Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Райън (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rainbow Six, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Том Кланси. Дъга Шест
Американска, I издание
ИК „Бард“, София
Превод Валерий Русинов
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“
Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“
Формат 84/108/32. Печатни коли 27
История
- — Добавяне
21. Етапи
Последният от пияндетата беше надминал всички предсказани срокове, но това само удължаваше неизбежното. Този се казваше Хенри, чернокож четирийсетгодишен мъж, който само външно изглеждаше с двадесет години по-стар. Ветеран, беше обяснявал той на всички, склонни да го слушат, изключително жаден човек, който, удивително, нямаше значителни увреждания на черния дроб. И имунната му система се беше сражавала доблестно с „Шива“. Вероятно беше от дълбините на генния кладенец, помисли си доктор Килгор. Щеше да е много полезно, ако имаше медицинската му биография, да разбере колко са живели родителите му, но нещастникът вече беше доста закъсал, когато го разбраха. Сега кръвната му картина подсказваше, че определено е обречен. Черният му дроб най-сетне се беше предал на чертичките на „Шива“, а химическият състав на кръвта му излизаше от схемата по всички категории. В известен смисъл това беше много лошо. Докторът, все още живеещ в съзнанието на Килгор, някак си все още искаше пациентите му да оживеят. Може би беше въпрос на спорт, помисли си той, докато крачеше към стаята на пациента.
— Как сме, Хенри? — попита докторът.
— Лошо, докторе, лошо. Като че ли коремът ми се разкъсва отвътре навън.
— Усещаш ли го? — попита Килгор. Това беше изненадващо. Сега Хенри получаваше почти дванадесет милиграма морфин дневно — смъртоносна доза за всеки здрав човек, но истински болните някак си поемаха много повече наркотик.
— И още как! — отвърна Хенри с гримаса.
— Е, дай тогава да го оправим.
Лекарят извади от джоба си спринцовка и шишенце „Дилаудид“. Два до четири милиграма беше твърде силна доза за нормална личност. Той реши да мине на четиридесет, просто за да е сигурен. Хенри беше страдал достатъчно.
— Ах — успя да възкликне Хенри, когато зашеметяващият поток го порази. И също толкова бързо лицето му се вкамени, а очите му останаха широко отворени в последното удоволствие, което щеше да изпита в живота си. След две секунди Килгор напипа каротидната артерия. В нея не се долавяше нищо. Дишането на Хенри също беше спряло. Просто за да е съвсем сигурен, Килгор извади стетоскопа от джоба си и го сложи на гърдите на Хенри. Сърцето беше спряло.
— Добра битка, приятелю — каза докторът на трупа.
После изключи системата и метна чаршафа върху лицето на Хенри. Значи това беше краят на алкохолиците. Повечето от тях приключиха преждевременно, с изключение на Хенри — той се беше борил до последния си миг, надвивайки всички предсказания. Килгор се зачуди дали нямаше да е добре да опитат върху него ваксините — „Б“ почти сигурно щеше да го спаси, но тогава в ръцете им просто щеше да попадне един здрав алкохолик, а Проектът не целеше да спаси такава личност. Каква полза щеше да има от него, наистина? Освен да пази склада с алкохол. Килгор излезе от стаята и даде знак на санитаря. След петнадесет минути Хенри щеше да се превърне в пепел, а после щеше да натори тревата или някое дърво: на по-голям принос личност като неговата не можеше да се надява.
След което дойде ред да посети Мери, Ж4, в нейната стая.
— Как сме? — попита той.
— Чудесно — отговори тя сънено. Дори да беше изпитвала някакво неразположение, сега то беше потиснато от поетия морфин.
— Снощи си направила разходка, а? — попита Килгор, проверявайки пулса й. Беше 92, все още силен и нормален. Е, тя все още не беше навлязла в етапа на сериозните симптоми, макар той да не беше продължил толкова дълго, колкото при Хенри.
— Исках да кажа на тати, че съм добре — обясни тя.
— Смяташ, че се тревожи ли?
— Не съм говорила с него, откакто съм тук, и си помислих … — И тя се унесе.
— Да, разбира се, помислила си си — каза доктор Килгор на отпусналото се почти в безсъзнание тяло. — А сега ще се погрижим това повече да не се случва. Той промени програмата на монитора, увеличавайки дозата морфин с 50 процента. Това трябваше да я задържи в леглото.
След десет минути вече беше навън и отиваше да види Бен Фармър при любимците му.
