Том Кланси
Дъга Шест (32)

31. Движение

Тъмнината скри пейзажа. Попов слезе от самолета и установи, че го чака голям автомобил от военен тип. После забеляза линиите, боядисани върху тармаковата настилка, и се зачуди на самолетна писта ли е кацнал, или на някакъв междуселищен път. Но не, в далечината се виждаше огромно здание, отчасти осветено. Обзет от любопитство, Дмитрий се качи в колата и я подкара към него. Очите му постепенно се приспособиха към пейзажа. Земята наоколо изглеждаше съвсем равнинна, с ниски, леко заоблени хълмчета. В огледалото видя, че към бизнес-самолета подходи цистерна, вероятно за да го зареди за обратния му път до Ню Джързи, та Брайтлинг да може да го използва за други цели. Попов не знаеше, че корпорация „Хоризонт“ имаше много такива машини; броят им току-що се беше увеличил с още три от завода в околностите на Савана, Джорджия. В сградата един униформен охранител го отведе до асансьора и после — до стаята му на четвъртия етаж, която не се различаваше особено от стая в сравнително приличен хотел, само дето имаше прибори за готвене и хладилник. Имаше телевизор и видео, и всички записи в лентите, подредени в шкафчето бяха… за природата, забеляза той. Лъвове, мечки, мишки, хвърляща хайвера си сьомга. Нито един игрален филм. Списанията върху масичката до леглото също бяха с тематика за природата. Колко странно. Но пък имаше добре заредено барче, включително с водка „Абсолют“, която беше почти толкова добра, колкото любимата му руска водка. Той си наля и включи телевизора на Си Ен Ен.

Хенриксен беше прекалено предпазлив. Какво можеше да намери ФБР срещу него? Някакво име? Може би от това те щяха да продължат… до какво? Кредитните карти, ако имаха късмет, и по тях до пътните му поръчки, но нищо от тези неща не можеше да има някаква стойност пред съда. Не, освен ако Шон Грейди определено не го посочеше като проводник на информация и средства, той беше в пълна безопасност, а Попов смяташе, че може да разчита на Грейди, че няма да сътрудничи с британците. Твърде много ги мразеше, за да им сътрудничи. Всичко това беше все едно да се натикаш в дупката си и после сам да я заровиш. Парите, които беше прехвърлил във втората швейцарска сметка, можеха да се открият, но имаше начини да се оправи с това — адвокатите бяха полезна институция, както се беше уверил. Да работиш с тях беше много по-добре, отколкото с цялата полева агентура на КГБ, взета заедно.

Не, ако имаше някаква опасност за него, то тя трябваше да се търси в работодателя му, който можеше да не познава правилата на играта — но дори и да не ги знаеше, Хенриксен щеше да помогне. Ето защо Дмитрий се отпусна и отпи от чашата си. Щеше да проучи това място утре и по начина, по който се отнасяха с него, щеше да разбере…

…не, имаше още по-лесен начин. Той вдигна телефона си, натисна 9, за да получи външна линия, и набра номера на апартамента си в Ню Йорк. Линията се получи. Телефонът от другата страна иззвъня четири пъти, преди телефонният секретар да се включи. Значи имаше достъп до външния свят. Това означаваше, че е в безопасност, въпреки че и сега не беше по-близо до разбирането на това, което ставаше, отколкото по време на първата им среща във Франция, когато бъбреше с един американски бизнесмен и го забавляваше с приказки на един бивш офицер от КГБ. А ето го сега някъде в Канзас, САЩ, пие си водката и гледа телевизия, с над шест милиона американски долара в две шифровани сметки в Швейцария. Беше постигнал целта си. Но му оставаше още една. За какво по дяволите беше цялото това приключение? Дали най-после щеше да го разбере тук? На това се надяваше.

 

 

Самолетите бяха претъпкани с хора, всички потеглили за международното летище „Кингсфорд Смит“ край Сидни. Много от тях се приземяваха на пистата, която се протягаше като огромен пръст в залива Ботани, печално известен като място за последен пристан на престъпници и други отхвърлени от обществото британци, изпращани на другия край на света с дървени кораби, за да създадат нова страна, с което, въпреки неверието на онези, които ги бяха изпращали, те се бяха справили много добре. Мнозина от сега пристигащите пътници бяха млади, добре сложени атлети, гордостта и спортният елит на своите страни, които ги бяха изпратили облечени в парадни униформи, провъзгласяващи тяхната националност. Повечето все пак бяха туристи, хора, закупили скъпи билети и настанителни ваучери от туристически агенции, или получили ги като дар от политически фигури в родните си страни. Много от тях носеха знаменца. Малцината пътуващи по бизнес хора се бяха наслушали на всевъзможни ентусиазирани предсказания за националната слава на Олимпийските игри, които започваха след няколко дни.

При пристигането си спортистите биваха посрещани като членове на кралската фамилия и ги придружаваха към автобусите, които щяха да ги отведат по магистрала 64 до града, а оттам — в Олимпийското село, построено с големи разходи от правителството на Австралия, за да ги приюти. От стаите си можеха да видят внушителния стадион наблизо и атлетите гледаха и се чудеха дали ще могат да постигнат личната си слава тук.

