Михаел Енде
Приказка без край (27)

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Водата на живота

Явно не знаейки какво да прави, момчето, което вече нямаше име, стана и се запъти към Атрею. След това спря. Атрею не направи нищо, само го гледаше внимателно и спокойно. Раната на гърдите му вече не кървеше.

Те стояха дълго един срещу друг, но никой от двамата не пророни дума. Беше толкова тихо, че всеки чуваше дъха на другия.

Момчето без име бавно посегна към златната верижка, която висеше на врата му, и свали Златин. Наведе се и внимателно сложи Съкровището в снега пред краката на Атрею. Още веднъж разгледа за момент двете змии, светлата и тъмната, които бяха захапали опашките си и образуваха елипса. След това остави амулета.

И в този момент Златин започна така да сияе и да грее, че заслепено, момчето трябваше да затвори очи, сякаш бе гледало срещу слънцето. Когато отново ги отвори, видя, че се намира в зала, чийто купол беше голям колкото небесния свод. Стените бяха изградени от блокове златна светлина, а сред това необятно помещение лежаха двете змии, грамадни като крепостна стена.

Атрею, Фухур и момчето без име стояха един до друг откъм черната змийска глава, която бе захапала опашката на бялата змия. Неподвижното й око наблюдаваше тримата със зеницата, която странно стърчеше напред. В сравнение с окото те бяха ужасно малки, дори и Драконът на щастието приличаше на бяла гьсеничка.

Неподвижните огромни тела на змиите блестяха като неизвестен метал, едното — катраненочерно, а другото — сребристобяло. И гибелта, която се таеше в тях, беше укротена само защото бяха в плен една на друга. Пуснеха ли се, щеше да дойде краят на света. Това беше съвсем ясно.

Но оковани една в друга, те пазеха Водата на живота. Защото в средата на обграденото от тях място бълбукаше пълноводен извор, а струята му танцуваше нагоре-надолу и падайки, образуваше хиляди причудливи фигури, които се сменяха много по-бързо, отколкото можеше да проследи погледът. Разпенената вода се разбиваше и образуваше фина мъгла, в която златната светлина се пречупваше във всички цветове на дъгата. Сякаш хиляди гласове ликуваха, пееха, викаха и бушуваха от радост и възторг.

Момчето без име гледаше водата като човек, умиращ от жажда, но не знаеше как да стигне до нея. Змийската глава не помръдваше.

Фухур вдигна внезапно глава. Неговите рубиненочервени очи искряха.

— И вие ли разбирате какво казва водата? — попита той.

— Не — отвърна Атрею, — аз нищо не разбирам.

— Просто не знам как е възможно — прошепна Фухур, — но аз разбирам всичко съвсем ясно. Може би защото съм Дракон на щастието. Езиците на радостта са сходни.

— Какво казва водата? — попита Атрею.

Фухур се вслуша внимателно и започна бавно да повтаря дума по дума онова, което чуваше:

 

Ние, струи на водата жива,

извор сам от себе си избил,

който все по-буйно се разлива,

щом от него жадно ти си пил.

 

Фухур отново слуша известно време и каза:

— Непрекъснато вика: „Пий! Пий! Прави това, което желаеш!“

— Но как можем да стигнем дотам? — попита Атрею.

— Тя иска да знае имената ни — рече Фухур.

— Аз съм Атрею! — извика Атрею.

— А аз Фухур — рече Фухур.

Момчето без име стоеше безмълвно.

Атрею го погледна, после го хвана за ръка и извика:

— Той е Бастиан Балтазар Букс.

— Тя пита — преведе Фухур — защо той сам не го каже?

— Не може — рече Атрею, — забравил е всичко.

Фухур слуша отново известно време ромоленето на водата.

— Но тя казва, че без памет той не може да се явява тук. Никъде няма да го пуснат.

— Вместо него аз съм съхранил всичко, което ми е разказвал за своя свят — извика Атрею. — Ще отговарям от негово име.

Фухур се ослуша.

— Те питат от къде на къде правиш това.

— Аз съм му приятел — отговори Атрею.

Фухур пак се вслушва внимателно няколко минути.

