Уолтър Скот
Пиратът (24)

ГЛАВА XXIII

Кога настъпи за раздяла час,

сбогувахме се с развълнуван глас,

стопанинът предложи ни коне,

напъти ни и нищичко не взе.

„Лилипут“, поема

Не ще се спираме обстойно на веселбите през тоя ден, защото в тях няма нищо от особен интерес за читателя. Масата пращаше както винаги от огромни количества лакомства, които гостите унищожаваха с обичайния апетит, купата се пълнеше с пунш и пак се изпразваше с привичната бързина, мъжете се наливаха, жените се смееха. Клод Холкро декламираше стихове, остроумничеше и славословеше Джон Драйдън, юдалерът току вдигаше чаша и пригласяше на песните и вечерта завърши пак в „такелажната“, както обичаше да нарича Магнус Тройл танцувалната зала.

Точно в този момент Кливланд се приближи до Магнус, седнал между двете си дъщери, и подхвърли, че възнамерява да замине за Къркуол с един малък бриг, който брайс Снейлсфут, разпродал с нечувана бързина стоката си, наел с цел да се запаси с нова.

Магнус изслуша неочакваното предложение на госта си с учудване, примесено с известно раздразнение, и попита рязко Кливланд откога е взел да предпочита компанията на Брайс Снейлсфут пред неговата? Кливланд отговори с обичайната си прямота, че времето и приливът не чакат и че си има лични причини да тръгне за Къркуол, преди юдалерът да е вдигнал платна; че се надява да се види с него и с дъщерите му на големия панаир, който наближава, и по възможност да се върне с тях в Шетландия.

В това време Бренда наблюдаваше сестра си, като се стараеше да не привлече вниманието на околните. Тя забеляза, че докато Кливланд говореше, бледите бузи на Мина пребледняха още повече и със стиснати устни и леко сбрани вежди, сякаш се мъчеше да подтисне силното си вътрешно вълнение. Но тя не продума нищо; и когато Кливланд, след като се сбогува с юдалера, пристъпи според тогавашния обичай и към нея да стори същото, тя само кимна, но не посмя и даже не се опита да отговори.

Ала и на Бренда предстоеше изпитание; защото Мордонт Мъртън, някога толкова обичан от баща й, в момента се сбогуваше студено с него, без да бъде удостоен с един-единствен дружелюбен поглед. Дори в тона на Магнус имаше сарказъм, когато пожела на младежа приятно пътуване и го посъветва, ако по пътя срещне някое хубаво девойче, да не си въобразява, че то е влюбено в него само защото са си разменили някоя и друга шега. Мъртън се изчерви, защото сметна това за обида, макар и смисълът да не му беше съвсем ясен; но си спомни за Бренда и подтисна всякакво чувство на възмущение. След това взе да се сбогува със сестрите. Мина, чието сърце се бе значително смекчило към него, прие прощалните му думи донякъде радушно; ала мъката на Бренда личеше така явно в благосклонното държане и насълзените й очи, че дори юдалерът забеляза това и се провикна почти ядосан:

— Е, дъще, може и да си права, защото ни беше стар познат; но имай пред вид: аз вече не желая това познанство!

Мъртън, който излизаше бавно от помещението, долови с едно ухо тази пренебрежителна забележка и почти се обърна, за да отговори с възмущение. Но се възпря, като видя, че Бренда бе принудена да прибегне до кърпичката си, за да скрие своето вълнение, и мисълта, че то се дължеше на заминаването му, го накара да забрави неучтивостта на баща й. Той излезе; останалите гости последваха примера му; мнозина, подобно на Кливланд и на него, се бяха сбогували още същата вечер с намерение да си заминат на сутринта.

Тази нощ душевната болка на Мина и на Бренда, макар и да не можа да премахне напълно студенината, която отчуждаваше сестрите една от друга, поне смекчи грубите си прояви. Те се прегърнаха и заплакаха, и макар нито една да не продума, чувствуваха се още по-скъпи една на друга, защото знаеха, че мъката, която предизвикваше сълзи, имаше една и съща причина.