 

 

— Е, полковник, какво смятате?

— Адски голям стадион, това е факт — отвърна полковник в оставка Уилсън Джиъринг от Химическия корпус на Армията на САЩ. — Но тук явно е голяма жега през лятото, момко.

— О, това е пак оная работа с Ел Ниньо. Океанските течения от Южна Америка пак са се променили и с това са свързани необичайно високите температури тук. Ще бъде около тридесет и пет — деветдесет по вашему — през цялата Олимпиада.

— Ами, надяваме се, че тази оросяваща система ще подейства. Иначе ще имаме много топлинни удари, момко.

— Действа тя — увери го австралийското ченге. — Напълно е изпитана.

— Мога ли сега да я прегледам? Бил Хенриксен иска да видя дали не би могла да се използва като система за разпространение на химически агенти.

— Определено. Насам. — Озоваха се там след пет минути. Тръбопроводната мрежа за подаване на водата беше съсредоточена в едно заключено помещение. Ченгето имаше ключ и вкара полковника вътре.

— Значи хлорирате водата? — попита полковникът полуизненадано. — Та нали е от водопроводната система на Сидни?

— Да, но не искаме да пръскаме никакви възможни микроби.

— Разбира се — съгласи се полковник Джиъринг, докато оглеждаше пластмасовия хлорен контейнер на тръбата за разпръскване под същинските тръби. Водата се филтрираше, преди да се изпрати към пръскащите дюзи, монтирани във всички коридори и рампи на огромната чаша на самия стадион. Системата щеше да се налага да бъде промивана с нехлорирана вода, преди да задейства самото разпръскване, но това ставаше лесно, а фалшивият хлорен контейнер в хотелската му стая беше абсолютен близнак на този тук. Съдържанието му дори приличаше на хлор, или почти, макар че нанокапсулите, от които беше съставено, всъщност съдържаха нещо, наречено „Шива“. Самият Джиъринг беше работил като експерт по химическите оръжия през целия си живот — в Еджууд в Мериланд и в Дъгуей Прувинг Граунд в Юта… но, е, това тук нямаше да бъде истинска химическа война. Беше биовойна, науката-посестрима на това, което беше изучавал през своите над двадесет години в униформа. — Вратата охранява ли се?

— Не, но има алармена система и за няколко минути системата се задейства, както можете да се уверите. Алармата съобщава на командния пост, а тук имаме стабилна сила за реагиране.

— Колко стабилна?

— Двадесет членове на СВС плюс двадесет полицаи са тук непрекъснато, плюс още десет СВС, които обикалят на двойки около стадиона. Хората на пропуските са въоръжени с автоматични оръжия. Тези на патрула са с пистолети и радиостанции. Имаме също така резервна сила за реагиране на километър разстояние, с леки бронетранспортьори и тежки картечници, цял взвод. Освен това — пехотен батальон на двадесет километра оттук, с хеликоптери и друга поддръжка.

— Звучи добре — каза полковник Джиъринг. — Можете ли да ми дадете алармения код за това помещение?

Те дори не се поколебаха. В края на краищата той беше бивш кадрови армейски офицер, а сега беше старши представител на консултантската фирма по безопасността на Олимпийските игри.

— Едно-едно-три-три-шест-шест — продиктува му старшият полицай.

Джиъринг си го записа, след което набра цифрите на клавиатурата си, което включи и след това изключи алармената система. Можеше да смени хлорния контейнер много лесно. Системата беше конструирана за светкавично обслужване. Всичко това щеше да подейства съвършено, точно по модела, както го бяха замислили в Канзас, където той и хората му бяха тренирали няколко дни. Бяха свели времето за подмяна до четиринадесет секунди. Всичко под двадесет секунди означаваше, че никой няма да забележи нищо подменено на системата за охлаждане, тъй като остатъчното налягане щеше да поддържа системата за оросяване.

За първи път Джиъринг видя мястото, където щеше да го направи реално, и това леко смрази кръвта му. Да го планираш беше едно. Да видиш къде ще стане наистина — съвсем друго. Тук беше мястото. Тук те щяха да причинят началото на глобална епидемия, която щеше да отнеме живота на безброй хора и в края на краищата щеше да остави живи само избраните. Това щеше да спаси планетата… цената беше гадна, разбира се, но той се беше посветил на тази мисия от години. Беше видял с очите си на какво е способен човекът, за да навреди на други същества. Беше още млад лейтенант в изпитателния полигон Дъгуей Прувинг Граундс, когато се получи добре огласеният в пресата инцидент с Джи Би, устойчив нервнопаразилиращ агент, разпространил се твърде много и избил неколкостотин овце — невроинтоксикацията не е приятна смърт дори за овцете. Новинарските медии обаче изобщо не си направиха труда да споменат за дивеча, който беше изгинал от подобна отвратителна смърт, всичко — от насекомите до антилопите. Беше го потресло това, че собствената му организация, армията на САЩ, можеше да допусне толкова голяма грешка и да причини толкова болка. А нещата, които бе научил по-късно, бяха още по-лоши. Бинарните агенти, по които беше работил с години — в усилието да бъдат създадени „безопасни“ отрови за използване на бойното поле… налудничавото във всичко това беше, че всичко бе започнало с изследвания на противонасекомни препарати в Германия през 20-те и 30-те години. Повечето химикали, използвани за избиване на насекоми, се бяха оказали нервнопаралитични агенти, които унищожаваха рудиментарните нервни системи на мравките и пчелите, но германските химици се бяха натъкнали и на някои от най-смъртоносните химически компоненти на света. Твърде голяма част от кариерата на Джиъринг беше посветена на оценката на информация за евентуални заводи за химическо оръжие в държави, за които се вярваше, че не разполагат с подобни неща.

