Михаел Енде
Приказка без край (4)

ТРЕТА ГЛАВА
Прастарата Морла

В момента, когато чу тропота от копитата на Артакс, старият черен кентавър Кайрон отново се отпусна в постелята от меки кожи. Огромното напрежение беше изчерпало силите му. Жените, които го откриха на следващия ден в шатрата на Атрею, не вярваха, че ще оживее. Състоянието му не се подобри кой знае колко дори и когато след няколко дни ловците се прибраха по домовете си, но той все пак успя да им обясни защо Атрею е трябвало да отпътува и че няма да се върне скоро. И тъй като всички обичаха момчето, от този ден нататък те забравиха какво е веселие и непрекъснато мислеха с тревога за него. От друга страна, бяха горди, че Детската царица е натоварила именно Атрею да търси спасение, въпреки че никой не можеше да разбере как се е стигнало до това.

Между другото старият Кайрон никога вече не се върна в Кулата от слонова кост. Да не помислите, че е умрял или е останал при Зелените кожи в Тревното море. Съдбата му го поведе на друг, съвсем неочакван път. Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.

Още същата нощ Атрею достигна до полите на Сребърните планини. Спря да си почине едва преди да се съмне. Артакс попасе малко и пи вода от едно бистро планинско поточе. Атрею се уви в червената си мантия и спа няколко часа. Но когато пукна зората, те вече отново бяха на път.

Първия ден пресякоха Сребърните планини. Тук и на двамата им бяха известни и най-малките пътечки и те бързо напредваха. Когато огладня, момчето изяде парче сушено бизонско месо и две малки палачинки от тревни семена, които носеше в един вързоп на седлото си и които всъщност бяха предвидени за лова му.

 

— Ето на — каза Бастиан, — от време на време човек все пак трябва да хапне нещо.

Той извади закуската си от чантата и внимателно я разчупи на две парчета, отново уви едното и го прибра, а другото изяде.

Междучасието бе свършило, Бастиан се замисли какво ли имат сега в клас. Да, вярно, география при госпожа Карге. Трябваше да изброяват реки и притоци, градове и броя на жителите им, полезни изкопаеми и видове промишленост. Бастиан сви рамене и продължи да чете.

 

При залез-слънце Сребърните планини бяха вече зад тях и те спряха да починат. Тази нощ Атрею сънува пурпурните бизони. Той ги видя как прекосяват в далечината Тревното море и се опита да се доближи до тях с коня си. Но напразно. Колкото и да пришпорваше животното, те си оставаха все така далече.

На втория ден преминаха през Страната на Пеещите дървета. Всяко от тях беше различно, имаше различни листа и различна кора. Тази страна се наричаше така, защото, докато растеше, всяко дърво издаваше нежна музика, тя звучеше от близо и далече и се сливаше в могъщ хор, чиято хармония нямаше равна на себе си по красота в цяла Фантазия. Смяташе се, че не е съвсем безопасно да минеш през тази област. Мнозина вече бяха останали там омагьосани и забравили всичко. И Атрею почувства силата на тези приказни звуци, но той не се остави да го подмамят и не спря.

През следващата нощ отново сънува пурпурните бизони. Този път той вървеше пеша и те минаха на голямо стадо покрай него. Бяха обаче извън обсега на неговата стрела, а когато понечи да се промъкне към тях, забеляза, че ходилата му сякаш са се сраснали със земята и не може да помръдне. Докато се мъчеше да се отскубне, се събуди. Слънцето все още не бе изгряло, но Атрею веднага потегли.

На третия ден видя стъклените кули на Ерибо, в които жителите на тази местност хващаха и събираха светлината на звездите. От нея те правеха приказно украсени предмети, обаче никой освен тях не знаеше за какво служат.

Той дори срещна някои от тези хора. Дребни на ръст, те самите изглеждаха като изваяни от стъкло. Нагостиха го извънредно любезно с храна и напитки, но на въпроса му кой би могъл да знае нещо за болестта на Детската царица, те отговориха с тъжно и безпомощно мълчание.

