Уолтър Скот
Пиратът (11)

ГЛАВА X

Аз имах власт над стихиите и над годишните времена. Слънцето, изпълнявайки волята ми, покорно минаваше от тропик на тропик; по моя заповед облаците се изливаха в порой.

Семюел Джонсън — „Раселас“

Всяка тревога, която дойде неочаквано и събуди горчиви мисли, кара хората в напреднала възраст да изпадат в мрачно и печално бездействие, а младите подтиква към пламенни и смели дела, подобно на ранен елен, който се опитва да притъпи болката от стрелата със светкавичен бяг. Когато Мордонт взе пушката си и изскочи от замъка Ярлсхоф, той се устреми бързо през пущинаци и мъртвило с единствената цел да избяга, ако е възможно, от душевната си болка. Гордостта му беше дълбоко накърнена от съобщението на амбулантния търговец, което потвърждаваше напълно подозренията, предизвикани от продължителното и обидно мълчание на приятелите му от Бъра-Уестра.

Ако орисницата бе обрекла Цезар, както казва поетът, да бъде на моравата борецът най-добър, победата на съперника му в такъв простолюден двубой би била за него толкова унизителна, колкото поражението от противник, който му оспорва господството над света. Така и Мордонт Мъртън, паднал в собствените си очи от висотата, която заемаше като пръв между младежта на острова, се чувствуваше оскърбен, огорчен и същевременно унизен. Двете хубави сестри, чиито усмивки всички се домогваха да получат, с които бе общувал в дух на такава близост и привързаност, към която със същата непринуденост и чистосърдечност несъзнателно се примесваше нежност, смътна, но по-дълбока от братска любов — и те като че ли го бяха забравили. Добре му беше известно, че според единодушното мнение на цял Дънроснес и дори на целия остров той имаше всички изгледи да стане избраник на сърцето на която и да било от двете; а сега изведнъж, без ни най-малко да е виновен за това, значеше толкова малко за тях, че бе загубил дори привилегията да им бъде обикновен познат. Старият юдалер, чийто сърдечен и прям характер предполагаше по-голямо постоянство в приятелските чувства, май се бе оказал неверен като дъщерите си и горкият Мордонт бе загубил едновременно и усмивките на две хубавици, и благосклонността на една влиятелна личност. Затова той ускори крачка, за да избяга, ако е възможно, от тези тревожни мисли.

Без да знае точно къде отива, Мордонт крачеше бързо из местност, в която нито плетища, нито стени, нито каквито и да било огради не препречват пътя на пешеходеца, докато най-после стигна едно усамотено място, където между стръмни възвишения, обрасли с пирен, спускащи се рязко до самия край на водата, се е сгушило едно от ония малки сладководни езера, каквито често се срещат на Шетландските острови; от тях водят началото си поточета и речици, които напояват страната и карат малките воденички, мелещи зърното на местното население.

Беше топъл летен ден; сребристата омара, пронизваща въздуха, както става често в Шетландия, смекчаваше и позамъгляваше слънчевите лъчи и отслабваше резкия контраст между светлина и сянка, намятайки дори на яркото пладне полупрозрачното було на вечерния здрач. Малкото езеро, което нямаше и три четвърти миля обиколка, лежеше безметежно спокойно; повърхността му се набръчкваше само когато някоя от многобройните водни птици, плъзгащи се леко по нея, се гмурнеше за миг във водата. Дълбочината придаваше на водата оня лазурен синкавозеленикав оттенък, благодарение на който езерото носеше името Грийн Лох^[1]; сега то се простираше като такова гладко огледало между околните мрачни възвишения, отразяващи се в дълбините му, че трудно можеше да се разграничи водата от сушата; нещо повече, поради непрозрачността на въздуха вследствие на леката мъгла човек, незапознат с тукашните места, дори не би разбрал, че пред него има водно пространство. Трудно бихме могли да си представим по-пустинна гледка, всички подробности на която изпъкваха рязко поради ведрия, спокоен въздух, безметежната сивота на небето и тихото, безбурно време. Даже водните птици, които гъмжаха на това място, се въздържаха да летят и да кряскат както обикновено, а плаваха безшумно по спокойната вода.

