Михаел Енде
Приказка без край (14)

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Перелин, Нощната гора

— Няма ли да ме посрещнеш, Месечке? — продума тихо в тъмнината Бастиан.

Това име сякаш излъчваше неописуема сладост и утешителна сила, които изпълваха момчето. Затова той си го повтори още няколко пъти на глас.

— Месечке! Месечке! Аз идвам, Месечке! Вече съм при теб.

Но къде се намираше той?

Наоколо беше тъмно като в рог, ала вече не го обгръщаше студеният мрак на тавана, а някаква кадифена, топла тъма, в която той се чувстваше щастлив и приютен на сигурно място.

Беше се отърсил от целия страх и притеснение. За тях той вече си спомняше като за нещо отдавна отминало. Беше му толкова весело и леко на душата, че дори тихо се смееше.

— Къде съм, Месечке? — попита той.

Не чувстваше теглото на тялото си. Опипа с ръце наоколо и разбра, че е във въздуха. Нямаше вече нито дюшеци, нито земя под краката си.

Това беше прекрасно, непознато усещане, имаше чувството, че нищо не го спира, че е волен като птичка. Далече бе останало всичко, което някога го бе измъчвало или притеснявало.

Нима летеше някъде из космоса? Но нали в космоса имаше звезди, а той не виждаше нищо подобно. Около него се простираше само онази кадифена тъма и му беше толкова хубаво, както никога досега. Да не би да бе умрял?

— Къде си, Месечке!

И ето че той чу едно сладкопойно гласче, което му отговори, а може би му бе отговаряло вече няколко пъти, без той да го долови. Чу го съвсем наблизо, но не можеше да каже от коя посока идва.

— Тук съм, мой Бастиан.

— Месечке, ти ли си?

Тя се засмя някак странно и напевно.

— Кой друг може да бъде. Нали току-що ми даде тъй хубаво име. Благодаря ти за това. Добре дошъл, спасителю и храбрецо мой!

— Къде сме, Месечке?

— Аз съм при теб, а ти си при мен.

Сякаш разговаряше насън и въпреки това Бастиан знаеше със сигурност, че е буден и не сънува.

— Месечке — прошепна той, — да не би това да е краят?

— Не — отговори тя, — началото е.

— Къде е Фантазия, Месечке? Къде са останалите? Къде са Атрею и Фухур? Нима всичко е изчезнало? Ами Стареца от Странстващия хълм и книгата му също ли ги няма?

— Фантазия ще се роди отново от твоите желания, мили Бастиан, а чрез мен те ще се превърнат в действителност.

— От моите желания? — повтори Бастиан учудено.

— Нали знаеш, че ме наричат Повелителка на желанията — чу той сладкия глас. — Какво ще поискаш?

Бастиан помисли, после попита предпазливо:

— На колко желания имам право?

— На колкото искаш… колкото повече, толкова по-добре, мили Бастиан. Толкова по-богата и многообразна ще стане Фантазия.

Бастиан беше изненадан и поразен. Но точно защото изведнъж бе изправен пред безброй много възможности, не му дойде наум нито едно желание.

— Нищо не ми хрумва — каза той накрая.

За известно време настъпи мълчание, после той чу сладкопойния глас:

— Лоша работа.

— Защо?

— Защото тогава вече няма да има никаква Фантазия.

Бастиан замълча объркан. Това, че всичко зависеше от него, смущаваше малко чувството му за безгранична свобода.

— Защо е толкова тъмно, Месечке? — попита той.

— В началото винаги е тъмно, мили Бастиан.

— Иска ми се да те видя още веднъж, Месечке, знаеш ли, както в онзи момент, когато ме погледна.

Той отново чу тихия напевен смях.

— Защо се смееш?

— Защото съм радостна.

— За какво?

— Ти току-що каза първото си желание.

— А ти ще го изпълниш ли?

— Да, протегни ръката си!

Той го направи и усети, че тя поставя нещо на дланта му. Беше съвсем мъничко, но тежеше учудващо много. От него лъхаше студ, на пипане беше твърдо и не издаваше признаци на живот.

— Какво е това, Месечке?

— Едно пясъчно зрънце — отговори тя, — това е всичко, което остана от безграничното ми царство. Подарявам ти го.

