Михаел Енде
Приказка без край (12)

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Детската царица

Ликът на Детската царица накара Атрею да онемее.

Той я гледаше втренчено и просто не знаеше как да започне и какво да прави. Често се бе опитвал да си представи този момент, стъкмявал беше подходящи думи, но сега всичко бе изчезнало от главата му.

Накрая тя му се усмихна и проговори с такъв тих и нежен глас, сякаш малко пиленце чуруликаше насън:

— Ти се върна от дългото си пътешествие, Атрею?

— Да — промълви Атрею и сведе глава.

— Посивяла е хубавата ти мантия — продължи тя след кратко мълчание, — посивяла е и косата ти, а кожата ти се е вкоравила като камък, ала всичко пак ще стане както си е било, дори още по-хубаво. Ще видиш.

Атрею бе занемял, сякаш някой го бе стиснал за гърлото. Той само кимна едва забележимо с глава. После чу нежния глас да казва:

— Ти изпълни моята заръка…

Атрею не знаеше дали тези думи не бяха отправени като въпрос. Не смееше да погледне нагоре, за да види изражението й. Бавно посегна към верижката със златния амулет и го свали от врата си. Без да вдигне очи, той протегна ръка към Детската царица, за да й го даде. Опита се да приклекне на едно коляно, както правеха пратениците в преданията и песните, които бе чувал из становете на своята родина, но раненият му крак не издържа и той падна в нозете на Детската царица, като остана да лежи с лице към земята.

Тя се наведе, вдигна Златин и докато прокарваше верижката през белите си пръсти, каза:

— Ти добре изпълни задачата си. Доволна съм от теб.

— Не! — избухна едва ли не яростно Атрею. — Всичко беше напразно. Няма спасение.

Настъпи дълга тишина. Атрею зарови лице в свивката на ръката си и тялото му потрепери. Страх го беше, че ще чуе как тя ще изпищи от отчаяние, как от устните й ще се отронят вопли, а може би и жестоки упреци или дори изблик на гняв. Сам не знаеше какво очаква… но положително не онова, което чу в този момент. Тя се смееше. Смееше се тихо и весело. Атрею не знаеше какво да мисли. За минута реши, че е полудяла, но това не беше смехът на безумието. После я чу да казва:

— Но ти го доведе.

Атрею надигна глава.

— Кого?

— Нашия спасител.

Той я погледна изпитателно в очите, но не можа да открие в тях нищо друго, освен ведрина и веселост. Детската царица отново се усмихна.

— Ти изпълни задачата си. Благодаря ти за всичко, което свърши, и за всичките страдания, които изтърпя.

Атрею поклати глава.

— Златоока повелителко на желанията — заекна той и използва за пръв път официалното обръщение, което му бе препоръчал Фухур, — аз… не, наистина, аз не мога да разбера какво искаш да кажеш.

— Това е изписано на лицето ти — рече тя, — но независимо дали го разбираш или не, ти успя да се справиш. А това е най-важното, нали?

Атрею мълчеше. Вече не можеше да се сети дори какво да я попита. Той я гледаше със зяпнала уста.

— Аз го видях — продължи тя, — а и той ме погледна.

— Кога стана това? — поинтересува се Атрею.

— Точно когато влезе. Ти го доведе.

Атрею неволно се огледа.

— Къде е той тогава? Аз не виждам тук никого освен мен и теб.

— О… има доста неща, които за теб са все още невидими — отговори тя, — но повярвай ми, така е. Той още не е в нашия свят, но световете ни са вече толкова близко един до друг, че ние можахме да се видим. За части от секундата тънката стена, която още ни дели, стана прозрачна. Скоро той окончателно ще е при нас и ще се обърне към мен с новото ми име, което мога да получа само от него. Тогава ще оздравея, а с мен и Фантазия.

