Том Кланси
Дъга Шест (25)

24. Митници

Една от разликите между Европа и Америка се изразяваше в това, че докато страните в първата посрещаха чужденците с истинско гостоприемство, то Америка, въпреки цялото си гостоприемство, правеше влизането в страната изключително неприятно преживяване. Ирландците със сигурност не вдигаха никакви бариери, забеляза Попов, докато подпечатваха паспорта му и докато прибираше багажа си от толкова небрежната „инспекция“, че митничарят сигурно не беше забелязал дали собственикът му е от мъжки или женски пол. След това Дмитрий Аркадиевич излезе от летището и взе такси до хотела си. Бяха му резервирали единична стая с прозорец към някаква широка търговска улица и той веднага се съблече, за да поспи, преди да направи първото си обаждане по телефона. Последната му мисъл, преди да затвори очи в тази слънчева утрин, беше дали телефонният номер на връзката му не е сменен или пък не се подслушва.

 

 

— Давай, давай! — викаше Вега, когато започнаха последната миля. — По-живо!

Чавес продължаваше да се изненадва, че колкото и да беше едър първи сержант Хулио Вега, това, изглежда, никак не му пречеше в бягането. Беше с цели петнадесет килограма по-тежък от всички в Екип 2 и ако гръдната му обиколка беше още малко по-голяма, щеше да се наложи да си поръчва потници индивидуален размер, но въпреки обемистото му тяло, краката и дишането му не му изневеряваха. И така, днес беше неговият ред да води сутрешното бягане… След още няколко минути щяха да стигнат линията на финиша, което всички очакваха с надежда, въпреки че никой не си го признаваше.

— Бърз ходом… марш! — извика Вега, щом пресече жълтата черта, и всички забавиха до обичайните сто и двадесет крачки в минута. — Леви, леви, наляво, надясно, наляво! — Още половин минута така и: — Отделение… стой! — И всички заковаха на място. Чуха се едно-две покашляния от онези, които бяха изпили по халба или две повече предната вечер, но нищо повече.

Чавес излезе пред строените в две редици бойци и даде команда:

— Свободни сте!

По-късно щяха да проведат още едно бягане и упражнение по стрелба. Щеше да е скучно, тъй като вече бяха отработили почти всички възможни съотношения и разположения на заложници и лоши. Стрелбата им беше почти също толкова съвършена. Физическата им форма беше върхова, а духът им беше толкова висок, че чак изпитваха отегчение. Бяха убедени в качествата си, бяха ги демонстрирали убедително и стреляйки с истински куршуми по реални цели. Дори по време на службата му в Седма лекопехотна дивизия подчинените му не бяха така уверени в себе си. Бяха стигнали до такова равнище, че дори британските бойци на СВС, които имаха собствена дълга и горда традиция и които първоначално бяха гледали на екипите на ДЪГА с немалка доза скептицизъм, сега ги посрещаха радушно в клуба и признаваха, че има какво да научат от тях. А това беше сериозно постижение, тъй като СВС бяха признати световни майстори в специалните операции.

След няколко минути, изкъпан и преоблечен, Чавес се появи в общото помещение, където хората му бяха заели местата зад бюрата си и преглеждаха разузнавателната информация, събрана от Бил Тоуни и хората му, и разглеждаха снимки, много от които бяха обработени от компютърната програма, за да им се придаде възрастта, натрупана от момента, когато са били направени. Системите, изглежда, се подобряваха ежедневно, с развитието на софтуера. Направена под ъгъл снимка сега можеше да се модулира от компютъра в кадър ан фас, и хората му ги проучваха така грижливо, както биха гледали снимките на собствените си деца, наред с информацията, която ги осведомяваше къде би могъл да се намира един или друг заподозрян, с кой известен или подозиран свой съмишленик, и прочие. На Чавес това му се струваше пълно губене на време, но човек не можеше по цял ден да тича и стреля, а и познаването на лицата не беше чак толкова загуба на време. Нали точно по този начин бяха разпознали Фюрхтнер и Дортмунд по време на акцията им във Виена.

Старши сержант Прайс се занимаваше с бюджета, който след това щеше да подхвърли на бюрото на Чавес за дооглеждане, за да може шефът му да оправдае разходите, и след това може би да поиска допълнителни средства за тренировка по някоя нововъзникнала идея.