Без някаква определена цел, без някакво определено намерение, почти без да съзнава какво прави, Мордонт вдигна ловната си пушка и стреля над езерото. Едрите сачми набръчкаха част от повърхността му като градушка, гърмежът отекна във възвишенията и ехото го повтори няколко пъти; водните птици хвръкнаха и закръжиха в безредие, откликвайки на ехото с хиляди най-различни гласове — от гърлестите стонове на морската или черногърба чайка до плачливия писък на арктическата рибарка и трипръстата чайка.

Известно време Мордонт гледа това гъмжило с неприязън, каквато сега беше склонен да изпитва към цялата природа, към всички нейни творения — и живи, и неодушевени, макар и съвсем чужди на душевните му страдания.

— Добре, добре — говореше си той, — кръжете, гмуркайте се, кряскайте и вдигайте врява колкото си щете, само защото сте видели невиждан досега предмет и чули необикновен звук. Такива като вас ги има много по широкия свят. Но вие поне ще разберете — додаде той, зареждайки наново пушката си, — че необикновените предмети и необикновените звуци, пък и необичайните запознанства понякога крият известна опасност… Ала защо да изливам яда си върху тези безобидни чайки? — добави той след кратко мълчание. — Те нямат нищо общо с приятелите, които са ме забравили… Аз ги обичах толкова… а толкова скоро ме изоставиха заради първия странник, случайно изхвърлен на брега!

Докато стоеше облегнат на пушката си и понесен от потока на тези неприятни мисли, размишленията му бяха неочаквано прекъснати от някого, който го докосна за рамото. Той се огледа и видя Норна от Фитфул Хед, загърната в тъмната си широка пелерина. Тя го бе видяла от билото на хълма и слязла до езерото по една малка падинка, която я закриваше до момента, когато стигна с безшумна стъпка толкова близо до него, че докосването й го накара да се обърне.

Мордонт Мъртън по природа не беше нито страхлив, нито лековерен, а необикновената му начетеност го бе предпазила до известна степен от зловредното влияние на суеверието; но тъй като живееше на Шетландските острови в края на седемнайсети век, би било истинско чудо, ако споделяше мирогледа, който възникна в Шотландия най-малко две поколения по-късно. Дълбоко в душата си той се съмняваше във всемогъществото на свръхестествените способности на Норна, дори в самото им съществуване, а в страна, където всички ги признаваха, това неверие беше смела стъпка напред, макар че все още не отиваше по-далеч от съмнението. Не ще и дума, Норна беше необикновена жена, надарена с енергия, която я издигаше над всички други, а в постъпките си се ръководеше от свои особени подбуди, явно независещи от обикновени житейски страсти. Обзет от тези мисли, с които се беше пропил още от юношески години, Мордонт гледаше с известна тревога тази загадъчна жена, озовала се неочаквано така близо п устремила в него ония тъжни и студени очи, с които злокобните девици, наричани в норвежката митология валкирии^[2], или „избирайки на обречените на смърт“, гледали младите юнаци, определени да участвуват ведно с тях в пиршеството на Один.

Действително да срещнеш ненадейно Норна на четири очи, на усамотено място, далеч от човешки поглед, се смяташе за лоша поличба; а в такива случаи обикновено се вярваше, че тя е вещателка на злото и самата среща с нея е лошо предзнаменование. Малцина от островитяните, макар и свикнали да я виждат от време на време между хората, не биха потреперали, ако я срещнат по пустите брегове на Грийн Лох.

— Аз никога не съм ти причинявала зло, Мордонт Мъртън — заговори тя, доловила може би в погледа на младежа следа от това суеверно чувство. — Никога не си виждал и няма да видиш нещо лошо от мене.

— А и мен не ме е страх — отвърна Мордонт, мъчейки се да пропъди лошото предчувствие, което му се струваше недостойно за мъж. — Защо да ме е страх, майко? Ти винаги си се отнасяла дружелюбно с мен.

— Ти не си тукашен, Мордонт, и все пак никому от тия, в чиито вени тече шетландска кръв, даже никому от благородните потомци на древните оркнейски ярлове, които седят около огнището на Магнус Тройл, не желая така доброто, както на теб, любезни и храбри момко. Когато закачих на шията ти тази вълшебна верижка, изкована, както знаят всички на нашите острови, не от простосмъртен майстор, а от драу^[3] в скривалищата им в пещерите, ти беше едва на петнайсет години; ала кракът ти е стъпвал вече на Момина скала при Нортмейвън, на която дотогава бе стъпвал само ципестият крак на морската чайка, а лодката ти е прониквала в най-дълбоката от бринастърските пещери, където по-рано само гренландските тюлени^[4] дремеха в непрогледния мрак. Затова ти подарих този свещен амулет; и добре знаеш, че от тоя ден нататък всички на нашите острови те имат като син или като брат, стоящ по дарба над другите младежи и закрилян от същества, чиято сила се проявява в оня час, когато нощта среща деня.