Постройката миришеше на птици, както и трябваше да се очаква, макар да приличаше повече на конюшня. Всяка от вратите беше заградена с решетки, много гъсти, така че ръка да не може да се провре вътре — или птица да излезе навън. Той мина покрай редицата врати и накрая намери Фармър с един от питомците му.
— Работиш след смяната?
— Малко — съгласи се пазачът, после каза: — Хайде, Фестус. — Бухалът размаха сърдито криле и полетя за двуметровата си разходка до облечената в ръкавица ръка на Фармър. — Мисля, че вече си се оправил, приятелю.
— Не изглежда много дружелюбен — отбеляза лекарят.
— С бухалите се работи трудно, а и Фестус е доста опърничав — каза бившият морски пехотинец, след като отнесе бухала обратно на гредата му. После излезе през вратата. — Не са от най-умните хищници. Адски трудно е да се дресират. Хич да не се и опитва човек с тях.
— Просто ще го пуснеш?
— Да. В края на седмицата. — Фармър кимна. — Два месеца минаха и крилото му вече е зараснало. Вече е готов да се върне на свобода и да си намери сам някой яхър, пълен с мишки.
— Този ли е, дето го беше ударила кола?
— Не, онзи беше Николо, той беше рогат бухал. Не, мисля, че Фестус е налетял на електрически кабел. Птиците се прецакват също като хората. Все едно, оправих му счупеното крило… добра работа свърших. — Фармър се усмихна доволно. — По като че ли не е много благодарен за това.
— Трябвало е да станеш доктор, толкова си добър в тези неща. Да не си бил медик в пехотата?
— Не, само мърморко. Морските пехотинци получават медици от Флотата, докторе. — Фармър си свали дебелата кожена ръкавица и раздвижи пръстите си, преди да я постави отново. — Вие заради Мери ли дойдохте?
Какво стана?
— Да ви кажа ли истината? Прескочих да се изпикая, седнах да прочета едно списание и когато вдигнах очи, нея я нямаше. Мисля, че е била навън, аа, около десет минути, преди да включа алармата. Издъних, се докторе, факт — призна си той.
— Не е голяма беля.
— Добре де, да взема да преместя този компютър в някоя стая с ключалка, а? — Той отиде в края на помещението, отвори друга врата и извика: — Ей, Барон! — Миг след това един ястреб скочи върху поднесената му ръка. — Да, ето това ми е на мене приятелчето. И ти си готов вече да излезеш на свобода, нали? Да си намериш някое сочно зайче?
В тези птици наистина имаше някакво благородство, помисли си Килгор. Очите им бяха остри и ясни, движенията им бяха могъщи и целенасочени, и макар тази целенасоченост да изглеждаше жестока по отношение на плячката им, това беше дело на природата, нали? Тези хищници поддържаха равновесието, унищожавайки бавните, осакатените и глупавите… и нещо повече, хищните птици бяха истински благородни твари, по начина, по който се рееха нависоко и гледаха надолу към света, решавайки кой да живее и кой да загине. Точно както го правеха той самият и съекипниците му, въпреки че на човешките очи им липсваше твърдостта, която се виждаше в очите на ястреба. Барон също скоро щеше да бъде освободен да се зарее по топлите течения над Канзас…
— Дали ще мога да правя това, когато навлезем в Проекта? — попита Фармър, след като постави ястреба на мястото му.
— Какво искаш да кажеш, Бен?
— Ами някои хора разправят, че няма да мога да държа птици след началото на Проекта, щото това било нещо като намеса. По дяволите, аз се грижа толкоз добре за птиците… нали знаете, пленените хищници живеят два до три пъти повече, отколкото тези на открито, и, да, разбирам, че това малко обърква нещата, но, по дяволите…
— Бен, не е кой знае какво, че да се притесняваш. Аз те разбирам, разбирам и ястребите, нали? Аз също ги харесвам.
— Те са интелигентната бомба на самата природа, докторе. Обичам да ги гледам как си вършат работата. И когато пострадат, знам как да ги излекувам.
— Много си добър в това. Всичките ти птици изглеждат здрави.
— Би трябвало. Храня ги много добре. Ловя им живи мишки с капани. Обичат храната им да е топла, знаете ли? — Той се върна до работната си маса, свали си ръкавицата и я закачи на една кука. — Както и да е, това ми беше сутрешната работа.
— Добре, сега се прибирай у вас, Бен. Ще се погрижа стаята с компютъра да се подсигури. И гледай да нямаме повече обекти, които да се разхождат насам-натам.