Тим Нунън се занимаваше настрана с новите си електронни играчки, а Кларк, както изглежда, непрекъснато водеше финансовите си битки с ЦРУ и други американски агенции. Това поразяваше Чавес като пълно хабене на човешки усилия. ДЪГА изглеждаше напълно защитена във всяко отношение — президентската подкрепа никога не вреди, — а и акциите им досега ни най-малко не бяха уязвили сигурността им. След още два часа щяха да отидат на полигона, за да изразходват ежедневните сто патрона, след което идваше упражнението по стрелба на живо… поредният рутинен ден. Динг често заместваше думата „рутинен“ с „досаден“, но това не можеше да се избегне, пък и беше адски по-малко досадно, отколкото по време на полевите мисии на ЦРУ, при които повечето време минаваше в седене на едно място в очакване на цел и (или) в попълване на формуляри, описващи теренната операция за бюрократите в Лангли, които изискваха пълното документиране на всичко, което ставаше на терена, защото… защото това беше едно от правилата. Правила, които в най-добрия случай бяха наложени от хора, били тук-там и вършили това-онова преди цяло поколение, хора, които смятаха, че всичко им е ясно, а в най-лошия — от хора, които си нямаха никакво понятие, и тъкмо по тази причина бяха още по-взискателни. Но правителството, което всеки ден хвърляше милиарди долари, често проявяваше досадна придирчивост за някакви си хиляда гущера, и лично Чавес не можеше да направи нищо, за да промени това.

 

 

Полковник Малой разполагаше с личен кабинет в сградата на щаба, защото бяха решили, че той е командир на подразделение на ДЪГА. Като кадрови офицер на Морскопехотния корпус на САЩ, той беше свикнал с подобни глупости и сега си мислеше дали да не окачи кръг за стрелба със стрелички на стената — за забавление, когато няма работа. За него работа означаваше да кара хеликоптера си… какъвто, напомни си той, в момента нямаше, тъй като онзи, който му бяха зачислили, в момента го бяха прибрали за ремонт. Щяха да заменят някаква джаджа с нова и подобрена джаджа, която щеше да увеличи възможността да прави нещо, за което той не беше напълно уведомен, но което, беше сигурен в това, щеше да е важно, особено за цивилната фирма, която бе измислила, конструирала и произвела новата подобрена джаджа.

Можеше да е и по-зле. На жена му и на децата беше харесало тук, а и на Малой също му харесваше. Неговият пост беше свързан по-скоро с учения, отколкото с опасности. Рискът в това да си пилот на хеликоптер в единица за специални операции не беше голям. Единственото нещо, което го притесняваше, беше да не закачи електрическите кабели с високо напрежение, тъй като ДЪГА действаха предимно в гъсто застроени райони, а през последните двайсетина години повече хеликоптери бяха изгубени от сблъсък с електрическите линии, отколкото от което и да било противовъздушно оръжие, познато по света. Неговият МХ-60К нямаше кабелорезачи и той беше написал един сърцераздирателен меморандум по този въпрос до своя командир в Двадесет и четвърта ескадрила за специални операции, който му беше отвърнал покъртително с цели шест фотокопия от меморандуми, които той самият беше изпратил до своя висшестоящ командир по същия въпрос. След което му беше обяснил, че някакъв си експерт в Пентагона обсъждал модификацията на съществуващия модел — което, помисли си Малой, се изразяваше в някакъв договор за консултация на стойност около 300 000 долара с някой бандит, чието заключение щеше да бъде: да, идеята не е лоша, изразено в около четиристотин страници затъпяваща бюрократична проза, която никой никога нямаше да прочете, но която щеше да се пази в някакъв архив като свята реликва за вечни времена. Самата модификация щеше да струва всичко на всичко 3000 долара в части и труд — като трудът, впрочем, щеше са се извърши от някой сержант, бездруго работещ на пълен щат за ВВС, докато всъщност „работата“ му се изразяваше в това да си седи на дирника във взводното помещение и да прелиства „Плейбой“, но правилата са си правила, за съжаление. И кой знае, може би след година „Найт Хоук“ щеше да разполага с кабелорезачи.

Малой направи гримаса и наистина съжали, че не си е взел стрелички. Да гледа разузнавателната информация не му трябваше. Лицата на известните или заподозрени терористи нямаше да са му от полза. Той никога не се приближаваше достатъчно до тях, за да ги види. Това беше работа на стрелците, а командир на част или не, той всъщност си беше шофьорът им. Какво пък, можеше да е и по-лошо. Падаше му се да лети около четири дни седмично, което не беше никак зле, и след като го назначиха тук, прекият му командир му намекна, че след това може да го повишат до командир на ВМХ-1, и може би да вози самия президент насам-натам. Щеше да е скучно, но осигуряваше добра кариера. Определено не беше навредило на стария му приятел, полковник Ханк Гудман, който съвсем наскоро се появи в генералския списък — доста рядко постижение за перка, тъй като морската авиация, състояща се предимно от хеликоптери, се командваше, при това безскрупулно, от бързодвижещи се реактивни бомбардировачи с фиксирани криле. Какво пък, всички те носеха хубави пилотски шалчета. За да се развесели малко преди обяда, Малой извади наръчника си за МН0-60К и започна да запаметява допълнителната информация за действието на двигателите, нещо, с което обикновено се занимаваше сержант Джак Нанс.

