Уолтър Скот
Пиратът (23)

ГЛАВА XXII

С усмивка дяволска внушава страх,

събужда гняв, попарва весел смях,

и вежди смръщи ли като кръвник,

надежди и любов изчезват в миг.

Байрън — „Корсарят“, песен I

Главното занятие на жителите на Шотландските острови е ловът на треска и бяла риба; той е бил някога основният източник за доходи на богатите и средство за препитание на бедните. Затова риболовният сезон, както жътвата в земеделските страни, е най-напрегнатото, най-важното и същевременно най-веселото годишно време.

Рибарите от всеки окръг се събират с лодките и екипажите си на определени места и издигат на брега малки каменни колибки, покрити с трева, за временно жилище, и скио, тоест сушилни, за рибата, тъй че пустият дотогава бряг изведнъж заприличва на индианско селище. Плитчините, към които тръгват за хааф, често отстоят на много мили от мястото, където се суши рибата, затова рибарите отсъствуват по двадесет-тридесет часа, а често и по-дълго; при неблагоприятен вятър и приливно-отливни течения те прекарват н открито море с много хранителни припаси и твърде слабичка на вид лодка по два-три дни, а понякога и вече не се връщат. Ето защо отплаването на далечен риболов е съпроводено с опасности и премеждия, които му придават достойнството на подвиг, а тревогата на жените, които остават на брега да гледат как лодката постепенно се смалява или да чакат нетърпеливо завръщането й го допълват с трагизъм^[1].

Затова, когато юдалерът и приятелите му дойдоха до брега, там цареше трескаво и тревожно оживление. Екипажите на тридесетина ладийки, всеки от които наброяваше от трима до пет-шест човека, се сбогуваха с жените и роднините си и скачаха в дългите си норвежки лодки, където бяха струпали мрежите и въжетата си. Магнус не остана безучастен наблюдател на тази сцена: той ходеше от лодка на лодка, осведомяваше се за състоянието на припасите за път и на риболовните принадлежности, от време на време подхвърляше някоя цветиста холандска или норвежка ругатня, наричайки ги тъпоглавци, загдето излизат на море недостатъчно запасени, но на края винаги нареждаше да донесат от собствените му складове някой и друг галон джин, лиспунд брашно или нещо друго, необходимо за попълване на морските им запаси. Суровите моряци изказваха благодарността си за това внимание с няколко недодялани, простички фрази, каквито тъкмо се харесваха на господаря им, а жените изразяваха признателността си по-шумно и често Магнус се принуждаваше да затваря устата им, проклинайки всички женски езици от Ева насам.

На края всички стояха готови на борда, платната се вдигнаха, даде се знак за отплаване, гребците натиснаха веслата и лодките почнаха да се отдалечават от брега, надпреварвайки се коя първа ще стигне мястото за риболов и ще хвърли мрежите преди другите — обстоятелство, което се смяташе за добър знак от екипаж, успял да извърши такъв подвиг.

Докато можеха още да се чуват от брега, рибарите пееха подходяща за случая старинна норвежка песен, която Клод Холкро преведе така:

 

Прощавайте, танци, девойки и смях,

далеч от Уестра вървим на хааф,

след труд нечовешки и мъки, и мраз,

в Дънроснес ще бъдем отново при вас.

 

Със ладии стройни по сини вълни

с делфини, тюлени ще скачаме ний,

а вятър ще свири (но тихо!) с тръби,

и чайка със песен над нас ще лети.

 

Припявай пи, чайке, размахвай крила,

а ний сред вълните във слънце, в мъгла

ще гоним безчислени рибни стада,

а после със тебе ще правим делба.

 

Ще дърпаме мрежи, ще пеем в екстаз —

улов изобилен ще има за нас:

за бедните — треска, за знатните — скат,

и Магнус ще бъде със риба богат.

 

Дерзайте, другари, да свършим хааф,

ще имаме скоро и танци, и смях —

без смях е животът светилник без плам —

и Магнус ни чака със чашата там!

Простичките думи на песента скоро потънаха в плясъка на вълните, но звуците й още дълго се разнасяха със свистенето на вятъра и грохота на морето, а лодките лека-полека се превърнаха в черни точици на повърхността на океана, и колкото повече навлизаха в открито море, толкова повече се смаляваха, докато ухото започна вече едва да долавя човешките гласове, почти заглушени сред гласовете на стихиите.