Но проблемът при химическите оръжия беше в трудността да бъдат разпространени равномерно на бойното поле, така че да засегнат ефикасно вражеските войници. Това, че същите тези химикали щяха да пътуват на големи пространства и да убият невинни граждани, беше мръсната тайна, която военните организации и правителствата, които ги управляваха, винаги бяха крили. А те дори не бяха и помисляли за дивия живот, който също щеше да бъде унищожен в огромни количества — и още по-лошо, за генетичните щети, които тези агенти причиняваха, защото минималните дози нервен газ, много под необходимата за смърт доза, поразяваха самата ДНК на жертвата, причинявайки мутации, които щяха да продължат поколения. Джиъринг беше прекарал години в изучаването на тези неща и предполагаше, че тъкмо това го беше направило чувствителен към отнемането на живот.

Това сега не беше същото. Той нямаше да разпространява органофосфатни химически отрови, а по-скоро малки вирусни частици. А хората, които щяха да преминават през охладителната оросяваща система в проходите и по рампите на стадиона, щяха да ги вдишат, телесната им химия щеше да счупи нанокапсулите, пускайки пръчиците на „Шива“ да се задействат… бавно, разбира се… и после щяха да се върнат у дома, за да разпространят „Шива“ още повече, и четири или шест седмици след финала на Олимпийските игри епидемията щеше да избухне по целия свят и щеше да настъпи повсеместна паника. Корпорация „Хоризонт“ щеше да обяви, че разполага с експерименталния вариант на Ваксина А, която действа при животни и примати — и която е безопасна за приложение при хората — готова за масово производство, и тя щеше да се произведе в масови количества и да се разпространи по целия свят, и след още четири до шест седмици инжектираните щяха също да развият симптомите на „Шива“, и така, с мъничко късмет, светът щеше да бъде обезлюден до част от процента на сегашното си население. Щяха да избухнат безредици, при които щяха да бъдат избити мнозина от хората, благословени от Природата с високоефективни имунни системи, и след още някакви си два месеца щяха да останат съвсем малко хора, добре организирани и добре екипирани, в безопасност в Канзас и в Бразилия, и след още някаква си половин година те щяха да станат наследници на един свят, възвръщащ се към естественото си състояние. Нямаше да е като в Дъгуей — една безцелна авария. Щеше да бъде съзнателен акт от страна на човек, който през целия си професионален живот беше осъждал масовото убийство, но който в края на краищата беше помагал за убийството на невинни същества… Той се обърна и изгледа домакина си.

— Какви са дългосрочните прогнози за времето?

— Сухо и горещо. Надявам се, че спортистите са в добра форма. Ще им потрябва.

— Е, тази ваша оросяваща система е чудо — отбеляза Джиъринг. — Дано само не се доберат до нея някои неподходящи хора. С ваше разрешение, бих искал моите хора да хвърлят по едно око на това нещо.

— Идеално — съгласи се старшият полицай.

Този американец наистина се беше вманиачил по тази оросителна система, но той все пак беше бивш офицер по газовете и това може би обясняваше нещата.

 

 

Вечерта Попов не беше спуснал щорите, затова зората го събуди рязко. Той отвори очи и примигна болезнено, когато изгряващото слънце се надигна над полетата на Канзас. В медицинското шкафче в банята, както установи, имаше тиленол и аспирин, в кухнята имаше кафе на зърна за кафемашината, но нищо полезно в хладилника. Затова той си взе душ, направи си кафе, след което излезе от стаята си, за да потърси храна. Намери една кафетерия, при това голяма, но почти без никакви клиенти, макар че около масите се мяркаха хора, и той отиде да си вземе закуска и седна сам, оглеждайки другите в просторното помещение. Главно хора на тридесет–четиридесет годишна възраст, прецени той с професионалното си око, някои бяха облечени с лабораторни мантии.

— Господин Попов? — каза нечий глас и Попов се обърна.

— Да?

— Аз съм Дейв Доусън, шеф на охраната тук. Трябва да ви дам това да си го сложите — той извади бяла пластмасова табелка, която Попов трябваше да закачи на ризата си — и да ви разведа днес наоколо. Добре дошли в Канзас.

— Благодаря. — Попов закачи табелката. На нея дори имаше снимката му.

— Би трябвало да я носите винаги, за да знаят хората тук, че не сте външен — подхвърли му Доусън.

— Да, разбирам. — Значи това място се контролираше с пропуски и си имаше началник на охраната. Колко интересно.

— Как беше полетът снощи?

— Приятен и без произшествия — отвърна Попов, отпивайки от второто си кафе за тази сутрин. — Е, и какво е това място?

