Том Кланси
Дъга Шест (24)

23. Надзор

Хенриксен беше прелетял буквално половината земно кълбо за един ден и вътрешният му биологичен часовник беше объркан. През следващата седмица щеше да се събужда в произволни часове на денонощието, но все едно. Подходящите хапчета и няколко питиета щяха да му помогнат да отдъхне. В края на терминала го очакваше служител на фирмата, който взе ръчния му багаж, без да каже нито дума, и се понесе към багажния конвейер, където, слава Богу, куфарът му беше петият поред, което им позволи да напуснат бързо терминала и да поемат по магистралата към Ню Йорк Сити.

— Как мина пътуването?

— Получихме договора — каза само Хенриксен на своя човек, който не беше член на Проекта.

— Е, и какво имаме дотук? — попита агентът на ФБР.

— Засега нищо — отвърна д’Алесандро. — Намерих още едно евентуално изчезнало момиче, апартаментът й е в същата зона, сходна на вид и така нататък, изчезнала е приблизително по същото време, по което и вашата Банистър. Казва с Ан Претлоу, секретарка. Просто изчезнала от лицето на земята.

— Като Джейн Доус? — попита другият федерален служител.

— Нищо подобно. Момчета, длъжни сме да се изправим пред възможността да имаме сериен убиец в района…

— Но защо се появи това съобщение по електронната поща?

— До каква степен съвпада с други електронни писма, които госпожица Банистър е изпращала на баща си? — попита детективът от нюйоркската полиция.

— Не съвпада много — призна агентът на ФБР. — Това, което той първоначално е донесъл в офиса в Гари, прилича на… ами, намирисва на наркотици, нали разбирате?

— Съгласен съм — каза д’Алесандро. — Имате ли други?

— Ето. — Агентът му подаде шестте разпечатки, изпратени им по факс в Ню Йорк.

Детективът ги огледа. Всички бяха съставени доста грамотно, добре обмислени, без нито една правописна грешка.

— Ами ако не го е пратила тя? Ако го е направил някой друг?

— Серийният убиец? — попита младшият агент на ФБР. — Тогава би трябвало да е сериозно болен, Марио.

— Прав си. Но серийните убийци не са ангели, нали?

— Да измъчва семействата? Досега имали ли сме такъв случай? — учуди се старшият.

— Не, доколкото знам. Но както каза човекът…

— Говнярска работа — отбеляза старши агент Том Съливан.

— Да се обадим ли на Отдела за поведенчески науки? — попита младшият агент Франк Чатъм.

Съливан кимна.

— Да, дай да го направим. Ще се обадя на Пат О’Конър. Другата стъпка, мисля, е да разпечатаме няколко листовки със снимката на Мери Банистър и да ги пуснем из Уест Сайд. Марио, можеш ли да ни осигуриш малко съдействие от вашите хора?

— Няма проблеми — отвърна д’Алесандро. — Ако излезе това, което ми се струва, искам да спипаме този шибалник, преди да почне да ми прави рекорди. Не и в моя град, момчета — заключи детективът.

 

 

— Да опитаме ли пак с интерлевкен? — попита Барбара Арчър.

— Да — кимна Килгор. — Смята се, че За усилва имунната система, макар че не знаят точно как. Аз също, но ако има някакъв ефект, трябва да знаем за това.

— Евентуални белодробни усложнения? — Един от проблемите с интерлевкена беше, че той атакуваше белодробната тъкан, също така по неизвестни причини, и можеше да бъде опасен за пушачи и хора с дихателни затруднения.

— Едва ли. Ж4 не е пушачка, а искам да съм сигурен, че За не може да свърши нищо срещу „Шива“. Не можем да поемем този риск, Барб.

— Съгласна съм — отбеляза доктор Арчър. Като Килгор, и тя не смяташе, че тази нова версия на интерлевкена ще е от полза, но това трябваше да се потвърди. — Какво ще кажеш за интерферон?

— Французите го изпробват срещу хеморагична треска от пет години, но без никакви резултати.

