Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Райън (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rainbow Six, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Том Кланси. Дъга Шест
Американска, I издание
ИК „Бард“, София
Превод Валерий Русинов
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“
Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“
Формат 84/108/32. Печатни коли 27
История
- — Добавяне
32. Кръвна картина
— Смяташ ли, че беше добра идея? — попита Брайтлинг.
— Смятам. Кърк бездруго беше в списъка на пътниците. Можем да накараме колегите му да кажат на всеки, който попита, че е бил извикан служебно от компанията — каза Хенриксен.
— Ако агентите на ФБР отново се върнат да го видят?
— Тогава той просто е извън града и ще трябва да почакат — отговори Хенриксен. — Разследвания като това продължават с месеци, а месеци няма да има, нали?
Брайтлинг кимна.
— Предполагам. Как се държи Дмитрий там?
— Дейв Доусън казва, че всичко е нормално. Задава много туристически въпроси, но това е всичко. Джони Килгор му е направил медицински преглед и му е бил „Б“ инжекция.
— Надявам се, че няма да има нищо против това, че ще остане жив. Според това, което каза, може да се окаже от нашия тип хора, нали разбираш?
— За това не съм сигурен, но той не знае и трошица, а докато го разбере, ще бъде твърде късно. Уил Джиъринг е на място и казва, че всичко върви според плана, Джон. Още три седмици и всичко ще се започне. Така че е време да започнем да преместваме хората си в Канзас.
— Колко жалко. Проектът с удължаването на живота наистина изглежда много добре засега.
Охо?
— Е, трудно е да се предскажат пробивите, но изследванията изглеждат много интересно, Бил.
— Значи бихме могли да живеем вечно?… — попита Хенриксен с насмешлива усмивка.
Беше му трудно да повярва на подобни предсказания. Компанията беше постигнала няколко истински медицински чудеса, но това просто беше твърде много, за да му повярва човек.
— Някои неща сега са по-важни. Искам да се уверя, че целият екип е получил Ваксина Б — каза Брайтлинг.
— Какво, да вземем да закараме всички наведнъж да работят в Канзас и да разлаем кучетата? — каза Бил. — А какво ще правим с останалите от компанията?
На Брайтлинг този въпрос не му харесваше. Не му харесваше фактът, че повече от половината от личния състав на корпорация „Хоризонт“ щяха да бъдат третирани като останалата част от човечеството — да бъдат оставени да умрат в най-добрия случай, или да бъдат убити с Ваксина А в най-лошия. Джон Брайтлинг, доктор по медицина и доктор по физика, все още притежаваше някакъв закърнял морал, част от който се проявяваше в чувството за лоялност към хората, които работеха за него — което беше причината сега Дмитрий Попов да се намира в Канзас с антителата от клас „Б“ в кръвоносната си система.
— Вече е решено — отрони Брайтлинг след секунда угризения.
Той щеше да спаси онези, които бяха част от Проекта, както и онези, чиито научни познания щяха да бъдат полезни за бъдещето. Счетоводители, адвокати и секретарки като цяло нямаше да бъдат пощадени. Това, че щеше да спаси около пет хиляди души — толкова, колкото можеха да поемат комплексите в Канзас и в Бразилия — беше достатъчна проява на щедрост, особено като се отчетеше обстоятелството, че само малка част от тези хора знаеха за какво беше Проектът. Ако беше марксист, Брайтлинг щеше да си мисли, и дори да го каже гласно, че светът има нужда от интелектуалния си елит, с който да пристъпи в Новия свят, но той всъщност не мислеше с подобни понятия. Той искрено вярваше, че спасява планетата, и макар цената за това да беше убийствено висока, то целта си струваше да бъде следвана, макар че с част от съзнанието си той се надяваше да може да преживее преходния период, без да посегне на собствения си живот заради фактора вина, за който беше сигурен, че ще го атакува.