— Да, сър. Как е Хенри? — попита Фармър, докато бъркаше в джоба си за ключовете на колата.
— Хенри приключи.
— И аз не смятах, че му остава много време. Значи пияндетата свършиха, а? — Той забеляза, че Килгор поклати глава. — Е, толкоз по-зле за него. Яко копеле беше.
— Така е, Бен, но какво да се прави.
— Ясно, докторе. Жалко, че не можем просто да оставим трупа на ястребите. Те също трябва да се хранят, но е малко едричък да гледа човек как го оправят. — Той отвори вратата. — Ще се видим довечера, докторе.
Килгор го последва навън. Не, не можеха да откажат на Бен Фармър правото да задържи птиците си. Соколарството е било рядък спорт при кралете, а от него човек може да научи толкова неща за птиците — как ловуват, как живеят. Те щяха да се вместят във Великия план на Природата. Проблемът беше, че в Проекта имаше някои наистина радикални хора, като онези, които възразяваха да се включват лекари, защото те се намесвали в природните дела… да се лекуват хора от болестите било намеса, щяло да им позволи да се размножат твърде бързо и така отново да нарушат баланса. Мдаа, така е. Може би след сто години, по-вероятно след двеста, те щяха отново напълно да заселят Канзас… но не всички щяха да останат в Канзас, нали така? Не, хората щяха да се пръснат, за да проучат планините, крайбрежните низини, джунглите, африканската савана, и после щяха да се върнат в Канзас, за да докладват какво са научили, за да покажат на видеозаписите природата в действие. Килгор очакваше всичко това с трепетно нетърпение. Както повечето членове на Проекта, той поглъщаше предаванията на канал „Дискавъри“ по кабелната си система. Имаше толкова много за научаване, толкова много за разбиране, защото той, както мнозина други, искаше да обгърне нещата в цялост, да разбере Природата в нейната цялост. Висока цел беше това, разбира се, може би нереалистична, но ако той самият не го постигнеше, то децата му щяха. Или техните деца, които щяха да бъдат възпитани да се възхищават на Природата в цялата й слава. Щяха да пътуват. Той се зачуди какво ли щяха да си помислят онези, които отидеха в мъртвите градове… Наистина беше добра идея да ги пратят там, за да разберат колко много грешки е направил човекът и да се научат да не ги повтарят. Може би той лично щеше да поведе една от тези полеви експедиции. Ню Йорк щеше да бъде най-големият, най-впечатляващ урок „не прави повече това“. Щяха да минат хиляда години, може би повече, преди зданията да се сринат… Каменните части никога нямаше да изчезнат, но много скоро, може би след десетина години, сърните щяха да се върнат в Сентръл Парк.
Лешоядите щяха да си прекарат чудесно за известно време. Толкова много трупове за ядене… или може би не. Отначало труповете щяха да бъдат заравяни по нормалния, цивилизован начин, но след няколко седмици тези системи щяха да се претоварят, а после хората щяха да мрат вероятно в собствените си легла, и после… плъхове, разбира се. Идущата година щеше да бъде знаменосна за плъховете. Единственият проблем беше, че плъховете зависят от хората, за да виреят. Те преживяваха от боклука на изхода на цивилизацията и през идващата година щяха да изкарат един славен пир, с преяждане, и после… какво? Какво щеше да стане с популацията на плъховете? Кучетата и котките щяха да преживяват от тях, вероятно, и постепенно щеше да се стигне до някакво равновесие, но при липсата на милионите хора, които да произвеждат боклук за храна на плъховете, през следващите пет или десет години броят им щеше да намалее. Виж, това щеше да е интересен предмет за изследване за някой от полевите екипи. Колко бързо щеше да спадне популацията на плъховете и до какво равнище?