— Не е ясно — прошепна той на Атрею — дали ще приемат този довод… Сега говорят за раната ти. Искат да знаят как се е стигнало дотам.

— И двамата бяхме прави — каза Атрею, — и двамата сбъркахме. Но сега Бастиан доброволно предаде Златин.

Фухур се ослуша и после кимна.

— Да — каза той, — сега признават довода ти. Това място е Златин. Казват ни, че сме добре дошли.

Атрею погледна нагоре към огромния златен купол.

— Всеки от нас — прошепна той — го е носил на врата си… Дори и ти, Фухур, го носи за малко.

Драконът на щастието му направи знак да мълчи и отново се вслуша в песента на водата.

После преведе:

— Златин е вратата, която търси Бастиан. Той от самото начало я носи със себе си. Но тя казва, че змиите няма да позволят той да вземе със себе си нищо от Фантазия. Затова Бастиан трябва да върне на Детската царица всички дарове. Иначе няма да може да пие от Водата на живота.

— Но ние се намираме в нейния знак извика Атрею. — Нима тя самата не е тук?

— Водата казва, че Месечка няма власт над това място. Единствено нейният крак не може да стъпи тук. Тя не може да влезе във вътрешността на Сиянието, защото не може да се откъсне от него.

Атрею млъкна слисан.

— Сега пита дали Бастиан вече е готов? — продължи Фухур.

— Да, готов е — рече Атрею високо.

И в същия момент огромната черна змийска глава започна бавно да се надига, без при това да изпуска от устата си опашката на бялата змия. Грамадните тела се огънаха и образуваха висока порта, половината от която беше черна, а другата половина — бяла.

Атрею хвана Бастиан за ръка и го поведе през тази зловеща порта към бликащия извор, който сега се открояваше пред очите им с цялото си величие и блясък. Фухур ги следваше. И докато вървяха напред, с всяка следваща крачка Бастиан започна да се отърсва от приказните дарове, които бе получил във Фантазия. Красивият, силен и безстрашен юнак се превърна отново в малко, пълно и срамежливо момче. Дори дрехите му, които в Минроуд при Йор бяха заприличали на парцали, изчезнаха напълно. Така той стоеше гол и бос под голямата златна елипса, от средата на която бликаше Водата на живота и се издигаше нагоре като кристално дърво.

В този последен миг той не притежаваше вече никакви дарове от Фантазия, споменът за неговия свят и за самия него все още не се бе върнал и той се почувства напълно несигурен. Вече просто не знаеше на кой свят принадлежи и дали наистина някога е съществувал.

После обаче, без много да мисли, скочи в кристално чистата вода, започна да се премята, да диша шумно, да пръска и да улавя с уста искрящия порой от капки. Колко ли пи, докато утоли жаждата си? И ето че го обзе чувство на радост, което постепенно завладя цялото му тяло — от главата до петите. Радост, че живее и че е този, който е. Защото сега отново знаеше кой е и къде е мястото му. Чувстваше се като новороден. И най-хубавото беше, че сега искаше да е това, което е. Дори и да му се предлагаха много други възможности, той не би избрал никоя друга. Защото сега знаеше — на този свят има хиляди, хиляди форми на радост, но те се свеждат всъщност до една — радостта да обичаш, така че е все едно.

Тази радост Бастиан запази дълго след като се върна в своя свят и когато порасна, и дори когато остаря, тя никога вече не го напусна. Остана в сърцето му и в най-трудните мигове на живота го караше да се усмихва и да утешава другите.

— Атрею — извика той приятеля си, който заедно с Фухур стоеше в края на голямата златна елипса, — ела и ти! Ела! Пий! Прекрасно е!

Атрею, смеейки се, поклати глава.

— Не — отвърна той, — този път ние само те съпровождаме.

— Този път ли? — попита Бастиан. — Какво искаш да кажеш?

Атрею се спогледа с Фухур и после каза:

— Ние двамата сме били вече тук, само че не познахме веднага мястото, защото тогава ни доведоха и ни отведоха, докато спяхме. Сега обаче вече си спомнихме.

Бастиан излезе от водата.

— Сега пак знам кой съм — каза той, сияейки.

— Да — рече Атрею и кимна, — веднага те познах. Сега си същият както по-рано, когато те видях във Вратата с вълшебното огледало.