 

 

Първата среща се проведе в един парк. Попов беше проверил в телефонния указател и набра номера на Патрик X. Мърфи точно преди обед и каза:

— Здравейте, обажда се Джоузеф Андрюс. Търся господин Иейтс.

Последва мълчание — човекът от другата страна на линията преравяше из паметта си за паролата. Беше стара, но след десетина секунди той я изрови.

— Ах, да! Господин Андрюс. Не сме се чували от доста време.

— Току-що пристигнах в Дъблин и чакам с нетърпение да се видим. Кога можем да се срещнем?

— Какво ще кажете за днес следобед? — Последваха указанията.

И ето го сега, с шлифер и бомбе, с брой на „Айриш Таймс“ в дясната ръка, седнал на една определена пейка под един стар дъб. Беше използвал времето, за да изчете вестника и да разбере какво става по широкия свят — не беше много по-различно от онова, което показаха по Си Ен Ен предния ден в Ню Йорк… международните новини бяха станали съвсем скучни след разпадането на бившия Съветски съюз и той се зачуди как издателите на големите вестници са се научили да се справят с тази скука. Е, хората в Руанда и Бурунди продължаваха да се изтрепват взаимно с неприлично удоволствие, а ирландците се чудеха гласно дали войници от тяхната армия няма да бъдат изпратени там като умиротворители. Не беше ли това странно? Та те се бяха оказали неспособни да опазят мира в собствената си къща — защо тогава да ги пращат да го поддържат другаде?

— Джо! — възкликна радостен глас. Той вдигна очи и видя мъж на четиридесет и няколко години, с лъчезарна усмивка.

— Патрик! — реагира Попов и стана да се ръкуват. — Толкова време мина!

Времето наистина беше много, тъй като точно с този юнак той никога досега не се беше срещал, макар да си разменяха сега поздрави като стари приятели. След което двамата излязоха на улица „О’Конъл“, където ги чакаше автомобил. Попов и новият му приятел седнаха отзад и шофьорът потегли веднага, без да бърза, поглеждайки внимателно в огледалото за задно виждане, като направи няколко произволни завоя. „Патрик“ на задната седалка гледаше нагоре за хеликоптери. Какво пък, войниците на ИРА-И не бяха доживели до досегашната си възраст с небрежност. От своя страна Попов просто се облегна на седалката и се отпусна. Можеше да си затвори и очите, но това щеше да изглежда прекалено снизходително, така че той просто се загледа напред. Не беше за първи път в Дъблин, но освен няколкото безспорни забележителности не си спомняше почти нищо от града. Сегашните му придружители едва ли биха го повярвали, защото за офицерите от разузнаването се предполагаше, че притежават тренирана, фотографска памет — което беше вярно, но само отчасти. Минаха четиридесет минути безцелни обиколки из града, докато най-сетне не стигнаха някаква търговска сграда. Колата спря в някаква задънена уличка, слязоха и влязоха през някаква врата.

— Йосиф Андреевич — промълви тих глас в мрака. После се появи едно лице.

— Шон, от колко време не сме се виждали! — Попов пристъпи напред и протегна ръка.

— Единадесет години и шест месеца, ако трябва да сме точни — съгласи се Шон Грейди, хвана ръката му и я разтърси сърдечно.

— Занаята си го поддържате чудесно. — Попов се усмихна. — Нямам никаква представа къде сме.

— Е, трябва да сме предпазливи. — Грейди махна с ръка.

— Оттук, ако обичаш.

Влязоха в малка стаичка с маса и няколко стола около нея. На масата димеше чайник. Ирландците не бяха загубили чувството си за гостоприемство, забеляза Дмитрий Аркадиевич, докато си сваляше горната дреха. Сложи я на един от столовете и седна.

— Е, какво можем да направим за вас? — попита Грейди. Беше почти на петдесет, забеляза Попов, но очите му бяха запазили живинката на младостта: решителни, присвити, привидно безстрастни, но напрегнати, както винаги.

— Преди да минем на това — как вървят нещата ви, Шон?