Твърде много хора в Проекта се тревожеха за съдбата на големите животни. Всеки обичаше вълци и пуми, благородни и красиви хищници, така безмилостно избивани от хората заради набезите им над домашните животни. Но те щяха да се оправят чудесно, щом ловът с капани и изтравянето им се прекратяха. А какво да кажем за по-малките хищници? Какво да кажем за плъховете? Изглежда, никой не помисляше за тях, но и те също така бяха част от системата. Към изучаването на природните закони не можеш да прилагаш естетиката, нали? Ако го направиш, как би могъл да оправдаеш например убийството на Мери Банистър, субект Ж4? Тя беше привлекателна, умна, приятна жена, в края на краищата, не като Честър или Пийт, или Хенри, не беше будеща отврат гледка, каквито бяха те… но като тях, все пак беше личност, която не разбираше Природата, не ценеше красотата й, не разбираше мястото си във великата система на живота и поради това не заслужаваше да участва в нея. Толкова по-зле за нея. Толкова по-зле за всички изпитателни обекти, но планетата загиваше и трябваше да бъде спасена, и имаше само един начин това да стане, защото в твърде много други се съдържаше не повече разбиране за системата, отколкото у по-низшите животни, които бяха безсъзнателна част от самата система. Само човекът би могъл да се надява да разбере великия баланс. Само човекът можеше да поеме отговорността да поддържа този баланс, и ако това означаваше да се сведе до минимум собственият му вид, какво пък, всяко нещо си има цена. Най-голямата и съвършена ирония се състоеше в това, че се изискваше огромно жертвоприношение и че това жертвоприношение идеше от научните постижения на самия човек. Без инструментариумите, които заплашваха да убият планетата, възможността тя да бъде спасена нямаше да съществува. Какво пък, самата реалност е съставена от такава ирония, каза си епидемиологът.
Проектът щеше да спаси самата Природа и беше съставен от сравнително малък брой хора, по-малко от хиляда, плюс тези, които бяха подбрани, за да оцелеят и продължат усилието, незнаещите, чийто живот нямаше да бъде заличен от престъплението, извършено в тяхно име. Повечето от тях никога нямаше да разберат причината за своето оцеляване — това, че те бяха съпругата или детето, или близък роднина на някой от членовете на Проекта, или притежаваха умения, от които Проектът имаше нужда: авиатори, механици, земеделци, специалисти по комуникациите и така нататък. Някой ден можеха и да се досетят — това беше неизбежно, разбира се. Някои хора имаха навика да говорят, други слушаха. Когато слушателите се досетеха, вероятно щяха да се ужасят, но тогава щеше да е твърде късно да направят нещо. Във всичко това се съдържаше една великолепна неизбежност. О, и на него някои неща щяха да му липсват. Театърът, добрите ресторанти в Ню Йорк например, но сигурно в Проекта щеше да има някои добри готвачи — със сигурност щеше да има достатъчно суровини, над които да се потрудят. Инсталацията на Проекта в Канзас щеше да отглежда всичкото жито, което щеше да им трябва, щеше да има добитък в изобилие, докато бизоните не се развъдеха.
Проектът щеше да се самоподдържа с лов на по-голямата част от месото. Е някои от членовете на Проекта се противопоставяха на това — те се противопоставяха на убийството на каквото и да било живо същество, но по този въпрос се бяха наложили по-хладнокръвните и мъдри глави. Човекът беше едновременно хищник и създател на сечива, така че пушките също бяха напълно оправдани. Много по-милостив начин да убиеш плячка, а човекът също така трябва да се храни. И така, само след няколко години хората щяха да оседлаят конете си и да ги яхнат, за да застрелят няколко бизона, да ги насекат и да донесат в базата здравословното нетлъсто месо. И сърни също така, и антилопи, и елени.
Житните храни и зеленчуците щяха да се отглеждат от земеделците. Всички щяха да се хранят добре и да живеят в хармония с природата — пушките, в края на краищата, не бяха чак толкова голям напредък в сравнение с лъковете и стрелите, нали? — и щяха да могат да изучават естествения свят в относителен мир.
Всичко това беше едно прекрасно бъдеще, въпреки че първоначалните четири до осем месеца щяха да са ужасни. Материалът, който щеше да се върти по телевизията, радиото и пресата — докато все още продължаваха да съществуват, — щеше да е кошмарен, но всяко нещо си имаше цена. Човечеството като доминираща сила на планетата трябваше да умре, да бъде заменено от самата Природа само с достатъчно подходящи хора, за да наблюдават и оценяват какво представлява тя и какво прави.
— Доктор Чавес, моля — каза Попов на операторката.
— Изчакайте, моля — отвърна женският глас. Минаха седемдесет секунди.
— Доктор Чавес — отзова се друг женски глас.
— О, извинете, сбъркал съм номера — каза Попов и нежно постави слушалката на вилката.
Чудесно, значи както съпругата на Кларк, така и дъщеря му работеха в болницата, точно както му бяха казали. Това само потвърждаваше, че въпросният Доминго Чавес също е тук, в Херефорд. Следователно той познаваше както шефа на тази група ДЪГА, така и един от старшите членове на състава. Чавес вероятно беше един от тях. Може би шеф на групата за разузнаване? Не, прецени Попов, той беше твърде младши за това. Шефът трябваше да е британец, някой старши офицер от МИ-6, някой известен на континенталните агенции. Чавес очевидно беше паравоенен офицер, също като своя учител. Това означаваше, че вероятно е командир на полеви екип. Субективно предположение, но доста вероятно. Млад офицер, в добра физическа форма, според данните. Твърде младши за нещо друго. Да, това изглеждаше логично.
