Уолтър Скот
Пиратът (9)

ГЛАВА VIII

Той беше млад, левент, красна и силен кито тигър див, достоен бащин син; но виж, засвири ли тръби и почне шумна веселба — той сякаш е делфин.

Уърдсуърт — „Ру“

Бързоногият Мордонт Мъртън скоро стигна Ярлсхоф. Той влезе в къщи почти тичешком, защото това, което сам бе забелязал тази сутрин, като че ли потвърждаваше тревожните мисли, които Суърта не току-тъй бе събудила у него със своя разказ. Обаче завари баща си във вътрешната стая, където си почиваше от уморителната разходка и още с първия му въпрос синът се убеди, че добрата женица бе прибягнала до малка хитрост, за да се отърве и от двамата.

— Къде е умиращият, за чието спасяване ти така благоразумно рискува собствената си глава? — обърна се старият Мъртън към по-младия.

— Норна пое грижата за него, сър — отговори Мордонт; — тя разбира от такива неща.

— Значи не само магьосница, но и знахарка? — рече старият Мъртън. — Слава богу — една грижа по-малко. Но аз побързах да се върна в къщи, както ме посъветва Суърта, да потърся шарпия^[1] и превръзки, защото тя споменаваше нещо за счупени кокали.

Мордонт замълча, защото добре знаеше, че баща му няма да разпитва повече по тоя въпрос, а и не искаше да навреди на старата гувернантка или да предизвика у баща си един от ония изблици на гняв, в които изпадаше, когато, противно на навика си, сметнеше за необходимо да вкара в пътя своята слугиня.

Суърта се прибра от експедицията късно вечерта, капнала от умора, но с доста обемист вързоп, в който изглежда носеше дяла си от плячката. Мордонт веднага я потърси да й се скара за измамата, с която си бе послужила спрямо него и баща му, но обвиняемата бързо намери какво да отговори.

— Честна дума — заоправдава се тя, — като ви видях, мистър Мордонт, да пълзите надолу по скалата като дива котка, рекох си — на края като нищо ще си счупите кокалите, та добре ще е да имате под ръка бинтове, затуй помолих мистър Мъртън да отиде и къщи да вземе, а топ, право да ви кажа, никак не изглеждаше добре, беше пребелял като смъртник — бог да ме убие, точно така му казах, а и всеки би го казал, ако го видеше тогава.

— Но Суърта — подзе Мордонт, щом се яви възможност да метне между кресливите й оправдания своя дума, — как стана така, че ти, вместо да си гледаш домакинската работа и вретеното, беше тази сутрин по Стъпките на Ерик, за да положиш всички тия излишни грижи за баща ми и мен?… А какво има в тоя вързоп, Суърта? Защото се боя, Суърта, че си престъпила закона и си тръгнала да плячкосваш корабни останки.

— Ах, миличкият ми, да те благослови свети Роналд! — възкликна Суърта с полуласкателен-полушеговит тон. — Мигар ще ми попречиш да пременя клетата си снага с нещо по-хубавичко, когато толкова имане се търкаля безстопанствено на пясъка и само чака някой да го грабне? Ах, мистър Мордонт, даже свещеникът ще зареже амвона насред проповедта си, като види разбит кораб на брега, а ти искаш една бедна, неука жена да остане при хурката и къделята. Пък и какво ли ми се падна, като се трепах цял ден: само няколко парцала от батиста, едно-две парчета грубо сукно и още нещичко от тоя род… Силните и смелите на тоя свят обират каймака.

— Да, Суърта — отвърна Мордонт, — и още по-жалко е, че ти и на тоя, и на оня свят ще трябва да изкупуваш греховете си, загдето обираш бедните моряци.

— Ех, момчето ми, кой ще се залови да наказва една стара жена заради някакви си дрипи?… Какви ли не лоши работи се разправят за граф Петрик, ала той направи голямо добро за нашия бряг, като издаде мъдри закони, дето забраняват да се помага на кораби, изхвърлени от вълните на брега^[2]. А моряците, както съм чувала от Брайс амбулантния търговец, губят правото си на собственост, щом килът^[3] докосне пясъка; пък и нали са удавени, умрели горките а на удавниците и умрелите не им трябват никакви земни блага, както на великите ярдове и викинги едно време не им трябвали вече съкровищата, които заравяли с тях в гробовете и гробниците преди много-много години. Не съм ли ти пяла, мистър Мордонт, песента за Олаф Тръгверсон, който наредил да заровят в гроба му пет златни корони?