— Ами, „Хоризонт“ го построи за изследователски център. Вие знаете с какво се занимава компанията, нали?

— Да — кимна Попов. — Лекарства и биологични изследвания, световен лидер.

— Е, това е поредният комплекс за изследвания и развитие за тяхната работа. Завършиха го съвсем наскоро. В момента водим хора тук. Скоро ще се превърне в главния комплекс на компанията.

— Но защо тук, сред нищото? — попита Попов, оглеждайки предимно празната кафетерия.

— Е, най-напред това място е с централно разположение. Можеш да стигнеш до всяка точка на страната за по-малко от три часа. И няма никой наоколо, който да ни притеснява. Освен това комплексът е добре защитен. „Хоризонт“ върши много неща, които изискват защита, нали разбирате.

— Промишлен шпионаж?

Доусън кимна.

— Точно така. От това се опасяваме.

— Ще мога ли да поразгледам, да видя околностите и прочие?

— Лично ще ви разведа с колата. Господин Хенриксен ми каза да ви окажа пълно гостоприемство в комплекса. Най-напред довършете закуската си. Аз имам да свърша няколко други неща. Ще се върна след петнайсетина минути.

— Добре, благодаря ви — каза Попов и го изгледа, докато излизаше от помещението.

Това място притежаваше странни белези, почти като някакъв секретен държавен институт… като руски секретен комплекс, помисли си Попов. Като че ли му липсваше одухотвореност, характер, човешко измерение, което можеш да разпознаеш. Дори КГБ щеше да окачи на такова място огромен портрет на Ленин на някоя от огромните бели и голи стени, за да придаде на мястото поне някакво човешко измерение. Една от стените беше с цветни прозорци, през които можеха да се видят като че ли засети с жито нивя и някакво шосе, но нищо повече. Почти приличаше на кораб сред открито море. Никога не беше виждал нищо подобно. Бившият офицер от КГБ се зае със закуската си. Инстинктите му вече бяха нащрек и той се надяваше да разбере колкото се може повече и колкото може по-бързо.

 

 

— Доминго, искам да поемеш това — каза Джон.

— Пътят е много дълъг, Джон, а аз току-що станах татко — възрази Чавес.

— Съжалявам, момко, но Ковингтън е извън строя. Също и Чин. Ще изпратя теб с още четирима души. Работата е лесна, Динг. Австралийците си знаят работата, но ни помолиха само да прескочим и да огледаме — а причината е, че ти се справи експертно със задачите си досега.

— Кога тръгвам?

— Днес, със 747 от „Хийтроу“. — Кларк му връчи плика с билетите.

— Страхотно — изръмжа Чавес.

— Ей, радвай се, че поне беше тук при раждането, татенце.

— Да бе! Ами ако нещо се появи, докато ни няма? — изпробва Чавес един последен малък аргумент.

— Все ще можем да сглобим един екип, но смяташ ли, че някой ще се осмели скоро да ни дръпне за опашката? След като пъхнахме в торбата тези отрепки от ИРА? Аз не мисля — заключи Кларк.

— Какво става с оня руснак, Серов?

— ФБР са по това, опитват се да го спипат в Ню Йорк. Назначили са цяла тайфа агенти по случая.

 

 

Един от тях беше Том Съливан. В момента той се намираше в пощенската станция. Пощенска кутия 1453 принадлежеше на загадъчния господин Серов. В кутията имаше доста поща и една сметка от „Виза“, но се оказа, че никой не беше я отварял поне от девет дни, доколкото можеше да се установи по датите върху клеймата на пликовете, и никой от служителите не заяви, че знае как изглежда притежателят на кутия 1453, макар един да сподели, че не си взимал пощата много често. Беше оставил някакъв уличен адрес, получавайки кутията, но се оказа, че е адресът на някаква италианска пекарна на няколко пресечки оттук, а телефонният номер беше измислен.

— Адски сигурно е, че този тип е „призрак“ — разсъди на глас Съливан, зачуден защо с този случай не беше се заловила групата за Чуждестранно контраразузнаване.

— На такова мирише — съгласи се Чатъм.

Задачата им тук вече бе приключила. Не разполагаха с никакво доказателство за престъпление от страна на обекта, а и нямаха толкова човешки ресурси, че да възложат на някой агент да наглежда периодично пощенската кутия.

 

 

Мерките за сигурност тук бяха добри, прецени Попов, докато го развеждаха в едно от военизираните на вид превозни средства, което Доусън беше нарекъл „Хъмър“. Първото условие при мерките за сигурност беше да разполагаш с дълбочинна отбрана. Такава тук имаше. Беше дълбока поне десет километра, още преди да прекосиш линията за частна собственост.

— Преди тук имаше няколко големи ферми, но „Хоризонт“ ги изкупи всички за няколко години и започна да строи изследователската лаборатория. Отне известно време, но вече е завършена.

— Все още отглеждате тук пшеница?

— Да, самият комплекс не използва толкова много от терена и се стараем да запазим вида на останалата част такъв, какъвто си беше. По дяволите, тук отглеждаме достатъчно жито за всички хора в лабораторията, имаме си дори елеватори и всичко останало, ей там. — Той посочи на север.

