олимпийския стадион, беше благодарен за охладителната система, изпускаща освежаваща мъгла. От телевизията дори бяха направили репортаж за нея, което беше добре за американската компания, която я беше конструирала и инсталирала. Говореше се дори за нейна версия по маршрутите за голф в Тексас и другаде, където времето става почти толкова горещо. Преминаването от трийсет и пет градуса към стайна температура от около двайсет и шест беше приятно усещане наистина, почти като под душ, и проходите често бяха претъпкани с хора, особено в следобедите, когато всички търсеха място да се спасят от изпепеляващото слънце.

 

 

Към шест вечерта Попов оседла Бътърмилк. Слънцето все още не залязваше, но това щеше да стане след по-малко от час. Кобилата, отпочинала и нахранена, беше напълно предразположена към вниманието му — освен това той й даде още една ябълка, а изглежда, кобилата им се радваше така, както един мъж би се радвал на първата халба бира след края на дългия си работен ден.

Джеремая, конят на Хъникът, беше по-дребен от Бътърмилк, но изглеждаше по-мощен. Фостър Хъникът го изведе, преметнал голямото западняшко седло на рамо, после го оседла, закачи широкия колан с кобура с колта на бедрото си и яхна коня. Джеремая, изглежда, обичаше да го яздят. Животното като че ли се преобрази, когато усети върху себе си новата тежест. Главата му се изправи гордо и ушите му потръпнаха — очакваше команда от ездача си. Последва цъкане и жребецът тръгна към Попов и Бътърмилк.

— Конят ти е чудесен, Фостър.

— Най-добрият, който съм имал — похвали се ловджията. Не персе са заловили внуците и правнуците на конете, избягали от испанските конквистадори, и са ги селекционирали и ето какво се е получило. — Хъникът се пресегна да потупа шията на коня с малко грубовата обич, която, изглежда, допадаше на животното. — Най-добрите коне, които можеш да срещнеш тъдява, ако питаш мен. Умна, стабилна, здрава порода, не са колебливи като арабците и са адски красиви, според мен. Не са най-добрите в нищо поотделно, но превъзхождат всички във всички неща, взети заедно. Страхотни са за дълга езда. Този Джеремая е страхотен за лов и преследване. С него сме прекарали много време в планините, в преследване на лосове. Той дори ми намери златото.

— Моля? Злато ли?

Хъникът се засмя.

— Имението ми в Монтана. Някога било ранчо за добитък, но планините са твърде стръмни за кравите. Както и да е, та там има един поток, спускащ се от планините. Бях изкарал една сутрин Джеремая на водопой и видях нещо да блещука, нали разбираш? — Хъникът се протегна. — Оказа се злато, голяма бучка самородно злато и кварц — това е най-добрата геологична формация за злато, Дмитрий. Мисля, че имах един доста солиден златен депозит в земята си. Не мога да ти кажа със сигурност колко голям, пък и това вече бездруго няма значение.

— Няма значение ли? — Попов се извърна към своя спътник. — Фостър, през последните няколко хиляди години хората са се избивали заради злато.

— Няма да го правят повече, Дмитрий. Това ще приключи — завинаги, най-вероятно.

— Но как? Защо? — настоя Попов.

— Ама ти нищо ли не знаеш за Проекта?

— Знам малко, но недостатъчно, за да разбера какво каза току-що.

„По дяволите“ — помисли си ловджията.

— Дмитрий, човешкият живот на планетата скоро ще се сведе до една нищожна трошица, приятел.

— Но…

— Не са ли ти казали?

— Не, Фостър, не и тази част. Ти можеш ли да ми кажеш?

„Какво пък толкова, по дяволите“ — помисли си пак Хъникът. Олимпиадата почти приключваше. Защо пък не? Този руснак разбираше от Природата, разбираше от езда и беше адски сигурно, че е работил лично за Джон Брайтлинг в много деликатна сфера.

— Нарича се „Шива“… — започна той.

За Попов беше настъпил моментът да възвърне професионалната маска на лицето си. Беше потиснал всички свои емоции, докато слушаше. Дори успя да докара на устните си усмивка, прикриваща вътрешния му ужас.

— Но как ще го разпространите?

— Ами, виж сега, Джон има една компания, която работи за него. „Глобъл Секюрити“ — шефът й се казва Хенриксен.

— А, да, познавам го. Вашият човек от ФБР.

