Том Кланси
Дъга Шест (14)

13. Забавления

Попов продължаваше да се мъчи да разбере нещо повече за своя работодател, но не намираше нищо. Данните в библиотеката на Ню Йорк Сити и в Интернет бяха истинска лавина от информация, но в нея нямаше нищо, което да предлага и най-малкото обяснение защо въпросният човек е наел бивш офицер от КГБ да изравя терористи и да ги пуска срещу целия свят. Беше все едно някое дете да замисли убийството на любимия си родител. Но не моралният аспект на явлението го тревожеше — в разузнавателните операции няма много място за морал. Като възпитаник на академията на КГБ край Москва, той не можеше да стигне по-далече от това, което бяха набивали в главата му, а именно, че Държавата винаги е права. „Понякога може да получите заповеди, които могат да ви притеснят лично — им беше казал веднъж полковник Романов. — Такива неща се случват, по причини, които вие можете да разбирате, или не, но които винаги са справедливи. Вие имате право да поставяте нещо под съмнение по тактически причини — и как ще изпълните задачата като полеви офицер е изцяло ваша работа. Но да откажете изпълнение на задача е предателство.“ И точка. Нито Попов, нито неговите съвипускници си бяха правили бележки по темата. Ясно беше, че заповедите са си заповеди. Следователно, щом беше приел службата, Попов трябваше да изпълнява възлаганите му задачи…

…но като служещ на Съветския съюз, той винаги беше знаел коя е крайната цел, а именно — да събира за своята страна жизненоважна информация, тъй като неговата страна или се нуждаеше от информацията заради самата себе си, или за да подпомогне други, чиито действия щяха да бъдат от истинска полза за неговата страна. Дори работата му с Илич Рамирес Санчес преди време носеше някаква тайнствена полза на държавата му. Но сега, разбира се, той разсъждаваше по друг начин. Терористите бяха като бесни кучета или вълци, които човек пуска в нечия градина, за да предизвика бъркотия, и, да, може би от стратегическа гледна точка това беше полезно — или поне така бяха смятали неговите началници в една държава, която вече беше мъртва и изчезнала. И колкото и да беше добър някога КГБ — той все още смяташе, че това беше най-добрата шпионска организация, съществувала някога на света — в края на краищата тя се бе оказала пълен провал. Партията, за която Комитетът за държавна сигурност някога беше щит и меч, вече не съществуваше. Мечът не беше успял да съсече враговете на Партията, а щитът не можа да я защити от всевъзможните оръжия на Запада. В такъв случай дали наистина неговите началници бяха знаели какво трябва да се прави?

„Вероятно не“ — призна си Попов, и поради това може би всяка операция, която му бе възлагана, в по-голяма или по-малка степен бе представлявала глупава грешка. Осъзнаването на това можеше да се окаже горчиво, само че неговото обучение и опит се изплащаха щедро, да не говорим за двете куфарчета банкноти, които беше успял да свие — но за какво! За да изкарва на открито терористи, които да бъдат избивани от европейските полицейски сили? Точно толкова лесно, макар и не толкова доходно, той можеше просто да ги посочи на полицията и да остави да ги арестуват, да ги съдят и да ги затворят, като престъпни утайки, каквито всъщност си бяха, което в края на краищата щеше да е много по-удовлетворително. Тигър в клетка, крачещ напред-назад зад решетките и чакащ дневната си порция от пет килограма конско, беше нещо много по-забавно от някой, напъхан в музей и също толкова безполезен. Той самият беше нещо като изкупителна жертва, помисли си Дмитрий Аркадиевич, но за чия касапница?

Парите бяха добри. Още няколко задачи като първите две и той щеше да си вземе парите и фалшивите си документи и да се скрие от лицето на земята. Можеше да си лежи на някой плаж, да си пие вкусни напитки и да гледа хубави момичета в оскъдни бански костюми, или… какво? Попов не беше наясно какво точно оттегляне от активна дейност би му допаднало, но беше сигурен, че все ще намери нещо. Може би щеше да използва таланта си, за да търгува с акции — и с връзки, като истински капиталист — и по този начин да забогатее още повече. Но не, той все още не беше достатъчно подготвен за такъв живот, и докато се подготвеше, фактът, че характерът на неговата задача не му е ясен, го тревожеше. След като не му беше ясно, не можеше да прецени опасностите, които застрашаваха него самия. Но въпреки цялата си умелост, опит и професионална подготовка, той не можеше да проумее защо неговият работодател иска да пусне тигрите от клетките им — нали отвън ги очакваха ловците. Колко жалко, че не можеше просто да попита. Отговорът можеше дори да се окаже забавен.