— Все едно, нека да го опитаме на Ж4 — предложи тя.

— Защо не. — Килгор си отбеляза на картона и напусна помещението. След минута се появи на телеекрана.

— Здрасти, Мери, как сме тази сутрин? Някакво подобрение?

— Не. — Тя поклати глава. — Стомахът все още много ме боли.

— О, нима? Я да видим какво можем да направим. — Нейният случай се развиваше много бързо. Килгор се зачуди дали младата жена няма някакъв вроден дефект на горния стомашно-чревен тракт, може би някаква уязвимост към пептична язвена болест…? Ако беше така, „Шива“ щеше да я разкъса набързо. Той увеличи дозировката на морфин на апарата до леглото й. — Окей, сега ще ти пуснем още две лекарства. Те би трябвало да те оправят за два–три дни.

— Онези, за които съм се подписала ли? — попита немощно Ж4.

— Да, точно те — отвърна Килгор, окачвайки шишенцата с интерлевкена и интерферона на системата. — Би трябвало да те накарат да се чувстваш много по-добре — обеща й той с усмивка. Беше му странно, че разговаря с лабораторните си плъхове. Е, все едно беше дали плъх, или прасе, или куче или… момиче, в случая. Разликата не беше кой знае каква, нали? Не и този следобед. Тялото й се отпусна от увеличената доза морфин и очите й се разфокусираха. Виж, това вече беше разлика — на плъховете не даваха успокоителни или наркотици, за да облекчат болката им. Не че не желаеха, просто не съществуваше практичен начин да ги облекчат. Никога не му беше харесвало да гледа как хубавите им розови очички помръкват от болка. В този случай помръкналите очи поне показваха, че е настъпил малък отдих от непоносимите страдания.

 

 

Информацията беше много интересна, помисли си Хенриксен, а и руснакът се оказа много добър в придобиването й. От него можеше да излезе добър агент на Международния отдел за контраразузнаване… но пък той беше бил точно това, макар да бе работил за противниковата страна, разбира се. И заедно с информацията Хенриксен си припомни идеята, хрумнала му в самолета.

— Дмитрий — попита Бил, — имаш ли връзки в Ирландия?

— Да, няколко.

Хенриксен погледна към доктор Брайтлинг за одобрение и той му кимна.

— На тях би ли им харесала идеята да си го върнат на СВС?

— Това е било обсъждано много пъти, но не е практично. Все едно е да пратиш банков обирджия в охранявана банка… не, направо в правителствената монетарница. Няма смисъл — твърде добре се охранява.

— Но ние няма да ги пратим срещу Херефорд! Какво ще стане, ако изкараме онези навън и после им поднесем малка изненада? — поясни идеята си Хенриксен.

„Много интересна идея — помисли си Попов. — Но…“

— И все пак операцията ще бъде много опасна.

— Разбирам. Какво е сегашното положение в средите на ИРА?

Попов се отпусна в креслото си.

— Те са много лошо разкъсани. В момента са разделени на няколко фракции. Някои искат мир. Други желаят безредиците да продължат. Причините са както идеологически, така и лични за членовете на фракциите. Идеологически дотолкова, че тяхната политическа цел е да отхвърлят както британското управление в Северна Ирландия, така и републиканското правителство в Дъблин, и да установят „прогресивно социалистическо“ управление. Като цел, тя е твърде амбициозна, за да се приложи в реалния свят, но въпреки това те вярват в нея и се придържат към нея. Те са убедени марксисти… всъщност по-скоро маоисти, отколкото марксисти, но това не е толкова важно за нас.

— А личният момент? — попита Брайтлинг.

— Когато един човек е революционер, не става въпрос само за убеждение, но също така и за възприемане от страна на обществото. За мнозина хора революционерът е романтична личност, човек, който вярва в една идея за бъдещето и е готов да рискува живота си за нея. От това произлиза общественият му статут. Онези, които познават такива хора, обикновено хранят голямо уважение към тях. Следователно, да изгуби този статут е болезнено за един бивш революционер. Той ще трябва да преживява по нормален начин, да кара камион например и така нататък…

— С други думи, точно като теб — след като са те съкратили от КГБ — подхвърли Хенриксен.