Възможно е сълзите на Бренда да бяха по-обилни, но пък мъката на Мина беше по-дълбока; защото дълго след като по-малката сестра се наплака и заспа като дете на гърдите на по-голяма, Мина лежа будна, вторачена в смътния полумрак, а в очите й бавно се събираха капка по капка и щом натежаха на дългите й черни копринени ресници, се плъзваха по бузите. Докато лежеше, подтисната от тъжните мисли, които предизвикваха тези сълзи, изведнъж с учудване тя долови под прозореца си звуци на музика. Изпървом помисли, че това е някаква приумица на Холкро, чието весело настроение се изливаше понякога в такива серенади. Но Мина чуваше не гю на стария бард, а китара — инструмент, на който от всички на острова умееше да свири единствено Кливланд, усвоил до съвършенство това изкуство при общуването си с испанците в Южна Америка. Може би по ония места бе научил и песента, която, макар и изпълнявана под прозореца на девойка от Туле, положително не е била измислена за дъщеря на толкова суров северен край, защото в нея се говореше за неизвестни тук растения и твари на друга земя и друг климат.

Спи хубостта,

бди любовта,

пея за нея, бленувам.

Струна звучи

в лунни лъчи,

сладко девойка сънува.

 

Вятър мълви,

палма шепти,

рояк светулки се мята;

време лети

в сън и мечти,

нежно ухаят цветята.

 

Клепки вдигна,

сън прогони,

сънища празни мечти са.

Чуй песента

на любовта:

аз съм за тебе орисан!

Гласът на Кливланд беше мек, плътен, мъжествен, съзвучен с испанската мелодия и с думите, вероятно преведени от същия език. Зовът му сигурно нямаше да остане без отклик, ако Мина можеше да стане, без да събуди сестра си. Но това беше невъзможно: Бренда, която, както вече споменахме, бе заспала след горчив плач, сега лежеше, прислонила глава на шията на сестра си и прегърнала я с една ръка, в позата на дете, което се е наплакало и заспало на ръцете на бавачката си. Мина не можеше да се освободи от обятията на Бренда, без да я събуди, затова не можа да изпълни хрумналата й веднага мисъл да навлече роклята си, да се приближи до прозореца и да се обади на Кливланд, който несъмнено бе прибягнал до това средство, за да се срещне с нея. Тя едва се сдържаше, защото беше повече от сигурна, че любимият й е дошъл да си вземе последно сбогом; но я измъчваше мисълта, че Бренда, напоследък така враждебно настроена към Кливланд, ще се събуди и ще стане свидетелка на срещата им.

Настъпи кратко мълчание, през което Мина се опита няколко пъти, колкото е възможно по-внимателно, да освободи шията си от ръката на Бренда; но всеки път спящата сърдито промърморваше нещо, като обезпокоено в съня си дете, а това показваше, че ако продължава така, ще се събуди окончателно.

Ето защо, за голямо огорчение на Мина, тя беше принудена да стои неподвижна и да мълчи; в това време нейният възлюблен, сякаш решил да привлече вниманието й с музика от друг род, запя следния откъс от моряшка песен:

Прощавай, мила, в този час

гласа ми чуваш сетен път,

в море ще бъда скоро аз,

къде другари ме зоват.

 

Безмълвен бях, потънал в срам,

кога те срещнах насаме,

но знай: „Напред!“ — ще викам с плам,

когато бурята реве.

 

Свенливо свеждах аз очи,

трепереха от страх ръце;

но в тях кинжал ще залъщи,

насочен в вражеско сърце.

 

На блясък, щастие, любов

ще кажа „сбогом“, търпелив,

да пазя само съм готов

за тебе спомена красив.

Той пак млъкна, а тази, към която беше отправена серенадата, отново се опита напразно да се повдигне, без да събуди сестра си. Но това беше все тъй невъзможно; и не й оставаше нищо друго, освен една горчива мисъл: че от отчаяние Кливланд ще си отиде, без да си разменят нито един поглед, нито една дума. Въпреки пламенната си натура той се мъчеше да обуздава своите изблици, като така смирено се прекланяше пред волята й… Да можеше тя да издебне само един миг, за да му каже „сбогом“… да го предпази от нови спречквания с Мъртън… да го помоли да се раздели с така описваните от него другари… да можеше да направи всичко това, кой знае как щяха да въздействуват тези прощални молби върху характера му — нещо повече, върху бъдещите събития в неговия живот?