Попов обърна очи натам и забеляза в далечината някакви бетонни съоръжения. Беше забележително колко голяма е Америка, а тази нейна част изглеждаше толкова плоска, почти като руските степи. Земята имаше леки падини и възвишения, но само колкото да подчертаят липсата на истински хълмове. Хамърът продължи на север, по някое време прекоси железопътен коловоз, който очевидно водеше към големите силози — елеватори, така ли ги нарече Доусън? Елеватори? Защо пък тази дума?

Още по на север той едва различи пътен трафик, движещ се по далечната магистрала.

— Това е северната граница — обясни Доусън, след като пресякоха необработен терен.

— Това там какво е?

— О, това са нашите малки рогати антилопи. — Доусън леко завъртя кормилото, за да се приближат.

Хамърът заподскача по тревистата земя.

— Красиви животни.

— Такива са, и са много бързи. Всъщност не са истински антилопи, генетично са по-близки до козата. Тези сладурани могат да тичат със скорост над шейсет километра в час и да издържат почти цял час на такова бягане. Освен това имат много остро зрение.

— Трудни са за лов, предполагам. Вие тук ловувате ли?

— Някои го правят, но аз — не. Аз съм веганец.

— Какво?

— Вегетарианец. Не ям месо или други животински продукти — отвърна някак с гордост Доусън. Дори коланът му беше изработен от брезент, а не от кожа.

— Какво означава това, Дейвид? — попита го Попов.

Никога не беше се натъквал на подобен екземпляр.

— О, просто избор, който сам направих. Не одобрявам убиването на животни за храна или по някаква друга причина. Не всички са съгласни с мен, дори и тук, в Проекта, но аз не съм единственият, който мисли по този начин. Природата трябва да се уважава, а не да се експлоатира.

— Аха, значи не купуваш на жена си кожени палта — каза с усмивка Попов. Беше чувал за съществуването на подобни фанатици.

— Едва ли бих го направил! — засмя се Доусън.

— Аз никога не съм ловувал — каза след това Попов, чудейки се каква ли реакция ще последва. — Никога не съм го смятал за разумно, а в Русия почти унищожиха повечето диви животни.

— Разбирам те. Това е много тъжно, но един ден те ще се върнат — обяви Доусън.

— Как, при толкова много ловци на държавна служба, чиято работа е да ги избиват? — Тази институция не беше премахната дори след свалянето на комунистическото управление.

Лицето на Доусън придоби загадъчен израз, какъвто Попов беше виждал неведнъж в средите на КГБ. Този човек знаеше нещо, което не желаеше да сподели в момента, макар да знаеше, че е важно.

— О, има начини, приятелю. Има начини.

Разходката отне час и половина и Попов беше много впечатлен от размерите на комплекса. Пътят за достъп до основното здание на комплекса наистина беше самолетна писта, забеляза той, с електронно оборудване за насочване на самолети и пътна светлинна сигнализация, която да предупреждава автомобилите да се изтеглят. Той попита Доусън за това.

— Да, то си е очевидно, нали? Човек не може да докара и изкара оттук едно „Джи“ току-така. Казват, че тук могат да кацат истински граждански самолети, среден размер, но това още не съм го виждал.

— Доктор Брайтлинг трябва да е похарчил доста пари за построяването на всичко това.

— Вярно е — съгласи се Доусън. — Но си струва, повярвай ми. — Той подкара по магистралата-писта до сградата на лабораторията и спря. — Ела с мен.

Попов го последва, без да пита защо. Никога не си беше давал сметка колко могъща може да е една голяма американска корпорация. Това тук можеше и трябваше да е по-скоро правителствен институт, с цялата прилежаща земя и огромния комплекс постройки. Хотелската сграда, в която бе прекарал нощта, сигурно можеше да приюти хиляди хора — но защо е трябвало да строят такова нещо тук? Да не би Брайтлинг да се канеше да премести тук цялата си корпорация, с всичките й служители? Толкова далече от големите градове, летища, от всички неща, които предлага цивилизацията. Защо тук? Освен, разбира се, заради сигурността. Освен това комплексът се намираше далече от всякакви полицейски агенции, от новинарски медии и от репортери. За целите на сигурността това съоръжение спокойно можеше да се намира и на Луната.

Лабораторната сграда също беше по-голяма от необходимото, прецени Попов, но за разлика от останалите, изглежда, в момента функционираше. Вътре имаше пропуск и портиер. Двамата мъже продължиха необезпокоявани до асансьорите, после на четвъртия етаж и право в един кабинет.

— Здрасти, докторе — каза Доусън. — Това е Дмитрий. Доктор Брайтлинг го изпрати снощи при нас. Той ще поостане тук — добави шефът на охраната.

— Получих факса. — Лекарят стана и протегна ръка на Попов. — Здравейте. Аз съм Джон Килгор. Моля, последвайте ме.

Двамата минаха през една странична врата и се озоваха в стая за прегледи, докато Доусън остана да ги чака отвън. Килгор каза на Попов да се съблече до кръста и се залови да му прави медицински преглед, като провери кръвното му налягане, провери очите, ушите и нервните му рефлекси, опипа корема му, за да се увери, че черният му дроб не е увреден, и най-накрая му взе четири кръвни проби за по-нататъшно изследване. Попов се подчини на всичко това, леко озадачен от цялата процедура и малко свенлив пред лекаря, както става с повечето хора по време на преглед. Най-сетне Килгор извади едно шишенце от шкафа с медикаменти и заби приготвената спринцовка в него.