През следващата нощ Атрею отново сънува, че стадото на пурпурните бизони минава покрай него. Той видя как едно от животните, някакъв особено голям и снажен бизон, се отдели от другите и тръгна към него бавно, без никакви признаци на страх или ярост. Като истински ловец Атрею притежаваше дарбата веднага да съзира онова място при животните, което трябва да улучи, за да ги убие. Пурпурният бизон дори се извърна така, че направо беше лесно човек да го уцели. Атрею постави стрелата и с всички сили опъна мощния лък, но не можа да стреля. Пръстите му сякаш се бяха сраснали с тетивата и не я пускаха.

Същите или подобни сънища го спохождаха и през всички следващи нощи. Атрею все повече се приближаваше до пурпурния бизон — това между другото беше именно онзи бизон, който той в действителност бе искал да убие, позна го и по бялото петно на челото, — но все се намираше някаква причина и той не можеше да пусне смъртоносната стрела.

Денем яздеше все по-нататък и по-нататък, без да знае къде отива, без да намери някой, който да му даде съвет. Всяко срещнато същество зачиташе златния амулет, който Атрею носеше, но никое не знаеше отговора на въпроса му.

Веднъж видя отдалече пламтящите улици на град Броуш, където живееха създания с огнени тела, но не пожела да се отбие там. Прекоси обширното плато на засафранийците, които се раждаха стари и умираха, когато станат кърмачета. Посети храма „Муамат“ в девствените гори, където без никаква подпора висеше голяма колона от Лунен камък, и разговаря с тамошните калугери. Но и от там трябваше да продължи пътя си, без да е научил нещо.

Вече се бе лутал почти цяла седмица надлъж и нашир, когато на седмия ден и последвалата нощ му се случиха две неща, които напълно промениха и него самия, и положението, в което се намираше.

Макар разказът на Кайрон за ужасните бедствия, сполетели всички краища на Фантазия, да му бе направил силно впечатление, все пак за него всичко това си оставаше само нещо чуто. На седмия ден обаче му се наложи да го види със собствените си очи.

Беше по обяд и той яздеше през една гъста и тъмна гора от огромни възлести дървета. Това бе Чуруликащата гора, в която преди известно време се бяха срещнали четиримата вестоносци. Атрею знаеше, че в тази местност живеят дървесни духове. Бяха му казвали, че те са грамадни юнаци, които също имат вид на възлести стволове. И ако стоят неподвижно, което те много обичат, човек наистина може да ги сбърка с дървета и без да подозира нищо, да си препуска покрай тях. Само когато ходеха, се виждаше, че имат клонести ръце и криви крака, наподобяващи коренища. Макар и невероятно яки, те не бяха опасни… най-много да си направят някоя шега със заблудили се странници.

Атрею тъкмо бе открил една горска полянка, през която лъкатушеше поточе, и бе слязъл, за да даде възможност на Артакс да се напие и напасе, когато изведнъж чу зад себе си странно пукане и пращене и се извърна.

От гората към него се приближаваха три дървесни духа. Тръпки го побиха, като ги видя. На първия му липсваха краката и долната част от тялото, така че трябваше да ходи на ръце. Вторият имаше огромна дупка в гърдите, през която можеше да гледаш от другата страна. Третият подскачаше на десния си крак, защото цялата му лява половина липсваше, сякаш някой го беше разцепил по дължина.

Когато видяха амулета върху гърдите на Атрею, те се спогледаха и бавно приближиха.

— Не се стряскай! — каза този, който ходеше на ръце. Гласът му напомняше скърцане на дърво. — Видът ни положително не е особено приятен, но в тази част на Чуруликащата гора освен нас няма вече никой друг, който би могъл да те предупреди. Затова дойдохме ние.

— Да ме предупредите ли? — попита Атрею. — За какво?