Жените на рибарите хвърлиха последен поглед към отдалечаващите се платна и закрачиха бавно, навели скръбно и угрижено глави, към колибите, където трябваше да приготвят всичко необходимо за нарязването и сушенето на рибата, тъй като се надяваха да посрещнат мъже и близки с богат улов. Тук-там някоя веща в тия работи стара врачка гадаеше по разни природни белези благоприятен ли ще бъде вятърът или не, други съветваха да се даде обет в църквата „Свети Ниниан“ за благополучното завръщане на рибарите и лодките (старо католическо поверие, все още неизкоренено напълно), а трети, шепнешком и плахо, изказваха пред околните съжаление, че тази сутрин са накарали Норна от Фитфул Хед да напусне ядосана Бъра-Уестра, „и то не кога да е, ами намериха да я разсърдят тъкмо през първия ден на риболова!“

Знатните гости на Магнус Тройл поостанаха на брега, доколкото разполагаха с време, да гледат отплаването на малката флотилия и да поговорят с бедните женици, които бяха изпратили с нея близките си; след това почнаха да се разделят на отделни групи и групички, които се пръснаха в различни посоки, кой накъдето му скимне, да се полюбуват на това, което би могло да се нарече clair-obscure, или светлосянка на шетландския летен ден, който, макар и да му липсва яркото слънчево сияние, озаряващо други страни през най-хубавото време на годината, все пак се отличава със своеобразна нежност и прелест, омекотяваща и същевременно придаваща тъжен вид на околната природа, в която, макар и пуста, гола, еднообразна и безплодна, имаше нещо величествено сурово.

Из едно от най-усамотените кътчета на брега, където през дълбок пролом в скалите приливът стига до Суортастърската пещера, или хелиера, както й казват, се разхождаха Мина Тройл и капитан Кливланд. Те бяха избрали това място вероятно, защото тук едва ли някой щеше да ги безпокои: силата на приливите и отливите го правеха неудобно нито за риболов, нито за плаваме, а и пешеходците го избягваха, защото се смяташе за свърталище на сирена — същество, на което суеверните норвежци приписват едновременно магическа и злотворна сила. Затова Мина бе дошла тук със своя любим.

Малка ивица млечнобял пясък, простираща се в подножието на една от скалите, които обграждаха като със стени заливчето от две страни, им предлагаше суха, устойчива и приятна за разходка пътечка, дълга около сто ярда. От една страна тя опираше в тъмната повърхност на залива, която, едва докосвана от вятъра, изглеждаше гладка като огледало; тук тя беше притисната между две високи канари — нещо като челюсти на заливчето, или пролома, конто горе се приближаваха, сякаш искаха да се съберат над разделящите ги води. Другият край на пътеката беше преграден от отвесна и почти непристъпна скала, свърталище на стотици морски птици от всякакъв род, а на дъното п зееше огромна хелиера, или морска пещера, сякаш готова да погълне приливните вълни в бездънната си и безмерна паст. Входът на тази мрачна пещера представляваше не един свод, както обикновено, а го разделяше на две грамадна естествена каменна колона, която, издигайки се от морето и достигайки чак до тавана на пещерата, като че го поддържаше, образувайки нещо като двоен портал на хелиерата, който рибарите и селяните бяха нарекли грубо Дяволските ноздри. В тази дива и усамотена местност, чиято тишина се нарушаваше само от крясъка на морските птици, Кливланд много пъти вече бе имал срещи с Мина; тя обичаше да се разхожда тук, защото намираше неща, които й допадаха като любителка на дивото, печалното и чудноватото. Но сега разговорът, в който бяха увлечени, бе от такова естество, че отвличаше, вниманието както на дамата, така и на кавалера й от околната гледка.

— Не можеш да отречеш — каза Мина, — че спрямо този младеж си се поддал на чувства, които показват предубеждение и враждебност — незаслужено предубеждение, поне що се отнася до теб, и враждебност, неразумна и неоснователна.

— Мислех — възрази Кливланд, — че услугата, която му направих вчера, ме избавя от такова обвинение. Да не говорим за риска, на който се излагах, защото животът ми винаги е изпълнен с опасности и обичам опасностите; не всеки обаче би се решил да се приближи до разярено животно, за да спаси човек, с когото нищо не го свързва.

— Наистина не всеки би могъл да го спаси — отвърна Мина сериозно, — но всеки смел и великодушен мъж би се опитал. Дори вятърничавият Клод Холкро би постъпил като теб, ако имаше толкова сила, колкото и кураж… баща ми също би го сторил, макар и да има основателна причина да не обича този млад човек, загдето така високомерно и арогантно злоупотреби с нашето гостоприемство. Затова не се хвали прекомерно със своя подвиг, добри ми приятелю, иначе ще си помисля, че той ти е струвал твърде много усилия. Зная, че не обичаш Мордонт Мъртън, макар и да рискува живота си, за да го спасиш.