Попов беше откраднал карта на базата от Майлс и беше отбелязал върху нея местоположението на дома на Кларк. Оттам можеше лесно да прецени маршрута, който изминаваше жена му до местната болница, а да изчисли часовете на работния й график нямаше да е кой знае колко трудно. Беше добра седмица за офицера от разузнаването, а сега беше време да напуска. Той опакова дрехите си, качи се в наетата кола и потегли към летището. Инстинктът му подсказваше, че ще трябва да си припомни и някои телефонни номера от Ирландия.
— Да, тук е Хенриксен — отвърна той в слушалката на хотелския телефон.
— Обажда се Боб Окланд — каза гласът. Това беше старшият полицай от срещата, спомни си Бил. — Имам добра новина.
— О, благодаря ви. И каква е тя?
— Името ми е Боб, старче. Говорихме с министъра и той се съгласи, че трябва да възложим консултативния договор за Олимпийските игри на „Глобъл Секюрити“.
— Благодаря.
— Така че би ли могъл да дойдеш при мен сутринта да уточним подробностите?
— Добре. Кога можем да видим комплекса?
— Ще те закарам с личния си самолет утре следобед.
— Чудесно, Боб. Благодаря. Какво става с хората на СВС?
— Те също ще бъдат на стадиона.
— Страхотно. Очаквам с нетърпение да работя с тях.
— Искат да видят новото комуникационно оборудване, за което им каза.
— „Е-Системс“ съвсем наскоро започнаха да ги произвеждат за хората от „Делта“. Седемнадесет грама тегло на всяка единица, 128-битова кодировка в реално време, десетвълнова честота, честотно превключване на случаен принцип, компресирано предаване. Почти адски невъзможно за прихващане, високонадеждни.
— С какво сме заслужили тази чест, Ед? — попита Кларк.
— Имате си вълшебница в Белия дом. Първите тридесет комплекта отиват при вас. Трябва да пристигнат до два дни — обясни директорът на ЦРУ на ДЪГА Шест.
— Кой в Белия дом?
— Карол Брайтлинг, президентски научен съветник. Тя е вътре в кодиращото оборудване и след работата в Световния парк ми се обади, за да ми предложи да получите тези нови радиосистеми.
— Тя няма достъп до нас, Ед — каза Кларк. — Аз поне не помня името й да е в списъка.
— Е, изглежда, някой й е казал нещо, Джон. Когато ми се обади, знаеше кодовата дума, а освен това тя наистина е вътре в почти всичко, не забравяй. Ядреното оръжие, както и цялата материя със свръзките.
— Президентът не я харесва много, поне така чувам…
— Даа, радикална е, от ония, дето гушкат дръвчетата, знам. Но е и много умна и предложението й да получите тези джаджи беше добро. Говорих със Сам Уилсън и хората му го подписаха с ентусиазъм. Противоударни, кодирани, дигитална чистота и леки като перце. — Не можеше и да бъде другояче, при седем хиляди долара на комплект, но това включваше и разходите за изследване и развитие, припомни си Фоли и се зачуди дали това нещо може да се използва успешно от хората му, изпълняващи агентурни операции.
— Добре, значи два дни, казваш?
— Да. Обичайното прехвърляне от Дувър до КВС[1] в Мидълхол, и оттам с камион, предполагам. А, още нещо.
— Какво?
— Кажи на Нунън, че неговото писмо за онази джаджа, дето отривала хора, даде резултати. Компанията му праща нов екземпляр, с който да си поиграе — всъщност четири. С подобрена антена и локатор. Какво е това нещо, между другото?
— Видях го само веднъж. Изглежда, проследява хората по сърдечния им пулс.
— Сериозно? И как го прави?
— Проклет да съм, ако знам, Ед, но видях как намира хора през плътна стена. Нунън е луднал по него. Казва обаче, че имало нужда от подобрения.
— Ами фирмата, изглежда, се е вслушала. Значи в товара има няколко нови комплекта, с молба за вашата оценка за подобренията.
— Окей, ще го предам на Тим.
— Да имате нещо ново за терористите, които оправихте в Испания?