— Чухме за теб — изхлипа онзи с пробитите гърди — и ни разказаха за какво си тръгнал на път. Не бива да яздиш повече в тази посока, иначе си загубен.

— Иначе ще ти се случи същото, което се случи с нас — въздъхна разполовеният. — Погледни ни! Желаеш ли това?

— Но какво се е случило с вас? — попита Атрею.

— Унищожението се разраства — изохка първият, — расте ли, расте и от ден на ден все повече се увеличава, ако изобщо за нищото може да се каже, че се увеличава. Всички останали избягаха навреме от Чуруликащата гора, но ние не искаме да напуснем родината си. И ето че то ни изненада по време на сън и ни превърна в това, което виждаш пред себе си.

— Много ли боли? — попита Атрею.

— Не! — отвърна вторият дървесен дух с дупката в гърдите. — Нищо не усещаш. Само дето губиш по нещо от себе си. А веднъж нападне ли те, с всеки изминал ден почваш да губиш все повече и повече. Скоро изобщо няма да ни има.

— А къде е онова място в гората, където започна това? — поиска да узнае Атрею.

— Искаш ли да го видиш? — попита третият дух, който бе останал наполовина, и въпросително погледна другарите си по съдба. Когато те кимнаха, той продължи: — Ние ще те заведем толкова близо, че да можеш да го видиш, но трябва да обещаеш, че няма да се приближаваш повече. Иначе ще те привлече така, че няма да можеш да му устоиш.

— Добре, обещавам ви — каза Атрею.

Тримата се обърнаха и тръгнаха към края на гората. Атрею взе поводите на Артакс и ги последва. Те повървяха малко между грамадните дървета, после спряха пред един особено дебел ствол. Едва ли и петима възрастни мъже можеха да го обхванат с ръце.

— Покатери се докъдето можеш — каза безкракият дух — и после погледни към залязващото слънце. Там ще го видиш… или по-скоро не ще го видиш.

Атрею се изкачи нагоре по чеповете и издатините на ствола. После достигна най-ниските клони. Издигаше се на ръце, хващайки се за следващите клони, качваше се все по-високо и по-високо, докато престана да вижда земята. Продължи да се катери, стволът изтъня и клоните станаха повече, така че напредваше все по-лесно. Когато накрая се озова в най-високата част на короната, той обърна поглед към залязващото слънце и ето че го видя.

Короните на най-близките дървета бяха зелени, но листата на следващите сякаш бяха загубили цвета си, сивееха. А още малко по-нататък те имаха някак си прозрачен, мъгляв или, по-точно казано, все по-нереален вид. И зад тях нямаше нищо, абсолютно нищо. Това не беше някакво оголено място, мрак, нито пък светло петно. То беше нещо, което е непоносимо за очите и ти създава усещането, че си сляп. Защото никое око не може да издържи да гледа в абсолютното Нищо. Атрею сложи ръка пред очите си и за малко не падна от клона. Той се хвана здраво и се спусна колкото можеше по-бързо надолу. Видя достатъчно. Едва сега разбра ужаса, който бе обхванал Фантазия.

Когато отново достигна подножието на грамадното дърво, трите дървесни духа бяха изчезнали. Атрею се хвърли на коня и полетя в стремителен галоп, оставяйки зад гърба си бавно, но неудържимо настъпващото Нищо. Той спря да почине едва когато се смрачи и Чуруликащата гора бе останала далече зад него.

Тази нощ го очакваше и второ преживяване, което щеше да го насочи по нова следа в Голямото търсене.

Атрею сънува, и то още по-ясно, отколкото досега, големия пурпурен бизон, който бе искал да убие. Този път беше изправен срещу него без лък и стрела. Чувстваше се нищожно малък, а лицето на животното изпълни цялото небе. И той чу, че бизонът му говори. Не можа да разбере всичко, но думите бяха приблизително следните:

— Ако ме бе убил, сега щеше да си ловец, но ти не го направи, Атрею, затова аз мога да ти помогна. Чуй ме! Има едно същество във Фантазия, което е по-старо от всички други същества. Далече, далече оттук на север се намират Блатата на скръбта. Сред тях се издига Роговата планина. Там живее прастарата Морла. Търси прастарата Морла!