 

 

Регистрацията в хотела се извършваше с механична прецизност. Бюрото на рецепцията беше огромно, отрупано с компютри, които регистрираха гостите колкото се може по-бързо, за да могат те да си харчат парите в парка. Хуан получи пластмасовата картичка с ключа си и кимна благодарно на симпатичната служителка, после нарами чантите си и се запъти към стаята си, благодарен, че тук няма метални детектори. Коридорът беше къс, а асансьорите необичайно широки, за да прибират и хора в инвалидни колички. След две минути беше в стаята си и разопаковаше багажа. Тъкмо когато привърши, на вратата се почука.

— Бонжур. — Беше Рене. Французинът влезе, седна на леглото и се протегна. — Готов ли си, приятелю? — попита той на испански.

— Си — отвърна баскът.

Не приличаше много на испанец. Косата му беше русоляво-червеникава, чертите на лицето му — мъжествени, а брадата му беше изрядно подрязана. Никога досега не бе арестуван от испанската полиция и беше интелигентен и предпазлив, но дълбоко предан на делото. Имаше два бомбени атентата в коли и едно убийство. Това, знаеше Рене, щеше да е най-смелата мисия за Хуан, но той изглеждаше достатъчно готов, съсредоточен, може би малко напрегнат, но натегнат като пружина и готов да изиграе ролята си. Рене също беше вършил подобни неща, главно убийства на оживени улици — приближаваше се до целта, стреляше с пистолета със заглушител и просто отминаваше с обичайна походка, което беше най-добрият начин да се оттеглиш, тъй като почти никога не можеха да те идентифицират — хората никога не виждат пистолета и още по-рядко забелязват някой човек, крачещ невъзмутимо по Шан-з-Елизе. След което ти остава само да се преоблечеш и да включиш телевизора, за да видиш как отразяват свършеното от теб. Аксион Директ до голяма степен, макар и не напълно, беше разбита от френската полиция. Прибраните на топло бяха останали верни на другарите си и нито бяха посочили, нито бяха предали някой въпреки натиска и обещанията на униформените си сънародници — и може би някои от тях щяха да бъдат освободени в резултат на тази акция, въпреки че главната цел беше да освободят другаря Карлос. Нямаше да е лесно да го измъкнат от „Льо Санте“. Рене погледна към спирката на влака и видя децата и родителите им. Да, имаше някои неща, които никое правителство, колкото и брутално да беше, не можеше да пренебрегне.

На две пресечки от него Жан-Пол гледаше същия пейзаж и разсъждаваше по същия начин. Той самият никога не се беше женил и никога не бе имал истинска любовна връзка. Сега, на четиридесет и три години, той знаеше, че това е оставило празнота в живота и в характера му, анормалност, която се опитваше да запълни с политическа идеология, с убежденията си в някои принципи и с представата си за едно лъчезарно социалистическо бъдеще за своята страна, за Европа и за целия свят. Но една малка частица от съзнанието му му подсказваше, че мечтите му са чиста илюзия и че пред него е реалността — всъщност на три етажа под него и на сто метра западно: личицата на децата, чакащи да се качат на парното влакче до парка и… но подобни мисли бяха отклоняващи. Жан-Пол и приятелите му знаеха правотата на своята кауза и убеждения. Бяха ги обсъждали надълго и широко много години и бяха стигнали до извода, че техният път е правилният. Бяха споделяли огорчението си, че толкова малко хора го разбират — но някой ден те щяха да го разберат, някой ден щяха да видят пътя на справедливостта, която социализмът предлага на целия свят, щяха да разберат, че пътят към светлото бъдеще трябва да бъде начертан от революционния елит, който разбира смисъла и силата на историята… а те нямаше да допуснат грешките, които бяха направили руснаците, тези изостанали селяци в онази прекалено голяма и необразована страна. Така че сега той гледаше струпаните хора, чуваше парната свирка на локомотива и виждаше… вещи. Дори децата всъщност не бяха хора, а политически изявления, които други щяха да направят, хора като него, които разбираха устройството на света или поне начина, по който той трябваше да бъде устроен. И щеше да бъде устроен, обеща той на себе си. Един ден.