— Няма ли да бъдеш великодушна — рече Кливланд — поне заради безкрайните мъки, които трябваше да търпя, като слушах от устата на всички, че този голобрад птицеловец стои между мен и най-скъпото ми на тоя свят — любовта на Мина Тройл?

Той говореше едновременно със страстен и ласкав топ, във всичките му думи и маниери прозираше грация и изящество, които контрастираха рязко с говора и обноските на груб моряк, с каквито обикновено си служеше или парадираше. Но оправданията му не задоволиха Мина.

— Ти знаеше — каза тя, — може би много отдавна н много добре колко малко имаше да се страхуваш — ако наистина се страхуваше, — че Мъртън или някой друг има намерения спрямо Мина Тройл… О, не, благодарностите и уверенията са излишни; за мен най-доброто доказателство за признателност ще бъде да се помириш с този младеж или поне да избягваш спречкванията с него.

— Да бъдем приятели с Мордонт е невъзможно. Мина — отговори Кливланд; — дори любовта, която изпитвам към теб, най-силното чувство, което сърцето ми е познавало досега, не е в състояние да стори това чудо.

— Но защо, моля те? — настояваше Мина. — Между вас няма непримирима вражда, напротив, направили сте си взаимни услуги, защо да не можете да бъдете приятели?… Аз имам много причини да желая това.

— Значи можеш да забравиш оскърбленията, които нанесе и на Бренда, и на теб самата, и на бащиния ви дом?

— Да, мога да простя всичко — отвърна Мина, но защо да не сториш и ти същото, щом като всъщност не ти е нанесена никаква обида?

Кливланд наведе очи и помисли малко; носле вдигна глава и отговори:

— Лесно бих могъл да те излъжа, Мина, като ти обещая нещо, което в душата си смятам за невъзможно; но макар и да съм принуден да си служа твърде често с измама спрямо други, с теб не искам да постъпвам така. Аз не мога да бъда приятел с този младеж… между нас съществува естествена неприязън… инстинктивно отвращение… нещо като взаимно отблъскване, което ни прави противни един на друг. Запитай него — и ще ти каже, че изпитва същата антипатия и към мен. Задължавайки ме със своята услуга, той се опитваше да надене на ненавистта ми нещо като юзда; но тази юзда така ме дразнеше, че ми се искаше да гриза желязото й, докато устните ми се разкървавят.

— Ти толкова дълго вече носиш това, което обичаш да наричаш своя желязна маска — отговори Мина, — че дори когато я сваляш, на лицето ти още личи отпечатък от нейната студенина.

— Ти си несправедлива към мен, Мина — възрази нейният любим, — и ми се сърдиш, загдето съм искрен и прям към теб.

Но ще ти кажа искрено и прямо, че не мога да бъда приятел на Мъртън, а ако някога стана негов враг, той сам ще си бъде виновен, а не аз. Нямам намерение да му навреждам, но не искай от мен да го обичам. И знай, че дори и да се опитам да го обичам, ще бъде напразно; защото даже и да направя нещо, за да спечеля доверието му, тутакси ще пробудя у него враждебност и подозрение. Оставете ни да продължаваме да изпитваме взаимно досегашните естествени чувства, които несъмнено ще ни държат колкото се може на по-голямо разстояние един от друг, така че биха предотвратили евентуално сблъскване помежду ни… Е, това задоволява ли те?

— Какво да се прави — рече Мина, — щом казваш, че няма друг изход… Но обясни ми сега защо изглеждаше толкова мрачен, когато чу за пристигането на вашия консорт — че е именно той, ни най-малко не се съмнявам — в Къркоулското пристанище?

— Боя се — отвърна Кливланд, че пристигането на този кораб и екипажа му ще разбие най-съкровените ми надежди. Аз успях вече да спечеля донякъде благоразположението на баща ти, а с време можех да постигна и нещо повече, но отде се взе тоя Хокинс с останалите, та развали окончателно всичко. Вече ти разказах при какви обстоятелства се разделихме. Тогава бях капитан на далеч по-солиден и добре обзаведен кораб, с екипаж, готов при най-малкото ми кимване да се хвърли срещу самите дяволи, въоръжени с адския огън. А сега съм самичък, предоставен сам на себе си, лишен от всякакви средства да държа в подчинение или да обуздавам тия хора; а те скоро ще покажат така открито неусмиримата разпуснатост на своите наклонности и привички, че неминуемо ще погубят и себе си, и мен.

— Не бой се — каза Мина, — баща ми не може да бъде толкова несправедлив, че да те държи отговорен за престъпленията на други.

— Но какво ще каже Магнус Тройл за собствените ми простъпки, прекрасна Мина? — попита Кливланд с усмивка.