— О? Аз знаех, че е бил ченге, но не и от федитата. Както и да е, та те получиха договора за консултиране на австралийчетата по време на Олимпиадата и един от хората на Бил ще пусне „Шива“. Нещо, свързано със климатичната система на стадиона, така ми обясниха. Ще го пуснат в последния ден, нали разбираш, на церемониите по закриването. На другия ден всички се прибират по домовете си и така десетки хиляди души ще отнесат гадинката вкъщи.

— Но нас какво ни предпазва?

— Теб са ти ударили инжекция, когато пристигна тук, нали?

— Да, Килгор ми каза, че била някаква имунизация.

— Имунизация, как не! Това е ваксината, която те предпазва от „Шива“, аз също я получих. Това е Ваксина Б, момко. Има още една, разправят, ваксината А, но от нея не би ти харесало да получиш — продължи да обяснява Хъникът.

— Но ти откъде знаеш всичко това?

— Ами, виждаш ли, в случай, че хората вземат, че се досетят за това нещо, аз съм един от тези, които организираха системата за охрана около това място. Затова ми казаха защо Проектът се нуждае от тази кръгова отбрана. Това е сериозно, човече. Ако някой се досети какво става, по дяволите, могат да ни треснат и с атомна бомба, нали? — подчерта ухилен Фостър. — Малцина наистина разбират, че планетата трябва да се спаси. Искам да кажа, че ако не го направим сега, само след около двайсет години всичко и всички загиват. Не само хората. Животните също. Не можем да позволим това да стане, нали?

— Сега разбирам. Да, изглежда логично — съгласи се Дмитрий Аркадиевич.

Хъникът кимна доволно.

— Предполагах, че ще го схванеш, човече. Така че онези терористични работи, дето ти си ги започнал, е, те са били много важни. Ако не бяхме накарали всички да се поизпотят и да се разтревожат от международния тероризъм, Бил Хенриксен можеше да не успее да вкара хората си да свършат онази работа. Така че — добави Хъникът, измъквайки пура от джоба си — благодаря ти, Дмитрий. Ти наистина си важна част от целия Проект.

— Благодаря, Фостър — отвърна Попов. „Нима е възможно?“ — зачуди се той. — Доколко сте сигурни, че всичко това ще подейства?

— Трябва да подейства. Аз също зададох този въпрос. Те ме въведоха в част от планирането, щото съм учена глава, нали се сещаш — някога бях геолог, повярвай ми. Знам доста неща. А тази болест, ще знаеш, си е таковала мамата. Същинският ключ към нея е генното инженерство, извършено над оригинала, вируса на ебола. По дяволите, сигурно помниш колко страх предизвика той преди година и половина.

Попов кимна.

— О, да. Тогава бях в Русия. Беше наистина страшно. — Още по-страшна обаче беше реакцията на американския президент, припомни си той.

— Та значи, те — учените от същинския Проект — са се поучили доста от това. Ключът към успеха е ваксината А. Първоначалната епидемия ще избие може би няколко милиона души, но това е само за психологически ефект. Ваксината, която „Хоризонт“ ще пусне на пазара, е ваксина с жив вирус, нещо като полиоваксината „Сабин“. Но те са го настроили, така да се каже. Тя не спира „Шива“, човече. Тя го разпространява. Минава един месец до месец и половина, докато се проявят симптомите. Това го доказаха в лабораторията.

— Как?

— По тази част е работил Кърк. Той е отвлякъл хора от улицата и са изпробвали „Шива“ и ваксините върху тях. Всичко е подействало, дори разпространяването в първата фаза, което е нагласено да се приложи в Сидни.

— Голяма работа е това, да промениш облика на целия свят — разсъди на глас Попов, поглеждайки на север към междуградската магистрала.

— Трябва да стане, човече. Ако не успеем — е, тогава ще трябва всички да се цунеме за сбогом, Дмитрий. Не мога да позволя това да стане.

— Ужасно е, но разбирам логиката в позицията ви. Брайтлинг наистина е гений — да осъзнае всичко това, да намери път към решаване на проблема и след това да намери смелост да го осъществи. — Попов се надяваше, че тонът му не е прекалено покровителствен, но този Хъникът беше технократ, не разбираше много от психология.

— Аха — промълви Хъникът, захапал пурата, след което драсна клечка кибрит и я запали. Духна клечката и я задържа между пръстите си, докато изстине, за да не предизвика прериен пожар. — Гениален учен, и схваща всичко, чат ли си? Слава Богу, че има всички ресурси, за да може да го направи. Да устрои всичко това сигурно му е струвало милиард долара — по дяволите, само за това място, без да смятаме другото в Бразилия.