 

 

Майк Денис винаги обядваше навън — навик, който си беше създал във Флорида. Едно от нещата, които му харесваха в Световния парк, беше, че тук човек можеше да си пийне, в неговия случай — испанско червено, което сега отпиваше от пластмасова чашка, докато гледаше обикалящите наоколо хора и се оглеждаше за евентуални недостатъци. Не забелязваше такива — дори пешеходните алеи бяха направени след внимателно и задълбочено планиране и с помощта на компютърни симулации.

Това, което най-много привличаше хората тук, бяха увеселителните возила, затова алеите бяха замислени така, че да отвеждат посетителите до най-забележителните въртележки. По-скъпите наистина бяха много зрелищни. Собствените му хлапета обожаваха да се возят на тях, особено на „Пикиращия бомбардировач“, увиснал нависоко каботажен самолет, който можеше да накара дори боен пилот да избълва обяда си, а непосредствено до него се намираше „Машината на времето“, атракция с виртуална реалност, побираща за един седемминутен сеанс деветдесет и шест души — при повече продължителност, както показваха изпитанията, на някои от клиентите можеше да им призлее. Излизаш от нея, и ето че е време за сладолед или питие — и затова точно на изхода й имаше павилиончета, за да отговорят на тези желания. Малко по-надалече се намираше заведението „При Пепе“, великолепен ресторант, специализиран в каталонската кухня — не е редно да поставяш ресторанти твърде близо до возилата. Тези атракции не се допълваха особено, тъй като „Бомбардировачът“ не повишаваше непременно апетита. За замислянето и организирането на един такъв увеселителен парк се изискваше наука и изкуство, а Майк Денис беше един от хората, които се брояха на пръсти в целия свят, хората, които знаеха как се правят подобни неща, което обясняваше огромната му заплата и безмълвната усмивка, която сега се беше изписала на лицето му. Ако това беше работа, то тя бе най-приятната работа в света. Дори астронавтите, возещи се на космическата совалка, не можеха да изпитат подобно удовлетворение. Той трябваше да играе със своята играчка всеки ден, а те имаха право да летят само два пъти в годината.

След като приключи обяда си, Денис стана и тръгна към кабинета си на Страда Еспаня — главната улица, направена в испански стил. Беше поредният чудесен ден, времето бе ясно, температурата — двадесет и един градуса, въздухът — сух и свеж. Местният климат до голяма степен приличаше на калифорнийския, което пък си пасваше с испанския език на повечето негови служители. Той мина покрай един от хората от охраната. „Андре“ — гласеше табелката на гърдите му, а табелката за ползвани езици на джоба на ризата му съобщаваше, че говори испански, френски и английски. Хубаво, каза си Денис. Трябваха им още хора като този.

 

 

Мястото за срещата беше уговорено предварително. „Бомбардировача“ използваше за свой символ германския Ю-87 „Щука“, чак до отличителните знаци на Железния кръст на крилата и фюзелажа, въпреки че свастиката на опашката добросъвестно беше заличена, понеже сигурно щеше да оскърби чувствата на испанците. Нима никой не помнеше Гуерника, първия сериозен израз на нацисткия Шреклихкайт^[1], когато хиляди испански граждани са били безмилостно избити? Дали историческата памет беше толкова плитка? Очевидно беше. И децата, и възрастните на опашката се пресягаха да докоснат наполовина олющения модел на нацисткия самолет, който беше пикирал както над войници, така и над цивилни със своята сирена „Иерихонска тръба“. Сирената започваше да вие на първия сто и петдесет метров хълм, почти заглушавайки писъците на возещите си, следваше експлозия със сгъстен въздух и фонтан вода под тях — вагончетата профучаваха през симулирани залпове на противовъздушна артилерия по стръмния склон на втория хълм, а самолетът пускаше „бомба“ върху макет на кораб. Нима той беше единственият европеец, който намираше тукашната символика за ужасна и зверска?