— Уви, майко! — възкликна Мордонт. — Твоят мил подарък може действително да ми е спечелил благосклонността на другите, но не беше в състояние да ми я запази, или пък аз не съумях да я запазя… Но има ли значение това? Ще свикна да карам без другите, както те могат да карат без мен. Баща ми казва, че скоро ще напусна тези острови, затова, майко Норна, ще ти върна вълшебния дар — нека той донесе на друг по-трайно щастие, отколкото на мен.

— Не презирай даровете на безименното племе — каза Норна, като се намръщи; после сменяйки изведнъж недоволния тон с тон на мрачна тържественост, продължи: — Не ги презирай, о, Мордонт, но и не се мъчи да им угодничиш! Седни на оня сив камък… ти си мой осиновен син и аз ще отхвърля, доколкото ми е възможно, всички ония неща, които ме делят от простосмъртните, и ще говоря с теб като майка с дете.

В треперещия й глас се долавяше мъка, която ведно с тържествения тон и внушителната осанка може би целеше да възбуди съчувствие и да привлече внимание. Мордонт седна на посочения му камък — отломък, който, откъснат от канарата при някоя зимна буря, сега лежеше редом с други, пръснати в подножието, до самия край на водата. Норна също седна на един камък, на около три стъпки от първия, намести наметалото си така, че едва се виждаха очите, челото и кичур побеляла коса, засенчени от тъмната вълнена качулка; след това продължи с тон, в който въображаемата важност и тежест, тъй често характерни за лудостта, явно се бореха с дълбокото въздействие на някаква необикновена и скрита душевна болка.

— Аз не съм била винаги такава, каквато съм сега — заговори тя. — Не съм била винаги мъдра, всемогъща, властна жена, пред която младите се стъписват смутени, а старите свалят шапка от побелелите си глави. Имаше време, когато появяването ми не пресичаше веселието, когато съчувствувах на човешките страсти и делях човешките радости и скърби. То беше време на безсилие… време на безумие… време на безгрижен и празен смях… време на безпричинни и безсмислени сълзи; и все пак, въпреки безумствата и скърбите, и слабостите на това време, какво не бих дала Норна от Фитфул Хед, за да стане отново невинното и щастливо момиче, каквото беше на млади години! Слушай ме, Мордонт, слушай търпеливо; защото ще чуеш жалби, които никога не са звучали в уши на простосмъртен и никога вече няма да прозвучат в уши на простосмъртен. Ще бъда такава, каквато трябва да бъда — продължи тя, като се изправи и протегна слабата си и съсухрена ръка, — господарка и закрилница на тези диви и забравени острови; ще бъда тая, чиито нозе вълната намокря само по нейна повеля, дори когато никой друг не може да обуздае яростта й; тая, чиято одежда вихърът не смее да докосне даже когато събаря покривите на къщите. Бъди ми свидетел, Мордонт Мъртън — ти, който чу думите ми в Харфра, който видя как те укротиха бурята, — обещай да ми бъдеш свидетел!

Да й възрази в тоя момент на върховен екстаз би било жестоко и безполезно, дори ако Мордонт беше напълно убеден, че пред него стои луда, а не жена със свръхестествена сила.

— Чух те да пееш — отвърна той — и видях как бурята отслабна.

— Отслабна ли? — възкликна Норна и тупна ядно земята с черната си дъбова тояга. — Ти казваш само половината истина: тя утихна веднага… усмири се по-бързо от дете в ръцете на бавачка… Но стига, ти познаваш силата ми… ала не знаеш… никой смъртен не знае и никога няма да узнае с каква цена я придобих аз. Не, Мордонт, никога, дори за безграничната власт, с която са се гордели древните норвежци, когато пряпорците им се развявали победоносно от Берген до Палестина — никога, за никакви богатства на света не разменяй душевното си спокойствие за величие като величието на Норна. — Тя седна отново на камъка, закри лицето си с наметалото, оброни глава на дланите си и по конвулсивното движение на гърдите й личеше, че плаче горчиво.