Бастиан погледна нагоре към разпенената искряща вода.

— Бих искал да занеса и на баща ми — извика той през оглушителния шум, — но как?

— Мисля, че е невъзможно — отвърна Атрею, — нали нищо не може да се изнесе отвъд Фантазия.

— Е, на Бастиан е разрешено! — обади се Фухур, чийто глас отново ехтеше като меден звън на камбана. — Той ще може!

— Ти си истински Дракон на щастието! — каза Бастиан.

Фухур му направи знак да млъкне и се вслуша в хилядогласното ромолене. После рече:

— Водата казва, че трябва да си тръгваш, ние също.

— Но откъде да мина? — попита Бастиан.

— През другата врата — преведе Фухур, — там, където е бялата змийска глава.

— Добре — каза Бастиан, — но как ще изляза? Бялата глава не се помръдва.

И действително главата на бялата змия беше неподвижна. Захапала в устата си опашката на черната змия, с огромното си око тя гледаше втренчено Бастиан.

— Водата те пита — оповести Фухур — дали си завършил приказките, които си започнал във Фантазия.

— Не — каза Бастиан, — всъщност нито една.

Фухур се вслушваше известно време. Гледаше изумен.

— Казват, че тогава бялата змия няма да те пусне и ще трябва да се върнеш във Фантазия и да ги довършиш.

— Всички приказки ли? — запъна се Бастиан. — Та тогава аз никога няма да се върна. Нима всичко е било напразно?

Фухур отново напрегнато заслуша.

— Какво казва? — поиска да узнае Бастиан.

— Тихо! — рече Фухур. След малко той изпъшка и обясни: — Казва, че това не може да се промени, освен ако се намери някой, който се съгласи вместо теб да изпълни тази задача.

— Но това са безброй приказки — извика Бастиан — и всяка ражда нови. Никой няма да се нагърби.

— Не бързай — намеси се Атрею, — аз ще се заловя с тази работа.

Бастиан го погледна, без да може да каже нещо. После се хвърли на врата му и възкликна:

— Атрею, Атрею! Никога няма да забравя какво направи за мен.

Атрею се усмихна.

— Добре, Бастиан, тогава няма да забравиш и Фантазия.

Той го плесна приятелски по бузата, после бързо се обърна и тръгна към портата на черната змийска глава, която все още беше извита нагоре както в момента, когато влязоха.

— Фухур — рече Бастиан, — как ще успеете да довършите всичко, което ви оставям?

Белият дракон намигна с едно от рубиненочервените си очи и отвърна:

— С малко късмет, момчето ми! С малко късмет!

И той последва господаря и приятеля си.

Бастиан проследи с поглед, как те минават през портата и се връщат във Фантазия. Двамата се обърнаха още веднъж и му махнаха. Тогава черната змийска глава се отпусна отново на земята. Бастиан вече не можеше да вижда Атрею и Фухур.

Останал беше самичък.

Той се обърна към другата, бялата змийска глава, и видя, че тя е започнала да се надига, после телата на змиите се извиха и образуваха същата порта, каквато преди това бяха образували от другата страна. Той бързо гребна с двете си шепи от Водата на живота и се втурна към вратата. Зад нея цареше пълен мрак.

Бастиан се хвърли надолу… и започна да пада в зеещата празнина.

— Татко! — викаше той. — Татко!… Аз съм… Бастиан… Балтазар… Букс!

 

— Татко! Татко!… Аз… съм… Бастиан… Балтазар… Букс!

Още докато викаше, той се озова на тавана в училището, откъдето на времето, много, много отдавна, бе тръгнал за Фантазия. Не позна веднага къде се намира. Заради странните неща, които виждаше около себе си, заради препарираните животни, скелета и картините и дори се поколеба известно време, дали не се намира още във Фантазия. Но после видя училищната си чанта и ръждясалия свещник със седем рамена и разбра къде е.

Колко ли време бе минало, откакто бе потеглил оттук на голямото си странстване из Приказката без край? Седмици? Месеци? Може би и години? Веднъж чете за някакъв мъж, който останал само един час в една вълшебна пещера, но когато се върнал, били минали сто години. И от всички хора, които познавал, бил жив само един, който на времето бил малко дете, а сега — грохнал старец.