След това Атрею се събуди.

 

Часовникът на кулата удари дванайсет пъти. Съучениците на Бастиан скоро щяха да слязат в гимнастическия салон за последния час по физкултура. Може би днес щяха да играят народна топка с голямата тежка медицинска топка, с която Бастиан винаги беше толкова непохватен… Затова не го искаше нито един от отборите. Понякога ги караха да играят с една малка топка, твърда като камък, от която ужасно болеше, когато те улучат. А Бастиан го улучваха винаги, и то с всичка сила, защото беше лесно да го уцелиш. Или пък днес беше ред да се катерят по въже — упражнение, което Бастиан особено ненавиждаше. Когато повечето от децата бяха вече горе, той с моравочервено лице все още висеше като чувал с картофи в долния край на въжето и целият клас цвилеше от смях, защото не можеше да се издигне дори на половин метър. А учителят по физкултура — господин Менге, хич не си скъпеше подигравките по адрес на Бастиан.

Какво не би сторил Бастиан да бъде като Атрею. Тогава щеше да им даде да разберат.

Той дълбоко въздъхна.

 

Атрею яздеше на север и все на север. Позволяваше на себе си и на коня само почивки за сън и храна, без които не можеше. Яздеше денем и нощем, в пек и дъжд, сред мълнии и бури. Не го интересуваше нищо и не питаше никого.

Колкото по на север отиваше, толкова по-тъмно ставаше. Дните бяха изпълнени с все същия оловносив здрач. Нощем Северните сияния играеха по небето.

Една сутрин, в чийто мъглив сумрак времето като че бе спряло да тече, Атрею съгледа от един хълм Блатата на скръбта.

Над тях се носеха талази мъгла, тук и там се показваха малки горички, където стволовете на дърветата завършвала долу е четири, пет или повече криви разклонения, така че приличаха на големи раци, стъпили с няколко крака в черната вода. От кафявия листак във всички посоки висяха оголени корени, наподобяващи неподвижни пипала. Невъзможно беше да се разпознае къде почвата между езерцата е твърда и къде има само покривка от плаващи растения.

Артакс тихо изпръхтя от ужас.

— Там ли трябва да отидем, господарю?

— Да, трябва да открием Роговата планина, която се намира сред тези блата — отговори Атрею.

Той подкара Артакс и кончето се подчини. Стъпка по стъпка то опитваше с копитата си здравината на почвата, но така се придвижваха много бавно. Накрая Атрею слезе и поведе Артакс за юздата. На няколко пъти конят затъваше, но все успяваше да се измъкне. Обаче колкото повече навлизаха в Блатата на скръбта, толкова по-трудно се придвижваше Артакс. Оклюма глава и закрета, без да подбира пътя напред.

— Какво ти е, Артакс? — запита го Атрею.

— Не зная, господарю — отговори животното, — мисля, че трябва да се върнем. Какъв смисъл има всичко това? Ние сме тръгнали да търсим нещо, което ти само си сънувал. Не ще намерим нищо. Може би вече и бездруго е твърде късно, може Детската царица вече да е умряла и всичко, което вършим, да е безсмислено. Нека се върнем, господарю!

— Никога не си говорил така, Артакс — рече учудено Атрею. — Какво ти става? Да не си болен?

— Може би — отвърна Артакс, — с всяка следваща стъпка сърцето ми се изпълва с все повече скръб. Загубих всякаква надежда, господарю. А и се чувствам толкова тежък, ужасно тежък. Струва ми се, че не мога да направя нито крачка повече.

— Но ние трябва да продължим! — извика Атрею. — Ела, Артакс!

Той дръпна юздите, ала Артакс не помръдна от мястото си. Беше потънал вече до корема. А и не правеше никакъв опит да се измъкне.