— В известен смисъл, да. Като полеви офицер на Държавна сигурност, аз имах статут и значение, на каквито можеха да се радват малцина други в Съветския съюз, и изгубването им за мен беше много по-важно, отколкото загубата на скромната заплата, която получавах. Същото ще бъде и за тези ирландски марксисти. И заради това те имат две основания да искат безредиците да продължат: заради политическите си и идеологически убеждения и заради необходимостта от лично признание, тоест да са нещо повече от обикновени трудови граждани.

— Познаваш ли такива хора? — попита направо Хенриксен.

— Да, вероятно мога да посоча няколко, с мнозина от тях съм се срещал в долината Бекаа в Ливан, където те се обучаваха заедно с други „прогресивни елементи“. Ходил съм до Ирландия, за да им отнеса писма и пари за поддръжка на дейността им. Тези операции обвързваха големи части от британската армия, нали разбирате, и поради това си струваха съветската поддръжка, като отвличане на част от големия ни противник НАТО. — Попов завърши историческото си отклонение и погледна двамата си събеседници. — Какво искате да направят?

— Въпросът не е толкова какво, колкото как — отвърна Бил. — Когато работех в Бюрото, говорехме, че ИРА е съставена от най-добрите терористи в света, посветени на делото си, интелигентни и ужасно зли.

— Склонен съм да се съглася с тази преценка. Те са много добре организирани, силно мотивирани идеологически и готови почти на всичко, което би имало сериозно политическо въздействие.

— Как биха погледнали на тази задача?

— Каква по-точно? — попита Дмитрий и Бил му обясни основните идеи.

Руснакът го изслуша учтиво и замислено и накрая каза:

— Това би им допаднало, но рисковете са много големи.

— Какво биха поискали, за да сътрудничат?

— Пари и друг вид поддръжка, оръжия, експлозиви, нещата, които ще им трябват, за да проведат тези операции. Сегашните фракционни борби вероятно се отразяват лошо на организацията им за снабдяване с боеприпаси. Несъмнено това е средството, с което миролюбивата им фракция се мъчи да упражнява контрол над фракцията, която държи насилието да продължава, просто като ограничава достъпа им до складовете с оръжие. Без такъв достъп те не могат да предприемат физически действия и следователно да увеличат собствения си престиж. Поради което, ако им предложите необходимите средства за провеждането на операциите, ще се вслушат много сериозно във вашия план.

— Пари?

— Парите позволяват на човек да си купува разни неща. Фракциите, с които бихме си имали работа, вероятно са отрязани от обичайните си източници на средства.

— В такъв случай, каква сума смяташ, че ще е необходима, Дмитрий? — попита Джон Брайтлинг.

— Няколко милиона долара, бих казал. Най-малко.

— Трябва да бъдем много внимателни в препирането им — предупреди Бил шефа си. — Аз мога да помогна за това.

— Да речем, пет милиона?

— Би трябвало да стигнат — каза Попов след миг размишление. — Плюс психологическата атракция от дърпането на лъва толкова близо до клетката му. Но нищо не мога да обещая. Тези хора взимат решенията си сами, по свои собствени причини.

— — За колко време можеш да уредиш срещата?

— Два дни, може би три, след като пристигна в Ирландия — отговори Попов.

— Купувай билетите — нареди му решително Брайтлинг.

 

 

— Един от тях се е пораздрънкал, преди да замине — каза Тоуни. — Казвал се е Рене. Преди да тръгне за Испания се е поразбъбрил пред някаква приятелка. Тя пък изпитала угризения на съвестта и се явила сама в полицията. Французите са я разпитали вчера.

— И? — попита Кларк.

