Михаел Енде
Приказка без край (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА
Призрачният град

Из бушуващите вълни на морето ехтеше гласът на Фухур, мощен като звън на медна камбана:

— Атрею, къде си? Атрею!

Ветровете великани отдавна бяха престанали да се бият и с гръм и трясък се бяха разотишли. След време пак щяха да се съберат на това или друго място, за да продължат борбата си, както правеха от незапомнени времена. Те бяха забравили вече онова, което се бе случило, защото никога не помнеха нищо и не се интересуваха от друго, освен от собствената си неудържима сила. Белият дракон и малкият му ездач също бяха изчезнали отдавна от спомените им.

Когато Атрею се изхлузи от гърба му, Фухур първоначално се опита с всички сили да го догони и да го хване, докато падаше. Но една вихрушка го увлече нагоре и го отнесе много надалече. Когато се върна, Ветровете великани вече бушуваха другаде в морето. Фухур отчаяно се опита да открие отново мястото, където Атрею бе паднал във водата, но дори и за един Дракон на щастието не е по силите да открие във врящата пяна на разбунтувалото се море микроскопичната точица на подмятаното от водите тяло, а пък още по-малко удавник, потънал на дъното.

И все пак Фухур не искаше да се откаже. Той се издигна високо в небето, за да обхване с поглед по-голяма площ, после полетя ниско над вълните и почна да описва все по-широки и по-широки кръгове. При това не преставаше да вика Атрею, като се надяваше да зърне все някъде лицето му.

Той беше Дракон на щастието и нищо не можеше да разколебае убеждението му, че всичко все пак ще завърши добре. Фухур никога не се отказваше, независимо какво се е случило.

— Атрею! — звънтеше мощният му глас сред рева на вълните. — Атрею, къде си?

 

Атрею бродеше из потъналите в гробна тишина улици на един изоставен град. Гледката беше потискаща и зловеща. Май нямаше нито една ограда, която дори и с външния си вид да не създаваше впечатлението, че над нея е надвиснала опасност и тежко проклятие. Сякаш целият град се състоеше от призрачни замъци и къщи, из които витаеха духове. Над широките или тесни улици, които бяха също така криви и наклонени като всичко друго в тази страна, висяха страшни паяжини, а от мазетата и празните кладенци се разнасяше лоша миризма.

Първоначално Атрею прибягваше покрай оградите от ъгъл до ъгъл, за да не го видят, но скоро престана да се крие. Пусти бяха площадите и улиците, които изникваха пред него, а и в сградите нищо не помръдваше. Той влезе в няколко, но намери само прекатурени мебели, разкъсани пердета, изпочупени съдове и стъкла — навсякъде белези на опустошение и никъде жива душа. На една маса откри недоядена храна — чинии с някаква черна супа и един-два лепкави къшея, които може би бяха хляб. Той хапна и от двете. Бяха отвратителни на вкус, но Атрею беше много гладен. В известен смисъл му се струваше, че е добре, дето е попаднал на това място. Всичко тук беше тъкмо за такъв като него — за когото няма вече никаква надежда.

 

Бастиан почувства, че премалява от глад.

Един Господ знае защо именно сега, в толкова неподходящ момент се сети за щрудела с ябълки на госпожица Ана. Нямаше по-хубав от него на света.

Госпожица Ана идваше три пъти седмично у тях, за да пише на машина писмата на баща му и да свърши домакинската работа. В повечето Случаи тя сготвяше и правеше някакъв сладкиш. Имаше набито тяло, безгрижно говореше на висок глас и се смееше. Баща му се държеше вежливо с нея, но обикновено не проронваше нито дума. Тя много рядко успяваше да го накара леко да се усмихне. Когато беше у тях, жилището им сякаш светваше.

Макар да не бе омъжена, госпожица Ана имаше малка дъщеричка. Момиченцето се казваше Криста, беше три години по-малко от Бастиан и имаше прекрасни руси коси. По-рано госпожица Ана почти винаги водеше дъщеричката си. Криста беше много срамежлива. Докато Бастиан й разказваше часове наред приказките си, тя седеше мълчаливо и го слушаше с широко отворени очи. Възхищаваше му се и той много я обичаше.

Но преди година госпожица Ана изпрати дъщеричката си в един пансион на село и сега те почти не се виждаха.

Бастиан доста й се разсърди. Неубедителни му се струваха всички нейни обяснения, че така било по-добре за Криста.

Но на нейния щрудел с ябълки въпреки това никога не можеше да устои.