— Мила Норна — подзе Мордонт, но се спря, чудейки се какво да каже, за да утеши тази нещастна жена, — мила Норна — продължи той, — ако нещо измъчва душата ти, не е ли по-добре да отидеш при добрия свещеник в Дънроснес? Разправят, че от години не си се събирала с християни… а това не е нито хубаво, нито прилично. Ти си известна като лечителка на телесни болки; ала когато е болна душата, трябва да се отнасяме до лечителя на душите.

Норна, която досега седеше с наведена глава, се понадигна бавно от мястото си, но после се изправи рязко, отметна мантията си, протегна ръка и със запенена уста, святкащи очи и глас, приличен на писък, се провикна:

— Ти ли ми казваш това… ти ли ме съветваш да отида при свещеник! Нима искаш добрият човечец да умре от ужас? Аз между християни! Нима искаш покривът да се срути върху Невинните богомолци и кръвта им да се смеси с молитвите им? Аз… аз да се обърна към всемилостивия изцелител! Нима искаш сатаната да поиска жертвата си открито пред бога и людете?

Крайното вълнение на злочестата вещателка естествено наведе Мордонт на мисълта, широко разпространена и общоприета в тази суеверна страна тогава.

— Нещастнице — произнесе той, — ако наистина си се съюзила със силите на злото, защо не искаш още отсега да се покаеш? Но прави каквото щеш, аз не мога, не смея като християнин да оставам повече с теб; и вземи си обратно подаръка — добави той, подавайки верижката. — От него нищо добро не може да се очаква, ако вече не е причинил зло.

— Усмири се и ме изслушай, глупаво момче — рече Норна спокойно, сякаш тревогата и ужасът, които бе доловила в лицето на Мордонт, я бяха накарали да се опомни. — Изслушай ме, моля те. Аз не съм от тия, които са се съюзили с врага на човешкия род и дължат нему изкуството и силата си. И макар че съм предразположила неземните сили към себе си чрез саможертва, която човешки език не би посмял да назове, все пак бог е свидетел, че вината ми за това жертвоприношение не е по-голяма от вината на слепец, паднал в пропаст, която не е могъл нито да види, нито да избегне. О, не ме напущай… не бягай от мен… в тоя час на слабост! Остани с мен, докато мине изкушението, иначе ще се хвърля в това езеро и ще се избавя едновременно и от силата, и от злочестината си!

Мордонт, който винаги се бе отнасял към тази странна жена с нещо като преклонение, дължащо се несъмнено на добротата и вниманието, които тя бе проявявала към него още отначало, седна смирено на мястото си п се приготви да я слуша по-нататък, с надежда постепенно тя да превъзмогне силното си вълнение. Не мина много и наистина, както очакваше събеседникът й, Норна като че ли се овладя и продължи с обичайния си твърд и властен тон:

— Не за себе си исках да ти говоря, Мордонт, когато те видях от върха на оная сива скала и се спуснах по пътеката да те посрещна. За зло или за добро, съдбата ми е определена безвъзвратно. За себе си вече не мисля; ала към тези, които обича, Норна от Фитфул Хед все още питае чувствата, които я свързват с човешкия род. Слушай какво ще ти кажа. Представи си орел, най-благородната птица, която си свива гнездо на тия шеметни скали, и в гнездото на този орел се е вмъкнала пепелянка — ще му помогнеш ли да смаже влечугото, за да спасиш благородното потомство на господаря на северното небе?

— Говори по-ясно, Норна — каза Мордонт, — ако искаш да те разбера и да ти отговоря. Аз не умея да отгатвам гатанка.

— Тогава ще ти го кажа просто и ясно: ти познаваш добре семейството, което живее в Бъра-Уестра — прекрасните дъщери на благородния стар юдалер Магнус Тройл, Мина и Бренда, нали? Познаваш ги и ги обичаш?

— Познавах ги, майко — отговори Мордонт, — и ги обичах… ти най-добре знаеш това.

— Да ги опознаеш веднъж — произнесе Норна натъртено, — значи да ги опознаеш за цял живот. Да ги обикнеш веднъж, значи да ги обикнеш за вечни времена.