Измъчвана от такива мисли, Мина се канеше да направи последен решителен опит, когато чу под прозореца си гласове и й се стори, че това бяха Кливланд и Мъртън, които говореха с рязък, но същевременно някак предпазливо-приглушен тон, сякаш се страхуваха да не ги чуят. Сега към предишното й желание да стане от леглото се премеси и тревога, която я подтикна най-после да свърши това, което напразно бе опитвала толкова пъти: отстрани ръката на Бренда от шията си, без да обезпокои особено спящата, която само промърмори два-три пъти нещо неразбрано, и също така бързо и безшумно си наметна някаква дреха с намерение да притича до прозореца. Но преди да стори това, навън от разговор се премина към свада и бой, който секна внезапно с глухо стенание.

Ужасена от този звук, който показваше, че се е случило нещо лошо, Мина се втурна към прозореца и се опита да го отвори, защото двамата мъже долу бяха толкова близо до стената на къщата, че можеше да ги види само ако си подадеше главата навън. Но ръждясалата желязна кука не помръдваше и както става обикновено, бързината, с която се мъчеше да я издърпа, само още повече затрудняваше работата. Когато най-после успя и трескаво се подаде почти до кръста навън, тези, които я бяха изплашили с тоя шум, вече не се виждаха; при лунната светлина й се мярна само един силует, който зави зад ъгъла и се скри от очите й. Силуетът се движеше бавно и като че ли беше на мъж, носещ на гръб друг — обстоятелство, което докара Мина до крайно отчаяние. И тъй като прозорецът се намираше на не повече от осем стъпки от земята, без да се колебае, тя бързо скочи от него и се завтече подир това, което толкова я бе уплашило.

Но когато стигна до ъгъла на сградата, където бе видяла силуета, не забеляза нищо, което да й покаже накъде е отишъл, и след кратко размишление се убеди, че всякакъв опит да го настигне ще бъде и безумен, и безполезен. Освен издатините и вдлъбнатините на твърде начупената постройка на замъка и многобройните му служби, освен различните изби, складове, обори и други помещения, където сама не би била в състояние да намери когото и да било, към брега се нижеше верига ниски скали, всъщност продължение на крайбрежните възвишения, които образуваха тук нещо като естествено пристанище. В тези скали имаше много цепнатини, кухини и пещери, във всяка от които би могъл да се скрие силуетът със злокобния си товар; а сърцето на Мина подсказваше, че той е именно злокобен.

След кратко размишление, както казахме, тя се убеди, че по-нататъшното преследване е безполезно. Следващата й мисъл беше да вдигне замъка в тревога; но какво щеше да разкаже тогава н какви имена да спомене? От друга страна, раненият — ако наистина беше само ранен, а не, за нещастие, в предсмъртна агония! — може би ще се нуждае от спешна помощ; при тази мисъл Мина вече се готвеше да извика, когато изведнъж я спря гласът на Клод Холкро, който, изглежда, се връщаше от пристанището, пеейки по навик откъс от стара норвежка балада, която на английски бихме превели приблизително така:

Каквото найдеш тук от мен,

раздай го, майко мила,

на сиромаха отруден —

месо и хляб, и вино.

 

Конете бързи ми вземи,

раздай ги, майко мила,

раздай и моите земи,

и замъци — дузина.

 

Но мъст недей да сееш ти,

от все сърце те моля;

плътта — в земята, в рая пък — душата,

а другото е божа воля.

Странното сходство на тези думи с положението, в което се намираше Мина, й се стори като предупреждение от небесата. Тук списваме суеверна страна, където все още вярват в поличби, и може би хора с по-слабо въображение трудно биха разбрали всичко това и силното му въздействие върху човешкото съзнание през определен стадий от развитието на обществото. Едно стихче от Вергилий, открито случайно, било сметнато в английския кралски двор през седемнайсети век като прорицание^[1]: и нищо чудно, че една девойка на далечните и диви Шетландски острови взе стиховете, които по смисъл случайно съвпадаха със сегашното й положение, за воля на небето.