— Целта на акцията е била да освободят Карлос, но не й е казал дали им е била възложена от някого. Всъщност й е казал много малко, въпреки че от разпита е изплувало името на още един от участниците, или поне така смятат френските ни колеги. В момента проучват това име. Въпросната жена… ами, те са били приятели, любовници, и той очевидно й се е доверявал. Явила се е в полицията сама, заради смъртта на холандското момиченце. Парижките вестници раздуха много историята и очевидно това е разтревожило съвестта й. Казала е, че се опитала да го разубеди — не съм сигурен дали мога да вярвам на това — и че той й отвърнал, че ще си помисли. Очевидно не е размислил, но французите в момента се чудят дали някой не се е отказал. Привикват обичайните заподозрени за разговор. Може и да се натъкнат на нещо — завърши обнадежден Тоуни.

— И това ли е всичко? — попита Кларк.

— Всъщност никак не е малко — отбеляза Питър Ковингтън. — Много повече е от това, с което разполагахме вчера, и дава възможност на френските ни приятели да тръгнат по други следи.

— Може би — съгласи се предпазливо Чавес. — Но защо все пак излизат? Кой пуска тези копелета да действат?

— Нещо от другите два инцидента? — попита Кларк.

— Нито трошичка, дявол го взел! — отвърна Тоуни. — Германците са преровили всичко. Забелязани са коли, влизащи и излизащи от дома на Фюрхтнер и Дортмунд, но тя е била художничка и това спокойно са можели да бъдат купувачи на картините й. Във всеки случай, липсват каквито и да е описания на коли, камо ли регистрационни номера. Този случай е приключил, освен ако някой не отиде в полицията и не направи изявление.

— Познати съмишленици? — попита Ковингтън.

— Всички са разпитани от БКА, без резултат. Ханс и Петра не са били от много разговорливите. Същото важи и за Модел. — Тоуни махна с ръце обезсърчен.

— Усещам го, Джон — каза Чавес. — Надушвам го.

— Съгласен съм — кимна Ковингтън. — Но номерът е да го напипаме.

Кларк се намръщи. Познаваше това усещане от времето, когато сам действаше като полеви агент. Иска ти се информацията да се допълни, но само с искане не става. Подобни неща се появяваха само когато сами решаха да се появят. Толкова просто беше, и също така толкова влудяващо, особено когато го знаеш, че е тук, наоколо, и при това знаеш, че страшно ти е необходимо да го напипаш. С още едно малко късче информация ДЪГА можеше да задейства някоя национална полицейска сила да спипа лицето или лицата, които им трябваха, и после да ги изпекат на бавен огън, докато се доберат до това, което им трябва. Французите и германците щяха да са най-добрият вариант — нито едните, нито другите се подчиняваха на законовите ограничения, които американците и британците бяха наложили над своите полицейски сили. Но това не беше добър начин на разсъждение, защото и ФБР принуждаваше някои хора да си кажат и майчиното мляко, макар да пипаше всички престъпници с бели ръкавички. Но преди всичко ти трябва някой, с когото да си поговориш. Ето, това беше най-трудното.

Като офицер на ЦРУ той често се беше оказвал в отдалечени, неприятни места при изпълнение на задачи — и често задачата се прекратяваше — или не по-малко лошо, отлагаше — защото се оказваше, че някакво жизненоважно късче информация липсва или се губи. Беше видял как по тази причина загиват трима мъже и една жена, на четири различни места, все зад Желязната завеса. Четирима души, които бе познавал лично, бяха изгубени, осъдени на смърт от родните си страни. Борбата им срещу тиранията в крайна сметка се беше оказала успешна, но те не бяха доживели, за да го видят и да се насладят на плодовете на своята храброст, и сега споменът за всеки от тях се беше превърнал в част от съвестта на Кларк… и поради това той изпитваше омраза към хората, които бяха разполагали с информацията, която му беше трябвала, но не бяха успели да му я донесат навреме. И сега беше така. Динг беше прав. Някой изкарваше тези копелета от бърлогите им и той искаше да се добере до този някой. Неговото или нейното намиране щеше да им осигури всички телефонни номера, имена и адреси за европейските полицейски агенции, за да ги напъхат в един голям чувал, и така до голяма степен да се разсее все още надвисналият над Европа тъмен облак. И това щеше да бъде адски по-добро решение, отколкото да изпраща своите бойци на бойното поле със заредени оръжия.