— Можеше да са и по-добре — призна Грейди. — Някои от бившите ни колеги в Ълстър решиха да клекнат пред Британия. За съжаление, мнозина споделят техните уклони, но ние гледаме да убедим други да гледат на нещата по-реалистично.

— Благодаря — каза Попов на един от присъстващите, който му подаде чаша чай. Отпи, след което продължи:

— Знаеш ли, Шон, още от първия път, когато се запознахме в Лондон, съм хранел уважение към твоята дълбока посветеност на идеалите ви. Изненадан съм, че толкова много хора се огънаха.

— Тази война беше дълга, Йосиф, а не всеки има сили да остане верен завинаги. Толкова по-жалко, приятелю.

— Гласът му беше лишен от чувства. Лицето му не изглеждаше толкова жестоко, колкото безизразно. „От него би могло да стане превъзходен служител на разузнаването“ — помисли си Попов. Наистина беше безстрастно. Сигурно беше било безстрастно и когато беше изтезавал и след това убил двамата британски командоси от СВС, допуснали грешката да пренебрегнат тила си. Такива неща не се случваха често, но Шон Грейди беше постигнал тази най-трудна от всички възможни цели на два пъти — с цената, ако трябва да говорим истината, на кървава вендета между най-елитната част на британската армия и собственото бойно ядро на Грейди от ИРА-И. СВС бяха избили осем от най-близките му сътрудници, а при друг случай бяха изтървали самия Грейди само защото колата му се беше развалила по пътя към мястото на срещата — среща, разбита от СВС, които бяха убили там трима от старшите представители на ИРА-И. Шон Грейди беше белязан човек и Попов беше сигурен, че Британската Служба за сигурност харчи стотици хиляди лири, за да могат да го проследят и набележат за поредното нападение на командосите. Тази игра, подобно на разузнавателните операции, беше много опасна за всички, участващи в нея, но преди всичко за самите революционери. А ето че сега собственото му ръководство се продаваше, или поне така сигурно си мислеше Грейди. Този човек никога нямаше да сключи мир с британците. Той вярваше непоколебимо в своя мироглед, колкото и да беше налудничав. Йосиф Висарионович Сталин беше притежавал лице точно като неговото, както и същата еднопосочност на целите, и същата пълна неспособност да прави компромиси по стратегически въпроси.

— Шон, в момента в Англия има един нов антитерористичен екип — каза Дмитрий.

— О? — Грейди не го знаеше и това разкритие го изненада.

— Да. Казва се ДЪГА. Съвместно усилие на британците и американците. Тъкмо те се справиха с нещата в Световния парк, Виена и Берн. Все още не са се посветили точно на вашия случай, но смятам, че това е само въпрос на време.

— Какво знаеш за тази нова група?

— Доста. — Попов му подаде писменото си резюме.

— Херефорд — отбеляза Грейди. — Били сме там на оглед, но не е място, което можеш да нападнеш лесно.

— Да, знам това, Шон, но има някои уязвими пунктове, и с подходящото планиране, смятаме, че е възможно да се нанесе силен удар на тази група ДЪГА. Виждаш ли, съпругата и дъщерята на командира на формированието, този американец, Джон Кларк, работят в близката общинска болница. Те могат да станат стръвта за операцията…

— Стръвта? — попита Грейди.

— Да, Шон.

И след това Попов се впусна в описание на идеята за операцията. Грейди, както винаги, не реагира, но двама от хората му го направиха, помръдвайки в столовете си и разменяйки погледи, докато очакваха командирът им да заговори. Той най-сетне го направи, при това подчертано официално.

— Полковник Серов, предлагате ни да поемем изключително голям риск.

Дмитрий кимна.

— Да, така е, и вие трябва да решите дали рискът си струва възнаграждението.

На Попов не му се наложи да напомни на водача на това ядро на ИРА, че той им беше помагал в миналото — незначително, разбира се, но тези хора не забравяха кой им е помагал — нито пък се налагаше да изтъква, че ако тази мисия се окажеше успешна, тя не само щеше да изстреля като с катапулт Грейди до първите редици на командването на ИРА, но също така, евентуално, щеше да отрови мирния процес между британското правителство и „официалната“ фракция на ИРА-И. Да се превърне в човека, който е унизил СВС и други екипи за специални операции на собствения им терен, щеше да му донесе такъв престиж, на какъвто никой друг ирландски революционер не се бе радвал от 1920 г. В това винаги се криеше слабостта на такива хора, знаеше Попов. Тяхната идеологическа преданост ги превръщаше в заложници на собственото им его, на тяхната визия, не само за политическите им цели, но и за тях самите.