Той с безпокойство се питаше колко дълго може да издържи човек, без да яде. Три дни? Или два? А може би още след двадесет и четири часа идват първите халюцинации? Бастиан преброи на пръсти откога е тук. Бяха минали вече десет часа, а може би и малко повече. Да си беше запазил поне сандвича или най-малкото ябълката!

Под трептящата светлина на свещите стъклените очи на лисицата, кукумявката и грамадния скален орел изглеждаха почти като живи. Големите им сенки мърдаха по стените и тавана.

Часовникът на кулата удари седем пъти.

 

Атрею отново излезе на улицата и започна да броди безцелно из града. Стори му се много голям. Мина през махали, в които къщите бяха толкова малки и схлупени, че той спокойно стигаше стрехите на покривите, и квартали, в които имаше четириетажни палати с фасади, украсени със статуи. Обаче всички тези статуи изобразяваха скелети или демони, които се взираха с разкривените си лица надолу към самотния странник.

Но изведнъж той замръзна на мястото си като прикован.

Някъде съвсем наблизо отекна хриплив, дрезгав вой, който звучеше толкова отчаяно и безутешно, че прониза сърцето на Атрею. В тези жални звуци се бе събрала цялата самота и обреченост на творенията на мрака. Те сякаш нямаха край, връщаха се като ехо от стените на все по-отдалечени сгради, докато накрая прозвучаха като рев на глутница грамадни вълци, пръснати около целия град.

Атрею тръгна по посока на виенето, което започна да става все по-тихо и по-тихо и накрая замря в дрезгави хрипове. Наложи се обаче да търси известно време. Той свърна в един безистен, озова се в тясно мрачно дворче, влезе през сводеста порта и накрая попадна в заден двор, който беше влажен и мръсен. Там, завързан с верига пред една дупка в стената, лежеше грамаден върколак, полумъртъв от глад. Ребрата му се брояха под сплъстената козина, прешлените на гръбнака му стърчаха като зъбци на бичкия, а от полуотворената уста езикът му висеше чак до земята.

Атрею се приближи тихо до него. Когато го забеляза, върколакът рязко вдигна грамадната си глава. В очите му мъждукаше зелена светлина.

Известно време двамата се гледаха един друг, без да кажат дума или да издадат някакъв звук. Накрая върколакът нададе тих, но навяващ ужас рев.

— Върви си! Остави ме спокойно да умра!

Атрею не помръдна и му отговори също така тихо:

— Чух твоя вик, затова дойдох.

Главата на върколака отново клюмна.

— Никого не съм викал — изръмжа той, — сам оплаквам края си.

— Ти кой си? — попита Атрею и пристъпи още една крачка напред.

— Аз съм Гморк, върколакът.

— Защо са те вързали тук с тази верига?

— Забравиха ме, като тръгнаха.

— Кой те е забравил?

— Онези, които ме вързаха.

— И къде отидоха?

Гморк не отговори. Дебнеше Атрею с притворени очи. След една по-продължителна пауза той попита:

— Ти не си оттук, малки чужденецо, нито от този град, нито от тези земи. Какво търсиш тъдява?

Атрею сведе глава.

— Не знам как попаднах тук. Как се казва този град?

— Той е столицата на най-прочутата страна в цяла Фантазия — каза Гморк. — Няма друга страна или град, за които да се разказват толкова много приказки. Ти сигурно също си чувал за Града на призраците в страната От кол и въже, нали?

Атрею бавно кимна.

Гморк не сваляше очи от момчето. Учудваше го, че този зеленокож юноша го гледа с големите си черни очи, без да мигне дори, и не проявява никакъв страх.

— А ти кой си? — попита той.

Атрею помисли малко, преди да отговори.

— Аз съм Никой.

— Какво ще рече това?

— Ще рече, че на времето имах име, но то не трябва вече да се споменава и затова съм Никой.

Върколакът отвори леко ъглите на устата си и показа зловещите си зъби, което може би означаваше, че се усмихва. Той добре познаваше всички разновидности на злото и някак си усещаше, че пред себе си има равностоен противник.

— Щом като е така — каза той с дрезгав глас, — тогава никой не ме е чувал, никой не е идвал и никой не е говорил с мен в последния ми час.

Атрею пак кимна. После попита:

— Нима Никой не може да те освободи от веригата?

Зелените пламъчета в очите на върколака засвяткаха. Той започна да пъхти и да се облизва.