Докато Детската царица изричаше тези думи, Атрею с мъка се изправи и седна. После погледна нагоре към нея, защото меката постеля, върху която седеше тя, беше по-високо. Гласът му прозвуча дрезгаво, когато той я попита:

— В такъв случай ти отдавна си знаела вестта, която трябваше да ти донеса. Нима са ти били известни и тайната, която ми разкри прастарата Морла в Блатата на скръбта, и онова, което ми довери тайнственият глас на Уйулала в Южния оракул?

— Да — каза тя. — Знаех всичко още преди да те изпратя да търсиш спасение по света.

Атрею преглътна.

— Защо ме изпрати тогава? — смогна той най-сетне да каже. — Какво очакваше от мен?

— Нищо друго, освен онова, което свърши — отвърна тя.

— Онова, което свърших… — повтори Атрею бавно. Бе навъсил вежди от гняв. — Ако е така, както казваш, тогава всичко е било напразно. Излишно е било да ме пращаш да търся спасение по света. Чувал съм, че твоите решения са непонятни за такива като мен. Може и така да е. Но след всичко, което преживях, сега ми е трудно да приема покорно факта, че ти си си направила шега с мен.

Очите на Детската царица придобиха сериозно изражение.

— Не съм и мислила да си играя с теб, Атрею — каза тя, — а и знам много добре какво ти дължа. Всички премеждия, през които трябваше да минеш, бяха нужни. Аз те пратих по широкия бял свят не заради вестта, която ти искаше сега да ми донесеш, а защото това беше единственият начин да повикаме нашия спасител. Защото той участва във всички твои преживелици, той извървя с теб същия дълъг път, преди да дойде. Ти чу тревожния му вик при дълбоката пропаст, когато говореше с Играмул, и видя лика му, когато се изправи пред вълшебното огледало. Ти влезе в неговия образ и го взе със себе си, той те последва, защото видя самия себе си и през твоите очи. А и сега той чува всяка дума, която си казваме един на друг. И знае, че говорим за него, че го чакаме с упование. И той може би ще разбере, че всички мъки, които понесе ти, Атрею, бяха изтърпени заради него, че цяла Фантазия го зове!

Атрею все още гледаше мрачно пред себе си, но бръчката на навъсеното му чело постепенно изчезна.

— Откъде знаеш за всичко това — попита той след малко, — за писъка при дълбоката пропаст и изображението на вълшебното огледало, или и това е било предопределено от теб?

Детската царица вдигна Златин и докато го окачваше на врата си, отговори:

— Не носеше ли ти постоянно Сиянието? Не знаеше ли, че така аз винаги съм с теб?

— Не през цялото време — отвърна Атрею, — аз го бях загубил.

— Да — рече тя. — Тогава наистина беше сам. Разкажи ми какво се случи през това време!

Атрею й описа какво е преживял.

— Сега вече знам защо си посивял — рече Детската царица. — Попаднал си твърде близо до Нищото.

— А вярно ли е тогава — попита Атрею — онова, което каза Гморк, вълколакът, за унищожените творения на Фантазия, че те ставали лъжи в света на хората?

— Да, вярно е — отвърна Детската царица и златните й очи потъмняха, — всички лъжи са били преди творения на Фантазия. Те са от същата материя… Ала сега са неузнаваеми, загубили са истинската си същност. Но това, което ти е казал Гморк, е само половината от истината, както и може да се очаква от един получовек-полузвяр. Границата между Фантазия и света на хората може да се прекоси по два пътя — един правилен и един погрешен. Погрешно е, когато жителите на Фантазия се изтръгват по този ужасен начин от нашия свят, за да попаднат в другия, По-добре е хората да идват при нас. Всички, които са били тук, са научавали нещо, което може да се научи само при нас, и благодарение на него са се връщали променени в своя свят. Те са проглеждали, защото са ви виждали в истинския ви образ. Това им е помагало да видят с други очи и собствения си свят, и другите хора. Там, където досега са намирали само делничност, внезапно те са откривали чудеса и тайнства. Затова обичаха да идват при нас във Фантазия. И колкото повече се обогатяваше и разцъфтяваше от това нашият свят, толкова по-малко лъжи имаше в техния, толкова по-съвършен ставаше и той. До същия начин както сега нашите два свята взаимно се рушат, те могат и да се излекуват един друг.