— Това какво е? — попита Дмитрий Аркадиевич.

— Просто имунна инжекция — обясни Килгор, оставяйки шишенцето на масата.

Попов го вдигна и погледна етикетчето. На него пишеше само: „Б-2100 11-21-00“, и нищо повече. После, когато иглата се забоде в ръката му, присви очи. Никога не си беше падал по инжекциите.

— Готово — каза Килгор. — Утре ще ви информирам за кръвната картина.

След като свърши това, той посочи на пациента закачалката с дрехите му. Колко жалко, помисли си Килгор, че пациентът не можеше да бъде признателен, че спасяват живота му.

 

 

— Той би могъл просто да не съществува — каза специален агент Съливан на шефа си. — Може би някой идва да проверява пощата му, но не и в последните девет–десет дни.

— Какво можем да направим по въпроса?

— Ако искате, можем да монтираме камера и сензори за движение вътре в кутията, както правят момчетата от ЧКР^[1] за покриване на уязвими точки. Това можем, но струва пари и човешки ресурси, за да държим на дежурство един-двама агенти в случай, че алармата се задейства. Толкова ли е важен този случай?

— Да. вече е важен — каза на подчинения си главният помощник-специален агент на полевия отдел в Ню Йорк. — Започна го лично Гъс Вернер и той лично наглежда хода на разследването. Така че поговори с момчетата от ЧКР и ги помоли да ви помогнат с наблюдението на тази пощенска кутия.

Съливан кимна, прикривайки изненадата си.

— Окей, за това няма проблем.

— По-нататък. Как върви делото Банистър?

— В момента не сме стигнали до нищо. Най-близкото до попадение, което имаме досега, е вторият ни разговор е този Кърк Маклийн. Държеше се малко изнервено. Може би въпрос на нерви, или пък нещо друго… нищо нямаме срещу него във връзка с липсващата жертва, освен че са пили заедно и са си говорели в онзи бар. Направихме му фоново проучване. Нищо особено за докладване. Изкарва добри пари от корпорация „Хоризонт“ — по професия е биохимик, завършил е университета в Делауеър, магистърска степен, работа върху докторат в Кълъмбия. Членува в някои групи за запазване на околната среда, в това число „Земята първо“ и клуб „Сиера“, получава списанията им. Главното му хоби е планинарството. Има банкова сметка, плаща си таксите редовно. Съседите му казват, че е тих и затворен, няма близки приятели в сградата. Не е известно да има приятелки. Твърди, че познава Мери Банистър бегло, завел я веднъж до дома й, без сексуална връзка, и толкова, така казва.

— Нещо друго? — попита ГПСА.

— Листовките, разпространени от НИПО, досега не са довели до никакво развитие. Не бих казал, че храня големи надежди.

— Какво ще правиш по-нататък тогава?

Съливан сви рамене.

— След няколко дни ще отидем пак при Маклийн да поговорим с него. Както казах, изглеждаше малко шашнат, но недостатъчно, за да се оправдае пълното му следене.

— Говорих по случая с лейтенант д’Алесандро. Той смята, че в тази част на града може да действа сериен убиец.

— Може би. Има още едно изчезнало момиче, Ан Претлоу, но и по този случай нищо не се разплита. Няма за какво да се заловим. Все едно, ще продължим да търсим — обеща Съливан. — Ако се е развихрил някой такъв, рано или късно ще направи грешка. — Но докато направеше, можеше да изчезнат още няколко млади жени, а обединените сили на НИПО и ФБР не можеха да направят кой знае какво, за да го спрат. — Досега не бях работил по такъв случай.

— Аз съм — отвърна ГПСА. — Убиецът от Грийн Ривър в Сиатъл. Хвърлихме по него един тон ресурси, но така и не можахме да хванем тая отрепка, а после убийствата изведнъж спряха. Кой знае дали не са го спипали за взлом или обир на някой магазин за алкохол и сега може би си седи примерно в някой затвор в щата Вашингтон и чака да му изтече присъдата, за да направи още няколко удара. Вече имаме много добро описание как бачка мозъкът му, но не знаем на чий мозък съответства това описание. От такива случаи наистина може да ти пламне главата.

 

 

По същото време Кърк Маклийн обядваше в едно от стотиците заведения за деликатеси в Ню Йорк: похапваше салата с яйца и пиеше сода с крем.

— И какво? — попита го Хенриксен.

— Такова, че пак се върнаха да говорят с мен и непрестанно ми задаваха същите шибани въпроси, като че очакваха да си сменя версията.

— Ти смени ли я? — попита бившият агент на ФБР.

— Не, има само една версия, която мога да им кажа, и това е версията, която си подготвих предварително. Ти откъде знаеше, че могат така да се доберат до мен? — попита Маклийн.