— Йосиф Андреевич, за съжаление ние не разполагаме с необходимите ресурси дори за да обмисляме операция като тази.

— Разбирам. Какви ресурси са ви необходими, Шон?

— Повече от това, което можете да предложите. От собствен опит, както и от разговорите си други хора в средите на световните терористи, Грейди знаеше колко стиснат беше КГБ с парите. Но това само го подготвяше за следващата изненада.

— Пет милиона американски долара в номерирана и контролирана с парола швейцарска сметка — каза невъзмутимо Попов и този път забеляза емоция на лицето на Грейди. Очите примигнаха. Устните леко се разтвориха, като да произнесат някакво възражение, но после той се овладя отново.

— Шест — заяви Грейди, само колкото да вземе дневния ред под контрол.

Това чудесно устройваше Попов.

— Добре, мисля, че мога да предложа до шест милиона. След колко време ще ви трябват?

— За колко време можеш да ги доставиш?

— За седмица, мисля. Колко ще ви трябва да планирате операцията?

Грейди се замисли за няколко секунди.

— Две седмици.

Той вече знаеше много за района около Херефорд. Това, че не беше имал възможност да организира нападение, не му беше попречило да мисли — да мечтае — за него и да събира необходимите разузнавателни данни. Беше се опитал също така да събере информация за операциите на СВС, но беше установил, че хората на СВС не говорят много. Бяха направени и няколко тайни снимки, но не много полезни. Не, това, от което всъщност имаха нужда, беше комбинацията от хора, готови да поемат такъв огромен риск, и ресурсите, необходими за извършването на операцията.

— Още нещо — каза Грейди.

— Какво?

— Имате ли добри контакти с търговците на дрога?

Сега беше ред на Попов да се изуми, въпреки че не реагира видимо. Грейди искаше да продава наркотици? Това беше огромна промяна в етиката на ИРА-И. Навремето Извънредните бяха извършили показни убийства и осакатявания на пласьори на дрога като средство да покажат, че заслужават обществената подкрепа. Значи и това вече се беше променило?

— Имам няколко косвени контакта, струва ми се. Какво ще ви трябва?

— Кокаин, в голямо количество, и съвършено чист.

— Да го продавате тук?

— Да. Парите са си пари, Йосиф — изтъкна Грейди. — А ние имаме нужда от непрекъснати приходи, за да поддържаме операциите си.

— Не обещавам, но ще видя какво мога да направя.

— Добре. Уведоми ме за парите. Когато можем да ги получим, ще ти кажа дали операцията е осъществима и кога можем да я започнем.

— Въоръжение?

— Това не е проблем — увери го Грейди.

— Трябва ми телефон, на който да се обадя.

Грейди кимна, взе едно листче от масата и му го написа. Явно беше клетъчен телефон.

— За следващите няколко седмици ми се струва добре. Достатъчно ли е за нуждите ви?

— Да, достатъчно е.

Попов стана. Нямаше какво повече да си казват. Изведоха го от сградата и го качиха в колата. Срещата бе минала добре.

 

 

— Шон, тази операция е самоубийствена! — предупреди го Роди Сандс.

— Не и ако държим положението под контрол, Роди — отвърна Грейди. — А ние можем да го направим, ако разполагаме с необходимите ресурси. Ще трябва да сме внимателни и много бързи, но можем да го направим. — А когато го направим, нямаше нужда да добавя Грейди, цялото движение ще разбере кой наистина представлява народа на Ирландия. — Ще ни трябват някъде около петнадесет души. Можем да намерим петнадесет души, Роди.

После Грейди стана, излезе през другата врата на помещението и взе колата си, за да се прибере в собствената си явка. Там имаше да свърши работа — работа, която винаги вършеше сам.

 

 

Хенриксен съставяше екипа си. Прецени, че ще му трябват всичко десет души, всички с опит и всички въведени в Проекта. Най-важният от тях щеше да е подполковник Уилсън Джиъринг, бивш офицер от Химическия корпус на Армията на Съединените щати. Истински експерт по химическите оръжия, той щеше да е човекът за доставката. Останалите щяха да консултират местните сили за сигурност, като им обясняват неща, които вече знаят, установявайки и подсилвайки по този начин международното правило, че „Експерт е човек, дошъл от друго място“. Австралийските СВС щяха да слушат учтиво всичко, което им казваха хората му, и може би дори щяха да научат едно-друго, особено когато хората му донесяха новото радиооборудване от „Е-Системс“ и Дик Вос се заемеше да ги обучава как да работят с него. Новите радиостанции за бойци от специални операции и полицаи от СВТ^[1] бяха истинска красота. След което те просто щяха да се мотаят из олимпийския комплекс със специалните пропуски, които щяха да им осигурят достъп през всички пунктове за проверка по сигурността и дори по пистите и площадките на огромния стадион. Щяха да могат да наблюдават Олимпийските игри съвсем отблизо, което щеше да бъде интересен стимул за неговите хора, някои от които, той беше сигурен в това, бяха истински запалянковци и щяха с удоволствие да гледат последните Олимпийски игри.