— Моят баща е шетландец, или по-право норвежец — отвърна Мина, — син на подтиснат народ, комуто е безразлично дали си се бил с испанците, тираните на Новия свят, или с холандците и англичаните, които придобиха заграбените им със сила владения. Прадедите му са поддържали и бранили свободата на моретата с ония прославени кораби, чиито знамена са всявали ужас в цяла Европа.

— Боя се обаче — каза Кливланд, — че потомъкът на древен викинг едва ли ще сметне за пристойно познанството си с един съвременен корсар. Не крия от теб, че имам причини да се страхувам от английското правосъдие; а Магнус, макар и голям враг на всякакви данъци, мита, скет, уотъл и тъй нататък, не проявява интерес към въпроси от по-общ характер, затова с удоволствие би окачил на края на реята един нещастен пират.

— Не мисли така — възрази Мина, — лично той изпитва твърде много на собствения си гръб тираничните закони на нашите горди съседи шотландците, и се надявам, че скоро ще бъде в състояние да се опълчи срещу тях. Нашите врагове — ще ги наричам такива — сега враждуват помежду си, и всеки кораб, който иде от техните брегове, носи вести за все нови и нови вълнения: планинците се вдигнали срещу хората от равнините, уилямитите срещу якобитите, вигите срещу торите и като венец на всичко — шотландското кралство срещу английското. Кой ни пречи, както много правилно намекна Клод Холкро, да се възползуваме от разприте между тези разбойници и да си възвърнем независимостта, която са ни отнели?

— Да издигнем черното знаме над замъка Скелоуей — вметна Кливланд, подражавайки нейния тон и поза — и да провъзгласим твоя баща за ярл Магнус Първи!

— Моля, моля, ярл Магнус Седми — поправи го Мина, — защото шестима негови предци са носили или са имали право да носят короната… Ти се смееш на разпалеността ми… но има ли нещо, което би попречило на всичко това?

— Нищо няма да попречи — отвърна Кливланд, — защото никой и не ще се опита да го направи… а са достатъчни силите на един-единствен баркас^[2] от английски военен кораб, за да го осуетят.

— Колко ни подценяваш, сър — каза Мина, — а сам знаеш на какво са способни шепа смелчаци.

— Но те трябва да бъдат въоръжени, Мина — възрази Кливланд, — и готови да дадат живота си за всякакво безнадеждно начинание… Остави тези празни мечти. Дания е сведена до положението на второстепенно кралство, неспособно да размени дори един залп с Англия; Норвегия е дива страна, която умира от глад; а на тези острови любовта към свободата е задушена от дълги години подчинение или се проявява само в някое и друго недоволно роптание над чаша и бутилка. И дори да бяха твоите сънародници такива храбри воини, като дедите си, какво биха могли да направят невъоръжените екипажи на няколко рибарски лодки срещу английския военен флот?… Не мисли повече за това, мила Мина — то е само мечта — принуден съм да го нарека така, — макар и да разпалва плам в очите ти и да прави походката ти така горда.

— Наистина е мечта! — каза Мина, като оброни глава. — И не подобава на дъщеря на Хиалтландия да гледа и се държи като свободна жена… Очите ни трябва да бъдат забити в земята, а стъпката ни — бавна и смирена, като на покорни слугини пред надзирател.

— Има страни — рече Кливланд, — където очите могат да гледат свободно палмови и какаови горички, а нозете да се движат леко, като ладия с опънати платна, по поля, покрити с килими от цветя, и савани, обградени от дъхави гъсталаци, където никой никому не е подчинен, само храбрият се прекланя пред най-храбрия и всички — пред най-красивите.

Мина се позамисли, преди да проговори, а после отвърна:

— Не, Кливланд. Моята сурова родина, колкото и мрачна да я смяташ и колкото подтисната да е в действителност, крие за мен обаяние, което никоя друга страна на земята не може да ми предложи. Напразно се мъча да си представя дървесата и горичките, които очите ми никога не са виждали; въображението ми не е в състояние да създаде по-величествена природна картина от тези вълни, когато ги разбуни буря, или по-красива от тая, когато те с безметежно спокойствие плискат брега. И най-прекрасната гледка в чужда земя, и най-ярките слънчеви лъчи, озаряващи най-великолепния пейзаж, нито за миг не биха откъснали мислите ми от тази величествена скала, от оня обвит в мъгла хълм и от необятния буен океан. Хиалтландия е земята на моите покойни деди и на живия ми баща и в Хиалтландия искам да живея и да умра.

— Тогава — отвърна Кливланд — и аз искам в Хиалтландия да живея и да умра. Няма да отида в Къркуол… няма да дам на другарите си да разберат, че съм жив, защото така трудно ще се отърва от тях. Баща ти ме обича, Мина; кой знае дали дългото ми внимание и ревностни грижи към него няма да го убедят на края да ме приеме за член на семейството си. Кой би се уплашил от дълъг път, щом той неминуемо ще завърши с щастие?