— Ще го пратим по факса по-късно днес. Досега са идентифицирали шестима. Главно заподозрени баски, както установи испанската полиция. Французите общо взето удариха на камък — само двама предполагаеми — е, всъщност единият от тях е доста сигурен. И все още няма никакво заключение кой би могъл да е изкарал тези хора от дупката им.
— Руснак — каза Фоли. — Обзалагам се, че е някой съкратен от КГБ.
— Не бих възразил на тази възможност, като гледам как се появи в Лондон — смятаме, че е той — но момчетата от „Петицата“ до този момент не са стигнали до никакви заключения.
— Кой работи по случая от „Петицата“?
— Холт, Сирил Холт — отвърна Кларк.
— О, добре. Познавам го. Добър човек. Можеш да вярваш на всичко, което ти каже.
— В момента му вярвам, като ми казва, че си няма никаква представа. Мисля си дали да не взема да се обадя лично на Сергей Николаевич и да го помоля за малко помощ.
— Не мисля, че е редно, Джон. Това би трябвало да мине през мен, не забравяй. Аз също харесвам Сергей, но не и по този случай. Нещата са твърде неясни.
— Но така сме в небрано лозе, Ед. Никак не ми харесва фактът, че има някакъв си руснак, който знае името ми и сегашната ми работа.
Фоли кимна. На никой полеви офицер не му харесваше да знаят кой е и какъв е, а Кларк имаше солидни основания за притеснение, след като семейството му беше с него. Той никога не беше взимал със себе си Санди на терена, за да използва семейството си като прикритие за работата си, както постъпваха някои други служители на Управлението. Никой разузнавач досега не беше загубвал съпругата си по този начин, но в няколко случая играта беше загрубяла и това беше в противоречие с практиката на ЦРУ. Нещо повече, Кларк беше преживял целия си досегашен професионален живот като неличност, като призрак, виждан от малцина, непознаван от никого и известен само на онези, които бяха на негова страна. И естествено че не желаеше това да се промени, но ето, че анонимността му бе нарушена, и това го притесняваше. Е, руснаците го познаваха и знаеха за него, и това беше в резултат на собствените му действия в Япония и Иран; още тогава би трябвало да разбере, че тези действия ще имат последствия.
— Джон, те те познават. По дяволите, Головко те познава лично и е логично да се предположи, че ще проявяват интерес към теб, нали?
— Знам, Ед, но… по дяволите!
— Джон, разбирам те, но ти сега си на високо ниво и това не може да се избегне. Така че, моля те, седни си на задника, върши си работата и ни остави да поразровим тук-там и да видим какво става, окей?
— Добре, Ед — последва сдържаният отговор.
Чък Усъри, отговорният помощник специален агент в Гари, Индиана, беше сериозен чернокож мъж. Четиридесет и две годишен, той имаше зад гърба си седемнадесет години стаж в Бюрото, а преди това беше полицейски служител в Чикаго. Обаждането на Скип Банистър веднага беше донесено на бюрото му и след пет минути той беше казал на човека да пристигне веднага в офиса. След двадесет и пет минути човекът влезе. Малко под метър и осемдесет, около петдесет и пет годишен и страшно изплашен. Преди всичко агентът се погрижи човекът да седне и му предложи кафе, което беше отказано. Последваха въпросите, отначало банални. След това въпросите станаха по-целенасочени.
— Господин Банистър, носите ли писмото, за която ми казахте?
Джеймс Банистър извади лист хартия от джоба си и му го подаде.
Беше някак несвързано и с грешки.
— Господин Банистър, имате ли някакво основание да подозирате, че дъщеря ви някога е използвала наркотици?
— Не и моята Мери! — последва незабавният договор. — В никакъв случай. Добре, тя обича да пийва бира и вино, но никакви наркотици, не и моето момиче, никога!
Усъри вдигна ръце.
— Моля ви, разбирам чувствата ви. Занимавал съм се с отвличания преди и…
— Смятате, че е отвлечена? — попита Скип Банистър. Това беше много по-лошо от предположението, че дъщеря му се друса.
— Ако се съди по вида на писмото, да, смятам, че това е възможно, и ще третираме този случай като разследване за отвличане. — Усъри вдигна телефона и каза на секретарката: — Повикай Пат О’Конър.
Инспектиращ специален агент Патрик Д. О’Конър беше един от инспекторите в отдела в Гари, тридесет и осем годишен, с бяла кожа и много здраво телосложение. Ръководеше отделението по отвличанията.
— Да, Чък? — каза той още от вратата.