— Ще мълча — промълви тя, — ще сложа печат на устните си,

плътта — в земята, в рая пък — душата, а другото е божа воля.

— Кой говори тук? — попита Клод Холкро малко уплашено, защото, макар и бродил по чужди земи, все още не можеше да се отърси напълно от суеверията на сънародниците си. В състоянието, до което я бяха довели тревогата и ужасът, отначало Мина нямаше сили да отговори; а Холкро, вперил очи в бялата женска фигура, която виждаше съвсем смътно (защото тя стоеше в сянката на къщата, а и утрото беше мрачно и мъгливо), започна да изрича някакво старинно заклинание, сторило му се подходящо за случая, чието диво и страшно звучене и объркан смисъл може би не са предадени достатъчно сполучливо в следния превод:

Свети Магнус оттук да те прокуди,

свети Ронан без жал да те пропъди,

свети Мартин, света Мария безпощадно

да те прогонят, о, видение, тъй хладно!

Ако добър си дух, добре дошъл си ти,

ако си зъл, в земя потъвай ти,

от въздух ли си — във мъгла обвий се ти,

07 пръст ли си — със черна пръст покрий се ти,

ако си елф, търси си нощната игра,

русалка ли си ти — гмурни се в твоята вода;

а на земята, ако си живяла,

със труд и мъка хляб горчив си яла,

и вкусила си скръб, позор, несрета

и си изпитвала боязън от живота —

тогаз в ковчег студен се скривай ти,

при червея неутолим отивай ти,

в земята черна приюти се ти,

до страшний съд не се явявай ти,

зове те кръста в гроба на изгнание!

Ти вслушай се във мойто заклинание.

— Аз съм, Холкро — прошепна Мина с такъв слаб и тих глас, че човек би го помислил за едва доловимия отговор на духа, към който бе отправено заклинанието.

— Ти?!… Ти?!… — възкликна Холкро и тревогата му се смени с крайно изумление. — Ти на тази луна, макар че лъчите н вече бледнеят! Кой би помислил, че ще те срещне, моя красива Вечернице, бродеща в собствената си стихия!… Но тогава, значи, и ти като мен си ги видяла?… Във всеки случай много смело от твоя страна да вървиш по петите им.

— Кои да съм видяла?… Подир кои да съм вървяла?… — запита Мина, надявайки се така да разбере нещо за това, което я плашеше и тревожеше.

— Блуждаещите светлини, които играеха над залива — отвърна Холкро, — но, уверявам те, не е на добро… знаеш какво се казва в старата песен:

Там, където играят

светлините омайни

в тъмна доба, в зори

или в слънчеви дни —

мъртво тяло лежи.

Бях стигнал вече на половината път до залива, за да ги погледам, но бяха изчезнали. Стори ми се обаче, че някаква лодка се отдели от брега… сигурно отиваше на хааф… дано да имаме добри вести от рибарите… само че първо Норна си отиде разсърдена, а после пък тези блуждаещи светлини! Ех, бог да ни е на помощ! Аз съм стар човек и мога само да пожелая всичко да свърши благополучно… Но какво ти става, мила моя Мина, какви са тези сълзи в очите ти? А на всичко отгоре, о свети Магнус, те виждам на тази хубава луна боса! Та няма ли в цяла Шетландия достатъчно мека вълна за чорапи на тези прелестни крачета, така бялнали се на луната?… Но ти мълчиш! Сигурно се разсърди на глупостите ми? — додаде той с по-сериозен тон. — Срамота е, безразсъдно момиче! Не забравяй, че по години мога да ти бъда баща и винаги съм те обичал като свое дете.

— Не се сърдя — едва успя да промълви Мина, — но нима не чу нищо… не видя нищо? Те трябва да са минали край теб.