— Не мечтай за такъв завършек — каза Мина, — защото той е невъзможен. Докато ти живееш в бащината ми къща… докато се радваш на благоволението му и делиш трапезата му, ще намираш в негово лице великодушен приятел и сърдечен домакин; ала засегнеш ли името и семейството му, вместо добродушен юдалер пред теб ще се възправи надменен и горд потомък на норвежки ярл. Ти сам видя: щом и най-малка сянка на подозрение падна върху Мордонт Мъртън, сърцето на баща ми изстина към този младеж, когото доскоро обичаше като син. Никой няма право да се сроди с нашето семейство, ако в жилите му не тече чиста норвежка кръв.

— А в моите може и да тече — рече Кливланд, — ако е вярно това, което зная.

— Как! — възкликна Мина. — Нима имаш основания да се смяташ за човек е норвежко потекло?

— Вече ти казах — отвърна Кливланд, че не зная нищо за семейството си. Прекарах най-ранното си детство в усамотена плантация на малкия остров Тортуга под надзора на баща си, (който тогава съвсем не беше такъв, какъвто стана после. Испанците ни ограбиха и разориха до такава степен, че баща ми, доведен едва ли не до просешка тояга, от отчаяние и жажда за мъст грабна оръжие и като оглави шепа хора, които бяха на същия хал, стана, както им казват, корсар и започна да напада испански кораби, с променлив успех — щастието ту му се усмихваше, ту му изневеряваше, докато веднъж се намесил да обуздава прекомерната кръвожадност на своите другари н паднал от собствените им ръце участ, която често сполетява главатарите на тези морски разбойници. Но какъв е произходът па баща ми и къде се е родил, не зная, прекрасна Мина, пък и никога не съм се интересувал.

— Във всеки случай е бил англичанин, твоят нещастен баща, нали? — запита Мина.

— Не се и съмнявам — отговори Кливланд; името му, което аз направих твърде страшно, за да се произнася на глас, е английско; а познаването на английския език и дори на английската литература, както и усилията му да ме научи и на двете през по-добрите времена, ясно показват, че е англичанин. Това, че грубостта, която проявявам към другите, не е присъща на истинския ми характер и държане, дължа на баща си, Мина; нему дължа и оная частица възвишени мисли и подбуди, която може би ме прави достоен, поне в малка степен, за твоето внимание и одобрение. И все пак понякога ми се струва, че имам две различни души, защото не мога да повярвам, че аз, който сега се разхождам по този самотен бряг с прекрасната Мина Тройл и имам право да й говоря за чувствата, които изпитвам към нея, съм бил някога суров главатар на дръзка шайка, чието име всяваше ужас като ураган.

— Ти нямаше да имаш право — каза Мина — да говориш така смело на дъщерята на Магнус Тройл, ако не беше храбър и безстрашен главатар, който с толкова малко средства е успял да си създаде такова страшно име. Моето сърце е сърце на девойка от старо време и трябва да бъде спечелено не с нежни думи, а с доблестни дела.

— Уви! Това сърце! — възкликна. Кливланд. — Какво мога да направя аз… какво е способен да направи изобщо човек, за да възбуди в него чувствата, за които жадува?

— Върни се при твоите приятели… следвай предначертания си път… а всичко друго предостави на съдбата — отвърна Мина. — И ако се върнеш начело на славен флот, кой знае какво може да се случи тогава?

— А къде е залогът, че като се върна — ако ми е писано да се върна, — няма да заваря Мина Тройл годеница или съпруга на друг?… Не, Мина, не мога да оставя на произвола на съдбата единствената достойна ла постигане цел, която съм срещал по бурния си житейски път.

Слушай — каза Мина. — Ще ти дам оброк, ако имаш смелостта да се обвържеш с такова задължение, клетвата на Один най-снетия от нашите норвежки обреди, изпълняван и до днес: ще се закълна, че никога няма да удостоявам с вниманието си друг, докато сам не ме освободиш от оброка… Задоволява ли те това? Защото не мога… не искам да дам нищо повече.

— Е, щом е така — проговори Кливланд, като помисли, — волю-неволю ще трябва да се задоволя… Но помни, че ти сама ме връщат обратно към оня начин на живот, който английските закони смятат за престъпен, а буйните страсти на смелчаците, отдали се на него, са направили позорен.

Но аз — отвърна Мина — стоя над такива предразсъдъци. Щом воюваш с Англия, според мен нейните закони са чисто и просто средство на една надменна и деспотична държава да се справя безпощадно със своите противници. Това обаче не ще накара храбреца да се бие с по-малко храброст… — колкото до поведението на твоите другари, щом ти няма да следваш техния пример, защо лошата им слава да засяга и теб?