— Това е господин Джеймс Банистър. Дъщеря му я няма, двадесет и една годишна, изчезнала е в Ню Йорк преди около месец. Вчера го е разбрал по електронната си поща. — Усъри му подаде разпечатката.
О’Конър я погледна набързо и кимна.
— Окей, Чък.
— Пат, случаят е твой. Заеми се.
— Готово, Чък. Господин Банистър, ще ме последвате ли?
— Пат ще поеме случая и ще ми докладва ежедневно — обясни Усъри. — Господин Банистър, ФБР третира отвличанията като углавни престъпления. Вашият случай ще бъде с висок приоритет, докато не го изясним. Десет души, Пат?
— За начало, да. Господине — обърна се той към Банистър, — всички имаме деца. Знаем как се чувствате. Ако има някакъв начин да открием дъщеря ви, ще го направим. А сега ще трябва да ви задам цял куп въпроси, за да започнем.
Банистър последва О’Конър и през следващите три часа разказа всичко, което знаеше за дъщеря си и нейния живот в Ню Йорк, на него и на други агенти. Най-напред им даде една наскорошна нейна снимка, добра, както се оказа. О’Конър я огледа. Щеше да я запази за досието по делото. О’Конър и отделението му не бяха работили по отвличания от няколко години. Това беше престъпление, което ФБР по същество беше успяло да премахне на територията на САЩ — във всеки случай отвличанията заради пари. Днешните отвличания бяха предимно на деца и като се изключеха отвличанията от разделени родители, в повечето случаи ставаше дума за индивиди със сексуални отклонения, които почти винаги убиваха децата. Ако не друго, това поне усилваше гнева сред хората от институцията на ФБР. Случаят Банистър, както вече го бяха нарекли, щеше да получи най-висок приоритет по отношение на човешки ресурси във всеки отдел, към който можеше да има отношение. Висящите дела срещу фамилии от организираната престъпност щяха да бъдат оставени настрана. Това просто беше част от институционалния морал на ФБР.
Четири часа след пристигането на Скип Банистър в офиса в Гари двама агенти от полевия отдел в Ню Йорк, намиращ се в Джейкъб Джавиц Билдинг в долната част на града, почукаха на входа на управителя на занемареното здание за квартири под наем, където беше квартирата на Мери Банистър. Управителят им връчи ключ и им обясни къде се намира апартаментът й. Двамата агенти нахълтаха и се заеха с обиска, търсейки преди всичко бележки, снимки, писма — всичко, което можеше да помогне. След около час се появи и един детектив от нюйоркската полиция, поканен от ФБР за помощ. В града имаше 30 000 полицаи и при отвличане всички те можеха да бъдат повикани за съдействие в разследването и издирването.
— Имате ли снимка? — попита детективът.
— Ето. — Старшият агент му подаде една, изпратена по факс от Грей.
— Знаете ли, преди няколко седмици ми се обади един от Демойн, името на момичето беше… Претлоу, струва ми се. Да, Ан Претлоу, двадесет и пет годишна, секретарка. Живееше на няколко карета оттук. Току-що дошла и изчезнала. Не дошла на работа — просто ей така изчезнала. Приблизително на същата възраст и от същия пол — подчерта детективът. — Някаква връзка, може би?
— Търсихте ли за Джейн Доус? — попита младшият агент. Нямаше нужда да продължава. Моменталното им хрумване беше следното: да не би в Ню Йорк Сити да действа някой сериен убиец? Този род престъпници винаги преследваха жени на възраст между осемнадесет и тридесет години и бяха придирчиви като всички хищници в живата природа.
— Да, но нищо, което да отговаря на описанието на Претлоу или на това момиче, впрочем. — Той им върна снимката. — По този случай ще си почешем главите. Нещо намерихте ли?
— Още не — отвърна старшият агент. — Един дневник, но в него няма нищо полезно. Никакви снимки на мъже. Само дрехи, козметика — обичайните вещи за момиче на тази възраст.
— Отпечатъци?
— Има.
— Човекът ни в момента пристига.
Но те знаеха, че тази нишка ще е много тънка, особено след като апартаментът беше стоял празен цял месец. Мазнините от евентуалните отпечатъци сигурно бяха се изпарили, въпреки че тук имаше някаква надежда — все пак апартаментът бе затворен с климатична инсталация.
— Тази работа няма да се окаже никак лесна — отбеляза и детективът от нюйоркското полицейско управление.
— Никога не са лесни — отвърна старшият агент на ФБР.
— Ами ако се окажат повече от две? — попита другият агент на ФБР.