През капандурата на покрива проникваше сива дневна светлина, нане можеше да се разбере дали е сутрин или следобед. Цареше ужасен студ, също както през онази нощ, когато Бастиан напусна тавана. Той отхвърли настрана купчината прашни войнишки одеяла, под които лежеше, обу обувките си, облече палтото си и с учудване установи, че те са също така мокри, както през онзи ден, когато бе валяло толкова много.

После прехвърли каишката през рамо и потърси книгата, която тогава бе откраднал и с която бе започнало всичко. Твърдо бе решил да я върне на недружелюбния господин Кореандер. Нека да го накаже както иска за кражбата, да го обади, пък ако ще и да измисли нещо още по-лошо. Трудно може да се уплаши човек като Бастиан, минал през толкова приключения. Но книгата я нямаше. Момчето търси ли, търси, разрови всичките одеяла и надникна във всяко ъгълче. Но това не помогна. Приказката без край безследно бе изчезнала.

„Е, добре — каза си накрая Бастиан, — тогава ще трябва да му кажа, че съм я изгубил. Сигурно няма да повярва, но аз нищо не мога да променя. Да става каквото ще. А кой знае дали той изобщо ще може да си спомни за толкова отдавнашни неща. Може би книжарницата изобщо я няма?“

Но това щеше скоро да се разбере, нали първо щеше да мине през училището. Ако учителите и децата, които срещнеше, са му непознати, ще знае какво го очаква.

Но когато отключи вратата на склада и тръгна надолу по коридорите на училището, го посрещна пълна тишина. Изглежда, в сградата нямаше жива душа. И все пак часовникът на училищната кула преди малко удари девет. Следователно беше предобед, занятията трябваше отдавна да са започнали.

Бастиан надникна в няколко класни стаи, но навсякъде беше празно. Когато се доближи до прозореца и погледна надолу към улицата, видя там няколко минувачи и коли. Така че поне краят на света не бе настъпил.

Той слезе надолу по стълбите към входната врата и се опита да я отвори, но тя беше заключена. Позвъни и потропа на входната врата на жилището на домакина, но никой не се обади.

Бастиан размисли. Не можеше да чака някой да дойде. Макар и да бе разсипал Водата на живота, той искаше веднага да отиде при баща си.

Нима трябваше да отвори прозореца и да вика, докато го чуят и отключат вратата? Не, срам го беше да направи това. Той се сети, че може да излезе през някой от прозорците. Те се отваряха отвътре, но на партера бяха с решетка. После си спомни, че когато погледна от първия етаж към улицата, забеляза скеле. Явно подновяваха мазилката на една от външните стени на училището.

Бастиан отново се качи на първия етаж и отиде при прозореца. Успя да го отвори и излезе навън.

Скелето беше направено само от вертикални греди, между които на определени разстояния хоризонтално бяха сложени дъски. Под тежестта на тялото му те се разклатиха нагоре и след това надолу. За момент му се зави свят, обзе го страх, но после се овладя. Това не беше никаква трудност за господаря на Перелик… макар да не притежаваше вече онези приказни физически сили, а и дебелото му тяло малко да му тежеше. Внимателно и спокойно той търсеше къде да се хване с ръка и да опре крака си, така че да се спусне надолу по гредите. Веднъж му влезе треска в ръката, но подобни дреболии вече не му правеха впечатление. Той стъпи на улицата леко позачервен и запъхтян, но невредим. Никой не го бе забелязал.

Бастиан побягна към къщи. На всяка крачка книгите и кутията за моливи потракваха в чантата му и от време на време го пробождаха в хълбока, но той продължи да тича. Бързаше за баща си.

Когато най-сетне стигна до къщата, в която живееше, поспря за миг и погледна нагоре към прозореца, където беше лабораторията на баща му. Внезапно сърцето му се сви от страх, защото за пръв път му мина мисълта, че баща му може да го няма вече.

Но той беше там и май го бе видял, защото изтича насреща му, докато Бастиан препускаше нагоре по стълбите. Разпери ръце и Бастиан се хвърли в прегръдките му. Баща му го вдигна и го внесе вкъщи.