Той подбра най-добрите си хора и след това накара пътническия агент на корпорацията да уреди полетите и настаняването — последното чрез австралийската полиция, която беше резервирала каре хотелски апартаменти близо до стадиона. Зачуди се дали медиите ще обърнат внимание на неговата фирма. Обикновено дори щеше да настоява за това, просто заради рекламата, но не и сега. Нямаше много смисъл да рекламира повече фирмата си, нали?

 

 

И така, този проект беше приключен. Холистър огледа зданията, шосетата, паркингите, и ерзац-самолетната писта, чието построяване беше ръководил сред равнините на Канзас.

Колата спря, вратата се отвори и Холистър искрено се изненада. Човекът, който излезе от нея, се оказа шефът, самият Джон Брайтлинг. Холистър никога не се беше срещал с председателя на корпорацията, въпреки че знаеше кой е и беше виждал веднъж-дваж лицето му по телевизията. Сигурно беше долетял тази сутрин с някой от фирмените самолети. Техническият директор на строежа направо съжали, че шефът не е кацнал на входното „шосе“, което спокойно можеше да поеме и „Гълфстрийм“.

— Господин Холистър?

— Да, сър. — Той пое протегнатата му ръка и я стисна. — Всичко е готово, сър.

— Вие надминахте собствените си обещания с две седмици и половина — отбеляза Брайтлинг.

— Ами… времето ни помогна донякъде. За това не мога да искам премия.

Брайтлинг се засмя.

— Аз бих поискал.

— Най-трудното бяха системите за екологична изолация. Толкова сложни изисквания не бях виждал. За какво толкова са ви притрябвали, доктор Брайтлинг?

— Ами, някои от нещата, с които работим, изискват пълна изолация… Четвърто ниво, така го наричаме в нашия бизнес. Горещ лабораторен материал, и трябва да боравим с него предпазливо, както сигурно се досещате. Федералните нормативи са изостанали от нас.

— Но цялата сграда? — попита Холистър.

Беше като да построиш кораб или самолет. Рядко някой голям строителен обект беше планиран да има пълна въздушна изолация. Но този беше, което го бе принудило да извършва тестовете с въздушното налягане след довършването на всеки пореден модул и фирмите — доставчици на дограма бяха луднали.

— Просто искахме да го направим както ние си знаем.

— Сградата е ваша, докторе — отстъпи Холистър. Само тази спецификация беше добавила цели пет милиона долара в цена на труда към проекта, всичко това за партньора доставчик на прозорците, чиито работници бяха намразили подробните изисквания към работата им, макар и не допълнителното възнаграждение, за да ги изпълнят. Старият завод на „Боинг“ по пътя за Уичито едва ли някога беше вършил толкова прецизна работа. — Но сте избрали страхотен пейзаж.

— О, нима?

Във всички посоки земята беше покрита с вълнист зелен килим пшеница, само на една четвърт до цикъла на зреене. Мяркаха се земеделски машини. Може би не бе толкова красиво, колкото игрище за голф, но пък беше много по-практично. Комплексът дори разполагаше със собствена служебна фурна, за да пекат хляб от пшеницата, отгледана в собственото им поселище. — Холистър се зачуди. Защо не беше помислял за това досега? Фермите, изкупени в околността заедно със земята, включваха дори пасища за угояване на добитък и друга земя, която се използваше за отглеждане на оранжерийни зеленчуци. Целият този комплекс можеше да се самоиздържа, ако някой поискаше това. Е, може би просто искаха да подхожда на района. Тази част на Канзас беше предимно земеделска и въпреки че сградите на проекта от стомана и стъкло не приличаха съвсем на обори и складове, околностите им донякъде потушаваха впечатлението, че нарушават пейзажа.

— Така че вие си заслужихте премията. Сумата ще бъде прехвърлена на сметката ви утре — обеща доктор Джон Брайтлинг.

— Това напълно ме устройва, сър. — Холистър бръкна в джоба си и извади главния ключ, този, който можеше да отвори всяка врата в комплекса. Това беше малка церемония, която изпълняваше винаги щом приключеше някой проект. — Е, сър, комплексът вече е ваш.