Очевидно. Хората слизаха бързо от поредното возене, за да се наредят на опашката за ново, с изключение на онези, които се отдалечаваха, олюлявайки се, двама дори повръщаха. За такива случаи наблизо стоеше чистач с парцал и кофа с вода — не от най-приятните работи в Световния парк. На няколко метра имаше и пункт за медицинска помощ. Андре поклати глава: заслужаваха си го да им прилошава, копелета такива, след като бяха избрали да се возят на омразния символ на фашизма.

Жан-Пол, Рене и Хуан се появиха почти едновременно до входа на „Машината на времето“, с по чаша безалкохолно в ръка. Те и петимата други си личаха по капелите, които си бяха купили от щанда на входа. Андре им кимна и отри носа си с пръст, според уговорката. Рене се приближи до него и попита на английски:

— Къде е мъжката тоалетна?

— Вижте знаците — посочи му Андре. — Приключвам в осемнадесет часа. Вечерята според уговорката?

— Да.

— Всички готови ли са?

— Напълно готови, приятелю.

— Тогава ще се видим на вечеря. — Андре кимна и се отдалечи да довърши обхода си, а другарите му тръгнаха да обикалят безцелно наоколо: някои сигурно щяха дори да се позабавляват по въртележките.

Утре паркът щеше да е още по-оживен — така бяха казали на оперативката тази сутрин. Още девет хиляди гости щяха да се регистрират в хотелите тази вечер или утре заранта за уикенда. Паркът беше предназначен за огромни тълпи и неговите колеги от охраната му бяха разказвали всевъзможни забавни истории, случили се тук. Преди четири месеца една жена родила близначета в медицинския пункт двадесет минути след като се возила на „Пикиращия бомбардировач“, за голяма изненада на съпруга й и за радост на Вайлер — децата на часа били наградени с доживотно право да посещават Световния парк, от което се получило хубава телевизионна новина — проява на гениалността на екипа за връзки с обществеността. „Сигурно е нарекла момчето Трол“ — изсумтя Андре, като забеляза един от тях. Троловете бяха с костюми с къси крака и с големи глави — носеха ги дребни жени, което можеше да се разбере по тънките крака, обути в широки сандали. В костюмите имаше дори туби с вода, та от чудовищните уста да текат лиги… а пък ето там един римски легионер комично се дуелираше с германски варварин. Всеки поред бягаше от другия под ръкоплясканията на хората, насядали да гледат спектакъла. Андре се обърна и закрачи по германската „Щрасе“. Размина се с маршируващ оркестър с типичното „уум-па-па“. И защо ли просто не свиреха прословутата си „Хорст Весел“? — зачуди се той. Щеше да подхожда много добре на проклетата зелена „Щука“. Защо не вземеха да облекат оркестъра в черни униформи на СС, може би да въведат задължителен „душ“ за някои от гостите — да не би и това да не беше част от историята на Европа? По дяволите това място! Символиката тук беше направена така, че да предизвика гнева на всеки, който има поне малко политически усет. Но не, масите нямаха памет, не повече, отколкото имаха някакво разбиране за политическата и икономическата история. Радваше се, че бяха избрали тъкмо това място, за да направят своето политическо изявление. Може би тъкмо това щеше да накара идиотите на този свят да се замислят поне малко за устройството му. „За сбърканото му устройство“ — поправи се сам Андре и съвсем неуместно за Световния парк лицето му се свъси въпреки слънчевия ден и усмихващите се тълпи.

Ето, това беше мястото. Децата го обожаваха. Дори и в този момент имаше цяла тълпа — теглеха, дърпаха родителите си за ръцете, облечени в шорти и гуменки, много от тях със сувенирни шапки и с балончета, вързани за тънките им ръчици. Имаше и едно момиче в инвалидна количка, със значка „Специален достъп“, която подсказваше на всеки разпоредител на возилата, че трябва да го настани, без да се налага да чака на опашката. Болно, холандче, ако се съдеше по облеклото на родителите й, прецени Андре, вероятно умиращо от рак, изпратено тук от някоя благотворителна организация, работеща по американски модел. Колко ярко блестяха болните му очи, забеляза Андре, в своя бърз път към гроба, и колко грижлив беше персоналът, като че ли това изобщо имаше значение за някого, тази буржоазна сантименталност, на която изцяло се основаваше паркът. Е, скоро щяха да видят те! Ако изобщо имаше подходящо място, където да направят своето политическо изявление така, че да привлекат вниманието на цяла Европа и на света към това, което наистина имаше значение, то това място беше именно тук.