Докато тя говореше, Кливланд я гледаше с учудване и възхищение, усмихвайки се вътрешно на нейната наивност.

— Никога не бих повярвал — каза той…, че такава голяма смелост може да бъде съчетана с такова непознаване на сегашния свят и на законите, които го управляват. Що се отнася до моето поведение, тези, които ме познават най-добре, могат да свидетелствуват, че съм правил всичко възможно с риск да загубя влиянието си, дори живота си, за да обуздавам жестокостта на своите другари; но как можеш да научиш на човечност хора, изгарящи от жажда да отмъстят на света, който ги е отритнал, или да ги учиш на умереност и въздържание в удоволствията, които случайността им предлага, за да подсладят живота си, който иначе би бил само непрекъснат низ от опасности и несгоди?… Ала този обет, Мина… този обет — единствената награда за неизменната ми преданост… нека поне да го получа, да не губим време.

— Той не може да бъде даден тук, а в Къркоул… За свидетел на този оброк трябва да призовем духа, който бди над древния Кръг на Стенис. Но може би те е страх да произнесеш името на древния бог на кръвопролитието, суровия, страшния?

Кливланд се усмихна.

— Бъди справедлива към мен, прекрасна Мина. Трябва да знаеш, че дори действителни опасности малко ме плашат, а камо ли въображаеми ужаси.

— Значи не вярваш в тях? — възкликна Мина. — Тогава по-добре да беше залюбил Бренда, а не мен.

— Готов съм да повярвам всичко, което вярваш ти — отговори Кливланд. Готов съм да повярвам във всички обитатели на оная Валхала, за която говорите толкова много с този набеден цигулар и стихоплетец Клод Холкро, и да ги призная за живи и реални същества. Но, Мина, не искай да се страхувам от тях.

— Да се страхуваш ли? О, не… разбира се, не искам да се страхуваш от тях — отвърна девойката. — Защото героите на моя безстрашен народ не са отстъпвали нито крачка пред Тор или пред Один, дори когато им се явявали с цялата си страхотия. Аз не ги признавам за богове… истинската вяра не допуска такава опасна заблуда. Но в нашата представа те са могъщи духове на доброто и злото. И когато заявяваш, че не те е страх от тях, знай, че предизвикваш враг, с какъвто никога досега не си се сблъсквал.

— Разбира се, в тези северни ширини — каза възлюбленият й с усмивка, — където досега съм виждал само ангели; но на времето съм заставал лице срещу лице с демоните на екватора, които ние, пиратите, смятаме за не по-малко могъщи и зли от демоните на Севера.

— Значи си виждал с очите си чудесата на задгробния свят? — възкликна Мина с благоговеен трепет.

Лицето на Кливланд беше сериозно, когато отговори:

— Малко преди смъртта на баща ми се наложи, макар и още много млад, да командувам един шлюп с тридесет от най-страшните главорези, държали досега мускет. Дълго кръстосвахме моретата и все не ни вървеше: падаше ни се я някоя жалка ладийка, предназначена за лов на морски костенурки, я натоварена с негоден и безценен боклук. С мъка удържах другарите си да не излеят яда си върху екипажите на тези раздрънкани корита, загдето бяха измамили надеждите ни. Най-после, съвсем отчаяни, слязохме на брега и нападнахме едно село, отдето, както бяхме подочули, щяхме да задигнем мулетата, натоварени със съкровищата на някакъв си испански губернатор. Успяхме да превземем селото; но докато се мъчех да спася селяните от яростта на другарите си, мулетарите избягаха със скъпоценния товар в околните гори. Това преля чашата на недоволството от мен. Хората ми, които отдавна роптаеха, открито се разбунтуваха. На тържествен съвет ме лишиха от командирско звание и понеже имах твърде лош късмет и прекалено човеколюбив за избраната от мен професия, ме осъдиха на „сваляне“^[3], както казват моряците, на някой от обраслите с храсталак песъчливи островчета, наричани в Западна Индия кий, където живеят единствено костенурки и морски птици. Смята се, че много от тях са обитавани от духове: едни — от демоните, тачени от някогашните жители, втори — от душите на касици^[4] и други туземци, които испанците измъчвали до смърт, за да кажат къде са скрили съкровищата си, а трети — от най-различни други привидения, в които сляпо вярват моряците от всички народности.^[5] Мястото на заточението ми, наричано Кофин кий, тоест Остров на ковчезите, се намираше на около две и половина левги югоизточно от Бермудските острови и се ползуваше с такава лоша слава като обиталище на тези свръхестествени същества, че, убеден съм, и всички богатства на Мексико не биха накарали най-смелия от негодниците, които ме свалиха там, да прекара самичък един час на острова дори посред бял ден; а когато отблъснаха лодката си от брега, загребаха към шлюпа така, като че не смееха да погледнат назад. И тъй ме оставиха да преживявам, както мога, на ивица безплоден пясък, заобиколена от безбрежния Атлантик и обитавана, според убеждението им, от зли духове.