— Благодаря каза Бастиан удивен. Той наистина не знаеше какво да направи с този дар. Поне да беше нещо живо!

Докато размишляваше какво ли очаква от него Месечка, усети изведнъж, че нещо го погъделичка нежно по ръката. Той се вгледа по-внимателно.

— Месечке, я виж! — прошепна той. — То започва да мъждука и да проблясва. И ето, виждаш ли, от него заигра едно малко пламъче. Та то е като зародиш! Месечке, та това не е пясъчно зърно, а светещо семенце, което започва да кълни!

— Хубаво го направи, мили Бастиан! — чу я той да казва. — Виждаш ли колко лесно ти се удава.

От точицата върху дланта на Бастиан започна да блещука едва доловим лъч светлина, който бързо нарасна и огря в кадифения мрак двете тъй различни детски лица, навели се над това чудо.

Зародишът растеше много бързо, просто се виждаше как се уголемява. Пусна листа и стебла, покараха пъпки, които се разпукаха в прекрасни многобагрени блещукащи и фосфоресциращи цветове. Не мина много време и започнаха да връзват малки плодове. Веднага щом узрееха, те избухваха като миниатюрни ракети и пръскаха наоколо нови семенца, които валяха подобно на дъжд от пъстроцветни искри.

От семенцата поникваха нови растения и те имаха други форми, наподобяваха листа от папрат или малки палми, кълбовидни кактуси, храстчета хвощ или малки чепати дървета. Всяко блещукаше и светеше в различна премяна.

Скоро кадифената тъмнина около Бастиан и Месечка, над и под тях и във всички посоки се изпълни с никнещи и избуяващи растения, от които струеше светлина. Една топка, пламтяща в различни цветове, един нов сияен свят висеше в незнайните простори, растеше ли, растеше, а точно в центъра седяха, хванати за ръце, Бастиан и Месечка и смаяно наблюдаваха това необикновено представление.

Растенията сякаш не се уморяваха да изнамират все по-нови форми и багри. Появяваха се все по-големи пъпки, разпукваха се все по-искрящи цветове. И всичко това ставаше при пълна тишина.

Не след дълго някои растения достигнаха височината на слънчогледи, други бяха станали даже колкото овощни дървета. Имаше ветрила и кичури от дълги смарагдовозелени листа, както и цветове, наподобяващи опашката на паун, от които надзъртаха безброй очи, обагрени с цветовете на дъгата. Други растения приличаха на пагоди с разположени един над друг разтворени чадъри от виолетова коприна. Някои по-дебели дънери имаха формата на плитки и бяха прозрачни, сякаш са направени от розово стъкло, което свети отвътре. Виждаха се и кичести цветове, които наподобяваха гроздове от сини и жълти лампички. На места хиляди малки астри падаха като среброструйни водопади, а камбанки с дълги, кичести като пискюли тичинки образуваха завеси с цвят на старо злато. И тези светещи нощни растения продължаваха да растат, все по-пищно и по-нагъсто и постепенно изтъкаваха приказна плетеница от мека светлина.

— Трябва да й дадеш име! — прошепна Месечка.

Бастиан кимна.

— Перелин, Нощната гора — каза той.

После погледна Детската царица право в очите… и още веднъж се случи онова, което се бе случило, когато се бяха зърнали за пръв път. Той стоеше като омагьосан, гледаше я и не можеше да откъсне очи от нея. Предния път я бе видял прекрасна, но смъртно болна, сега тя беше още по-хубава. Разкъсаната й одежда беше пак като нова. В сияещата белота на коприната и на дългите й коси се отразяваха многоцветните огънчета на меката светлина. Желанието му се бе сбъднало.

— Месечке — промълви той замаян, — оздравя ли вече?

Тя се усмихна.

— Не виждаш ли сам, мили Бастиан?

— Искам това да продължи вечно — рече той.

— Вечен е само мигът — отвърна тя.

Бастиан замълча. Той не разбра отговора й, но сега не му беше до размишления. Не искаше нищо друго, освен да стои пред нея и да я гледа.