 

 

Попов опакова багажа си. В тази дейност вече бе натрупал голям опит и се беше научил да скатава ризите си в куфара, без да излизат след това омачкани, нещо, което така и не беше усвоил като офицер на КГБ. Е, сега ризите му бяха много по-скъпи и той се беше научил да се грижи добре за тях. Куфарите му обаче отразяваха предишните му занимания и конструкцията им включваше няколко допълнителни джоба и отделения, в които съхраняваше „алтернативните“ си пътни документи — сега ги носеше непрекъснато със себе си. В случай че целият проект се сринеше от собствената си тежест, той искаше да може да изчезне без следа и трите му неизползвани досега комплекта лични документи щяха да му помогнат за това. В краен случай можеше да прибегне до банковата си сметка в Берн и да изчезне обратно в Русия, въпреки че кроеше други планове за бъдещето…

…но се тревожеше, че алчността може да помрачи преценките му. Пет милиона долара! Ако успееше да вложи и тях в банковата си сметка, щеше да разполага с необходимите ресурси, за да живее в комфорт до края на живота си, в което и място да си избере, особено ако ги инвестираше разумно. Но как можеше да измъкне от ИРА парите, определени за тях? Е, вариантът сигурно щеше сам да му се натрапи. Той притвори очи и си зададе въпроса за алчността. Дали тя наистина можеше да помрачи способността му да прави добри оперативни преценки?

Дали не предприемаше ненужен риск, подведен от желанието си да сложи ръка на толкова много пари? Трудно беше да прецени обективно собствената си мотивация. И ето че сега се оказваше трудно да бъде свободен човек, не просто някой от хилядите полеви офицери на Комитета за държавна сигурност, който трябва да оправдава всеки долар, лира или рубла, които е похарчил, пред счетоводителите на площад „Дзержински“, най-лишените от чувство за хумор хора в една изобщо лишена от чувство за хумор организация.

Алчност. Целия този въпрос трябваше да го остави настрана. Трябваше да продължи със задачата си като професионалист, както винаги да е внимателен и предпазлив на всяка пресечка, за да не бъде спипан от вражеските контраразузнавателни служби или дори от хората, с които щеше да се срещне. Извънредното крило на Ирландската републиканска армия беше една от най-безскрупулните терористични организации на света. Макар членовете й да бяха веселяци по време на пиене — в пиенето си те доста приличаха на руснаците, — те избиваха враговете си, както вътре, така и извън организацията си, с толкова угризение, колкото изпитват медиците към опитните си плъхове. В същото време можеха да бъдат верни до крайност. В това отношение бяха предсказуеми, и това беше добре дошло за Попов. И той знаеше как да се оправя с тях. Беше го правил често, както в Ирландия, така и в долината Бекаа. Просто не можеше да им позволи да се досетят за намерението му да прехвърли на своя сметка парите, които бяха определени за тях.

След като приключи опаковането, Попов занесе куфарите си до асансьора, а после долу, където портиерът му спря такси за „Ла Гуардия“, откъдето щеше да се качи на маршрутната совалка до бостънския „Логън Интернешънъл“, и оттам на самолета до Дъблин. Ако не друго, то работата му за Брайтлинг му беше натрупала много полетни километри за един редовен пътник, въпреки че бяха по твърде различни аеролинии, за да му донесат някаква изгода. Но винаги му плащаха да лети в първа класа, нещо, което КГБ никога не правеше. Единственото, което трябваше да направи той, беше да се споразумее честно с ИРА-И. Ако се появеше възможност да открадне парите им, щеше да го направи. Но вече знаеше едно: те със сигурност щяха да скочат с двата крака в тази операция. Беше твърде добра възможност, за да я изпуснат, а на ИРА-И жар не им липсваше.