 

 

Динг довърши първата си халба бира. Оставаше му само още една. Това беше неписано правило, нещо, което всъщност никой не налагаше насила, но по общо съгласие никой от екипите не пиеше повече от две, докато бяха в режим на готовност, в какъвто бяха почти винаги… а освен това две халби британска бира бяха наистина доста. Така или иначе, всички членове на Екип 2 вече си бяха по домовете и вечеряха със семействата си. В това отношение ДЪГА беше уредена малко необичайно. Всеки боец беше семеен, с жена и поне едно дете. Джон не знаеше дали са ги избирали и по този признак, но двукраките тигри, които работеха за него, бяха истински котенца у дома си, и това раздвоение му се струваше едновременно и учудващо, и забавно.

Санди им сервира основното ястие — великолепно печено телешко. Джон се изправи да вземе ножа за рязане, за да изпълни задължението си. Паци погледна огромното парче крехко телешко и си помисли за болестта „луда крава“, но реши, че майка й знае какво прави. Освен това обичаше печено телешко въпреки холестерола и прочие, а маменцето беше направо световен шампион в приготвянето на соса.

— Как вървят нещата в болницата? — попита Санди дъщеря си.

— Нормално. Не сме имали нито един тежък случай през последните две седмици. Даже се надявахме за някоя плацента превия, може би дори за плацента абрупта, да видим дали сме го научили, но…

— Хич и не искай това, Паци. Виждала съм такива в спешното… Пълна паника, а родилното трябва да си е на мястото и да действа страшно бързо, иначе нещата могат да отидат по дяволите! Мъртва майка и мъртво бебе, представяш ли си?

— Виждала ли си това, мамо?

— Не, но съм виждала случаи много близки до това. Помниш ли доктор О’Конър?

— Онзи високия и мършавия?

— Да. — Санди кимна. — Слава Богу, че беше дежурен при втория случай. Бях сигурна, че ще го изтървем.

— Е, когато човек знае какво прави…

— И да знаеш какво правиш, пак е напрегнато. Имам достатъчно опит. Най-обичам спокойните нощи, когато мога да си почета…

— Опитът си е опит — отбеляза Джон Кларк, докато сервираше месото.

— Прав си — съгласи се Доминго Чавес и погали жена си по ръката. — Как е малкият?

— Рита като пощурял — отвърна Паци и сложи ръката му на корема си.

Винаги се получаваше, забеляза тя. Начинът, по който очите му се променяха, когато го усетеше. Железният Динг направо се разтапяше, когато усетеше движението в утробата й.

— Мила… — каза той тихо.

— Да? — усмихна се тя.

— Моля те, никакви гадни изненади, когато дойде, нали? Искам всичко да си мине както трябва. Не искаш да припадам и така нататък, нали?

— Я! — разсмя се Паци. — Ти? Да припаднеш? Моят командос?

— Човек никога не знае, скъпа — отбеляза баща й. — Виждал съм железни типове, които направо се прекършват.

— Не и аз, мистър К ! — Динг вдигна вежда.

— Динг — каза Паци, — ти… искам да кажа… искам да кажа, наистина ли си…

Погледът му отговори на въпроса й, въпреки че думите му бяха:

— Хайде да не говорим за това.

— Ние не си ги отбелязваме на пушките, Пац — каза Джон на дъщеря си.

— Нунън намина днес — смени темата Чавес. — Казва, че бил намерил нова играчка, която трябвало да видим.

— Колко струва? — попита Джон.

— Не много, изобщо не била скъпа. „Делта“ били почнали да я проучват.

— И какво прави?

— Намира хора.

— Така ли? Секретно ли е?

— Не, най-обикновен търговски продукт. Но намира хора.

— И как?

— Проследява сърдечен пулс на човек от петстотин метра.

— Какво? — попита Паци. — Но как го прави?