— Бастиан, момчето ми — повтаряше непрекъснато той, — мило мое малко дете, къде беше? Какво стана с теб?

Едва когато вече седяха на кухненската маса и Бастиан закусваше с горещо мляко и кифлички, грижливо намазани с дебел слой масло и мед, той забеляза колко бледо и изпито е лицето на баща му. Очите му бяха почервенели, не беше бръснат. Иначе беше същият като преди, както когато Бастиан бе излязъл от дома. И той му каза това.

— Преди? — попита учудено баща му. — Какво искаш да кажеш?

— Ами колко време ме нямаше?

— От вчера, Бастиан. Откакто отиде на училище. Когато не се върна, аз се обадих на учителите и научих, че изобщо не си бил там. Търсих те цял ден и цяла нощ, момчето ми. Обадих се и в полицията, защото вече се опасявах за най-лошото. 0, Бастиан, какво стана с теб? Едва не полудях. Къде беше?

Сега Бастиан започна да разказва какво е преживял. Описа всичко най-подробно и това продължи часове наред. Баща му го слушаше, както никога досега не го беше слушал. Попиваше всяка дума.

Към обяд той го прекъсна, но само за да се обади в полицията и да съобщи, че синът му се е върнал и всичко е наред. После приготви нещо за обяд, а Бастиан продължи да разказва. Вече се свечеряваше, когато той стигна до Водата на живота и разказа как искал да вземе и за татко си, но я разсипал.

В кухнята се бе стъмнило. Баща му седеше, без да помръдне. Бастиан стана и щракна ключа на лампата. И видя нещо, което никога преди не се бе случвало.

В очите на баща му имаше сълзи.

Тогава разбра, че все пак е успял да му донесе от Водата на живота.

Баща му го взе мълчаливо в скута си и го притисна към себе си. Прегърнаха се.

След като дълго седяха така, баща му въздъхна тежко, погледна го в лицето и започна да се смее. Бастиан не бе виждал баща си толкова щастлив.

— Отсега нататък — каза баща му със съвсем променен глас, — отсега нататък при нас нещата ще тръгнат другояче, не смяташ ли?

Бастиан кимна. Сърцето му беше изпълнено с твърде много чувства, за да може да говори.

 

На следващата сутрин бе паднал първият сняг. Лежеше пухкав и чист върху перваза на прозореца в стаята на Бастиан. Шумът от улицата се чуваше едва-едва.

— Знаеш, ли, Бастиан? — рече засмян баща му по време на закуската. — Мисля, че двамата имаме истински повод да празнуваме. Ден като днешния се случва рядко в живота… а пък в нашия изобщо не е имало такъв ден. Затова предлагам да предприемем нещо, което ще помним цял живот. Аз ще зарежа работата, ти няма да ходиш на училище. Ще ти дам извинителна бележка. Какво смяташ, а?

— На училище ли? — попита Бастиан. — Че има ли още училище? Когато вчера минах през класните стаи, там нямаше жива душа. Дори и домакинът бе изчезнал някъде.

— Вчера ли? — отвърна бащата. — Но, Бастиан, вчера беше неделя.

Момчето разбърка замислено чашата с какао и после каза тихо:

— Мисля, че ще мине известно време, докато свикна напълно.

— Точно така — каза бащата и кимна — и затова днес двамата ще празнуваме. Какво ти се прави най-много? Да отидем на екскурзия или в зоологическата градина? А на обяд ще си хапнем както никога досега. Следобед ще отидем на пазар. Ще купим каквото поискаш. А вечерта… дали да не отидем на театър?

Очите на Бастиан заблестяха, но той каза решително:

— Първо трябва да свърша нещо друго. Ще отида при господин Кореандер да му кажа, че съм откраднал и загубил книгата.

Татко му го хвана за ръка.

— Виж какво, Бастиан, ако искаш, ще уредя всичко вместо теб.

Бастиан поклати глава.

— Не — отсече той, — това е моя работа. Сам ще я свърша и най-добре — веднага.

Стана и облече палтото си. Баща му не каза нищо, но начинът, по който гледаше сина си, издаваше изненада и уважение. Досега момчето му не се бе държало така.