— Артакс, не се отпускай! — крещеше Атрею. — Хайде, ела! Излез, иначе ще потънеш!

— Остави ме, господарю! — отговори кончето. — Не е по силите ми. Продължи сам! Не се безпокой за мен! Не издържам повече тази скръб. Искам да умра.

Атрею отчаяно дърпаше юздата, но кончето потъваше все по-надолу. Нищо не можеше да се направи. Когато накрая над черната вода остана само главата на животното, Атрею я взе в ръце.

— Ще те задържа, Артакс — шепнеше той, — няма да те оставя да потънеш.

Кончето изцвили тихо още веднъж.

— Не можеш вече да ми помогнеш, господарю. С мен е свършено. И двамата не знаехме какво ни очаква тук. Едва сега разбрахме защо Блатата на скръбта носят това име. Скръбта ме направи толкова тежък, че потъвам. Няма избавление.

— Но нали аз също съм тук — каза Атрею, — защо не чувствам нищо?

— Ти носиш Сиянието, господарю — отговори Артакс, — то те закриля.

— Тогава ще дам знака на теб — възкликна Атрею, — може би то ще закриля и теб.

Атрею понечи да свали верижката от врата си.

— Не, не прави това, господарю! — изпръхтя кончето. — Сиянието е дадено на теб и не ти е разрешено да го преотстъпваш другиму по своя воля. Трябва да продължиш да търсиш без мен.

Атрею притисна лицето си до главата на коня.

— Артакс, о, мой мили Артакс! — шепнеше сподавено той.

— Ще изпълниш ли последната ми молба, господарю? — попита животното.

Атрею безмълвно кимна.

— Тогава, моля те, върви си. Не искам да видиш края ми. Бъди така добър!

Атрею бавно се надигна. Главата на кончето вече бе потънала до половината в черната вода.

— Сбогом, Атрею, господарю мой! — каза то. — Благодаря ти!

Атрею прехапа устни. Не беше в състояние да каже нищо. Още веднъж кимна на Артакс, после се обърна и тръгна.

 

Бастиан изхълца. Не можеше да спре сълзите. Очите му се напълниха и той не беше в състояние да чете. Трябваше първо да извади кърпата си и да си избърше носа, чак тогава продължи.

 

Атрею не знаеше колко време вече шляпаше из блатото, ей така, все напред и напред. Сякаш бе ослепял и оглушал. Мъглата ставаше все по-гъста и той имаше чувството, че от часове се лута, обикаляйки в кръг. Вече не внимаваше къде стъпва, но въпреки това не затъваше повече от колената. Неизвестно как знакът на Детската царица го водеше по правия път.

После пред него изведнъж се изпречи висок и доста стръмен планински скат. Той се хващаше с ръце за грамадните скали и така се изкачи на заобления връх. В началото не забеляза какви са тези скали. Чак когато стигна най-горе и обхвана целия връх с поглед, видя, че това бяха грамадни рогови плочи, а пукнатините и цепнатините между тях бяха обрасли с гъст мъх.

Значи бе намерил Роговата планина!

Това откритие обаче никак не го зарадва. Краят на вярното му конче го правеше почти безразличен към този факт. Сега му оставаше да разбере коя е прастарата Морла и къде се намира, щом като живее тук.

Докато размишляваше, усети, че планината неочаквано се разтърси леко, после чу ужасно духане, мляскане и някакъв глас, който сякаш идваше от глъбините на земята.

— Я виж, старо, нещо пълзи по нас.

Атрею се затича към края на планинския хребет, откъдето бяха дошли звуците. При това се подхлъзна на туфа мъх и полетя по скалата. Не успя да се задържи и продължи да се свлича все по-бързо и по-бързо, докато накрая се сгромоляса долу. За щастие падна на едно от дърветата, които растяха в подножието, и ударът се омекоти в клоните му.