Брайтлинг погледна електронния ключ и се усмихна. Това беше последното по-сериозно препятствие за Проекта. Това щеше да бъде домът почти за всички негови хора. Преди два месеца в Бразилия беше завършена подобна, но много по-малка конструкция, но онази едва-едва побираше стотина души. Тази тук можеше да събере три хиляди — малко попретъпкано, но все пак удобно — за няколко месеца, и това беше горе-долу достатъчно. След първите няколко месеца той щеше да поднови тук изследователските опити с най-добрите си хора — повечето от които не бяха въведени в Проекта, но въпреки това заслужаваха да живеят — защото тази работа водеше в неочаквано обещаващи посоки. Толкова обещаващи, че той се чудеше колко ли дълго щеше да живее тук. Петдесет години? Сто? Хиляда може би? Кой ли можеше да каже сега?

Олимп, така щеше да го нарече, реши на място Брайтлинг. Домът на боговете, защото тъкмо в това очакваше той да се превърне този комплекс. Оттук те щяха да наблюдават света, да го изучават, да му се радват, да го ценят. Щеше да използва позивната ОЛИМП-1 на преносимата си радиостанция. Оттук той щеше да лети по целия свят с подбрани спътници, да наблюдава и изучава как действа екологията. В първите двайсетина години щяха да използват комуникационните спътници — не можеше да се каже колко време щяха да издържат, а след това щяха да се задоволят с радиостанции с антени. Това беше едно от неудобствата на бъдещето, но да изстрелва свои спътници, които да заместят старите, щеше да е много трудно от гледна точка на работна сила и средства, а и освен това ракетите-носители замърсяваха въздуха като нищо друго, изобретено досега от човечеството.

Брайтлинг се зачуди колко ли дълго щяха да предпочетат хората му да живеят тук. Някои от тях щяха да се пръснат бързо, вероятно за да обиколят с автомобилите си из цяла Америка, да установят свои поселения и да му докладват, най-напред по сателита. Други щяха да отидат в Африка — тя, изглежда, щеше да е най-популярната цел. Други щеше да има в Бразилия, да изучават живота на джунглата. Може би някои от първобитните племена там щяха да бъдат пощадени от разпространението на „Шива“ и неговите хора щяха да изучават и тях, и как първобитният човек е живял сред първичната околна среда в пълно съгласие с природата. Щяха да ги изучават такива, каквито са — като уникален животински вид, заслужаващ закрила — и напълно изостанал, за да представлява заплаха за околната среда. Дали можеха да оцелеят и някои африкански племена? Неговите хора не го допускаха. Африканските държави позволяваха на своите примитиви да се смесват твърде често с населението от градовете, а градовете щяха да се превърнат в средоточията на смъртта за всяка нация по земята — особено след като се разпространеше Ваксина А. Хиляди литри от нея щяха да бъдат произведени, разпратени със самолети по целия свят и след това разпространени, уж за да съхранят живота, а всъщност да го отнемат… бавно, разбира се.

Нещата напредваха добре. В главната квартира на корпорацията фалшивата документация на Ваксина А вече беше напълно съставена. Уж беше изпробвана върху около хиляда маймуни, които след това са били изложени на „Шива“, и само две от тях са проявили симптоми, и само една е починала след деветнайсетмесечното изпитание, съществуващо само на книга и в паметта на компютрите. Все още не бяха се обърнали към Администрацията за храни и лекарства, защото това не беше необходимо — но когато „Шива“ започнеше да се появява по целия свят, корпорация „Хоризонт“ щеше да обяви, че са работили кротко върху ваксини против хеморагична треска и са се озовали пред световно спешно и напълно документирано средство за лечение, и тогава световната медицинска общност нямаше да има никакъв избор, освен да разреши официално приложението му върху хора и така да благослови целта на Проекта за глобално изтребление на човечеството. Не толкова елиминирането му, помисли си Джон Брайтлинг, колкото подкастрянето на най-опасния вид на планетата, което щеше да позволи на Природата да се възстанови сама, със само малък, достатъчен брой хора — нейни слуги, които да наблюдават, изучават и оценяват процеса. След около хиляда години може би щеше да има около един милион човешки същества, но това беше малко количество в огромната схема на нещата, и хората щяха да бъдат подходящо възпитани, за да разбират и уважават природата, вместо да я унищожават. Целта на Проекта не беше краят на света. Целта беше да се изгради нов свят, свят, в чието формиране щеше да участва самата Природа. И в това той щеше да заложи собственото си име за вечността. Джон Брайтлинг, спасителят на планетата.