— И аз мисля, че известно време ще ми е трудно да свикна с промяната — рече накрая той.

— Скоро ще се върна — извика Бастиан вече по коридора, — положително няма да трае дълго. Този път не.

 

Когато застана пред книжарницата на господин Кореандер, смелостта му все пак понамаля. Той надникна в магазина през стъклото, на което бяха изписани буквите със заврънкулки. Господин Кореандер точно имаше клиент и Бастиан предпочете да изчака, докато си отиде. Започна да ходи напред-назад пред антикварната книжарница. Отново заваля сняг.

Най-сетне клиентът напусна магазина.

— Сега! — заповяда на себе си Бастиан.

Той си спомни как се бе справил с Граограман в Цветната пустиня Гоаб и решително натисна дръжката на вратата.

Зад стената от книги, която ограждаше мрачното помещение в другия край, се чу кашляне. Бастиан се приближи, после се изправи малко бледен, но сериозен и спокоен пред господин Кореандер. Както и при първата им среща, той пак седеше на своето изтъркано кожено кресло.

Бастиан мълчеше. Очакваше, че почервенял от гняв, господин Кореандер ще се нахвърли върху него и ще започне да му вика: „Крадец! Престъпник!“ Но не се случи нищо подобно. Вместо това старият човек запали непохватно кривата си лула, като с присвити очи разглеждаше момчето през смешните си малки очила. Когато лулата най-сетне запуши, той известно време дърпа настоятелно и после изръмжа:

— Е? Какво има? Какво търсиш пак тук?

— Аз… — запъна се Бастиан, — аз ви откраднах една книга. Исках да ви я върна, но това е невъзможно. Загубих я или по-точно… във всеки случай вече я няма.

Господин Кореандер престана да пуши и извади лулата от устата си.

— Каква книга? — попита той.

— Тази, която четяхте, когато предния път бях тук. Взех я със себе си. Вие отидохте отзад да говорите по телефона. Тя остана на креслото и аз чисто и просто я взех.

— Така значи — каза господин Кореандер и се изкашля. — Но на мен не ми липсва никаква книга. Коя е според теб тази книга?

— „Приказка без край“ — обясни Бастиан. — Корицата й е от коприна с цвят на стара мед и блести, когато я въртиш напред-назад. На нея има две змии, светла и тъмна, които са захапали една на друга опашките си. Вътре е напечатана с два различни цвята… и има много големи, красиви начални букви.

— Доста странна работа! — рече господин Кореандер. — Такава книга не съм притежавал никога. Тогава не може и да си я откраднал от мен. Да не би да си я задигнал отнякъде другаде?

— Със сигурност не — увери го Бастиан. — Спомнете си само. Тя е… — той се поколеба, но после каза и това: — Тя е вълшебна книга. Докато я четях, попаднах в Приказката без край, а когато я напуснах, книгата вече я нямаше.

Господин Кореандер изгледа изпитателно Бастиан през очилата си.

— Ей, да не се опитваш да ме направиш за смях?

— Не — отвърна Бастиан едва ли не объркан, — ей Богу, не. Това, което ви казвам, е истина. И вие би трябвало да го знаете!

Господин Кореандер помисли малко, после поклати глава.

— Трябва да ми обясниш — всичко по-подробно. Седни все пак, момчето ми. Ето тук!

Той посочи с дръжката на лулата си второ кресло, което: беше точно срещу неговото. Бастиан седна.

— И така — рече господин Кореандер, — я сега ми разкажи какво означава всичко това. Но, ако обичаш, бавно и поред.

И Бастиан започна да разказва.

Не го правеше така подробно, както пред баща си, но тъй като господин Кореандер проявяваше все по-голям интерес и разпитваше за всичко с най-големи подробности, минаха повече от два часа, докато Бастиан свърши.

Странно, но кой знае защо, през цялото време нито един клиент не влезе и не смути разговора им.

Дълго пуши господин Кореандер, след като Бастиан завърши разказа си. Изглежда, беше дълбоко погълнат от мислите си. Накрая отново се изкашля, оправи очилата си, гледа Бастиан известно време изпитателно и каза:

— Едно е ясно — ти не си ми откраднал тази книга, защото тя не е нито моя, нито твоя, нито пък на някого другиго. Ако не се лъжа, самата тя също е от Фантазия. Кой знае, може би точно в този момент се намира в ръцете на другиго и той я чете.