— Наистина ли си готов да направиш това? — промълви той. — Би ли пуснал на свобода един гладен върколак? Не знаеш ли какво означава това? Никой няма да има покой!

— Че защо не? — отвърна Атрею. — Може да съм Никой, но не се страхувам от теб!

Той понечи да се приближи към Гморк, но от неговата уста отново изригна онзи дрезгав, ужасен рев. Момчето се дръпна назад.

— Не искаш ли да те освободя? — попита то.

Силите на върколака сякаш изведнъж го напуснаха.

— Не можеш да сториш това. А приближиш ли се, ще те сграбча и ще те разкъсам на парчета, момчето ми! Това само би отложило малко края ми с час или два. Затова стой надалече и ме остави спокойно да умра.

Атрею се замисли.

— Може би ще ти намеря нещо за ядене — каза той накрая. — Бих могъл да потърся из града.

Гморк отново отвори очи и изгледа юношата. Зеленият пламък в зениците му бе помръкнал.

— Върви по дяволите, глупчо! Нима искаш да удължиш живота ми, докато дойде Нищото?

— Помислих си само — промълви бавно Атрею, — че ако ти донеса храна и ти утолиш глада си, ще мога може би да се приближа до теб и да сваля веригата от врата ти…

Гморк изскърца със зъби.

— Мислиш ли, че ако това, с което съм вързан, беше обикновен синджир, аз и сам не бих го разкъсал със зъби?

Сякаш за да докаже, той налапа веригата и зловещите му зъби я загризаха с трясък. Дълго я дърпа и после я пусна.

— Това е омагьосана верига, която може да бъде отключена само от онзи, който ме е вързал, но той никога вече няма да се върне.

— И кой те върза с нея?

Гморк започна да скимти като пребито куче. Едва след известно време се успокои дотолкова, че да може да отговори:

— Гая, Принцесата на мрака, го направи.

— А къде е тя?

— Тя се хвърли в Нищото, както и всички други от този град.

Атрею си спомни за безумните танцьори, които бе видял в мъглата извън града.

— Защо? — промърмори той. — Защо не избягаха?

— Вече нямаха ни капка надежда. Това ви прави слаби. Нищото ви притегля със страшна сила и никой от вас няма вече да му устои за дълго.

Докато казваше тези думи, Гморк се изсмя гърлено и злобно.

— А ти? — продължи да пита Атрею. — Ти говориш така, сякаш не спадаш към нас.

Гморк отново го изгледа с дебнещ поглед.

— Аз не спадам към вас.

— Откъде идваш тогава?

— Не знаеш ли какво е върколак?

Атрею поклати безмълвно глава.

— Ти познаваш Само Фантазия — каза Гморк, — но има и други светове. Например този на хората. А има и същества, които нямат свой собствен свят. Но те пък могат да кръстосват различните светове. Към тях спадам и аз. В света на хората се явявам като човек, макар да не съм такъв, а във Фантазия приемам фантазийски образ, но не съм и от вас.

Атрею приседна бавно на земята и погледна умиращия върколак с големите си тъмни очи.

— Ти си бил значи в света на хората?

— Аз често прескачам в техния и във вашия свят.

— Гморк — промълви едва-едва Атрею, като не можа да преодолее треперенето на устните си. — Можеш ли да ми разкриеш тайната как се стига в света на хората?

В очите на Гморк блесна зелена искрица, сякаш вътрешно се смееше.

— За теб и всеки друг от Фантазия е много просто да отиде там. Имате само един проблем. Никога не можете да се върнете. Трябва да останете там завинаги. Ти би ли желал?

— Какво трябва да направя? — попита Атрею решително.

— Онова, което вече сториха всички тук преди теб, момчето ми. Нужно е само да се хвърлиш в Нищото. Но няма защо да бързаш, рано или късно то и бездруго ще стане, когато изчезнат и последните късчета от Фантазия.

Атрею се изправи.

Гморк забеляза, че момчето цялото трепери. Тъй като не знаеше причината, той го утеши.

— Няма защо да се страхуваш, не боли.

— Мен не ме е страх — отвърна Атрею, — никога не съм мислил, че именно тук и с твоя помощ ще си върна вярата в живота.

Очите на Гморк пламнаха като два тесни зелени полумесеца.

— Няма причина да се надяваш, момчето ми, независимо какво смяташ да правиш. Ако се появиш в света на хората, няма да бъдеш това, което си тук. Точно тук се крие тайната, която не знае никой във Фантазия.