— Да ги обикнеш веднъж, значи винаги да им желаеш доброто — отвърна младежът; — но нищо повече. Ще бъда откровен с теб, Норна: членовете на семейството в Бъра-Уестра напоследък не ми обръщат никакво внимание. Ала кажи ми как да им угодя и ще ти докажа колко прекрасно помня предишната доброта и колко малко ме наскърбява сегашната хладина.

— Добре го каза и аз ще проверя искреността на думите ти (рече Норна. — Магнус Тройл е приютил в пазвата си змия… прекрасните му дъщери са изложени на козните на един злодей.

— Навярно имаш пред вид чужденеца Кливланд? — попита Мордонт.

— Да, чужденеца, както се нарича самият той — отвърна Норна, — същия, когото намерихме изхвърлен на брега в подножието на Съмбъра Хед като непотребна шепа водорасли. Нещо отвътре ми подсказваше да го оставим да си лежи там, докато вълните го отнесат така, както са го довлекли. Сега се разкайвам, че не се вслушах в това, което ми подсказваше разумът.

— А аз — каза Мордонт — никак не се разкайвам, че изпълних християнския си дълг. И имам ли право да постъпя другояче? Щом Мина, Бренда, Магнус и останалите харесват този чужденец повече от мен, нямам основание да се обиждам; та нали ще ми се смеят, ако река да се меря с него.

— Прав си и вярвам, че ще заслужат безкористното ти приятелство.

— Но не мога да разбера — подзе отново Мордонт — с какво според вас бих могъл да им бъда полезен. Току-що научих от Брайс амбулантния търговец, че този капитан Кливланд се чувствува вече съвсем близък с дамите в Бъра-Уестра и със самия юдалер. Не искам да се натрапвам там, където не съм желан, нито да сравнявам домораслите си качества с достойнствата на капитан Кливланд. Той може да им разказва за битки, докато аз мога да говоря само за птичи гнезда… може да разправя как е убивал французи, а аз — само как съм убивал тюлени… той ходи наконтен и с горделиво вдигната глава, а аз съм с грубо облекло и просто възпитание. Галантни кавалери като него могат лесно да хванат в примка сърцата на заобикалящите ги, както птицеловецът хваща кайрата с пръчка и капан.

— Ти си несправедлив към себе си — възрази Норна, — несправедлив към себе си, а още по-несправедлив към Мина и Бренда. И не вярвай на приказките на Брайс — и той като хищната косатка е готов да кривне от пътя си и да се гмурне за най-нищожната мръвка, подхвърлена му от рибаря. Във всеки случай, ако действително Магнус Тройл вече не те уважава както по-рано, знай, че този лицемер има пръст в това. Ала нека си плете кошницата, аз няма да го изпускам от око.

— Но защо, майко — попита Мордонт, — не кажеш на Магнус същото, което каза на мен?

— Защото — отговори Норна, — който в самомнителността си се смята за много умен, трябва да получи горчив урок от собствения си опит. Още вчера говорих с Магнус, и какво ми отговори? „Мила Норна, ти старееш.“ И го казва човек, с когото ме овързват толкова много и толкова тесни връзки… Магнус Тройл, потомък на древни норвежки ярлове, да ми казва това! И то за да се хареса на тоя, когото морето изхвърли като куп ненужни водорасли! Но щом презира съветите на старите, нека го вразумят младите; и да бъде благодарен, че не го оставяме да пати сам от собственото си безумие. Затуй върви както винаги в Бъра-Уестра за празника на свети Йоан Кръстител.

— Но нямам покана — каза Мордонт, — не съм нужен, не съм желан, забравен съм… може дори да не ме познаят, ако отида там; ала да ти призная истината, майко, мислех да отида.

— Правилна ти е мисълта и се вслушай в нея — отвърна Норна; — щом търсим приятелите си, когато са болни телом, защо да не ги потърсим, когато са болни духом, подпухнали от охолство? Непременно върви… пък може да се срещнем там. А дотогава пътищата ни са разделени. На добър час и не говори никому за тази среща.

Те се разделиха. Мордонт остана до езерото, следейки с очи Норна, докато високата й мрачна фигура изчезна между завоите на падината, по която се спущаше. Мордонт се върна в бащината си къща, решен да се вслуша в съвета, който така щастливо съвпадаше със собствените му желания.