 

Специален агент Патрик О’Конър прегледа информацията, изпратена им по факса от Ню Йорк. Проблемът при разследванията на похищения беше времето. Никое разследване, разбира се, не протичаше достатъчно бързо, но при отвличанията беше още по-лошо, защото знаеш, че някъде има реално лице, чийто живот зависи от твоята способност да събереш необходимата информация и да действаш според нея, преди похитителят да е решил да сложи край на гадната си игричка, да убие поредния си заложник и да тръгне да хване друг. Да хване друг? Да, вероятно, тъй като липсваше искане за откуп, а това означаваше, че този, който е отвлякъл Мери Банистър от улицата, не иска да я връща срещу заплащане. Не, той, изглежда, я използваше като играчка, почти със сигурност за сексуално удовлетворение, докато не му омръзнеше, след което най-вероятно щеше да я убие. И така, О’Конър се чувстваше като участник в надбягване, въпреки че пистата не се виждаше, и бягаше по хронометър, скрит в шепата на някой непознат. Разполагаше със списък на приятели и близки на госпожица Банистър и беше пратил свои служители, мъже и жени, да поговорят с тях, надявайки се да се натъкне на някое име или телефонен номер, който да ги отведе към следващата стъпка в разследването… но вероятно това нямаше да стане. Ню Йорк! Тази млада жена беше дошла да търси тук късмета си, сред ярките светлини на големия град, като мнозина други. И мнозина от тях наистина намираха това, което търсеха, поради което и идваха тук, но не и тя, пристигнала от Гари, Индиана, дошла без никаква представа как изглежда животът в един голям град, и са й липсвали защитните умения, необходими на човек в един град с осем милиона жители…

… и вероятно вече беше мъртва, призна си О’Конър, убита от неизвестното чудовище, отмъкнало я направо от улицата. Нищо друго не можеше да направи, по дяволите, освен да идентифицира, да арестува и да осъди отрепката, което щеше да спаси живота на други, но нямаше с нищо да помогне на жертвата, чието име сега бе изписано върху папката на досието, лежащо на бюрото му. Е, това беше един от проблемите с професията на ченге. Не можеш да спасиш всички. Но поне се опитваш да отмъстиш на всички, и това усилие си струваше, каза си агентът, докато ставаше, за да вземе палтото си и да потегли към дома.

 

 

Чавес отпи от халбата си „Гинес“ и се огледа из клуба. Орелът на Легиона беше окачен на стената срещу бара и хората минаваха и докосваха с уважение дървения щандарт. Трима от Екип 2 седяха на една от масите, пиеха бира и разговаряха с две от момчетата на Питър Ковингтън. Телевизорът беше включен и скоро премина на новини и прогноза за времето.

— Отново историята с Ел Ниньо. — Динг изсумтя.

Някога просто го наричаха „времето“, но ето че някакъв проклет океанограф беше открил, че смесването на топла и студена вода край бреговете на Южна Америка се променяло на всеки няколко години и когато това станело, световният климат се променял по малко тук-там, и медиите тутакси бяха клъвнали на това, доволни, както изглежда, че са се сдобили с нов етикет за нещо, за което им липсваше достатъчно акъл, та да го разберат. Сега дрънкаха, че моментната проява на „Ефекта Ел Ниньо“ било необичайно горещото време в Австралия.

— Мистър К, ти си достатъчно стар, за си спомняш. Какво говореха преди тези говна?

— Ами, наричаха го необичайно горещо, студено или умерено, опитваха се да ти кажат дали на другия ден ще е горещо, студено, слънчево или дъждовно, след което ти казваха резултатите по бейзбол. — С много по-малка точност по отношение на времето, не добави Кларк. — Как е Паци?

— Още малко остава, Джон. Държи се много добре, но се е вкиснала, че коремът й бил много голям. — Той погледна часовника си. — Трябва да се прибере след трийсет минути. Една и съща смяна са със Санди.

— Добре ли спи?

— Да. Малко неспокойно, когато малкият омбре започне да мърда, но иначе добре. Спокойно, Джон. Грижа се добре за нея. Очакваш с нетърпение да станеш дядо, така ли?

Кларк отпи от третата си халба за тази вечер.