Атрею стоеше с отпуснати ръце.

— Какво ще бъда там? — попита той. — Разкрий ми тайната!

Гморк мълча дълго, без да помръдне. Атрею вече се страхуваше, че няма да получи никакъв отговор, но накрая вълколакът пое тежко въздух, гърдите му се издуха и той заговори с дрезгав глас:

— За какъв ме смяташ, момчето ми? За свой приятел ли? Внимавай! С теб аз само гледам да ми мине по-бързо времето. Ти сега дори не можеш да си отидеш. Твоята надежда ми позволява да те държа. Но докато говоря, Нищото ще заобиколи от всички страни Града на призраците и скоро вече няма да има изход. Тогава си загубен. Ако останеш да чуеш какво ще ти кажа, ти вече ще си направил избора си. Все още можеш да избягаш.

Изкривената уста на Гморк стана още по-зловеща, Атрею се поколеба за секунда и после прошепна:

— Кажи ми тайната! Какво ще бъда там?

Гморк отново дълго мълча. Гърдите му хъркаха, дишаше на пресекулки. Съвсем внезапно се изправи обаче на предните си лапи така, че Атрею трябваше да го гледа от долу на горе. Едва сега пролича колко е грамаден и страшен. Когато продължи да говори, гласът му хъхреше:

— Виждал ли си Нищото, момчето ми?

— Да, много пъти.

— Как изглежда?

— Сякаш си сляп.

— Ами да… А когато попаднете в него, то се полепва по вас и вие се превръщате в заразна болест, от която хората ослепяват и вече не могат да различат илюзията от действителността. Знаеш ли как ви наричат там?

— Не — прошепна Атрею.

— Лъжи! — излая Гморк.

Атрею поклати глава. Устните му бяха станали бели като на мъртвец.

— Как е възможно?

Гморк се наслаждаваше на уплахата на Атрею. Разговорът видимо го съживи. След малко той продължи:

— Питаш ме какво ще бъдеш там? Ами какво си тук? Какво представлявате всъщност вие, жителите на Фантазия? Съновидения сте вие, измислици на царството на поезията, образи от една приказка без край! Нима се смяташ за нещо реално, момчето ми? Е, добре, тук, в твоя свят, си такъв. Но щом преминеш през Нищото, ти няма да бъдеш вече това. Тогава ще станеш неузнаваем. Тогава ще бъдеш в друг свят. Там вече не приличате на себе си. Вие носите илюзии и заслепение в света на хората. Я познай, момчето ми, в какво ще се превърнат всички жители на този град на призраците, които скочиха в Нищото?

— Не знам — отговори едва-едва Атрею.

— Те ще се превърнат в безумни идеи в главите на хората, ще събуждат страх там, където в действителност хората няма от какво да се боят, ще ги карат да ламтят за неща, които ги обричат на гибел, ще им насаждат съмнения там, където няма причина за съмнения.

— Всички ли ще станем такива? — попита Атрею ужасен.

— Не — отвърна Гморк. — Има много разновидности на лудост и заслепение в зависимост от това, какви сте били тук — красиви или грозни, глупави или умни, вие ще се превърнете там в хубави или грозни, глупави или умни лъжи.

— А аз? — поинтересува се Атрею. — Какъв ще стана аз?

Гморк се ухили.

— Няма да ти кажа това, момчето ми. Сам ще видиш. Или по-скоро няма да видиш, защото няма да си същият.

Атрею мълчеше и гледаше върколака с широко отворени очи.

Гморк продължи:

— Затова хората мразят и се страхуват от Фантазия и от всичко, което идва от нея. Те искат да я унищожат, а не знаят, че с това само увеличават потока от лъжи, който непрекъснато се излива върху света им, този поток от променените вече до неузнаваемост жители на Фантазия, принудени да водят там привидното съществуване на живи трупове и да тровят човешките души с миризмата си на плесен. Но те не знаят това. Смешно, нали?

— Нима няма никой — попита тихо Атрею, — който да не ни мрази и да не се страхува от нас?

— Поне аз не познавам никого — каза Гморк, — а и в това няма нищо чудно, защото самите вие правите там всичко възможно, за да накарате хората да повярват, че Фантазия не съществува.

— Че не съществува Фантазия ли? — повтори Атрею слисан.

— Точно така, момчето ми — отговори Гморк, — това дори е най-важното. Не смяташ ли? Само когато те повярват, че Фантазия не съществува, само тогава няма да им хрумва да идват при вас, а от това зависи всичко, защото, ако не познават истинския ви облик, с тях можеш да си правиш каквото щеш.