— Не, Суърта — отговори Мордонт, комуто нравеше удоволствие да измъчва хитрата стара плячкаджийка, — не си ми я пяла; но трябва да ти кажа, че непознатият, когото Норна отведе в селото, утре ще бъде вече добре и ще те попита къде си скрила нещата, които си отмъкнала от останките на кораба му.

— Че кой ще посмее да му подхвърли дума за това, миличкият ми? — каза Суърта, гледайки лукаво младия си господар в лицето. — Пък и знай, че между другото имам едно чудесно парче коприна, тъкмо да си ушиеш хубава жилетка, та да се премениш още следващия път, когато тръгнеш на веселба.

Мордонт не можа повече да се сдържи да не се засмее на хитростта на старата жена, която се мъчеше с дял от награбеното да го подкупи като свидетел; като й заповяда да приготви каквото има за вечеря, той се върна при баща си, когото завари седнал на същото място и почти в същата поза, в която го бе оставил.

Когато свършиха набързо скромната вечеря, Мордонт съобщи на баща си, че възнамерява да слезе в селото да види какво става с корабокрушенеца.

Старият Мъртън кимна в знак на съгласие.

— Сигурно се чувствува там неудобно — додаде синът, в отговор на което последва ново утвърдително кимване. — Доколкото може да се съди от външността му — продължи Мордонт, — той е човек с високо положение… и колкото и да се мъчат тия бедни хорица да му угодят, все пак в сегашното му състояние…

— Зная какво искаш да кажеш — прекъсна го баща му; — смяташ, че трябва да му помогнем с нещо. Е, върви тогава при него — ако се нуждае от пари, да ти каже колко му трябват и ще ги получи; но аз нито мога, нито желая да настанявам непознат човек тук, нито пък да поддържам отношения с него. Аз съм се оттеглил в този най-далечен край на Британските острови, за да избягвам нови запознанства и нови лица, и няма да допусна някой такъв да ми се натрапи със своето щастие или неволя. Когато поживееш още десетина години и опознаеш света, някогашните приятели ще ти оставят такъв спомен, че цял живот след това няма да пожелаеш да имаш други. Но върви… какво чакаш? И кажи на тоя човек да се маха оттук. Не искам да виждам никой друг, освен тези груби лица — познавам добре дребните им хитрости и докъде стигат те и мога де се примирявам с тях като със зло, твърде нищожно, за да дразни. — След това той подхвърли на сина кесията си и му даде знак да тръгва колкото се може по-скоро.

Мордонт стигна бързо селото. В мрачното жилище на Нийл Роналдсън ранслара той завари чужденеца седнал до тлеещия тарф в огнището, на същия сандък, който бе възбудил алчността на благочестивия амбулантен търговец Брайс Снейлсфут.

Самият ранслар отсъствуваше: разпределяше с полагаемата се безпристрастност плячката от загиналия кораб между жителите на своята община, като изслушваше жалбите им и поправяше неправдите, при което (макар че цялата работа от начало до край беше несправедлива и незаконна) изпълняваше до най-малката подробност ролята на мъдър и разсъдлив съдия. Защото в ония времена, а може би и значително по-късно островитяните от по-низшите съсловия поддържаха мнението, споделяно и от варварите при подобни обстоятелства — че всичко изхвърлено на бреговете им става тяхна неоспорима собственост.

Марджъри Бимбистър, достойната съпруга на ранслара, която в момента командуваше къщата, представи Мордонт на своя гост, като каза безцеремонно:

— Това е младият тексман… Може би ще кажете името си на него, щом не искате да го кажете на нас. Ако не беше толкова чевръст, едва ли щяхте да разговаряте сега с някого.

Непознатият стана и стисна ръката на Мордонт, като каза, че доколкото подразбрал, на него дължи спасението на живота си и на тоя сандък.