Виж, за Хенриксен беше много по-лесно. Това, което причиняваха хората на своя свят, беше престъпление. Онези, които го правеха или го поддържаха, или не вършеха нищо, за да го спрат, бяха престъпници. Неговото задължение беше да ги накара да спрат. Единственият начин беше този. И в края на всичко това невинните щяха да бъдат спасени, както и самата Природа. Във всеки случай, хората и средствата за реализиране на Проекта вече бяха на място. Уил Джиъринг беше уверен, че ще изпълни задачата си, толкова умело се беше наместила „Глобъл Секюрити“ в схемата по сигурността на Олимпийските игри в Сидни с помощта на Попов и предизвиканите от него операции в Европа. Така че Проектът щеше да продължи напред и след година планетата щеше да се преобрази. Единствената грижа на Хенриксен беше колко ли хора щяха да преживеят пандемията. Научните членове на Проекта бяха обсъждали този въпрос безкрайно. Повечето от тях щяха да измрат от глад или поради други причини, и много малко щяха да разполагат с достатъчно възможности да се организират достатъчно, за да проумеят как така членовете на Проекта също са оцелели, и да предприемат действия срещу тях. Повечето оцелели по естествен път щяха да бъдат поканени под закрилата на избраните, и по-умните от тях щяха да приемат тази закрила. Другите — кой го е грижа? Хенриксен също така беше организирал системата за безопасност на комплекса в Канзас. Там имаше инсталирани тежки оръжия, достатъчни, за да се справят с разбунтували се фермери със симптоми на „Шива“, той беше уверен в това.
Най-вероятният резултат от епидемията щеше да бъде рязкото рухване на обществения ред. Дори организацията при военните щеше бързо да се разпадне, въпреки че комплексът в Канзас се намираше на достатъчно добро разстояние от най-близката военна база, а войниците, базирани във Форт Райли, щяха да бъдат изпратени първо в градовете, за да поддържат реда, докато те самите в един момент не бъдат обхванати от симптомите. Щяха да ги лекуват военните лекари — с малкото, което можеха да им предложат — и когато сцеплението между формированията се разпаднеше, щеше да е твърде късно дори за войниците да предприемат някакви организирани действия. Така че щеше да бъде повратно време, но щеше да мине бързо, и стига хората на Проекта да се държаха кротко, нямаше опасност да се изложат на организирани нападения. По дяволите, единственото, което трябваше да правят, бе да накарат светът да повярва, че при тях също умират хора, може би да изкопаят по някой и друг гроб и да хвърлят найлонови чували в тях за пред камерите — още по-добре да ги изгарят на открито — и така щяха да изплашат хората наоколо от поредния епицентър на епидемията. Всичко това го бяха обмисляли с години. Проектът щеше да успее. Трябваше да успее. Та кой друг да спаси планетата?
Кухнята днес беше италианска и Попов с удоволствие забеляза, че поне готвачите не бяха „веганци“. В лазанята имаше месо. Излизайки от щанда с таблата си и чаша „Кианти“, той забеляза доктор Килгор да се храни сам и реши да отиде при него.
— А, здравейте, господин Попов.
— Добър ден, докторе. Какво се оказа относно кръвната ми картина?
— — Всичко е идеално. Холестеролът ви е малко повишен и съотношението на ВПЛ/НПЛ ви е малко нарушено, но това не е повод за особено безпокойство. Малко повечко физически упражнения и ще се оправи. Вашето ПСА е чудесно…
— Това пък какво е?
— Простатно специфично антитяло, проба за рак на простатата. Всички мъже би трябвало да си я правят, когато навършат около петдесет години. Вашето е чудесно. Трябваше да ви го кажа вчера, но бях затрупан с работа. Съжалявам за това — но нямаше нищо важно за казване, а това е един от случаите, когато липсата на новина е наистина добра новина, господин Попов.
— Казвам се Дмитрий — каза руснакът, протягайки ръка.
— Аз съм Джон — отвърна докторът, поемайки я. — По вашему Иван, предполагам.
— И забелязвам, че не си вегетарианец — отбеляза Дмитрий Аркадиевич, посочвайки храната на Килгор.
— А? Какво? Аз ли? Не, Дмитрий, не съм от ония. Хомо сапиенс е всеяден. Нашите зъби не са като на вегетарианските видове. Емайлът им не е толкова дебел. Тези, веганците, са нещо като политическо движение. Някои от тях дори не носят кожени обувки, защото кожата е животински продукт. — Килгор хапна парче месо, за да му покаже какво смята по въпроса. — Аз дори обичам да ловувам.
— Охо? Къде може човек да прави това тук?