Пред себе си в планината Атрею видя една грамадна пещера, в която черната вода се плискаше и кипеше, защото вътре нещо мърдаше и бавно започна да се подава. Имаше вид на скала, голяма колкото къща. Едва когато се показа напълно, Атрею разбра, че това е глава, която се мъдреше върху дълъг набръчкан врат — глава на костенурка. Очите й бяха големи колкото две малки черни езерца, устата й беше покрита с глина и водорасли. Изведнъж Атрею разбра, че цялата Рогова планина всъщност представлява едно животно с чудовищни размери, една гигантска блатна костенурка — прастарата Морла!

После пак прозвуча същият свистящ, гъргорещ глас:

— Какво правиш тук, малкият?

Атрею взе амулета от гърдите си и го насочи така, че голямото колкото езерце око на костенурката да може да го види.

— Познаваш ли това, Морла?

Мина известно време, преди тя да отговори:

— Я гледай, старо, Златин — отдавна не бяхме виждали знака на Детската царица, много отдавна.

— Детската царица е болна — добави Атрею. — Знаеш ли за това?

— Все ни е едно, нали така, старо? — отвърна Морла. Тя май говореше по този странен начин сама на себе си, защото кой знае откога не бе имала възможност да приказва с някого.

— Ако не я спасиш, тя ще умре — допълни Атрею с по-настойчив глас.

— Щом като трябва — отговори Морла.

— Но с нея ще загине и Фантазия — извика Атрею. — Унищожението се шири вече навсякъде. С очите си го видях.

Морла го изгледа с огромните си безжизнени очи.

— Ние нямаме нищо против, нали, старо! — изгъргори тя.

— Тогава всички ще загинем! — изкрещя Атрею. — Всички ние!

— Виж, малкият — отвърна Морла, — какво ни интересува това? Вече нищо не е важно за нас. Всичко ни е безразлично, напълно безразлично.

— И ти ще бъдеш унищожена, Морла! — извика Атрею ядосано. — И ти! Или смяташ, че като си толкова стара, ще надживееш Фантазия?

— Виж какво, ние сме стари, малкият, твърде стари. Живели сме достатъчно дълго. Видели сме много. Който знае толкова, колкото нас, за него вече нищо не е важно. Всичко постоянно се повтаря, денят и нощта, лятото и зимата, светът е пуст и безсмислен. Всичко се върти в кръг. Онова, което се появява, трябва пак да си отиде, онова, което се ражда, трябва да умре. Нещата взаимно се унищожават — Доброто и Злото, Глупостта и Мъдростта, Красотата и Грозотата. Всичко е напразно. Няма нищо истинско. Нищо не е важно.

Атрею не знаеше какво да отговори. Необхватният тъмен и празен поглед на прастарата Морла парализираше всяка негова мисъл. След малко я чу отново да казва:

— Ти си млад, малкият. Ние сме стари. Ако ти беше стар като нас, щеше да знаеш, че на този свят няма нищо друго, освен скръб. И виж сега, защо да не умрем — ти, аз, Детската царица, всички, абсолютно всички? Нали всичко е илюзия, игра на фона на нищото. Всичко е все едно и също. Остави ни на мира, малкият, и си върви!

Атрею напрегна цялата си воля, за да се противопостави на парализиращия й поглед.

— Щом като знаеш толкова много — каза той, — ти ще знаеш и каква е болестта на Детската царица и дали има лек за нея?

— Знаем, нали така, старо, ние знаем — изсумтя Морла, — но все едно дали тя ще бъде спасена или не. Защо тогава да го казваме?

— Ако наистина ти е все едно — продължи да настъпва Атрею, — би могла също така и да ми го кажеш.

— И това бихме могли, нали, старо? — изгъргори Морла. — Но не ни се иска.

— Тогава не ти е наистина все едно! — извика Атрею. — Ти сама не вярваш на това, което казваш!