— Някога работех във ФБР. Работил съм по следователски дела и знам как действа Бюрото. Можеш много лесно да ги подцениш, а после се появяват — не, после ти се появяваш в кръгозора им и те започват да оглеждат, и в общи линии не престават да оглеждат, докато не намерят нещо — каза Хенриксен, за да подсили тревогата у това момче.

— Добре де, и къде са те сега? — попита Маклийн. — Момичетата, имам предвид.

— Не е необходимо да знаеш, Кърк. Запомни това. Не е необходимо да знаеш.

— Окей. — Маклийн кимна примирено. — Сега какво?

— Ще дойдат да се видят с теб отново. Вероятно в момента ти правят фоново проучване и…

— Това какво значи?

— Говорят със съседите ти, с колеги, проверяват историята на кредитната ти сметка, колата ти, дали си купувал билети донякъде, някакви криминални обвинения, оглеждат се за всичко, което би могло да те уличи — обясни Хенриксен.

— Нищо такова не могат да намерят за мен.

— Знам.

Самият Хенриксен му беше извършил подобна проверка. Нямаше никакъв смисъл да привлечеш някой с криминално минало да нарушава закона в името на Проекта. Единствената черна точка срещу него беше членството му в „Земята първо“: тази организация беше смятана от Бюрото почти за терористична — е, да речем, екстремистка. Но единственото общо, което имаше Маклийн с тази тайфа, беше, че получаваше месечните им бюлетини. Имаха много добри идеи и в Проекта бяха обсъждали дали да не инжектират неколцина от тях с Ваксина Б, но имаха и прекалено много членове, чиито представи за защита на планетата се ограничаваха до това да се набиват пирони в дърветата, за да се чупят дърворезачките. Подобна „природозащитна“ дейност само осакатяваше работниците в дървообработващите фабрики и вдигаше гнева на невежото общество, вместо да го научи на нещо полезно. Това беше проблемът с терористите, Хенриксен го беше разбрал преди години. Техните действия не съответстваха на техните стремежи. За да се постигнеше това, трябваше да се живее в икономическа екоструктура, а те просто не можеха да се състезават на това полесражение. Идеологията никога не е достатъчна. Освен нея на човек му трябва ум и приспособимост. За да бъдеш един от избраните, трябва да си ценен. Кърк Маклийн не беше чак толкова ценен, но все пак беше член на екипа. А сега беше обезпокоен от вниманието, проявявано към него от страна на ФБР. Единственото, което трябваше направи, беше да се придържа твърдо към първоначалната си версия. Но беше доста поразтърсен и това означаваше, че не може да му се има доверие. Следователно трябваше да направят нещо по въпроса.

— Опаковай си багажа. Ще те преместим още тази нощ в Проекта. — Какво пък толкова, по дяволите, все едно щеше да започне скоро. Много скоро.

— Добре — отвърна Маклийн, довършвайки салатата си с яйца.

Хенриксен беше месоядец, забеляза той. Не беше „веганец“. Е, може би ще стане един ден.

 

 

Най-после по голите стени започнаха да се появяват произведения на изкуството. „Значи — помисли си Попов — комплексът не е съвсем бездуховен.“ Бяха все сюжети, свързани с природата — планини, гори и животни. Някои от картините бяха доста добри, но повечето бяха посредствени, от сорта на тези, които човек може да види из евтините мотели. Колко странно, че при толкова пари, похарчени за този чудовищен научен комплекс сред такава пустош, тези произведения на живописта бяха така второстепенни. Какво пък, вкусът си е вкус, а Брайтлинг беше технократ и несъмнено необразован в по-фините аспекти на живота. В древни времена той сигурно щеше да бъде друид, помисли си Дмитрий, брадат мъж в дълга бяла роба, който се прекланя пред дървета и животни и принася в жертва невинни девици на каменни олтари в чест на своята езическа вяра. Имаше по-приятни неща, които можеха да се правят с девиците. У този човек съществуваше толкова странна смесица от старо и ново — както и в цялата му компания. Директорът на сигурността беше „веганец“, който никога не ядял месо? Що за дивотии! Корпорация „Хоризонт“ беше световен лидер в няколко жизненоважни нови области на технологиите, но хората, които работеха в нея, бяха ненормалници със странни и примитивни възгледи. Допускаше, че това са някакви присъщи на американците увлечения. Толкова голяма страна, в която гениалното съжителстваше с лудостта. Брайтлинг беше гений, но беше наел Попов, за да подклажда терористични инциденти…

…и после беше докарал Попов тук. Дмитрий Аркадиевич се замисли над това, докато предъвкваше късния си обяд. Но защо тук? Какво му беше толкова специалното на това място?

Сега вече можеше да разбере защо Брайтлинг толкова леко се беше съгласил за сумата, преведена за терористите. Корпорация „Хоризонт“ беше похарчила повече пари за настилката на само един от пътищата за достъп до този комплекс, отколкото всичките пари, които Попов беше изгребал от касите й, за да ги прехвърли на своите сметки. Но това място все пак беше важно. Човек можеше да го долови във всяка подробност, чак до плъзгащите се врати, затварящи се херметично, за да пазят въздуха вътре, които извикваха в него представата за космически кораб. Нито един долар не беше пожален, за да се направи това място съвършено. Но съвършено за какво?