Гъсталакът от избуяващи светещи растения постепенно бе образувал около двамата гъста решетка, един пламтящ многоцветен воал, който ги обграждаше като голяма кръгла шатра от вълшебни килимчета. Така Бастиан не обръщаше внимание на онова, което ставаше навън. Той не знаеше, че Перелин продължава да расте и че отделните растения стават все по-големи. Все още продължаваха да валят навсякъде и искрящи семенца, от които покълваха нови зародиши.

Той седеше и гледаше Месечка в захлас.

Не би могъл да каже дали е изтекло много или малко време, когато Месечка закри с ръка очите му.

— Защо ме накара да те чакам толкова дълго? — чу той гласа й. — Защо ме принуди да отида при Стареца от Странстващия хълм? Защо не дойде, когато те виках?

Бастиан преглътна.

— Ами защото… — промълви той смутен, — мислех си… какво ли не, и от страх също… но в действителност се срамувах от теб, Месечке.

Тя дръпна ръката си и го погледна озадачено.

— Срамувал си се? Та защо?

— Ами — запъна се Бастиан. — Искам да кажа, че сигурно си очаквала някой, който ти подхожда.

— А ти? — попита тя. — Ти не ми ли подхождаш?

— Ами — заекна Бастиан и усети, че се изчервява, — исках да кажа някой, който е храбър, силен и красив… някой принц или нещо подобно… във всеки случай не такъв като мен.

Той бе затворил очи и чу, че тя отново се смее по същия тих и напевен начин.

— Виждаш ли — каза той. — Сега дори ми се смееш.

Те дълго мълчаха и когато Бастиан най-сетне посмя отново да отвори очи, видя, че тя се бе надвесила съвсем ниско над него. Лицето й беше сериозно.

— Искам да ти покажа нещо, мили Бастиан — рече тя, — погледни в очите ми!

Бастиан го направи, въпреки че сърцето му се разтупа и дори малко му се зави свят.

И ето че в златистите отблясъци на очите й той съзря един образ — отначалото малък, сякаш идваше някъде от край света, после полека-лека нарасна и започна да се вижда все по-ясно. Беше някакво момче, горе-долу на неговата възраст, но стройно и с приказна красота. Осанката му беше горда и изправена, лицето му — благородно, тясно и мъжествено. Приличаше на млад принц от Ориента. Тюрбанът му беше от синя коприна, а също и извезаният със сърма елек, с който беше облечен и който му стигаше до коленете. На краката си имаше високи червени ботуши от фина мека кожа, чиито върхове стърчаха нагоре. На гърба му бе наметната и стигаше чак до пода блестяща като сребро мантия с вдигната яка. Най-хубавото на момчето бяха ръцете — фини и с дълги пръсти, при това правеха впечатление с необикновената си сила.

Бастиан съзерцаваше тази картина с въодушевление и истинско възхищение. Просто не можеше да й се нагледа. Тъкмо искаше да попита кой е този красив и млад царски син, когато светкавично го прониза мисълта, че това е самият той.

Виждаше собственото си отражение в златните очи на Месечка!

Трудно може да се опише с думи онова, което се случи с него в този момент. Завладя го някакъв небивал възторг и така го изтръгна от тялото му и го понесе надалече, че изпадна в несвяст, а когато отново го напусна и той дойде на себе си, се позна в онзи красив юноша, когото бе видял.

Бастиан се погледна и всичко беше както в очите на Месечка — фините меки ботуши от червена кожа, синият извезан със сърма елек, тюрбанът, дългата лъскава мантия, снагата и… доколкото го усещаше, и лицето. Той с учудване погледна ръцете си.

После се обърна към Месечка.

Но нея вече я нямаше!

Беше останал сам в кръглото пространство, заградено от блещукащия гъсталак от растения:

— Месечке! — започна да вика той на всички страни. — Месечке!

Но никой не му отговори.

Той седна безпомощно на земята. Какво щеше да прави сега? Защо го остави сам? Къде да отиде… ако изобщо може да отиде някъде, а не е затворен тук като в клетка?

Докато седеше и се мъчеше да проумее какво е накарало Месечка да го изостави, без да му обясни защо и без да се сбогува, пръстите му си играеха със златния амулет, който висеше на верижка около врата му.

Той го разгледа и възкликна от изненада.

Та това беше Златин, Съкровището, знакът на Детската царица, който го правеше неин заместник! Месечка му бе предала властта си над всички живи същества и неодушевени предмети във Фантазия. И докато той носеше този знак, тя все едно че винаги щеше да е до него.