— Само не на терена на Проекта. За това си имаме правила, но след време ще мога да ловувам сърни, лосове, бизони, птици, всичко, което поискам — каза Килгор, взирайки се през големите прозорци.
— Бизони ли? Мислех, че са изчезнали — каза Попов.
— Не съвсем. Били са почти избити преди стотина години, но са останали достатъчно, за да се поддържа колонията в националния парк „Йелоустоун“, както и в някои частни колекции. Някои хора дори ги кръстосват с домашен добитък и месото е много хубаво. Може да се купи от някои магазини наоколо.
— Бизон може да се кръстосва с крава? — попита учуден Попов.
— Разбира се. Животните са твърде сродни от генетична гледна точка и всъщност кръстосването им е доста лесно. Трудното — обясни с усмивка Килгор — е, че един домашен бик се бои от женската бизонка и това затруднява изпълнението на задълженията му. Оправят това, като ги отглеждат заедно от теленца, за да свикне бичето с тях, докато дойде време да си върши работата.
— А коне? Очаквах в такова място да видя и коне.
— О, имаме и коне. Конюшнята е надолу, в югозападната част на имението. Ти яздиш ли, Дмитрий?
— Не, но съм гледал много уестърни. Когато Доусън ме разведе, очаквах да видя каубои, каращи добитък, с револвери „Колт“ на бедрата.
Килгор се разсмя.
— Предполагам, че си градско момче. Е, и аз бях такъв някога, но тук страшно ми харесва, особено на гърба на кон. Искаш ли да те заведа утре да пояздим?
— Никога не съм се качвал на кон — призна си Попов, заинтригуван от поканата. Този доктор изглеждаше открит човек, и може би доверчив. Би могъл да измъкне някаква информация от него, помисли си Дмитрий Аркадиевич.
— Нищо, имаме една много хубава и кротка кобила — Бътърмилк се казва, представяш ли си? — Килгор замълча. — Адски е хубаво човек да е тук.
— Ти наскоро ли си пристигнал?
— Едва преди седмица. Работех в лабораторията в Бингъмтън, северозападно от Ню Йорк Сити.
— Какво по-точно?
— Лекар съм… всъщност епидемиолог. Смята се, че съм експерт по това как болестите се разпространяват сред популациите. Но върша и много клинична работа и затова съм един от семейните лекари, при които се записват. Като общите лекари едно време. Знам по малко от всичко, но не бих казал, че съм експерт в определена област… Освен епидемиологията, а това е повече като да си счетоводител, а не лекар, наистина.
— Имам сестра лекарка — вметна Попов.
— О? Къде?
— В Москва. Педиатър е. Завърши Московския университет през 70-те години. Казва се Мария Аркадиевна. А аз съм Дмитрий Аркадиевич. Баща ни се казваше Аркадий, нали разбираш.
— И той ли е бил лекар? — попита Килгор.
Попов поклати глава.
— Не, той беше като мен, шпионин — офицер-разузнавач към Държавна сигурност. — Попов пусна това, за да види как ще реагира Килгор. Смяташе, че няма нужна да го пази в тайна тук — а можеше дори да му е от полза. Даваш нещо, за да получиш нещо…
— Ти си работил в КГБ? Без майтап? — попита силно впечатлен докторът.
— Да. Но с промените в моята страна КГБ съкрати значително щата си и аз бях, как му казвате тук, отстранен?
— Какво си правил в КГБ? Можеш ли да ми кажеш?
Все едно, че го взимаха за спортна звезда, забеляза Попов.
— Бях офицер от разузнаването. Събирах информация и бях във връзка с хора, към които КГБ проявяваше интерес.
— Какво означава това?
— О, срещал съм се с определени хора и групи, за да обсъждаме… въпроси от взаимен интерес — отвърна сдържано Попов.
— Като например?
— Това не мога кажа. Вашият доктор Брайтлинг знае. Затова ме нае всъщност.
— Но сега си част от Проекта, нали?
— Не знам какво означава това… Джон ме изпрати тук, но не ми каза защо.
— О, разбирам. Е, значи ще поостанеш тук, Дмитрий. — Това беше очевидно от факса, който лекарят беше получил от Ню Йорк. Този тип, Попов, наистина сега беше част от Проекта, независимо дали го знаеше, или не. В края на краищата, беше получил инжекция „Б“.