— Останалото имущество — додаде той, — както виждам, може да се отпише, тъй като тукашните хора са се нахвърлили върху него като дявол върху грешници.

— Какво струва тогава вашето морско изкуство — вметна Марджъри, — щом не сте могли да заобиколите Съмбъра Хед? Зер не се е блъснал той във вас.

— Оставете ни за малко, любезна Марджъри Бимбистър — каза Мордонт, — искам да поговоря насаме с този джентълмен.

— Джентълмен, а! — произнесе Марджъри натъртено. — Не ще и дума, доста симпатичен на вид — додаде тя, като го огледа още веднъж, — ала все пак се съмнявам дали е истински джентълмен.

Мордонт погледна странника, но стигна до съвсем друго заключение. Той беше над среден ръст, с красиво и здраво телосложение. Мордонт не бе общувал много с хора, но му се струваше, че неговият познайник е скитал по различни ширини, което личеше от смелото, загоряло, красиво лице и от непринуденото му и открито държане на моряк. На въпросите на Мордонт как се чувствува той отговаряше бодро, уверявайки го, че му стига да си почине една нощ и всички следи от претърпяната катастрофа ще изчезнат. Но говореше с огорчение за алчността и любопитството ма ранслара и жена му.

— Тази бъбрива бабичка — каза непознатият — цял ден ме гони да й кажа името на кораба, като че ли не й стига паят от плячката! Аз бях главният собственик на загиналия кораб, а не са ми оставили нищо друго освен дрехите. Няма ли в тази дива страна някакъв магистрат или поне мирови съдия, способен да помогне на човек, попаднал между такива разбойници?

Мордонт посочи Магнус Тройл, най-големия земевладелец и същевременно фоуд, тоест местен окръжен съдия, като човек, който може най-добре да възстанови правдата; същевременно изказа съжаление, че лично той като още съвсем млад, а баща му — като уединил се тук чужденец не са в състояние да му осигурят необходимата закрила.

— О, не, вие направихте достатъчно за мен — каза морякът, — но да имах подръка поне петима от четиридесетте смелчаци, с които сега се гощават рибите, нямаше да търся правда, а сам щях да си я извоювам, дявол да го вземе!

— Четиридесет! — възкликна Мордонт. — Множко са за кораб с такива размери.

— Но и те не стигаха. Имахме десет бордови оръдия, без да се броят тия на носа и кърмата; но в открито море загубихме много хора, а се претоварихме със стока. Шест от оръдията си използувахме за баласт… Хора ли? Да имах достатъчно, нямаше да я оплескаме така! Изтрепаха се да работят на помпите, а после наскачаха в лодките и ме оставиха сам на кораба — ако ще да плавам, ако ще да се давя. Но си получиха заслуженото тия негодници и сега мога великодушно да им простя: вълните погълнаха лодките, всички от екипажа загинаха, а аз съм тук.

— Значи сте дошли на север от Западна Индия? — попита Мордонт.

— Да, да, корабът се казваше „Добра надежда“, капер^[4] от Бристол. Много му вървеше в Карибско море — и в търговията, и в каперството, но вече си е изял късмета. Моето име е Клемънт Кливланд, капитан и един от собствениците на кораба, както казах вече… родом съм от Бристол… баща ми, старият Клем Кливланд от Коледж Грийн, беше известен на всички в общината.

Мордонт нямаше право да разпитва повече и все пак се чувствуваше вътрешно не напълно удовлетворен. В държането на чужденеца се долавяше умишлена грубост, нещо като предизвикателност, които обстоятелствата не оправдаваха. Капитан Кливланд бе пострадал несправедливо от островитяните, но в лицето на Мордонт бе намерил само доброжелател и защитник, а излизаше, че винеше всички наоколо за злочестините, от които се оплакваше. Мордонт сведе очи и замълча, мислейки си дали не е по-добре да се махне оттук или да продължава и занапред да предлага услугите си. Кливланд като че ли отгатна мислите му, защото веднага добави някак помирително:

— Аз съм прям човек, мистър Мъртън — доколкото разбрах, такова ви е името, — и на всичко отгоре разорен, а от това никой не става по-учтив. Но вие се отнесохте към мен като добър приятел и може би в душата ми има повече благодарност, отколкото в думите ми. Затова, преди да напусна това място, ще ви подаря ловната си пушка; с нея можете от осемдесет крачки да забиете сто едри сачми в широкопола холандска шапка… и с куршуми е много точна — от сто и петдесет ярда съм улучвал див бик… но имам още две, не по-лоши, а може би и по-хубави от нея, тъй че можете да задържите тая за себе си.