Бастиан гледа дълго двете змии, светлата и тъмната, които бяха захапали една на друга опашките си и образуваха елипса. После завъртя медальона и за свое голямо учудване откри, че на обратната страна има надпис. Със странни заврънкулки беше изписано:

 

За това изобщо не бе ставало дума в Приказката без край. Нима Атрею не бе забелязал надписа?

Но този факт сега не беше от значение. Важно беше единствено, че с тези думи му разрешаваха, не, дори го караха да прави всичко, което му се прииска.

Бастиан пристъпи към стената на грейналия в цветна премяна гъсталак от растения, за да види дали може да се провре някъде. С радост установи, че тя може да се отмести без всякакво усилие, като перде, и излезе.

Нощните растения бяха продължили да растат тихо и кротко, но заедно с това така буйно и неудържимо, че Перелин междувременно се бе превърнал в гора, каквато преди Бастиан човешко око не бе виждало.

Големите дънери бяха достигнали височината и дебелината на църковни камбанарии, но въпреки това продължаваха да растат нагоре и нямаха и намерение да спрат. На места тези матово проблясващи исполински стебла бяха толкова нагъсто едно до друго, че беше невъзможно да се провреш между тях. А семената продължаваха да валят като дъжд от искри.

Бастиан тръгна да се разхожда под изпълнените със светлина сводове на гората. В началото се стараеше да не настъпи нито един от мъждукащите по земята кълнове, но скоро разбра, че е невъзможно. Просто нямаше нито педя земя, където да не расте нещо. Така той тръгна, без да внимава, по коридора, образуван от грамадните дънери.

Бастиан се наслаждаваше на красотата си. При това съвсем не го смущаваше, че няма кой да му се възхищава. Напротив, радваше се, че не дели с никого радостта си. Изобщо не го интересуваше дали ще му се възхищават онези, които доскоро му се бяха надсмивали. Вече не! Той мислеше за тях едва ли не със съжаление.

В гази гора нямаше годишни времена, денят и нощта не се редуваха, тук чувството за отминалото време беше съвсем друго от онова, на което бе свикнал Бастиан. Така той не Знаеше колко дълго се е разхождал. Ала неговата радост, че е красив, постепенно се превърна в друго чувство — той започна да го възприема като нещо естествено. Не че беше по-малко щастлив, но му се струваше, че открай време е било така.

Причината за това Бастиан щеше да разбере едва много, много по-късно и сега ни най-малко не подозираше за нейното съществуване. Защото покрай красотата, с която беше дарен, той постепенно забрави, че някога е бил дебел и с криви крака.

Дори и да бе забелязал какво се е случило, той едва ли би желал да запази този спомен. Но забравата настъпваше съвсем незабелязано. И когато споменът напълно изчезна, на него вече му се струваше, че открай време си е бил такъв, какъвто е Сега. И точно така се изпълни желанието му да бъде красив, защото само Онзи, който поначало си е красив, не жадува да бъде такъв.

Едва постигнал това, той вече започна да изпитва известна неудовлетвореност и в него се пробуди ново желание. Да си само красив, всъщност не беше достатъчно! Той искаше и да е силен, по-силен от всички други. Най-силният на този свят!

Както се разхождаше из Нощната гора Перелин, започна да усеща глад. Тук-там си откъсваше от странните по форма светещи плодове и опитваше предпазливо дали могат да се ядат. И още как! — установи той с облекчение, та те бяха толкова вкусни, някои тръпчиви, други сладки, някои леко нагарчаха, но всички бяха много съблазнителни. Както си ходеше, започна да ги яде и усети, че в тялото му се влива нова чудотворна сила.

Междувременно блещукащите ниски дървета и храсталаци в гората така го бяха обградили от всички страни, че той виждаше само пред себе си. Освен това отгоре започнаха да се спускат лиани и надземни корени. Те се преплитаха с гъсталака и образуваха непроходима стена. Бастиан си проправяше път през нея, като нанасяше саблени удари с ръката си. И наистина успяваше да просече шубрака, сякаш държеше нож, но образувалият се отвор веднага се затваряше зад гърба му, и то сякаш никога не е съществувал.