— Много хора изчезват в този град — каза детективът. — Ще направя компютърна проверка.
Обект Ж5 беше страхотно миньонче и също си падаше по Чип. Това не беше добра новина за Чип Смитън, защото той бе изложен на „Шива“ само чрез полов контакт и сега неговата кръв също показваше антитела. А това означаваше, че вирусът се прехвърля, и което беше още по-добро, предаваше се и от жена на мъж, а не само от мъж на жена. „Шива“ се оказа всичко, което се бяха надявали, че ще бъде.
Безвкусно беше да се наблюдава как хората правят любов. Ролята на воайор никак не му допадаше. Ан Претлоу, Ж5, беше навлязла във втория ден на болестни симптоми, ако се съдеше по кръвната й картина: хранеше се, пиеше и изглеждаше, че й е много забавно, поне на черно-белия монитор. Е, транквилизаторите бяха снижили съпротивата на всеки от субектите спрямо свободното държане и човек не можеше да съди от видяното как е тя в секса в нормалния си живот, въпреки че очевидно познаваше техниките доста добре.
Странно, Килгор никога не беше обръщал внимание на подобни неща в изпитанията с животни. Плъховете, допускаше той, трябваше да се разгонват в определен период за размножаване, и когато това ставаше, сигурно го правеха, но той някак си никога не беше го забелязвал. Той уважаваше плъховете като форма на живот, но половите им актове не му се бяха стрували интересни, докато тук, трябваше да си признае, очите му се извръщаха към екрана на всеки няколко секунди. Какво пък, Претлоу, субект Ж5, си беше най-сладкото парче в цялата група, и ако я беше срещнал в някой бар за самотници, сигурно щеше да й предложи пиене, да й каже здрасти и… да остави нещата да се развият. Но тя също беше обречена, толкова обречена, колкото белите, селекционирани и отглеждани специално за целта лабораторни плъхове. Тези хубави малки розовооки същества се използваха за лабораторни цели по целия свят, защото бяха генетично еднакви, и така резултатите от опитите в една страна съвпадаха с опитите, извършени където и да било другаде по света. Те вероятно нямаха никакъв шанс да оцелеят на свобода и това беше много лошо. Белият им цвят щеше да действа против тях — котките и кучетата щяха да ги забелязват много по-лесно, а това никак не е хубаво сред дивата природа, нали? От друга страна, те си бяха изкуствено създадени същества, не бяха част от плана на Природата, а дело на Човека, поради което не заслужаваха да оцелеят. Жалко, че бяха сладки, но това беше субективна, а не обективна преценка, а Килгор отдавна се беше научил да прави разлика между двете. В края на краищата, Претлоу, Ж5, също беше сладка и нейната хубост будеше у него едно атавистично отношение, недостойно за член на Проекта. Но пък това му даваше повод за разсъждения, докато наблюдаваше как Чип чука Ан Претлоу. Такова нещо е могъл да прави Хитлер с евреи, да запази няколко екземпляра от тях като човешки лабораторни плъхове, може би като изродени опитни екземпляри в изпитанията за самопредпазване на расата… „Дали това не ме прави нацист?“ — помисли си Килгор. Те използваха Ж5 и М7 като такива… но не, тук нямаше дискриминации по раса или вяра, или пол, нали? Тук всъщност не беше намесена никаква политика… е, може би донякъде, зависи как се дефинира този термин, но не и според неговата дефиниция. Това в края на краищата беше наука. Целият Проект се отнасяше до науката и любовта към Природата. Членовете на Проекта включваха всякакви раси и категории хора, макар и не толкова по отношение на религиите, освен ако любовта към Природата не се смята за религия… което донякъде беше така, каза си докторът. Да, така беше.
Това, което правеха онези двамата на телеекрана, беше нещо естествено, или почти — доколкото всъщност беше предизвикано от чувствените депресанти — но механиката определено си беше естествена. Както и инстинктите им… той да изхвърли семето си колкото може по-надалеч, тя — да поеме семето му… и само неговото. Килгор се замисли пак какво е да си хищник и чрез своя избор на плячка да решаваш кои екземпляри от един вид да живеят, и кои не.
Тези двамата нямаше да живеят, колкото и да бяха привлекателни… като лабораторните плъхове с тяхната сладка бяла козина, хубавичките им розови очички и мърдащите се бели мустачки. Е, нито тези, нито онези нямаше да останат дълго на белия свят, нали? Обезпокоително от естетична гледна точка, но правилен избор, от гледна точка на бъдещето.