Брайтлинг погледна ключа в ръката си, след което се запъти към колата. Шофьорът го закара до главния вход и там той използва ключа, но с изненада и смущение разбра, че вратата е отключена. Какво пък, тук все още влизаха и излизаха хора. Той взе асансьора до своя кабинет-апартамент на последния етаж на главното здание. Тази врата, забеляза той, наистина беше заключена и той я отвори церемониално и закрачи към трона на главния бог на Олимп. Не, това не беше правилно. Доколкото съществуваше бог, то това беше Природата. От прозорците на кабинета си можеше да гледа равнините на Канзас, люлеещите се млади жита… беше така красиво! Гледката едва не предизвика сълзи в очите му. Природата. Той можеше да бъде жесток към индивидите, но индивидите нямаха никакво значение. Въпреки всички предупреждения човечеството така и не го беше научило.

Е, щяха да го научат те, така, както Природата предаваше уроците си. По тежкия начин.

 

 

Пат О’Конър направи ежедневния си рапорт пред своя КСА^[2] вечерта и сложи на бюрото на Усъри една вече доста надебеляла папка.

— Случаят Банистър — каза Чък Усъри. — Нещо развързва ли се вече, Пат?

— Нищо. Разпитахме четиринайсет нейни приятели в района на Гари. Никой от тях няма никаква представа какво е търсила Мери в Ню Йорк. Само шестима знаеха, че тя изобщо е там, а тя никога не е обсъждала работите си или гаджетата, доколкото е имала такива, с тях. Така че там не се получи нищо.

— Ню Йорк? — попита КСА.

— По случая работят двама агенти, Том Съливан и Франк Чатъм. Установили са контакт с детектив от НИПО^[3], лейтенант д’Алесандро. Претърсили са апартамента й — нищо. Намерените отпечатъци са само нейни, няма дори от камериерка. Съседите в сградата я знаят по външност, но не е установила никакво истинско приятелство и следователно няма никакви близки хора. Идеята на колегите в Ню Йорк е да разпечатат няколко листовки и да ги разпространят сред хората на НИПО. Местният детектив се опасява, че може да се е развихрил някой сериен убиец. Има още едно изчезнало лице от женски пол, приблизително на същата възраст, почти същия външен вид и същия жилищен район, изчезнала приблизително по същото време.

— Поведенчески науки^[4]? — попита веднага Усъри.

О’Конър кимна.

— Прегледаха фактите, с които разполагаме до момента. Чудят се дали имейлът е изпратен от жертвата, или може би от някой сериен убиец, който иска да се ебава със семейството. Разликите в стила на писмото, което ни донесе Банистър… ами, и двамата забелязахме, че изглежда, е написано от различно лице, или от някой дрогиран, но тя очевидно не употребява наркотици. А и не можем да проследим имейла доникъде. Стигнало е до анонимна система за препращане. Това нещо е измислено, за да запази анонимността на първоначалния изпращач, предполагам, за да могат да си прехвърлят порно по Мрежата. Говорих с Еди Моралес в Балтимор. Той е технически факир в „Инъсънт Имиджис“. — Това представляваше задействан от ФБР проект за проследяване, арестуване и пращане зад решетките на хора, които си прехвърлят порнография с малолетни по компютрите — и той ми каза, че в момента пробват някои технически средства. Наели са един хакер, който смята, че може да измисли начин да пробие анонимността, но все още не е там, а местният прокурор на САЩ не е сигурен доколко това е законно.

— Говно — изказа Усъри мнението си за юриста. Детското порно беше едно от омразните неща за ФБР, а проектът „Невинни образи“ представляваше високоприоритетно разследване в национален мащаб, провеждано от Полевия отдел в Балтимор.

О’Конър кимна.

— Точно това каза и Берт, Чък.

— Значи все още няма нищо?

— Нищо, което да си струва. Имаме да разпитаме още няколко приятели и приятелки на Мери — с пет от тях е уговорено за утрешно ако нещо се развърже, обзалагам се, че ще е в Ню Йорк. Някой трябва да я е познавал. Някой трябва да я е свалял. Но не и тук, Чък. Тя е напуснала Гари и повече не е и погледнала назад.

Усъри се навъси, но в следователската процедура на О’Конър не можеше да се намери никакъв пропуск, а по случая Банистър работеха всичко дванадесет агенти. Такива случаи се движеха и разплитаха със своя собствена скорост. Когато Джеймс Банистър се обадеше — той го правеше всеки ден, — можеше само да му каже, че Бюрото продължава работата по случая и след това да го помоли за още имена на приятели, които е пропуснал, за да ги включат в списъка.