— Не съм сигурен, но Нунън твърди, че момчетата във Форт Браг направо се били надървили от кеф… искам да кажа, наистина били възхитени. Нарича се „Лайфгард“, или нещо подобно. Все едно, помолил е да ни я пратят за демонстрация.

— Ще видим — каза Джон, докато мажеше с масло филията. — Страхотен хляб, Санди.

— Нали я знаеш онази малка хлебарничка на Милстоун Роуд. Да ви кажа, тук хлябът наистина е разкошен!

— А всички се гъбаркат с британската кухня — съгласи се Джон. — Идиоти. С това съм отрасъл.

— Но всичкото това месо… почна Паци.

— Моят холестерол е под сто и седемдесет — напомни й Динг. — По-ниско от твоя. Мисля, че е от упражненията.

— Ти чакай да поостарееш — изръмжа Джон. Той самият гонеше двеста, въпреки упражненията.

— За това не бързам — изкиска се Динг. — Санди, ти си най-добрата готвачка в района.

— Благодаря, Динг.

— Дано само мозъците ни не се скапят от английската крава. — Испанска усмивка. — Какво пък, това е по-безопасно от верижния скок от „Найт Хоук“. Джордж и Сам все още избързват. Може би трябва да опитаме с други ръкавици.

— Същите са като тези, дето използват СВС. Проверих.

— Да, знам. Обсъдихме го с Еди. Той вика, че трябва да очакваме нещастен случай от тренировките, а Хомър казва, че в „Делта“ губели по един човек на година от нещастни случаи при тренировки. Имам предвид смъртни случаи.

— Какво? — разтревожено възкликна Паци.

— А Нунън каза, че във ФБР загубили едно момче при скок от „Хюи“. Ръката му просто се изплъзнала. Уфф! — Водачът на Екип 2 потръпна.

— Единствената мярка за безопасност е повече тренировка — отбеляза Джон.

— Е, моите момчета са просто на ръба. Единствената ми грижа е как да ги задържа там, без да стане издънка.

— Точно това е трудното, Доминго.

— Да де. — Чавес отопи чинията си.

— Какво искаш да кажеш с това „на ръба“? — попита Паци.

— Скъпа, искам да кажа, че Екип 2 е тип-топ. Винаги сме били добри, но не виждам как можем да станем подобри, отколкото сме сега. Същото е с бандата на Питър. Освен двете контузии не виждам място за повече подобрения… особено след като и Малой се включи в отбора. По дяволите, този човек наистина знае как се кара хеликоптер.

— Добри за какво? Да убивате хора? — попита Паци.

Трудно й беше да е лекар и в същото време да е омъжена за човек, чиято цел често бе да го отнема… а и Динг наистина беше убил някого, иначе нямаше да й каже да не мисли за това. Как можеше да го направи и въпреки това да се размеква като гъба, когато усетеше бебето в себе си? Трудно й беше да го проумее, колкото и да обичаше своя дребничък мъж с маслиненозлатистата кожа и ослепително бялата усмивка.

— Не, скъпа, да спасяваме хора — поправи я той. — Това ни е работата.

 

 

— Но откъде ще сме сигурни, че ще ги пуснат? — попита Естебан.

— А какъв избор ще имат? — отвърна Жан-Пол и доля вино от гарафата в чашите.

— Съгласен съм — каза Андре. — Какъв избор ще имат? Можем да ги изложим пред целия свят. А те са страхливци, буржоазни сантиментални страхливци! Никаква сила нямат, не са като нас.

— И други са допускали грешката да вярват в това — възрази Естебан, който не толкова държеше да играе ролята на адвокат на дявола, колкото да изкаже на глас притесненията, които сигурно в една или друга степен изпитваха всички. А Естебан винаги поемаше ролята на притеснителния.

— Такава ситуация никога досега не е имало. Гуардия Сивил са ефективни, но не са обучени за подобна ситуация. Тъпи полицаи — изсумтя Андре. — Не мисля, че ще могат да заловят някой от нас!

Забележката му спечели няколко разбиращи усмивки. Вярно беше. Те наистина бяха полицаи, свикнали да се справят с дребни крадци, а не с посветили се на политическа кауза бойци, тоест с хора, разполагащи с подходящото въоръжение, обучение и решимост.