Руснакът се постара да възстанови контрол над разговора.
— Чувах това и преди — Проектът, та Проектът. Какъв проект? Какво точно правите тук?
Едва сега Килгор се почувства неловко.
— Ами, Джон ще ти обясни по-подробно, когато дойде тук, Дмитрий. Е, как беше вечерята?
— Храната е добра за служебна столова — отвърна Попов, чудейки се на каква ли мина е стъпил този път. Беше се приближил до нещо много важно. Инстинктите му определено му го подсказваха. Беше задал пряк въпрос на човек, който смяташе, че той вече знае отговора, и това, че не знаеше определени неща, беше стъписало Килгор.
— Да, хората, които приготвят храната, са добри. — Килгор привърши с хляба си. — Е, ще пояздим ли утре?
— Да, ще ми бъде много приятно.
— Да се срещнем тук утре сутринта, да речем около седем, и ще направим хубава разходка.
Килгор се отдалечи, чудейки се какво ли търси тук руснакът. Е, щом Джон Брайтлинг лично го беше наел, сигурно беше важен за Проекта — но ако беше така, защо не знаеше за какво става дума? Дали да не попита някого? Но ако да, то кого?
Почукаха на вратата, но отговор не последва. Съливан и Чатъм изчакаха няколко минути — можеше да са хванали човека в тоалетната или под душа, — но отговор изобщо не последва. Взеха асансьора до партера, намериха портиера и се идентифицираха.
— Някаква представа къде може да се намира господин Маклийн?
— Напусна тази заран, с няколко пътни чанти, като че ли тръгваше нанякъде, но не знам къде.
— Такси до летището? — попита Чатъм.
Портиерът поклати глава.
— Не, дойдоха да го вземат с кола и потеглиха на запад. — Той им посочи, да не би да не знаят накъде е запад.
— Да е поръчал нещо за пощата си?
Отново поклащане на главата:
— Не.
— Окей. Благодарим — каза Съливан и тръгна към паркираната кола на Бюрото. — Командировка? Ваканция?
— Можем да се обадим утре в офиса му, за да разберем. Все още не е истински заподозрян, нали, Том?
— Предполагам, че не — реагира Съливан. — Давай да ходим в онзи бар и да пробваме със снимките с други хора.
— Добре — съгласи се неохотно Чатъм. Този случай му изяждаше времето пред телевизора у дома, което беше достатъчно лошо. И също така засега не стигаше доникъде, което беше още по-лошо.
Кларк се събуди от шума и му беше необходима около секунда размисъл, докато си спомни, че Паци се беше преместила у тях, за да не е сама и за да може майка й да й помага с Джей Си, както го наричаха двете. Този път той реши също да стане, въпреки че беше много рано. Санди вече беше станала, майчинските й инстинкти бяха възпламенени от рева на бебето. Джон се появи тъкмо навреме, за да види как жена му връчва току-що повития му внук в ръцете на дъщеря му, която седеше със зареян нанякъде поглед в закупения специално за целта люлеещ се стол, с полусмъкната нощница, разголила гръдта й. Джон извърна глава малко смутен и погледна към облечената по същия начин негова съпруга, която се усмихваше блажено на гледката.
Е, малкият пич беше симпатичен, реши Кларк. Отново обърна очи. Устничките на Джей Си се бяха свили около предложената му гърда и той започна да суче — може би единственият вроден инстинкт при човешките деца, връзката майка-дете, която мъжете просто не бяха в състояние да възпроизведат в този етап от живота на детето. Колко скъпоценно нещо беше животът. Само преди няколко дни Джон Конър Чавес беше нещо, живеещо вътре в майка си, и дали щеше да се превърне или не в живо същество, зависеше от това какво мислеше човек за аборта, а това, за Джон Кларк, беше спорна тема. В живота си той беше убивал, не често, но не и толкова рядко, колкото би предпочел. В такива моменти си казваше, че хората, чийто живот беше отнел, са заслужили съдбата си, било заради собствените си действия, било заради съучастието си. Освен това до голяма степен той беше инструмент на своята страна, което позволяваше да прехвърли евентуалното чувство за вина върху една голяма общност. Но сега, докато гледаше Джей Си, му се наложи да си припомни, че всеки живот, който той бе отнел, беше започнал точно като този — безпомощен, напълно зависим от грижата на майката, след това порастващ и стигащ до зрялост, зависеща както от собствените му действия, така и от влиянието на другите, и едва след това превръщащ се в сила, за добро или за зло. Но как точно ставаше това? Какво изкривяваше човек към злото? Избор? Предопределеност? Късмет, добър или лош? Кое беше насочило собствения му живот към доброто — и дали наистина животът му беше в служба на доброто? Е, поне никога не беше наранявал бебе през живота си, колкото и жестоки моменти да беше преживял. И никога нямаше да го направи. Не, той винаги беше наранявал само хора, които бяха наранили други или заплашваха да го направят, и които трябваше да бъдат спрени, защото другите, които той защитаваше, било пряко, било от разстояние, също имаха права, и той защитаваше и едните, и другите от белята.