— Но това значи и аз да взема пай от награбеното — възрази Мордонт през смях.

— Нищо подобно — успокои го Кливланд, отваряйки един сандък, в който имаше няколко пушки и пистолета, — както виждате, успях да спася не само дрехите си, но и личното си оръжие — и то благодарение на оная висока старица с тъмното наметало. А между нас казано, това струва колкото всичко останало, което съм загубил, защото — додаде той, като сниши глас и се озърна, — когато казвам пред тези сухоземни акули, че съм разорен, съвсем не значи, че съм гол като пушка. Не, тук имам нещо по-солидно от сачми за морски птици. — Като рече това, той извади една обемиста торбичка с надпис „Едри сачми“ и я показа набързо на Мордонт: тя беше пълна с испански пистоли и портагези (както се наричаха тогава едрите португалски монети). — Ето — додаде той с усмивка, — имам достатъчно баласт, за да придам отново устойчивост на кораба. И тъй, ще вземете ли пушката?

— Щом искате да ми я подарите. — отвърна Мордонт през смях, — с удоволствие ще я взема. Тъкмо мислех да ви попитам от името на баща си — добави той, като извади кесията — не се ли нуждаете от повече такъв баласт?

— Благодаря, но както виждате, имам си достатъчно… вземете старата ми приятелка и дано тя ви служи така добре, както служеше на мен, макар че се съмнявам дали ще извърши такова славно пътешествие с вас. Предполагам, че знаете да стреляте?

— Горе-долу — отвърна Мордонт, любувайки се на красивата малокалибрена испанска пушка със златни инкрустации и необикновено дълга цев, каквито се употребяват главно за лов на морски птици и за стрелкови състезания.

— Със сачми — продължи дарителят — няма равна на нея по точност, а с куршум от най-високата скала на вашия непристъпен бряг можете да убиете тюлен на двеста ярда навътре Р морето. Но пак ви казвам: тази вехтория никога няма да ви върши такава работа, каквато свърши на мен.

— Едва ли ще мога да си служа така сръчно с нея — каза Мордонт.

— Хм, възможно е — отвърна Кливланд, — но не е там въпросът. Как ви се струва например да застреляте кормчията, както се случи веднъж, когато атакувахме чрез абордаж един испански кораб? Испанецът се обърка здравата, а ние се нахвърлихме откъм носа със саби и го превзехме… ама си струваше труда — беше яка бригантина^[5], „El Santo Francisco“^[6], на път за Порто Бело^[7] със злато и негри. И само това малко късче олово ни донесе двайсет хиляди пистола.

— Аз още не съм стрелял по такъв дивеч — каза Мордонт.

— Е, всичко с времето си: не можеш да вдигнеш котвата, докато течението не ти позволи. Но вие сте здрав, красив, енергичен младеж. Какво ви пречи да тръгнете на лов за такива дрънкулки? — сложи той ръка на торбичката със златото.

— Баща ми казва, че скоро ще ме прати на път — отговори Мордонт, който, приучен да се отнася с голямо уважение към военните моряци, се почувствува поласкан от предложението на този човек, който му се струваше истински моряк.

— Уважавам го за това му хрумване — рече капитанът — и преди да вдигна котва, непременно ще го навестя. Аз имам консорт^[8], който, дяволите да го вземат, сега се върти някъде около тия острови. Сигурно ще ме търси, макар че се разделихме в буря, стига и той да не е отишъл при Дейви Джонс^[9]… Впрочем беше по-добре екипиран от нас и не толкова претоварен и положително се е отървал. Ще ви опънем там койка и само за едно плаване ще ви направим и моряк, и мъж.