— А какво стана с теб след това? — запита Мина тревожно.

— Поддържах живота си — отговори смелчакът, — като се хранех с морски птици, наричани олуши, толкова глупави, че ме пускаха да се приближа съвсем до тях и да ги поваля със сопа; а когато тези добродушни мили същества се запознаха по-добре с коварния нрав на човешкия род и започнаха, разбира се, да бягат от мен, преминах към яйца на костенурка.

— А духовете, за които стана дума? — продължаваше да разпитва Мина.

— Дълбоко в душата си се страхувах от тях — отвърна Кливланд… Денем, на светло, или в пълен мрак не се боях толкова от обявяването им; ала в мъглива зора или във вечерен здрач, особено през първата седмица от престоя ми на острова често ми се мяркаха някакви смътни и неясни привидения, които приличаха ту на испанец, загърнат с наметало и с огромно като чадър сомбреро на главата, ту на холандски моряк с груба матроска фуражка и къси бухнати панталони, ту на индиански касик с корона от пера и дълго копие от тръстика.

— А не се ли приближи да им заговориш? — запита Мина.

— Винаги се приближавах — отвърна морякът, — но съжалявам, че ще те разочаровам, моя прелестна приятелко — щом дойдох по-наблизо, призракът се превръщаше или на храст, или на парче дърво, или на валмо мъгла, или на някакъв друг измамен предмет. На края свикнах да не се лъжа вече по такива видения и продължих самотния си живот на Острова на ковчезите, толкова малко разтревожен от страшни призраци, като да се намирах в каюткомпанията^[6] на някой голям кораб, заобиколен от десетки другари.

— Очаквах нещо повече от твоя разказ — рече Мина. — Но колко време прекара на острова?

— Четири седмици жалко съществуване — отговори Кливланд. — Най-после ме прибра екипажът на един кораб, отбил се там да лови костенурки. Ала мъчителното ми усамотение че мина съвсем безполезно: на тази ивица гол пясък намерих или по-право си изковах желязната маска, която оттогава ми е най-сигурното предпазно средство срещу измяна или метеж от страна на моите подчинени. Там взех решението да не изглеждам по-мекосърдечен или по-образован, по-човечен или по-добросъвестен от тия, с които ме е свързала съдбата. Размислих върху предишния си живот и стигнах до заключението, че с по-голямата си храброст, сръчност и предприемчивост печелех власт и уважение, но щом се покажех по-изтънчено възпитан и по-образован от другите, те почваха да ми завиждат и да ме мразят, като че съм същество от друга порода. Затова реших, че тъй като не мога да се откажа от превъзходството си по ум и възпитание, ще правя всичко възможно да прикривам под маската на груб моряк всякаква следа от по-възвишени чувства и дарби. Още тогава предугадих това, което се случи впоследствие: под привидна неумолима строгост установих такава здрава власт пад другарите си, че по-късно я използувах за въдворяване на дисциплина и облекчаване участта на нещастниците, попаднали в ръцете ни. С една дума, разбрах, че за да постигна власт, трябва поне външно да приличам на тези, върху които ще я упражнявам. Вестта за смъртта на баща ми, която възбуди у мен гняв и жажда за мъст, потвърди правилността на взетото от мен решение. Той също бе станал жертва на превъзходството си по ум, нравственост и обноски над подчинените сп. Те го наричаха Джентълмена и сигурно си мислеха, че само чака сгоден случай да се примири, може би за тяхна сметка, с опия обществени слоеве, на които като че ли по подхождаше по характер, затова и го убиха. Синовният дълг и чувството за справедливост ме зовяха да отмъстя. Скоро застанах начело на нова шайка авантюристи, от каквито гъмжат тези острови. И се впуснах по петите не на хората, които ме бяха изоставили на пустия остров, а на мерзавците, постъпили така вероломно с баща ми; и им отмъстих толкова жестоко, че само по себе си това беше достатъчно да ме заклейми с печата на оная безпощадна свирепост, която исках привидно да си придам, но като че ли лека-полека започна да се просмуква в душата ми. Моите обноски, език и поведение изглеждаха така коренно променени, че тия, които ме познаваха от по-рано, бяха склонни да приписват тази промяна на общуване с демоните, обитаващи пясъците на Острова на ковчезите; някои по-суеверни дори смятаха, че съм в съюз с тези нечисти сили.