— В Бразилия?

— Там има едно по-малко копие на този комплекс, някъде западно от Манауш, доколкото знам. Там не съм бил никога. Джунглата не ме интересува чак толкова. Аз си падам повече по откритите пространства — обясни Хъникът. — Виж, африканската савана това е друга работа. Е, надявам се, че един ден ще я видя и ще половувам там.

— Да, аз също бих искал да видя дивия живот — как живее и избуява под слънцето — съгласи се Попов, вече взел решението си.

— Мдаа. Ще си гръмна някой и друг лъв. — Хъникът изцъка с език и подкара Джеремая по-бързо, в лек галоп, който Попов се постара да уподоби. Беше опитвал тази скорост преди, но му беше малко трудно да се синхронизира с леките движения на Бътърмилк. Наложи се отново да превключи съзнанието си към тялото, за да се получи, но се справи и скоро догони ловеца.

— Значи ще преобразувате тази земя наоколо като Дивия Запад, а?

Магистралата беше вече на около три километра от тях. Камионите се носеха по нея плавно, каросериите им бяха осветени с кехлибарени светлини. Щяха да минат и междуградски автобуси.

— Това е едно от нещата, които ще направим.

— И ще носиш револвера си навсякъде?

— Разбира се. Ще бъда като хората, за които съм чел, ще живея на открито, в хармония с природата. Може би ще си намеря някоя жена, която мисли като мен, може да си вдигна някоя хижа горе в планините, като Джеремая Джонсън… но без индианците кроу, които да ми досаждат — добави той ухилен.

— Фостър? Той се извърна. — Да?

— Мога ли да видя револвера ти? — Молеше се дано да получи положителен отговор.

И го получи.

— Разбира се.

Той го извади и му го подаде.

— Зареден ли е?

— Няма по-безполезно нещо от незареден патлак. По дяволите, искаш да гръмнеш ли? Само дръпни спусъка, но гледай първо да дръпнеш здраво юздите на коня си, окей? Джеремая е привикнал на този шум. Но кобилата може да не е.

— Разбирам.

Попов стисна юздите в лявата си ръка, за да задържи Бътърмилк под контрол. После изпъна дясната си ръка и прищрака чукчето на колта — типичното тройно изщракване за този тип револвер, — прицели се в един от близките колове на външната ограда и натисна спусъка. Колът се скърши по средата и горната част отхвърча.

— Добър е, нали? — попита Хъникът. — Мен ако питаш, най-доброто ръчно оръжие, правено някога.

— Да — съгласи се Попов. — Много е добър.

След което се обърна. Фостър Хъникът седеше спокойно на гърба на жребеца си, няма и на три метра от него. Това правеше нещата лесни. Бившият офицер от КГБ отново прищрака чукчето, прицели се точно в гърдите му и натисна спусъка преди ловецът да успее да реагира. Очите на мишената му се изцъклиха, било от пълното неверие, с което осъзна невъзможното, или от удара на тежкия куршум, но от което и да беше, нямаше никакво значение. Куршумът премина точно през сърцето му и той падна на тревата.

Дмитрий слезе и направи три крачки до трупа, за да се увери, че Хъникът е мъртъв. После свали седлото от Джеремая, който прие смъртта на господаря си някак флегматично, махна и юздите му, удивен, че животното не понечи да го захапе за това, което беше направил, но конят не е като кучето. След това удари животното по задницата и то се затича, спря се на петдесетина метра встрани и кротко започна да пасе.

Попов се качи отново на Бътърмилк и я подкара на север. Извърна се през рамо, видя осветените прозорци на комплекса и се зачуди дали щяха да усетят скоро липсата им. Вероятно не, прецени той, докато междущатската магистрала наближаваше. Недалече на запад трябваше да има някакво селце, но той реши, че най-добрият му шанс е да се приюти в навеса на автобусната спирка или да махне на някоя кола или камион. Какво щеше да направи след това, все още не беше сигурен, но знаеше, че трябва час по скоро да се измъкне оттук, колкото се може по-далече. Попов не беше от хората, които вярват в Бога, не го и интересуваше дали има Бог, но дяволите със сигурност съществуваха… и той беше работил за тях, и ужасът от това не приличаше на нищо, което беше изпитвал като млад офицер от КГБ.