— Те? — повтори Клод Холкро. — Кои те? Блуждаещите светлини ли? Не, те не са минавали край мен, по-вероятно е да са минали край теб и да са те урочасали, защото си пребледняла като привидение… Ела, ела, Мина — добави той, като отвори една странична врата на къщата, — тези разходки на лунна светлина по подхождат за престарели поети, отколкото за млади момичета… и то така леко облечени! Ех, момиче, не се излагай толкова лекомислено на ветровете на шетландската нощ — те носят на крилата си повече суграшица, отколкото аромати… Но влез, момиче, защото, както казва славният Джон… не, не казва той, защото не мога да си спомня сега куплетите му, а казвам аз в едно прекрасно стихотворение, написано, когато музата ми нямаше още и двайсет години:

Спи, любимке на поета,

до зори, кога в небето

слънце с румен блясък лумне,

сладко розата целуне,

изсуши тревата росна

и цветенцата докосне,

та килим да ти постели

за крачета нежни, бели…

Чакай, как беше после? Потрай да си спомня…

Когато декламаторският дух обземеше Клод Холкро, той забравяше и време, и място и можеше да държи слушателката си на студения въздух половин час, обосновавайки в поетична форма необходимостта да е легнала. Но Мина го прекъсна, като улови Холкро конвулсивно, с треперещи ръце, сякаш да се задържа да не падне, и сериозно, ала е едва доловим глас попита:

— Никого ли не видя в лодката, която отплава преди малко в морето?

— Ама че си и ти! — отвърна Клод Холкро. — Че как ще видя при такова осветление и от толкова далеч? Можах да забележа само, че е лодка, а не делфин.

— Но сигурно в лодката е имало някого? — настояваше Мина, която почти не съзнаваше какво говори.

— Не ще и дума — отговори поетът, — лодка едва ли ще тръгне сама срещу вятъра… Но влизай де, не върши глупости, а както казва кралицата в една стара трагедия, която талантливият Уил Давенънт^[2] е поставил отново на сцената: „В леглото, в леглото, в леглото!“

Те се разделиха. Мина усещаше, че краката й се подкосяват; по успя да стигне през лъкатушните коридори на замъка своята стая, където легна предпазливо до все още спящата си сестра, измъчвайки се от най-мрачни предчувствия. Че беше чула Кливланд, вече ни най-малко не се съмняваше: думите на песните убедително потвърждаваха това. И макар да не беше толкова сигурно, че гласът на човека, влязъл в люта разпра с нейния възлюбен, принадлежеше на младия Мъртън, това впечатление не излизаше от главата й. Изохкването, с което изглежда завърши двубоят, страшната гледка, когато й се стори, че победителят отнася на гръб безжизненото тяло на жертвата си — всичко като че ли потвърждаваше фаталния край на свадата. Но кой от тези нещастници е паднал? Кой е намерил кървава смърт? Кой е удържал смъртоносна и кървава победа? На тези въпроси все още слабият глас на вътрешното убеждение отговаряше, че нейният любим Кливланд по телосложение, темперамент и навици имаше най-голям шанс да оцелее от схватката. Тази мисъл неволно успокои Мина, но тутакси почти с отвращение се упрекна, че я бе допуснала, като разсъди, че това утешение беше опетнено от престъплението на нейния любим и огорчено от разбитото завинаги щастие на Бренда.

„Невинна, злочеста сестрице! — мислеше тя. — Ти си десетократно по-добра от мен, защото си така скромна, така непретенциозна! Как да не ме боли сърцето, като зная, че мъката ще загложди и твоето сърце?“

Подтиквана от тези страшни мисли, тя не се сдържа и притисна сестра си така силно до гърдите си, че като въздъхна дълбоко, Бренда се събуди.

— Сестро — продума тя, — ти ли си? Сънувах, че лежа на един от ония надгробни паметници, които ни описваше Клод Холкро, отгоре с каменно изваяние на човека, който почива в гроба. Сънувах, че до мен лежи такова каменно изображение, което изведнъж оживя, раздвижи се и ме притисна до студените си, влажни гърди… само че твоите гърди, Мина, май са така студени. Ти си болна, мила моя Мина! За бога, позволи ми да стана да повикам Юфейн Фий… Какво ти е? Да не би Норна пак да е идвала тук?

— Не викай никого — каза Мина, като я задържа. — За болката ми няма лек… просто предчувствия за беда, по-страшни дори от тия, които Норна би могла да предрече. Но всичко зависи от волята божия, мила ми Бренда; нека да му се помолим, ако може да превърне злото в добро.