— Страх ме е да слушам по-нататък! — каза Мина. — Действително ли стана такова безстрашно и жестоко чудовище, за каквото си искал да се представиш?

— Ако успях да избягна подобно нещо, Мина — отвърна Кливланд, — това чудо дължа единствено на теб. Наистина винаги съм се стремил да се отлича със смели и опасни подвизи, а не с кроежи за мъст или грабеж; и накрая стигнах дотам, да спасявам живота на хората дори с някаква груба шега, а понякога, като предлагах прекалено сурови мерки, карах подчинените си сами да се застъпват за пленниците; така привидната ми суровост служеше повече за човеколюбиви дела, отколкото ако открито проповядвах човеколюбив.

Той млъкна, и тъй като Мина не проронваше нито дума в отговор, двамата помълчаха известно време, след което Кливланд подзе отново:

— Вие мълчите, мис Тройл — каза той, — аз сам паднах в очите ви с откровеността, с която ви разкрих какъв съм в действителност. Мога само да ви уверя, че неблагоприятните условия, в които бях поставен, само възпираха естествените ми наклонности, но никак не са ги променили.

— Съмнявам се — отвърна Мина след кратко размишление — дали щеше да бъдеш толкова откровен, ако не знаеше, че скоро ще видя твоите другари и ще разбера от думите и държането им неща, които иначе с радост би скрил.

— Ти си несправедлива към мен, Мина, жестоко несправедлива. От момента, когато разбра, че съм джентълмен на слуката, авантюрист, корсар или, ако предпочиташ по-грубата дума, пират, можеше ли да очакваш нещо по-различно от това, което ти разказах?

— Ти си много прав — рече Мина, — трябваше да предвидя всичко и да не очаквам нищо друго. Не ми се струваше, че да воюваш с жестоките и фанатични испанци е нещо облагородяващо — нещо, което възвишава отвратителния занаят, който преди малко назова с истинското му и ужасно име. Аз мислех, че волните воини на западния океан, събрали се уж да търсят възмездие за толкова избити и ограбени племена, трябва да притежават поне частица от високата доблест на синовете на Севера, които с дългите си галери сеели мъст по много брегове за тиранията на упадащ Рим. Така си мислех, така си и мечтаех — и ми е жал, че съм се пробудила и виждам своята заблуда. Но не виня теб, че мечтите ми остават измамени… А сега сбогом; трябва да се разделим.

— Кажи поне — замоли се Кливланд, — че не се отвращаваш от мен, след като ти казах истината.

— Трябва ми време да помисля — отвърна Мина, — време да претегля казаното, за да разбера напълно чувствата си. Но едно мога да ти кажа отсега: че който за гнусен грабеж пролива кръв, върши жестокости и е принуден да прикрива останките от дарената му от бога съвест под маската на най-долно безпътство, не е и не може да бъде възлюбленият, когото Мина Тройл е очаквала да намери в лицето на Кливланд; и ако би била способна да го обича, то ще бъде като покаял се грешник, а не като герой.

Като рече това, тя отскубна ръката си от неговата (защото той все още се опитваше да я задържи) и с повелителен жест му забрани да я последва.

— Отиде си — промълви Кливланд, загледан подире й. — Колкото да е особена и своенравна, все пак не очаквах това от нея… тя не трепна дори, когато й казах опасната си професия, ала злините, които неизбежно я съпровождат, изглежда са й съвсем непознати; затова всички похвали, които заслужих поради приликата си с нормански витяз или викинг, останаха празни думи, когато се разбра, че шайка пирати не е хор от светци. Дано и Рекъм, и Хокинс, и всички останали да отидат на дъното на Портландския пролив! По-добре от Пентланд Фърт да бяха се понесли към ада, отколкото към Оркнейските острови! Но каквото и да правят тези дяволи, няма да ме накарат да оставя този ангел. Аз искам… трябва да бъда на Оркнейските острови, преди юдалерът да е стигнал там… срещата ни би могла да породи подозрение дори в неговата тъпа глава, макар че, слава богу, в тази дива страна естеството на нашата професия е известно само чрез мълвата от устата на нашите добри приятели холандците, които внимават никога да не говорят лошо за тия, благодарение на които си пълнят кесиите… И тъй, ако Фортуна^[7] ми помогне да спечеля ръката на тази възторжена хубавица, ще престана да тичам подир колелото й по море, а ще се настаня сред тези скали и ще бъда така щастлив, като че ли те са бананови и палмови горички.

С тези и други подобни мисли, които ту се премятаха из главата му, ту се изтръгваха навън във вид на неясни откъслечни думи и шепот, пиратът Кливланд се върна в замъка Бъра-Уестра.