— Какво по-точно?

— Каквото щеш. Имаш власт над тях. А нищо не може да ти даде по-голяма власт над хората от лъжата. Защото човекът, момчето ми, живее от представите си. А тях можеш да ги насочваш. Тази власт е единственото, което има смисъл в живота. Затова и аз бях с властта и за да се възползвам от нея, й служех, макар и по-другояче от теб и тебеподобните.

— Аз не искам да имам нищо общо с това! — възрази Атрею.

— Не се сили, глупчо — изръмжа вълколакът, — когато ти дойде редът да скочиш в Нищото, също ще се превърнеш в безличен, слабохарактерен слуга на властта. Кой знае за какво ще й служиш и ти. Може би с твоя помощ ще карат хората да купуват онова, което не им трябва, или да мразят онова, което не познават, да вярват, за да се подчиняват, или да се съмняват в онова, което може да ги спаси. В човешкия свят с вас, малките фантазийци, се трупат големи печалби, разпалват се войни, основават се империи…

Гморк гледа известно време момчето с полузатворени очи, после добави:

— Има, разбира се, и доста глупаци, които се смятат за много умни и вярват, че служат на Истината. За тях най-важната работа е да избият Фантазия дори и от главите на децата. Може би ти ще помагаш именно на тях.

Атрею стоеше с наведена глава.

Сега вече знаеше защо във Фантазия не идват нови хора и защо никога вече няма да дойде Никой, който да даде на Детската царица ново име. И колкото повече унищожението завладяваше Фантазия, толкова повече светът на хората щеше да затъва в лъжи, а именно с това непрестанно намаляваше възможността да дойде представител на човешкия род. Един омагьосан кръг, от който просто не можеш да се откопчиш. Атрею знаеше вече всичко.

 

Но сега го знаеше и друг — Бастиан Балтазар Букс.

На него му бе станало ясно, че болестта е обхванала не само Фантазия, но и света на хората. Тези неща бяха свързани едно с друго. Всъщност той го бе почувствал отдавна, без да може да си обясни защо е така. Никога не можеше да се примири, че животът трябва да бъде толкова сив и безличен, ей така, без тайни и чудеса, както твърдят всички хора, които казват: „Такъв е животът!“

Но сега разбираше и друго — че трябва да отиде във Фантазия, за да излекува и двата свята.

А че нито един човек не знаеше вече пътя за натам, това се дължеше именно на лъжите и погрешните представи, които поради унищожението на Фантазия проникваха в техния свят и заслепяваха хората.

Ужасен и засрамен, Бастиан се сети за собствените си лъжи. В случая даже не броеше измислените приказки, които бе разказвал. Те бяха нещо друго, но на няколко пъти той бе лъгал съвсем съзнателно и преднамерено — понякога от страх, понякога за да получи онова, което на всяка цена искаше да има, а понякога само за да си придаде важност. Кои ли творения на Фантазия бе унищожил, бе направил неузнаваеми и бе използвал за користните си цели? Той се опита да си представи какъв ли е бил истинският им образ, но не успя. Може би точно защото бе лъгал.

Едно във всеки случай беше ясно — и той бе допринесъл за нещастията, сполетели Фантазия. И на него му се искаше да направи нещо, за да поправи стореното зло. Длъжен беше пред Атрею, който беше готов на всичко, само и само да го заведе при тях. Не можеше и не искаше да го разочарова. Трябваше да намери пътя.

Часовникът на кулата удари осем.

 

Върколакът не бе изпускал нито за секунда Атрею от очи.

— Е, сега знаеш как можеш да стигнеш в света на хората — каза той, — все още ли ти се иска, момчето ми?

Атрею поклати глава.

— Не искам да се превръщам в лъжа — измънка той.

— Това обаче ще стане, независимо дали искаш или не — отвърна Гморк почти развеселен.

— А ти? — попита Атрею. — Защо си тук?

— Трябваше да, изпълня една задача — отговори Гморк с нежелание.

— И ти ли? — Атрею изгледа върколака внимателно и почти със съчувствие. — А изпълни ли я?