— Поредният километричен камък по пътя към смъртта. — После се засмя. — Да, Доминго, чакам го с нетърпение, разбира се. Ще го сбъркам малкия пишльо, и ще му го връча, щом ревне. — А ти готов ли си за татко?

— Мисля, че ще се справя, Джон. Толкова ли е трудно? Щом ти си се справил…

Кларк не реагира на предизвикателството, а каза:

— Ще трябва да изпратим екип в Австралия след няколко седмици.

— Това пък за какво? — попита Чавес.

— Притеснени са за Олимпийските игри, а ние им изглеждаме много секси след всичките ни акции. Та искат няколко от нас да прескочат и огледат нещата с тяхната СВС.

— Техните добри ли са? Кларк кимна.

— Така ми казаха, но никога не вреди да получиш външно мнение, нали?

— Кой ще отиде?

— Още не съм решил. Вече са наели една консултантска фирма. „Глобал Секюрити Лимитид“, ръководи я бивш човек на ФБР. Нунън го познава. Хенриксен, или нещо такова.

— Имали ли са някога терористичен инцидент? — попита Чавес.

— Нищо по-сериозно, доколкото си спомням, но… е, ти не помниш Мюнхен от 1972 година, нали?

Чавес поклати глава.

— Само което съм чел за него. Германските ченгета здраво са се издънили.

— Да. Никой не им е казал, че може да им се наложи да се окажат лице в лице с подобни хора. Е, сега всички го знаем, нали? Така възникна тяхната ГСГ-9, а те са много добри.

— Като „Титаник“, а? Е, сега корабите имат достатъчно спасителни лодки.

Джон кимна.

— Така се получава. Хората се научават след трудни уроци, синко.

— Но как става така, че лошите никога не се научават? — попита Чавес. — Дадохме им няколко тежки урока, нали? Но смяташ ли, че е време да се откажат?

— На тяхно място аз бих се отказал, Динг. Може пък просто да са по-тъпи от нас. Питай Белоу за това — посъветва го Кларк.

 

 

Умът на Попов летеше далеч пред самолета. Той се мъчеше да си припомни лица и гласове от миналото и се чудеше дали неговата връзка междувременно не е станала информатор на Британската служба за сигурност. Вероятно не. Те изглеждаха твърде предани на своята кауза… но човек никога не може да е сигурен. Хората стават предатели по всевъзможни причини и Попов добре го знаеше. Той самият беше подтикнал немалко хора да направят точно това, да изменят на хората, на които са били верни, да предадат страните си, често за незначителни суми. Колко лесно би било да се обърнат срещу един чужденец-атеист, който им е оказвал твърде двусмислена поддръжка! Ами ако неговите връзки бяха осъзнали безсмислието на своята кауза? Ирландия не можеше да се превърне в марксистка държава, въпреки всичкото им желание. Списъкът на такива държави напоследък беше доста изтънял, въпреки че учени хора по света продължаваха да се придържат към думите и идеите на Маркс, Енгелс, че даже и на Ленин. Глупаци! Имаше дори такива, които твърдяха, че комунизмът бил изпробван в неподходяща страна — че Русия била твърде изостанала, за да осъществи тези чудесни идеи.

Това беше достатъчно, за да предизвика иронична усмивка и поклащане на главата. Някога той беше член на организацията, наричана „Щитът и мечът на Партията“. Беше завършил Академията, беше изкарал всички политически курсове, беше научил отговорите на неизбежните изпитни въпроси и беше достатъчно умен, за да напише точно това, което очакваха да прочетат неговите преподаватели, осигурявайки си по този начин отлични бележки и уважението на учителите си… малцина от които вярваха на тези дивотии повече от него самия — пък никой не беше събрал достатъчно кураж, за да каже открито какво наистина мисли. Все пак беше удивително колко дълго бяха удържали тези лъжи, и Попов всъщност си спомняше изненадата си, когато червеното знаме беше свалено от пилона на върха на Спаската кула на Кремъл. Нищо, изглежда, не можеше да оцелее по-дълго от една извратена идея.