Дълго цари тишина, после той чу едно дълбоко гъргорене и уригване. Трябва да беше нещо като смях, ако прастарата Морла изобщо беше способна да се смее. във всеки случаи тя каза:

— Хитър си, малкият. Виж ти. Хитър си. Отдавна не ни бяха забавлявали така, нали, старо? Виж какво. Ние действително можем и да ти го кажем. Няма разлика. Да му го кажем ли, старо?

Настъпи дълго мълчание. Атрею чакаше със затаен дъх отговора на Морла и не искаше да прекъсва дългите и безутешни ходове на мисълта й с въпроси. Най-накрая тя заговори отново:

— Ти живееш кратко, малкият. Ние дълго. Вече твърде дълго. Но ние живеем във времето. Ти кратко, ние дълго. Детската царица е преди мен на този свят. Но тя не е стара. Тя е вечно млада. Нейният живот не се мери с годините, а с имената й. Нужно й е ново име, тя постоянно се нуждае от все нови и нови имена. Знаеш ли името й, малкият?

— Не, никога досега не съм го чувал — призна Атрею.

— Та откъде да го чуеш — рече Морла, — дори и ние не можем да си го спомним. И все пак тя е имала много имена, но всички те са забравени. Всичко е безвъзвратно отминало. Защото, виж какво, без име тя не може да живее. На нея, на Детската царица, й е нужно ново име, едва тогава ще оздравее. Но дали това ще стане, нас не ни интересува.

Тя затвори големите си като езера очи и започна да прибира главата си.

— Чакай! — извика Атрею. — Откъде получава тя имената си? Кой може да й даде име? Къде ще намеря името?

— Никой от нас — чу той Морла да гъргори. — Нито едно същество от Фантазия не може да й даде ново име. Затова всичко е напразно. Ала не се притеснявай, малкият! Голяма работа!

— А кой? — Атрею беше извън себе си. — Кой може да й даде име, за да спасим и нея, и всички нас?

— Не вдигай такъв шум! — каза Морла. — Остави ни на мира и си тръгвай. Ние също не знаем кой може да направи това.

— Щом като ти не знаеш — извика Атрею още по-Силно, — кой може да знае тогава?

Прастарата Морла още веднъж отвори очи.

— Ако не носеше Сиянието — изпъшка тя, — щяхме да те изядем, за да настъпи най-сетне мир и покой. Я го виж ти!

— Кой? — продължи да настоява Атрею. — Кажи ми кой знае и аз ще те оставя завинаги на мира!

— И без това няма никакво значение — отговори Морла, — може би Уйулала в Южния оракул^[1]. Може тя да го знае. Какво ни интересува това.

— А как мога да стигна дотам?

— Там изобщо не можеш да стигнеш, малкият. И виж какво, дори и десет хиляди дни няма да са ти достатъчни. А животът ти е кратък. Ще умреш преди това. Далече на юг е. Много далече. Затова всичко е напразно. Още в началото ти казахме, нали така, старо? Остави тази работа, откажи се, малкият! И преди всичко — остави ни на мира.

С тези думи тя окончателно затвори безжизнените си очи и прибра главата си в пещерата. Атрею знаеше, че не може да научи нищо повече от нея.

По същото време призрачното създание, което се беше образувало от мрака на нощното поле, подуши следите на Атрею и тръгна към Блатата на скръбта. Нищо и никой във Фантазия не можеше да го отклони вече от тази следа.

Бастиан бе опрял глава на ръцете си и гледаше замислено.

— Странно, че нито едно същество във Фантазия не може да даде ново име на Детската царица — каза той на глас.

Ако работата беше само в това, да се измисли име на царицата, Бастиан лесно можеше да помогне. Доста го биваше за тези неща. Но за съжаление не беше във Фантазия, където явно се нуждаеха от способностите му и те може би дори щяха да му донесат уважение и почести. От друга страна, той се радваше, че не е там, защото за нищо на света не би посмял да влезе в местност като Блатата на скръбта. А и това чудовищно призрачно създание, което преследваше Атрею, без той дори да подозира! Бастиан на драго сърце би го предупредил, но това беше невъзможно. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява и да продължи да чете.