Попов поклати глава и отпи от чая си. Качеството на храната тук беше чудесно. Качеството на всичко беше чудесно, ако се изключеше абсурдът с безвкусните пейзажи. Следователно тук не бе допусната никаква грешка. Брайтлинг не беше от хората, които могат да правят компромиси с каквото и да било, нали? Следователно, прецени Дмитрий Аркадиевич, всичко тук беше преднамерено и всичко се наместваше в някаква цялостна схема, от която той трябваше да може да различи предназначението на тази конструкция и намеренията на човека, който я беше издигнал. Днес той беше позволил да го разходят из околностите… и да му направят медицински преглед? За какво беше всичко това, по дяволите? Докторът му беше ударил инжекция. „Имунна“, беше казал. Но за какво? Срещу какво?

Извън този олтар на технологията беше само земеделска земя, а извън нея — диви животни, пред които водачът му през деня, изглежда, се прекланяше.

„Друиди“ — помисли си той. По времето, когато работеше в Англия, беше отделил време да прочете книги и да научи повече за културата на англичаните, беше се правил на турист, дори беше пътувал до Стоунхендж и други места с надеждата, че ще разбере хората по-добре. В края на краищата обаче се беше убедил, че историята си е история и колкото и да е интересна, не изглеждаше по-логична в Англия, отколкото в Съветския съюз — където историята се изразяваше предимно в лъжи, съставени така, че да прилягат на идеологическите щампи на марксизма-ленинизма.

Друидите бяха вярвали, че боговете живеят в дърветата и скалите, и им бяха принасяли човешки жертви. Но в края на краищата всичко се е свеждало до властта — земната власт. И както членовете на Комунистическата партия на Съветския съюз, друидското жречество вероятно е вярвало в това, което е казвало и което му е осигурявало властта, защото… защото е трябвало да вярват. Било е източник на тяхната власт и следователно е трябвало да му вярват.

Но тези хора тук не бяха диваци, нали? Бяха предимно учени, някои от които — световни експерти в своите области. Корпорация „Хоризонт“ представляваше една брилянтна колекция от гении, нали? Как иначе Брайтлинг щеше да натрупа толкова пари?

Попов се намръщи и събра чиниите си върху таблата, за да я отнесе на мястото за мръсни съдове. Колко странно му приличаше това на столовата на КГБ на площад „Дзержински“ 2. Добра храна и анонимност. Какво, по дяволите, беше станало в живота му през последните няколко месеца? Как можеше разумни хора да не желаят да ядат месо? Какво им беше толкова специалното на сиво-кафявите антилопи, живеещи по границите на това имение? И онзи човек, той беше шеф на сигурността тук, следователно се ползваше с висше доверие. Някакъв шибан вегетарианец в една земя, която произвеждаше говеждо в количества, за които останалата част от света можеше само да мечтае.

И за какво беше тази инжекция? Имунизация? Но срещу какво? Защо изобщо го прегледаха? Колкото по-навътре навлизаше, колкото повече информация трупаше, толкова по-заплетена се оказваше загадката.

Но за каквото и да ставаше дума, то влизаше в обхвата на инвестициите, които Брайтлинг и неговата компания бяха вложили — а тези инвестиции бяха огромни! И за каквото и да ставаше дума, то не се свеждаше до причиняването на смъртта на неизвестни и определено неважни за Джон Брайтлинг хора. Но в каква възможна схема можеше да се побере всичко това?

Попов отново трябваше да си признае, че нищо не му е ясно. Ако беше докладвал за това свое приключение на своите началници в КГБ, сигурно щяха да си помислят, че е малко мръднал, но въпреки това щяха да му наредят да продължи разследването по случая, докато не стигне до някакво заключение, което да им представи, и тъй като беше обучаван в КГБ, той не можеше да престане да изследва фактите, тъй както не можеше да спре да диша.

 

 

Добре поне че местата в първа класа бяха удобни. Полетът щеше да бъде дълъг — може би най-дългият възможен полет, тъй като крайната му точка беше на 17500 километра, докато цялата обиколка на планетата е 38500. Полет 9 на „Бритиш Еъруейз“ щеше да започне в 10:15 вечерта, да продължи единадесет часа и четиридесет и пет минути до Банкок, да престои там час и половина, и после още осем часа и петдесет минути до Сидни, по което време, помисли си Динг, той вече щеше да е готов да извади пистолета си и да застреля целия екипаж. Всичко това, плюс жена му и сина му, отделени от него само защото шибаните австралийци искали да ги държи за ръчичка по време на сборището на пистата. Щеше да пристигне там в 5:30 заранта — с разлика дни — и биологичният му часовник щеше да е по-разбъркан от яйцата, които беше ял на закуска. Но, така или иначе, нищо не можеше да направи по въпроса, добре поне, че БЕ беше забранила пушенето по време на техните полети — пушачите сигурно щяха да се побъркат, но това не беше негов проблем. Имаше четири книги и шест списания, с които да убие времето, плюс личен телеекран за филми, и той реши да се възползва максимално от тях. Стюардесите затвориха вратите, двигателите забръмчаха и капитанът заговори по интеркома, за да ги поздрави с добре дошли в техния дом за следващото денонощие — или две денонощия, зависи от гледната точка.