Двете сестри повториха заедно обичайната си молитва към всевишния да им даде сили и закрила, а след това отново легнаха да спят, без да си кажат нищо, освен „бог да те благослови“ — последни думи, които отправяха към небето, преди да заспят, макар че поради слабостта човешка последните им мисли не винаги бяха отправени натам. Бренда заспа първа, а Мина след дълга борба с мрачните и лоши предчувствия, които отново нахлуха в главата й, можа най-после да намери забрава в съня.

Бурята, която Холкро бе очаквал, се изви на разсъмване — задуха внезапно силен вятър, придружен с дъжд, както става често по тези ширини дори лете. Свиренето на вятъра и тропотът на дъжда по плочестите покриви на рибарските колиби събуди много клети жени и накара дечицата им да прилепят ръчички и да отправят с тях молитви за здравето на скъпия съпруг и баща, който в тези минути беше във властта на развихрилите се стихии. Из замъка Бъра-Уестра виеха комини, трополяха прозорци. Подпорите и мертеците в горните части на сградата, сглобени предимно от греди, изхвърлени от морето, скърцаха и трепереха, сякаш от страх да не ги пръсне пак бурята. Но дъщерите на Магнус Тройл продължаваха да спят сладко и спокойно, като че бяха мраморни статуи, изваяни от ръката на Чантри^[3]. Бурята премина и слънчевите лъчи, разпръсквайки облаците, които вятърът отнесе, вече светеха ярко през решетката на прозореца, когато Мина първа се събуди от дълбокия сън, в който я бяха потопили умората и душевното изтощение, и като се привдигна на лакът, започна да си спомня събитията, които след този промеждутък на пълна почивка й се струваха като нереални нощни видения. Дори си мислеше дали ужасът, преживян, преди да стане от леглото, не е всъщност сън, предизвикан може би от някакви външни звуци.

„Трябва веднага да говоря с Клод Холкро — рече си Мина. — Той може да знае нещо за тези странни звуци, защото в това време сновеше насам-нататък.“

С тая мисъл тя скочи от леглото, но едва стъпи на пода, и сестра й извика:

— Боже мой, Мина, какво има на крака ти… на глезена ти?

Мина се взря надолу и с учудване, което се превърна в ужас, видя, че и двата й крака, особено единият, бяха изцапани с нещо тъмночервено, което приличаше на засъхнала кръв.

Тя даже не се опита да отговори на Бренда, а се завтече до прозореца и погледна отчаяно тревата долу, защото знаеше, че оттам бяха дошли зловещите петна. Но дъждът, излял се там в тройно количество и от небето, и от стрехите на къщата, беше измил това свидетелство за престъпление, ако действително е имало такова. Всичко беше свежо и красиво, а стръкчетата трева, натежали и превити от дъждовни капки, блестяха на яркото утринно слънце като елмази.

Докато Мина гледаше искрящата зеленина с големите си тъмни очи, вторачени и разширени от напрежение и ужас, Бренда все се въртеше около нея и настойчиво, с тревога я разпитваше ранена ли е и как е станало това.

— Парче стъкло ме поряза през обувката — отговори Мина, като разбра, че трябва да измисли някакво обяснение за сестра си. — Тогава, изглежда, не съм го усетила.

— Ала виж колко кръв е изтекла — продължаваше сестра й. — Скъпа Мина — додаде тя, като се приближи с мокра кърпа, — дай да избърша кръвта… раната може да е по-дълбока, отколкото мислиш.

Но едва пристъпи към нея, и Мина, като нямаше друг начин да скрие, че кръвта, с която беше изцапана, никога не е текла в нейните жили, побърза рязко да отхвърли предложената й помощ. Горката Бренда, неспособна да проумее с какво е оскърбила сестра си, виждайки, че услугата й е така грубо отблъсната, отстъпи две-три крачки и вторачи в Мина поглед, в който имаше повече изненада и наранена нежност, отколкото негодувание, но все пак и с известна доза напълно обяснимо огорчение.

— Сестро — каза тя, — мисля, че снощи се разбрахме: каквото и да ни се случи, поне да не престанем да се обичаме.

— Много може да се случи между нощта и утрото! — отвърна Мина, но думите бяха изтръгнати не от собствените и мисли, а от положение, в което се намираше.