— Тогава значи ми вярвате? — попита Бастиан.

— Разбира се — отвърна господин Кореандер, — всеки разумен човек би го направил.

— Честно казано — рече Бастиан, — никак не се надявах на това.

— Има хора, които никога не могат да отидат във Фантазия — каза господин Кореандер, — има и други, които могат, но остават там завинаги. Но макар и малко, има и такива, които отиват във Фантазия и се връщат обратно. Като теб. Те спасяват и двата свята от гибел.

— А, аз нямам никаква заслуга за това — рече Бастиан и се изчерви. — За малко нямаше да се върна и аз. Ако не беше Атрею, сега сигурно щях да съм в Града на бившите царе и да остана там завинаги.

Господин Кореандер кимна и продължи да пуши замислено.

— Да — изръмжа той, — добре си ти, имаш приятел във Фантазия. С това, ей Богу, не всеки може да се похвали.

— Господин Кореандер — попита Бастиан, — откъде знаете това?… Искам да кажа… били ли сте вече във Фантазия?

— Разбира се — отвърна господин Кореандер.

— Но кога сте били там? — попита Бастиан. — Тогава трябва да познавате Месечка!

— Да, познавам Детската царица — каза господин Кореандер, — е, името й тогава не беше същото. Аз я нарекох другояче. Но това няма никакво значение.

— Тогава трябва да знаете и книгата! — извика Бастиан. — Тогава сте чели Приказка без край!

Господин Кореандер поклати глава.

— Всяка истинска приказка е приказка без край. — Той обходи с поглед многото книги, които се намираха по стените чак до тавана, посочи към тях с дръжката на лулата си и продължи: — Има много врати към Фантазия, момчето ми. Не по-малко са вълшебните книги. Доста хора така и не узнават нищо за тях. Така че важното е кой ще вземе в ръце една такава книга.

— Тогава Приказката без край е различна за всеки човек?

— Точно това искам да ти кажа — добави господин Кореандер, — освен това човек може да отиде във Фантазия и да се върне не само с книгите. Има и други пътища. Има време да ги научиш.

— Искате да кажете — попита Бастиан, изпълнен с надежда, — че аз все пак ще видя Месечка още веднъж, но нали всеки я среща само един път?

Господин Кореандер се наведе напред и рече:

— Момчето ми, чуй нещо от един стар, опитен странник из Фантазия! Това е тайна, която там никой не знае. Ако помислиш малко, ще разбереш защо е така. Вярно, при Месечка не можеш да отидеш втори път… но само докато е Месечка. Дадеш ли й ново име, ще я видиш отново. Колкото и често да се повтаря това, все ще ти се струва, че е за пръв и единствен път.

По навъсеното като на булдог лице на господин Кореандер засия за момент някакъв мек блясък, който го направи младо и едва ли не красиво.

— Благодаря, господин Кореандер!

— Аз трябва да ти благодаря, момчето ми — отвърна господин Кореандер. — Ще ми е приятно, ако наминаваш от време на време при мен, за да си кажем какво ново сме научили. Не са много хората, с които можеш да говориш за такива неща.

Той протегна ръка към Бастиан.

— Съгласен ли си?

— С удоволствие — рече Бастиан и се изправи. — Сега трябва да си вървя. Баща ми ме чака. Но пак ще дойда.

Господин Кореандер го съпроводи до вратата. Когато отиваха натам, Бастиан видя през обърнатите букви на надписа върху стъклото, че баща му стои от другата страна на улицата и го чака. Цялото му лице сияеше.

Бастиан бутна вратата, при което гроздът от месингови звънчета започна лудо да бие, и побягна към баща си.

Господин Кореандер затвори внимателно вратата и дълго гледа след двамата.

— Бастиан Балтазар Букс — промърмори той, — ако не се лъжа, ти ще покажеш на още много хора пътя към Фантазия, за да ни донесат Водата на живота.

И господин Кореандер не се излъга.

Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.