Атрею мисли известно време и после попита:

— А как започна всичко това?

— За бедствието, което споходи двата ни свята — отговори Детската царица, — има също две причини. Сега всичко е наопаки. Онова, което може да те накара да прогледнеш, заслепява, онова, което може да създаде нещо ново, се превръща в унищожение. Спасението може да дойде само от хората. Един-единствен трябва да дойде и да ми даде ново име. И той ще дойде.

Атрею мълчеше.

— Сега разбираш ли защо трябваше да те натоваря с тази трудна задача? — попита Детската царица. — Ти можеше да доведеш нашия спасител при мен само с помощта на една дълга приказка, изпълнена с приключения, чудеса и опасности. И това е твоята история.

Атрею седеше, потънал в дълбок размисъл. Най-сетне той кимна.

— Сега разбирам, Златоока повелителко на желанията. Благодаря ти, че избра точно мен. Извини ме за моя гняв.

— Ти не можеше да знаеш всички тези неща — отвърна тя кротко, — а и не биваше.

Атрею кимна отново. След кратко мълчание той каза:

— Но аз съм много изморен.

— Ти свърши достатъчно работа, Атрею — отвърна тя, — искаш ли да си починеш?

— Още не. Първо искам да видя щастливия край на моята история. Щом като е така, както казваш ти, и щом аз съм изпълнил задачата… тогава защо все пак спасителят не идва?

— Да — рече тихо Детската царица. — Защо ли се бави още?

 

Бастиан почувства как ръцете му се навлажняват от възбуда.

— Та аз не мога — каза той, — пък и не знам какво трябва да направя. А може името, което ми хрумна, съвсем да не е подходящо.

 

— Позволи ми да те попитам още нещо — подхвана Атрею отново разговора.

Тя кимна с усмивка.

— Защо можеш да оздравееш само ако получиш ново име?

— Само истинското име прави съществата и предметите реални — отвърна царицата, — невярното име прави всичко недействително. Точно това върши лъжата.

— Може би спасителят още не знае истинското име, което трябва да ти даде.

— О, не, той го знае — отвърна тя.

Двамата отново млъкнаха.

 

— Да, знам го — каза Бастиан. — Когато те видях, веднага разбрах как трябва да те нарека. Но не знам какво трябва да направя.

 

Атрею погледна нагоре.

— Може би той иска да дойде, а не знае как да го стори?

— Не е нужно да прави нищо друго, освен да ме извика с новото име, което знае само той. Това е напълно достатъчно.

 

Сърцето на Бастиан започна лудо да бие. Може би трябваше чисто и просто да опита? Ами ако не успее? Ако изобщо се мами? Ако двамата съвсем не говореха за него, а за съвършено друг спасител? Откъде да знае, че наистина имат предвид него?

 

— Питам се — започна пак Атрею — дали е възможно той все още да не разбира, че става дума за него, а не за някой друг?

— Не — рече Детската царица. — Не може да е толкова глупав. Не малко доказателства му дадох.

 

— Просто ще опитам! — каза Бастиан, но устата му не посмя да произнесе думата.

А какво ще прави, ако наистина успее? Все някак ще стигне до Фантазия. Но как? Може би ще трябва да се преобрази. А после какво? Възможно е да го боли или да припадне? Всъщност искаше ли му се изобщо да ходи във Фантазия? Щеше му се да отиде при Атрею и Детската царица, но с всички онези чудовища, от които гъмжеше там, не искаше да има никаква работа.

 

— Може би му липсва смелост? — рече Атрею.

— Смелост ли? — попита Детската царица. — Че нима е нужна смелост, за да изговори името ми?

— Тогава може да има само още една причина, която да го спира — каза Атрею.

— Коя е тя?

Атрею се поколеба, преди да я произнесе:

— Той просто не иска. Ти и Фантазия не го интересувате. Ние сме му безразлични.