— Да не сте се отказали? Естебан настръхна.

— Разбира се, че не, другарю! Просто преценявам обективно нещата — нали става въпрос за успеха на акцията. Един войник на революцията не бива да допуска да се подвежда от голия ентусиазъм.

— Ще измъкнем Илич — заяви Рене. — Освен ако Париж не иска да погребе сто деца. А те няма да го направят. Така че някои деца ще трябва да отлетят до Ливан и да се върнат. С това сме съгласни, нали? — Той огледа масата, видя девет кимащи глави и махна за още вино. Подборът беше добър, по-добър, отколкото можеше да очаква в някоя ислямска страна през следващите няколко години, докато се крие от полевите служители на ГДВР, евентуално с по-голям успех от този, който беше сполетял Карлос. Какво пък, никой нямаше да разкрие техни-, те самоличности. Карлос беше дал на терористичния свят един важен урок. Саморекламата не си струваше. Рене се почеса по брадата. Сърбеше го, но в този сърбеж се криеше собствената му безопасност за следващите няколко години. — Е, Андре, кой идва утре?

— Френският консорциум „Томпсън“ изпраща тук шестстотин свои служители с техните семейства — фирмена ваканция за един от клоновете им. По-добре не може и да бъде. — „Томпсън“ беше един от главните френски производители на оръжие. Работниците, а следователно и техните деца, щяха да бъдат важни за френските власти. Французи, и при това от важно политическо значение… да, по-добре от това наистина не можеше да бъде. — Ще обикалят на група. Разполагам с маршрута им. Пристигат при замъка по обед за храна и представление. Това е нашият момент, приятели. — Плюс още една малка добавка, беше установил Андре предния ден. Винаги имаше и други посетители наоколо, особено по време на представления.

Погледите на хората около масата станаха по-уверени. Съмненията бяха оставени настрана. Задачата беше пред тях. Решението да я поемат бе взето много отдавна. Келнерът донесе още две гарафи вино. Десетимата мъже отпиваха с наслада — знаеха, че това питие може да се окаже последното им за дълго време.

 

 

— Страхотно, нали? — каза Чавес. — Чист Холивуд. Държат оръжията, все едно че са родени с тях, и застрелват катеричка в лявото оченце от двайсет метра. По дяволите, бих искал и аз да можех така!

— Практика, Доминго — засмя се Джон. На телевизионния екран лошият отхвърча на три-четири метра, все едно че беше улучен с противотанкова базука, а не с най-обикновен 9-милиметров куршум. — И откъде ги купуваш тия филмчета?

— Не можем да си позволим да ги купуваме, велики експерт-счетоводителю! Вземам ги под наем.

Филмчето свърши след няколко минути. Героят си прибра мацето, лошите бяха избити до един и героят напусна агенцията си, отвратен от корупцията и глупостта, и закрачи към залеза, доволен, че е останал без работа. „Мдаа — помисли си Чавес, — наистина чист Холивуд.“ С тази удовлетворителна мисъл вечерята приключи. Динг и Паци се прибраха да спят, Джон и Санди направиха същото.

 

 

Всичко приличаше на голяма киноплощадка, каза си Андре, докато крачеше из парка един час преди да бъде отворен за гостите, които вече се трупаха пред главния вход. Съвсем по американски, въпреки големите усилия да го построят като увеселителен парк с европейски облик. Цялата идея в основата си беше американска, разбира се, и в основата й беше онзи глупак Уолт Дисни с неговата говореща мишка и детските приказки, изсмукващи купища пари от трудовите маси. Религията не беше вече опиум за народа. Не, днес това беше искейпизмът — да се измъкнеш от скучната ежедневна реалност, която всички обитават и мразят, но не могат да проумеят на какво се дължи. Кой водеше тук тези буржоазни тъпаци? Дечицата им, с пискливите си настоявания да видят тролове и разни други герои от японските анимационни филмчета, или да се повозят на омразния нацистки „Щука“? Дори руснаци, от онези, които извличаха достатъчно пари от разклатената си икономика, за да ги изхарчат тук, дори руснаци се возеха на „Щука“! Андре удивен поклати глава. Децата можеше и да не знаят или да не помнят оскърблението, но не и техните родители! И въпреки всичко, идваха.