— Наистина, много може да се случи в такава бурна нощ отвърна Бренда, — гледай, дори стената около зеленчуковата градина на Юфейн е съборена; но нито вятър, нито дъжд, нито нищо друго не може да охлади нашата обич, Мина.

— Но е възможно да стане така — отговори Мина, — че да се превърне в…

Тя измърмори останалото толкова неясно, че нищо не можа да се разбере, и същевременно се залови да бърше кървавите петната от краката и левия си глезен. Бренда, която все стоеше и я гледаше от разстояние, напразно се мъчеше да намери такъв тон, че да възстанови непринудеността и доверието помежду им.

— Ти беше права, Мина — каза тя, — че не позволи никому да ти помогне да превържеш такава най-обикновена драскотина… оттук тя едва се вижда.

— Най-жестоките рани — отвърна Мина — не личат отвън… Но сигурна ли си, че я виждаш?

— О, да! — каза Бренда, мъчейки се да нагласи отговора си така, че да се хареса на сестра й. — Виждам съвсем малка драскотина; а сега, като си обу чорапа, не виждам нищо.

— Вярно, нищо не виждаш сега — отвърна Мина, някак унесено; — но скоро ще дойде време, когато всичко, да, всичко ще се вижда и знае.

С тези думи тя бързо довърши тоалета си и тръгна към залата за закуска, където зае обичайното си място между гостите, но с толкова бледо и посърнало лице, с така променено, неспокойно държане и говор, че направи впечатление на цялата компания и разтревожи много баща си Магнус Тройл. Много най-различни догадки изказаха гостите относно това неразположение, което изглеждаше по-скоро душевно, отколкото телесно. Някои подхвърлиха, че момичето може да е урочасано, и промърмориха нещо по адрес на Норна от Фитфул Хед; други намекнаха за заминаването на капитан Кливланд, шепнейки: „Срамота е млада лейди да се измъчва така заради един скитник, за когото никой нищо не знае“; но особено старателно кичеше капитана с този презрителен епитет мис Бейби Йелоули, мъчейки се същевременно да върже на жилестата си бабешка шия великолепното жалче (така наричаше тя шалчето), подарено й от въпросния капитан. Старата лейди Глоуроуръм пък си имаше свое особено мнение, което сподели с мис Йелоули, след като поблагодари на бога, че се родее със семейството в Бъра-Уестра само по покойната майка на момичетата, която била като нея благонравна шотландка.

— Чуйте какво ще ви кажа за тези Тройловци, мис Йелоули: колкото и да си вирят носовете, има сведущи хора, които разправят (хитро подмигване), че нещо не им е в ред. Например тази Норна, както й казват, при все че това ле е истинското й име, от време на време не била с всичкия си — хората, които знаят причината, разправят, че фоудът бил виновен за тая работа, затова не дава да се каже лоша дума за нея. Но тогава бях в Шотландия, иначе и аз щях да зная истинската причина. Във всеки случай има някаква лудост в кръвта им. Много добре знаете, че лудите не обичат да им се възразява, а забележете: едва ли има в Шетландските острови човек, който така да не търпи да му противоречиш, както нашият фоуд. Аз лично никога не бих казала нищо лошо за семейството, с което сме толкова близки роднини. Само че, мисис, ние се родеем чрез Синклерови, а не чрез Тройлови, а Синклерови, мисис, са известни на всички като хора, на които главата им е на място… Но виждам, че вече обикаля прощалната чаша.

— Не мога да проумея — каза мис Бейби на брат си, щом лейди Глоуроуръм се отдалечи от нея — защо тази дърта вещица ми вика все мисис, мисис, та мисис? Трябва да знае, че Клинкскейловци не падат по-долу от някакви си Глоуроуръмовци.

В това време гостите започнаха бързо да се разотиват, едва забелязвани от Магнус, който беше толкова загрижен от неразположението на Мина, че противно на навика си като гостоприемен домакин ги оставяше да си вървят, без дори да се сбогува. По тоя начин с тревога и болест завърши тази година празненството в чест на свети Йоан в замъка Бъра-Уестра, тъй че към предупрежденията на императора на Етиопия можем да добавим и още едно: да не разчита човек на дните, които си е определил за щастие.