Той пристъпи напред към двойката, пресегна се и докосна малкото краче, но не последва реакция, защото Джей Си в момента си беше подредил точно приоритетите. Храната. И антителата влизаха в телцето му заедно с майчината кърма, за да го пазят здрав. След време очите му щяха да започнат да разпознават лица и личицето му да се усмихва, после щеше да се научи да седи, после да ходи, най-сетне да говори, и така да започне да се присъединява към света на хората. Динг щеше да бъде добър баща и добър образец за подражание за неговия внук, Кларк беше сигурен в това, особено с присъствието на Паци, която щеше да поправя грешните прояви в поведението на баща му. Кларк се усмихна.
Зората отново събуди Попов. Той бързо навлезе в обичайната сутрешна процедура, като първо включи кафеварката, после влезе в банята, за да си вземе душ и да се обръсне, и след десет минути излезе, за да включи Си Ен Ен. Водещата тема бяха Олимпийските игри. Светът напоследък беше станал толкова скучен. Той си спомни за първото си полево назначение в Лондон, когато гледаше в хотела си коментара на Си Ен Ен за разногласията между Изтока и Запада, за придвижването на армии и нарастващите подозрения между политическите групи, определящи света през неговата младост. Особено добре си спомняше стратегическите теми, така често погрешно интерпретирани от журналистите, както в пресата, така и в електронните медии: МКБР[1] и ракети, теглото на зарядите им, както и АБР[2] системите, които уж заплашваха да нарушат баланса на силите. Всички тези неща вече бяха минало. За него самия все едно че беше изчезнала една планина. Целият облик на света буквално се беше променил само за едно денонощие, нещата, за които беше вярвал, че са непроменими, наистина се бяха променили в нещо, за което той никога не беше допускал, че е възможно. Световната война, от която се бяха страхували, сега изглеждаше не по-вероятна от някой метеор от небесата, който може да унищожи човешкия живот.
Беше време да научи нещо повече. Попов се облече и се запъти към столовата, където намери доктор Килгор да закусва, точно както се бяха разбрали.
— Добро утро, Джон — каза руснакът и седна на масата срещу епидемиолога.
— Добрутро, Дмитрий. Готов ли си за ездата?
— Да, мисля, че да. Конят е кротък, казваш?
— Съвсем. Осемгодишна кобила-четвърт. Нищо няма да ти направи.
— Кон „четвърт“? Какво значи това?
— Означава, че бяга само на четвърт миля, но, нали разбираш, това са едни от най-богатите на залози конни надбягвания в света, на това разстояние, в Тексас. Наградата е огромна. Е, една от многото институции, които няма повече да гледаме — продължи Килгор, докато мажеше филията си с масло.
— Моля? — попита Попов.
— Хмм? О, нищо особено, Дмитрий.
А и не беше. Конете в по-голямата си част щяха да оцелеят, връщайки се към дивото си състояние, за да видят дали ще могат да се справят след векове живот под грижите на хората. Той предполагаше, че инстинктите им, генетично кодирани в тяхната ДНК, щяха да спасят повечето от тях. И някой ден членовете на Проекта и/или техните потомци щяха да ги хванат, да ги укротят и да ги оседлаят в желанието си да се насладят на Природата и Нейните пътища. Обикновените коне щяха да се справят добре. За расовите беше по-малко сигурен, понеже бяха свръхпригодени само за едно нещо — да тичат в кръг толкова бързо, колкото им позволява физиологията — и още малко отгоре. Е, в това им беше нещастието, а законите на Дарвин бяха жестоки, макар и по своему честни. Килгор привърши закуската си и стана.