— Андре?

Парковият полицай се обърна и видя Майк Денис, главния административен директор на Световния парк.

— Да, мосю Денис?

— Казвам се Майк, не помниш ли? — Шефът потупа пластмасовата табелка с името си. Е, да, в парка беше прието хората да се обръщат помежду си на малко име — още нещо, което несъмнено бе наложено от Америка.

— Да, Майк, извинявай.

— Как си, Андре? Струваш ми се малко притеснен от нещо.

— Аз ли? Не, Майк, всичко е наред. Просто изкарах дълга нощ.

— Окей. — Денис го потупа по рамото. — Днес ни чака натоварен ден. Ти откога работиш при нас?

— От две седмици.

— Харесва ли ти тук?

— Страхотно място.

— Това е идеята, Андре. Лек ден.

— Благодаря, Майк.

Той изгледа отдалечаващия се американец. Проклети американци, очакваха всички да са щастливи непрекъснато, иначе току-виж нещо не е както трябва, а ако нещо не е наред, трябва веднага да се оправи. Е добре, нещо наистина не беше наред и щеше да се оправи още днес. Но на Майк нямаше да му хареса много.

 

 

Жан-Пол прехвърли въоръжението си от куфарчето в сака си. Беше си поръчал закуска от румсървиса, голяма американска закуска, така беше решил, тъй като с това сигурно щеше да му се наложи да мине през целия предстоящ дълъг ден, а може би и през част от следващия. На други места в други хотели в комплекса останалите щяха да сторят същото. Неговият „Узи“ беше с десет заредени пълнителя и имаше и шест за 9-милиметровия пистолет, и три осколочни ръчни гранати, плюс радиото. Всичко това правеше сака тежък, но той нямаше да го носи цял ден. Жан-Пол погледна часовника си и за последно огледа стаята. Всички тоалетни принадлежности беше купил наскоро. Беше ги изтрил внимателно с влажен памук, за да е сигурен, че няма да остави отпечатъци от пръстите си, после бе избърсал масата и бюрото, а най-накрая — блюдата от закуската и сребърните прибори. Не знаеше дали френската полиция има отпечатъците му в някое досие, но ако ги имаше, той нямаше намерение да й оставя нов комплект, а ако ги нямаше, защо да й дава възможност да му отварят ново досие? Беше по риза с къси ръкави, плюс тъпата бяла шапка, която си беше купил предния ден, за да прилича на многобройните тъпи гости на това абсурдно място. Вдигна сака и излезе, като се спря за последно, за да изтрие бравата, както отвътре, така и отвън. После отиде до асансьора и натисна бутона с кокалчето, вместо с върха на пръста си. След няколко секунди беше извън хотела и крачеше безгрижно към гаричката, където картата от стаята му в хотела щеше да послужи за пропуск в транспортната система на Световния парк. Седна в едно купе и след малко влезе някакъв германец, също понесъл сак, с жена си и двете си деца. Сакът му тупна тежко на седалката и кой знае защо, той обясни на английски:

— Миникамерата ми.

— И аз си нося. Тежички са, нали?

— Но пък ще имаме какво да си спомняме от идването си в парка.

— Несъмнено — отвърна Жан-Пол.

Локомотивът изсвири и влакчето се понесе напред. Французинът бръкна в джоба на ризата си да провери дали билетът му за парка си е на мястото. Всъщност беше платил за още три дни в комплекса. Не че щеше да му потрябва. Всъщност нямаше да потрябва на никого повече.

 

 

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Джон, докато четеше факса. — Стипендиален фонд? — И кой беше нарушил мерките за сигурност? Джордж Уилсън, финансовият министър? По дяволите! — Алис! — извика той.

— Да, господин Кларк. — Тя влезе в кабинета му и видя какво чете. — И аз си помислих, че това може да ви ядоса. Изглежда, господин Остерман се е почувствал задължен да възнагради екипа, който го е спасил.

— Как е по закон? — попита Джон. ~ Нямам представа.

— Имаме ли тук адвокат или консултант?

— Не. А предполагам, че ще ви трябват и британски, и американски.

— Супер! — възкликна ДЪГА Шест. — Би ли извикала Алистър?

— Веднага, сър.