Детската царица погледна Атрею с широко отворени очи.

 

— Не! Не! — извика Бастиан. — Не бива да мислите това! Съвсем не е така! Ах, моля ви, моля ви, не мислете така за мен! Не ме ли чувате? Не е така, Атрею!

 

— Той ми обеща да дойде — рече Детската царица, — прочетох го в очите му.

 

— Да, вярно е — извика Бастиан, — аз ей сега ще дойда, трябва само още веднъж всичко да премисля. Не е толкова просто.

 

Атрею наведе глава, двамата отново зачакаха мълчаливо. Мина доста време, но спасителят не идваше и нямаше никакви признаци, че изобщо се опитва да им се обади.

 

Бастиан си представи какво щеше да стане, ако той изведнъж се изправи пред тях какъвто си е дебел, със събраните в колената криви крака и бялото като сирене лице. Направо видя разочарованието, изписано върху лицето на Детската царица, която щеше да му каже:

— Ти пък какво търсиш тук?

Атрею може би дори щеше да се разсмее.

Лицето на Бастиан се изчерви от срам при тази мисъл.

Естествено, те очакват някой юнак, принц или нещо от този род. Хич и не бива да се мярка пред очите им. Не, изключено, е! Беше готов да изтърпи всичко друго, но не и това унижение.

 

Когато Детската царица най-сетне вдигна очи, лицето й бе променило изражението си. Атрею едва не се уплаши от величието и строгостта на погледа й. И той се сети къде бе виждал вече това изражение — при сфинксовете!

— Остава ми още едно средство — каза тя, — но аз не обичам да го използвам. Дано той не ме принуди.

— Какво средство? — попита Атрею шепнешком.

— Независимо дали го знае или не, той вече принадлежи към Приказката без край. Сега не бива, а и не може да се отказва. Даде ми обещание и трябва да го спази. И все пак аз няма да успея сама.

— Кой в цяла Фантазия — извика Атрею — може това, което и ти не си в състояние да направиш?

— Само един — отвърна тя. — Ако пожелае. Старецът от Странстващия хълм.

Атрею погледна Детската царица много учудено.

— Старецът от Странстващия хълм ли? — повтори той, като наблягаше на всяка дума. — Нима искаш да кажеш, че той съществува?

— Съмняваш ли се?

— Старите хора от нашите станове разказват за него на малките деца, когато не слушат и се държат лошо. Говорят, че записвал в книгата си всичко, което човек е направил или е пропуснал да направи, дори и онова, което мисли и чувства, и че в зависимост от случая то оставало там като хубава или лоша приказка. Докато бях малък, и аз вярвах в това, но после почнах да мисля, че са само бабини деветини, с които плашат децата.

— Знае ли някой как стоят нещата с бабините деветини? — каза тя с усмивка.

— Ти значи го познаваш — продължи да разпитва Атрею. — Виждала ли си го?

Детската царица поклати глава.

— Ако го намеря, ще се срещнем за пръв път.

— Старите хора у нас разказват също — продължи Атрею, — че никога не се знае къде точно се намира хълмът на Стареца. Той винаги се появявал съвсем неочаквано ту тук, ту там, можело да го срещнем само случайно или ако повели съдбата.

— Да — отговори Детската царица, — Старецът от Странстващия хълм не можеш да го търсиш, а само да го намериш.

— Дори и ти ли? — попита Атрею.

— Да, дори и аз — рече тя.

— Ами ако не го намериш?

— Ако го има, ще го намеря — добави тя със загадъчна усмивка. — А ако го намеря, значи го има.

Атрею не разбра отговора. Той попита колебливо:

— И той ли е като теб?

— И той е като мен — отвърна тя, — защото във всяко отношение е моята противоположност.