— Готови ли сме?
— Да, Джон.
Попов го последва към вратата. Отвън ги чакаше собственият хамър на Килгор и той го подкара на югозапад, в ясната, светла утрин. След десет минути бяха в конюшните. Той взе седло от стаичката с такъмите и отиде до една от яслите, на чиято врата беше закачена табелка с надпис БЪТЪРМИЛК. Отвори я и влезе, бързо оседла коня и подаде юздите на Попов.
— Просто я изведи навън. Няма нито да те ухапе, нито да те ритне. Много е кротка, Дмитрий.
— Щом казваш, Джон — промълви руснакът колебливо.
Беше обул кецове вместо ботуши и не знаеше дали това е важно, или не. Кобилата го погледна с големите си кафяви очи, без да покаже какво мисли, ако изобщо мислеше, за този нов за нея човек, който я извеждаше. Дмитрий мина през голямата врата на конюшнята и конят кротко го последва сред чистия утринен въздух. След няколко минути се появи Килгор, повел своя кон, който, изглежда, беше скопен.
— Знаеш ли как да се качиш? — попита лекарят.
Попов реши, че е гледал достатъчно уестърни. Пъхна левия си крак в стремето, надигна се, преметна десния крак и намери другото стреме.
— Добре. Сега само дръж юздите ето така и цъкай с език — демонстрира му Килгор.
Попов направи същото и конят, тъп, какъвто, изглежда, беше, бавно тръгна напред. Това сигурно беше някакъв инстинкт от негова страна, помисли си руснакът. Правеше неща — и то явно правилните неща — без никакви указания. Не беше ли това забележително?
— Ето, че тръгнахме, Дмитрий — извика доволно докторът. — Ето как изглеждат нещата, човече. Хубава сутрин, кон между краката ти и около тебе простор, колкото ти душа иска.
— Само дето пистолет няма — отбеляза със смях Попов.
Килгор също се засмя.
— Е, наоколо няма индианци или бандити за убиване, приятелю. Хайде.
Краката на Килгор сръгаха хълбоците на коня му и той се понесе малко по-бързо напред. Бътърмилк го последва. Тялото на Попов влезе в ритъм с това на кобилата и двамата ездачи се изравниха.
Беше великолепно, помисли си Дмитрий Аркадиевич и чак сега като че ли схвана духа на всички калпави филми, които беше гледал. Наистина в това имаше нещо фундаментално и мъжествено, въпреки че му липсваше шапката с широка периферия и револверът с шестте патрона. Той бръкна в джоба си и извади слънчевите си очила, огледа ниските заоблени хълмчета наоколо и сякаш се превърна в част от околността.
— Джон, трябва да ти благодаря. Никога досега не бях яздил. Чудесно е — каза той искрено.
— Това е Природата, човече. Така е трябвало да бъдат нещата винаги.
— Значи така американците са колонизирали Запада?
Килгор кимна.
— Аха. Някога тук е било пълно с бизони, две или три огромни стада, докъдето ти стигат очите… Ловците ги избили, избили всички за някакви си десетина години, като използвали главно пушки за бизони „Шарп“ с единична стрелба. Избивали ги заради кожата, за да правят одеяла и други такива неща, заради месото… понякога ги избивали само заради езиците. Избивали ги така, както Хитлер е избивал евреите. — Килгор поклати глава. — Едно от най-големите престъпления, вършени някога в Америка, Дмитрий, трепели ги просто защото били на пътя им. Но сега ще се върнат — добави той, замисляйки се колко ли време щеше да е необходимо за това. Петдесет години — той щеше да има сериозна възможност да го види. Може би сто години? Щяха да оставят вълците и стръвниците гризли също да се върнат, но хищниците щяха да се възстановят по-бавно. Те не раждат толкова бързо и много, колкото тревопасните животни. Искаше му се отново да види прерията такава, каквато е била някога. Също като повечето членове на Проекта — някои от тях искаха да живеят в „типи“, както са го правили индианците. Но това, помисли си той, беше малко крайно — политически идеи, изместващи здравия разум.