— Много хубаво ще бъде — каза Мордонт, който страстно жадуваше да види света по-добре, отколкото му позволяваше досегашната откъснатост от него, — но баща ми трябва да реши.

— Баща ви ли? Пфу! — изсумтя капитан Кливланд. — Всъщност имате пълно право — поправи се той. — Дявол да го вземе, аз съм прекарал толкова време по море, че не мога да си представя друг да решава, освен капитана и собственика. Но вие сте напълно прав. Веднага ще отида да поговоря лично на стария джентълмен. Предполагам, че той живее в оная хубава нова постройка, която виждам на четвърт миля оттук?

— Наистина живее в оная стара полуразрушена къща — отвърна Мордонт, — но не желае да приема никакви посетители.

— Тогава те трябва сам да уредите тази работа, защото не мога да остана в тия ширини. Щом баща ви не е съдия, ще трябва да се отнеса до същия тоя Магнус — нали така се казва? — който, макар и да не е мирови съдия, но нещо от тоя род и ще може да реши въпроса. Тези типове ми задигнаха две-три неща, на които много държа и искам да си ги възвърна — нека задържат останалото и да вървят по дяволите. Ще ми дадете ли някакво препоръчително писмо до него?

— Едва ли ще ви бъде необходимо — отвърна Мордонт. — Достатъчно е, че сте корабокрушенец и се нуждаете от помощ; но за всеки случай мога да ви дам такова писмо.

— Ето с това ще го напишете — каза морякът, като извади от сандъка си една кутия с писмени принадлежности. — А тъй като люковете са разбити, аз междувременно ще ги закова и ще подредя товара.

Докато Мордонт, изпълнявайки изказаното желание, беше зает да пише на Магнус Тройл писмо, в което описваше обстоятелствата, при които Кливланд е бил изхвърлен на техния бряг, капитанът, след като предварително подбра и отдели настрана някои дрехи и необходими принадлежности, достатъчни да напълнят цяла раница, взе чук и гвоздеи и се залови майсторски да заковава капака на своя моряшки сандък, после за по-сигурно го подсили с въже, което усука и върза със сръчността на опитен моряк.

— Оставям ви да пазите всичко — рече той, — с изключение на това — показа торбичката със златото — и тези — посочи една сабя и няколко пистолета, — които ще ме предпазят от възможна раздяла с моите портагези.

— В тази страна няма да се наложи да си послужите с оръжие, капитан Кливланд — отговори Мордонт; — едно дете може да тръгне от Съмбър а Хед до Ско ъв Ънст^[10] с кесия злато и никой да не го пипне.

— Много смело казано, млади господине, като се има пред вид какво става навън в тоя момент.

— О — отвърна Мордонт малко засрамен, — нашите хора смятат за своя законна собственост всичко, което вълните изхвърлят на брега. Човек би помислил, че са ученици на сър Артигъл^[11], който казва:

Към свойто право всеки се стреми,

и щом морето страшно забеснее

и кораб беззащитен загърми,

кога от него нещо оцелее

и блъснат го вълните на брега,

за всеки туй е дар небесен.

— За тези думи до края на живота си ще се отнасям с уважение към поемите и баладите — рече капитан Кливланд, — макар че на времето ги обичах много. Ала хубаво правило е това и много моряци се съобразяват с него. Право казвате: каквото прати морето, е наше. Но ако вашите добри хорица мислят, че и сушата като морето може да им предостави безстопанствени неща, тогава ще се осмеля да взема и сабята, и пистолетите. А вас ви моля да приберете сандъка ми във вашата къща, докато благодарение на влиянието си тук намерите водач, който да ми показва пътя и да носи багажа.

— По море ли ще пътувате или по суша? — попита Мордонт вместо отговор.

— Как по море?! — възкликна Кливланд. — В някоя от тези черупки, и то пукната на всичко отгоре? Не, не, по суша, по суша, докато не разбера с какви хора, с какъв кораб и по какъв маршрут ще пътувам.

Така двамата се разделиха. Капитан Кливланд получи водач, който да го заведе до Бъра-Уестра, а сандъкът му бе внимателно пренесен в замъка Ярлсхоф.