Атрею разбра, че по този начин няма да научи нищо. Безпокоеше го и нещо друго:

— Ти си тежко болна, Златоока повелителко на желанията — каза едва ли не строго той, — и сама не ще стигнеш далече. Доколкото виждам, всички слуги и свитата са те напуснали. Фухур и аз ще те съпроводим където пожелаеш, но честно казано, не зная дали Фухур има достатъчно сили. А и моят крак — е, ти видя сама, че вече не ме държи.

— Благодаря, Атрею — отвърна тя, — благодаря ти за предложението, то е израз на смелост и вярност. Но аз не мисля да ви вземам със себе си. Стареца от Странстващия хълм можеш да намериш единствено когато си сам. А и Фухур вече не е там, където го остави. Сега той се намира на място, където ще оздравеят всичките му рани и напълно ще се възстановят силите му. И ти, Атрею, скоро ще бъдеш на същото място.

Пръстите й си играеха със Златин.

— Кое е това място?

— Сега не е нужно да знаеш. Ти ще попаднеш там, докато спиш. Ще дойде денят, в който ще разбереш къде си бил.

— Но как мога да спя — извика Атрею и от загриженост забрави, че трябва да внимава какво говори, — когато зная, че ти всеки момент можеш да умреш!

Детската царица отново тихо се засмя.

— Аз не съм чак толкова изоставена, колкото си мислиш. Вече ти казах, че има доста неща, които са невидими за теб. Около мен са моите верни помощници, Седемте сили. Те не ме напускат, също както ти не се разделяш с твоите спомени, мисли и храброст. Не можеш нито да ги видиш, нито да ги чуеш, и все пак в този момент всички те са до мен. Три от тях ще пратя с теб и Фухур, за да се грижат за вас. Четири ще взема със себе си да ме съпровождат. А ти, Атрею, можеш спокойно да спиш.

При тези думи на Детската царица върху Атрею изведнъж като тъмен воал се стовари цялата умора, която се бе насъбрала по време на далечното му странстване. И това не беше тежката като камък умора на изтощението, а изпълненият със спокойствие тих копнеж за сън. Атрею искаше да пита Златооката повелителка на желанията още толкова други неща, но изведнъж почувства, че с думите си тя бе възпряла всички желания в сърцето му и бе оставила само едно — съня. Очите му се затвориха както си седеше и той потъна в мрака, без дори да се отпусне на земята.

 

Часовникът на кулата удари единайсет.

 

Последното нещо, което дочу Атрею и което сякаш идваше отдън земя, беше как с тих и кротък глас Детската царица дава някаква заповед, след това усети, че силни ръце внимателно го повдигнаха и го понесоха.

Около него дълго беше тъмно и топло. Едва много, много по-късно в просъница той почувства, че някаква много вкусна течност докосва сухите му и напукани устни и потича през гърлото му. Около себе си смътно съзря нещо като голяма пещера, чиито стени май бяха целите в злато. Забеляза също, че до него лежи Драконът на щастието. Освен това зърна или по-скоро предположи, че в средата на пещерата бълбука извор и около него лежат две змии — светла и тъмна, — захапали една на друга опашките си.

После една невидима ръка го погали по клепачите и това достави на Атрею такова неописуемо удоволствие, че отново потъна в дълбок сън.

По същото време Детската царица напусна Кулата от слонова кост. Тя лежеше подпряна на меки копринени възглавници в стъклена носилка, носена от четирима невидими слуги. Отстрани изглеждаше, че сама е поела нанякъде, носейки се ниско над земята.

Всички те пресякоха Лабиринта или по-точно онова, което бе останало от него. Често трябваше да заобикалят, защото много от пътеките завършваха в Нищото.

Когато най-сетне достигнаха самия край на равнината и напуснаха Лабиринта, невидимите носачи спряха. Сякаш чакаха някаква заповед.

Детската царица се надигна сред възглавниците си и хвърли поглед назад към Кулата от слонова кост.

И докато се отпускаше отново в постелята, тя каза:

— Продължавайте! Вървете… където ви видят очите!

Един повей на вятъра подхвана снежнобялата й коса. Тя се развя след стъклената носилка, дълга и тежка като знаме.