— Ей, Джон! — извика нечий глас на неколкостотин метра от тях. Двамата мъже се извърнаха и видяха трета фигура, спуснала се в галоп към тях. След около минута лицето на ездача вече можеше да се разпознае.
— Кърк! Кога пристигна?
— Долетях снощи — отвърна Маклийн, спря коня си и се ръкува с Килгор. — А ти?
— Миналата седмица, с персонала в Бингъмтън. Приключихме онази операция и решихме, че е време да вдигаме багажа.
— Всички ли? — запита Маклийн по начин, който привлече вниманието на Попов. Кои всички?
— Аха — отвърна бодро Килгор.
— Графикът изпълни ли се? — попита след това Маклийн, забравил онова, което го беше притеснило преди малко.
— Почти съвършено според предвижданията. Е, на последните помогнахме малко.
— О! — Маклийн сведе поглед за секунда, почувствал се за малко кофти заради момичетата, които беше отвлякъл. Но само за малко. — Значи всичко се придвижва?
— Да, Кърк. Олимпийските игри започват вдругиден и тогава…
— Да. Тогава всичко започва наистина.
— Здравейте — обади се след секунда Попов.
Като че ли Килгор беше забравил за присъствието му.
— О, извинявай, Дмитрий. Кърк, това е Дмитрий Попов. Джон го изпрати при нас преди няколко дни.
— Здрасти, Дмитрий. — Ръкуваха се. — Руснак? — попита Маклийн.
— Да. — Кимване. — Работих пряко за доктор Брайтлинг. А ти?
— Аз съм една нищожна брънка от Проекта — призна Маклийн.
— Кърк е биохимик и инженер-еколог — обясни Килгор. — Освен това е с приятна външност и затова трябваше да свърши някои малки неща за нас — подразни го той. — Но това вече свърши. Е, какво те подкара насам толкова бързо, Кърк?
— Помниш ли Мери Банистър?
— Да, и какво с нея?
— ФБР ме питаха дали я познавам. Оплаках се на Хенриксен и той реши да ме пратят малко преждевременно. Разбирам, че тя е…
Килгор кимна равнодушно.
— Да, миналата седмица.
— Значи „А“ действа?
— Да, действа. Също и „Б“.
— Това е добре. Вече ми биха „Б“.
Попов се сети за инжекцията, която му удари самият Килгор. На шишенцето имаше етикет с главно „Б“, нали така? А каква беше тази работа с ФБР? Тези двамата си говореха открито, но на него му звучеше като чужд език — не, по-скоро беше език на вътрешни хора, използващи вътрешни думи и фрази от занаята, като при инженерите и лекарите, е, както и при офицерите от разузнаването, впрочем. Част от занаята на Попов беше да запомня всичко, което говорят около него, колкото и да е далече от разбирането му, затова сега попиваше думите им, въпреки неутралната си физиономия.
Килгор отново подкара коня си.
— За първи път ли излизаш навън, Кърк?
— За първи път на кон от месеци. Бях се разбрал с един познат в Ню Йорк Сити, но така и не ми остана време да го направя. Краката и задникът ми ще са схванати утре, Джон — засмя се биоинженерът.
— Да, но да са схванати е хубаво. — Килгор също се засмя.
В Бингъмтън той имаше кон и се надяваше, че семейството, което се грижеше за него, щеше да го пусне на свобода, когато дойдеше времето, за да може Сторми да се храни сам… но пък Сторми беше скопец и следователно нямаше никакво отношение към околния свят, освен като консуматор на трева. Колко лошо. Беше чудесен ездитен кон.
Маклийн се изправи на стремената си и се огледа наоколо. Можеше да се обърне назад и да погледне към сградите на Проекта, но напред се виждаше само равната прерия. Някой ден трябваше да изгорят всички тези къщи и фермерски пристройки. Само разваляха гледката.
— Погледни натам, Джон — каза той и посочи към някакви дупки в земята.
— Какво е това? — попита Попов.
— Прерийни кучета — каза Килгор и забави хода на коня си. — Диви гризачи, копаят дупки и си правят цели подземни градове, наричат ги градове на прерийните кучета. Ако някой кон стъпи в такава дупка, лошо му се пише. Но ако вървят бавно, избягват дупките.