Той продължи напред, но една стена от огромни дървета му се изпречи на пътя. Техните стебла се бяха притиснали така плътно едно до друго, че помежду им не бе останал никакъв процеп.

Бастиан хвана два от дънерите с ръце и ги огъна встрани! Зад него процепът отново се затвори безшумно.

Бастиан нададе див победоносен вик.

Той бе станал господар на девствената гора!

Известно време му правеше удоволствие да си проправя път през джунглата, сякаш е слон, чул Големия зов. Силите му не намаляваха, не беше нужно да спира нито за секунда, за да си поеме дъх, в хълбока му не се появиха бодежките, сърцето му не се разтуптя, дори не се изпоти.

Най-накрая се налудува до насита и му се прииска да види Перелин, своето царство, от високо, за да разбере докъде се разпростира вече.

Той погледна нагоре, за да прецени височината, плю на дланите си, хвана една лиана и започна да се катери нагоре, ей така, с едната и после с другата ръка, без да използва краката, както бе виждал, че правят артистите от цирка. За момент се мярна пред очите му като избледнял спомен от отдавна отминалите дни, как пред погледите на превиващия се от смях клас виси като чувал с картофи в най-долния край на въжето. Това го накара да се усмихне. Как ли щяха да зяпат, ако го видеха сега. Щяха да се гордеят, че го познават. Но той нямаше да им обърне никакво внимание.

Той на един дъх достигна накрая клона, от който се спускаше лианата, и го възседна. Беше дебел колкото бъчва и вътрешността му фосфоресцираше червеникаво. Бастиан се изправи внимателно на крака и започна да балансира към стеблото. И тук много виещи се растения образуваха гъсталак, който му се изпречваше на пътя, но той без усилие се провираше напред.

Тук горе стеблото беше все още толкова дебело, че дори петима мъже не биха могли да го обхванат. Нямаше друг страничен клон, намиращ се по-високо или стърчащ в друга посока, който Бастиан да може да достигне от мястото, където се намираше. Затова той се хвърли, улови се за един надземен корен и се люля на него напред-назад, докато се хвана за по-горния клон, и то отново с един рискован скок. Оттам можеше с ръце да се издърпа до следващия. Вече беше много високо в короната на дървото, най-малко сто метра над земята, но блещукащите листа и клони му пречеха да я види.

Едва когато се изкачи на два пъти по-голяма височина, се появиха тук-там места, откъдето можеше да се огледа, но тогава работата започна да става съвсем трудна — именно защото клоните оредяха. И накрая, когато достигна почти до самия връх, трябваше да спре, тъй като не намери нищо, за което да се хване, освен голямото гладко стебло, на дебелина колкото телеграфен стълб.

Бастиан погледна нагоре и видя, че това стебло или по-скоро върлина завършва след около двайсет метра с грамаден, светещ тъмночервен цвят. Той просто не знаеше как да стигне догоре. Налагаше се обаче да се качи, защото не искаше да остане там, където се намираше. И така, той прегърна стеблото и се изкатери като акробат по последните двайсет метра. Тънкият връх се люлееше напред-назад, огъваше се на вятъра като тревичка.

Най-сетне той стигна непосредствено под цвета, който се разтваряше нагоре като лале. Успя да пъхне ръката си между листата му. Така имаше за какво да се хване, бутна листата настрани и се издърпа нагоре.

За момент остана да лежи, защото все пак малко се бе запъхтял. Скоро обаче се изправи и се огледа от ръба на проблясващия огромен цвят във всички посоки като от наблюдателница.

Гледката беше неописуемо величествена!

Растението, в чийто цвят се намираше Бастиан, беше едно от най-високите в цялата джунгла, така че погледът му стигаше много далече. Над него продължаваше да виси като беззвездно нощно небе същата кадифена тъмнина, а под него се стелеха в пъстрата си премяна безбройните върхове на Перелин. Очите му просто се наляха със сълзи при вида на толкова красота.

И Бастиан дълго стоя и се наслаждава на гледката! Това беше негово царство! Той го бе създал! Той беше господарят на Перелин.

И още веднъж дивият му победоносен вик се разнесе над светещата джунгла.

А нощните растения продължаваха да растат тихо, кротко и неудържимо.