— Не — изръмжа Гморк, — иначе положително нямаше да съм вързан с този синджир. При това нещата не вървяха зле в началото, докато дойдох в този град. Принцесата на мрака, която управляваше тук, ме посрещна с всички почести, покани ме в двореца си и ме нагости предоволно. Говореше и се държеше така, сякаш ми беше съюзник. Е, жителите на страната От кол й въже ми бяха естествено доста симпатични и аз се чувствах, така да се каже, като у дома си. Пък и Принцесата на мрака беше по своему много красива жена — поне според мен. Тя ме галеше и ме чешеше и аз го приемах, защото ми беше приятно. Никой през живота ми не ме бе галил и чесал така. С една дума, загубих си ума и се раздрънках, а тя се преструваше, че кой знае колко ми се възхищава, докато накрая й разказах за задачата си. Трябва да ме е приспала, защото обикновено спя леко, когато се Събудих, бях вързан на тая верига. А Принцесата на мрака стоеше пред мен и каза: „Гморк, ти забрави, че и аз спадам към творенията на Фантазия. Щом като се бориш срещу Фантазия, ти се бориш и срещу мен. И така, ти си ми враг и аз те измамих. Тази верига мога да отворя само аз, но сега отивам със слугите и прислужниците си при Нищото и няма никога вече да се върна.“ И тя се обърна и си тръгна. Не всички обаче последваха примера й. Едва когато Нищото дойде още по-близо, то започна да привлича жителите на града толкова силно, че те не можеха да му устоят. А ако не се лъжа, точно днес се предадоха и последните. Да, аз влязох в капана, момчето ми, твърде дълго слушах тази жена, но ти, драги, попадна в същия капан — и ти ме слуша твърде дълго. Защото в този момент Нищото обкръжи града отвсякъде, ти си пленен и вече не можеш да избягаш.

— Така ще умрем заедно — каза Атрею.

— Вярно е — отвърна Гморк, — но по различен начин, глупчо. Защото аз ще умра, преди Нищото да е тук, а ти ще бъдеш погълнат от него. Разликата не е малка. Понеже, който умре преди да настъпи този момент, неговата приказка ще свърши, а твоята ще продължи без край като лъжа.

— Защо си толкова зъл? — попита Атрею.

— Вие си имахте свят — отвърна Гморк мрачно, — а аз нямах.

— А каква беше задачата ти?

Гморк, който досега стоеше изправен на предните си лапи, се търкулна на земята. Силите му видимо го напускаха. Дрезгавият му глас се задъхваше.

— Онези, на които служа и които решиха да унищожат Фантазия, съзряха опасност за своя план… Те бяха научили, че Детската царица е изпроводила пратеник, голям юнак… И по всичко личеше, че той ще успее да доведе във Фантазия представител на човешкия род… Трябваше на всяка цена да бъде убит преди това… Изпратиха мен, защото съм обикалял много из Фантазия… И аз веднага надуших следите му… Следвах го ден и нощ… започнах да го догонвам през страната на засафранийците… храма в джунглите на Муамат… Чуруликащата гора… Блатата на скръбта… Мъртвите планини… но после при дълбоката пропаст с мрежата на Играмул… загубих дирите му… сякаш потъна вдън земя… И аз продължих да търся, все някъде трябваше да е… но повече не открих следите му… Тъй попаднах накрая тук… Не успях… но той също не е успял, защото Фантазия загива! Името му между другото беше Атрею.

Гморк надигна глава. Момчето бе отстъпило крачка назад и се бе изправило в целия си ръст:

— Това съм аз. Аз съм Атрею.

Измършавялото тяло на върколака се разтърси. Това се повтори и той изпадна в страшни гърчове. После гърлото му започна да издава някакви звуци, които напомняха задушаваща кашлица, ставаха все по-силни и хриптящи и се превърнаха в рев, който като ехо се върна от стените на всички къщи. Върколакът се смееше!

Това беше най-ужасният смях, който Атрею бе чувал до този момент, а и никога повече не чу нещо подобно.

После ревът внезапно секна.

Гморк беше мъртъв.

Атрею дълго стоя неподвижно. Накрая, без сам да знае защо, се приближи до мъртвия върколак, наведе се над главата му и докосна с ръка сплъстената черна козина. И в същия миг устата на Гморк се отвори и изпреварвайки и най-бързата мисъл, захапа крака на Атрею. Дори и след смъртта злото не го бе напуснало.

Атрею отчаяно се опита да разтвори челюстите му. Усилията останаха напразни. Огромните зъби се бяха впили в месото като стоманени пирони. Атрею се свлече на мръсната земя до трупа на върколака.

А през високата черна стена, опасваща града, Нищото настъпваше неудържимо и безшумно от всички страни.