— Гризачи ли? Защо не се справите с тях? Да ги застреляте, да ги отровите? Ако могат да наранят кон, тогава…
— Дмитрий, те са част от Природата! Това място е тяхно, дори повече, отколкото наше — обясни Маклийн.
— Но един кон е… — „Скъп“ — помисли си той, когато докторът го прекъсна.
— Конят всъщност не е част от Природата. Той е питомно животно — продължи Килгор. — Аз също ги обичам, но строго казано, те също не принадлежат към естествената среда.
— Ястребите и соколите ще се върнат и ще установят контрол над прерийните кучета — каза Маклийн. — Няма да има повече фермери, които да ги избиват. Човече, колко обичам да ги гледам как работят.
— Наистина. Те са интелигентната бомба на самата природа — съгласи се Килгор. — Това е било истински кралски спорт — да научиш сокола да каца на ръката ти и да се превърне в твоя юмрук. Един ден аз самият ще се занимавам с това, много обичам соколите.
— Особено белите, нали? Да, благородни птици — отбеляза Маклийн.
„Те смятат, че цялата тази околност ще се промени много за няколко години“ — помисли си Попов. Но какво би могло да предизвика чак такава промяна?
— Е, кажете ми — попита руснакът — как ще изглежда всичко това след няколко години?
— Много по-добре — каза Килгор. — Бизоните ще се върнат. Може да се наложи дори да ги държим настрана от пшеницата си.
— Ще ги пасем с хамърите? — изрази гласно недоумението си Маклийн.
— Или с хеликоптери, може би — разсъди лекарят. — Имаме няколко, за да започнат популациите. Марк Холц разправя, че ще прескочи до Йелоустоун да хване няколко, които да докара тук, за да помогнат за разрастването на стадото. Познаваш ли Марк?
Маклийн поклати глава.
— Не, не съм чувал за него.
— Мащабен мислител в екологичен план, но не е за намесата в Природата. Просто за подпомагането й.
— Какво ще правим с кучетата? — попита Кърк, имайки предвид домашните любимци, които изведнъж щяха да се окажат на свобода сред дивата природа и да се превърнат в опасност за беззащитната плячка.
— Ще трябва да помислим — каза Килгор. — Повечето от тях няма да са достатъчно големи, за да навредят на отраснали животни, а доста от тях ще бъдат кастрирани, за да не се размножават. Може би ще се наложи да избием една част. Не би трябвало да е много трудно.
— Някои няма да харесат това. Знаеш условието — не трябва да се намесваме в нищо, а само да наблюдаваме. На мен това не ми пасва. След като сме прецакали екосистемата, би трябвало да помогнем на счупените части да заздравеят, поне на някои.
— Съгласен съм. Но това ще трябва да го гласуваме. По дяволите, аз искам да ловувам, а това също ще искат да го гласуват — обяви Килгор с недоволна гримаса.
— Сериозно? Какво да кажем за Джим Бриджър? Освен че е хващал язовци с капани, какво лошо е сторил?
— Вегетарианците са екстремисти, Кърк. Или по техния път, или хващай магистралата, нали ги знаеш?
— Да им го начукам. Кажете им че не сме направени тревопасни, за Бога. Това си е чиста наука.
— А съседите какво ще помислят за всичко това? — попита Попов с лека усмивка. По дяволите, за какво наистина говореха тези хора?
— Какви съседи? — попита учуден Килгор.
„Какви съседи?“ И не точно това разтревожи Попов. По-скоро риторичната интонация в отговора. Но след това докторът смени темата.
— Тази утрин определено е приятна за езда.
„Какви съседи?“ — замисли се отново Попов. Виждаха се покривите на фермерски къщи и стопански постройки на не повече от десет километра оттук, добре огрени от утринното слънце. Какво искаха да кажат с това „какви съседи“? Тези тук си говореха за някакво лъчезарно бъдеще, бъкащо от диви животни навсякъде, но не и за хора. Да не би да се канеха да изкупят всички ферми наоколо? Дори корпорация „Хиризонт“ не можеше да разполага чак с толкова пари, нали така? Това беше заселен, цивилизован район. Околните ферми бяха големи и процъфтяващи, притежавани от хора с високи доходи. Къде щяха да отидат тези хора? Защо да напускат? И за пореден път въпросът изплува в ума му. „Какво изобщо става тук?“