Уолтър Скот
Пиратът (27)

ГЛАВА XXVI

Унинието след сълзи порой

помисли тя за кротък, тих покой,

помисли за покой, но клюмна тя,

сразена като лилията от елина.

„Продължението на стария Робин Грей“

Състоянието на Мина много приличаше на това, в което се е намирала селската героиня на цитираната горе прекрасна балада на лейди Ен Линдси. Нейната вродена душевна твърдост не й позволяваше да рухне под тежестта на ужасната тайна, която я преследваше дори когато беше будна, а още повече я измъчваше по време на нейния кратък и неспокоен сън. Няма по-страшна мъка от тази, щ не смеем да споделим и за която не можем нито да искаме, нито да очакваме съчувствие; а когато върху невинното сърце се стовари допълнителната тежест на една престъпна тайна, не бива да се учудваме, че здравето на Мина се огъна под това бреме.

За близките, които я заобикаляха, навиците и държането на Мина, дори нейният нрав изглеждаха толкова поразително променени, че колкото и да е чудно, едни бяха склонни да обяснят тази промяна с урочасване, а други — с начало на лудост. Тя вече не можеше да търпи самотата, в която по-рано обичаше да прекарва времето си; и дори когато влезеше в компания, оставаше безучастна и безразлична към това, което ставаше. Обикновено изглеждаше вглъбена в тъжни и дори мрачни мисли, докато някакво случайно споменаване на името на Кливланд или на Мордонт Мъртън не привлечеше внезапно вниманието й; тогава тя трепваше и се вторачваше ужасена, като човек, който вижда как допират запалена клечка до фитила на заредена мина и всеки миг очаква експлозия. Л когато се убедеше, че не са открили тайната й, това не само не я успокояваше, но и почти събуждаше у нея желание да се узнае и най-лошото, само и само да не продължава тази мъчителна неизвестност.

Отношението към сестра й беше толкова променливо и същевременно толкова еднакво тягостно за доброто сърце на Бренда, че всички наоколо смятаха това за един от най-убедителните признаци на заболяването й. От време на време Мина чувствуваше нужда да бъде близо до сестра си, сякаш съзнаваше, че и двете са жертва на нещастие, чиито размери само тя беше в състояние да разбере; после изведнъж мисълта за злочестината, сполетяла Бренда може би по вина на Кливланд, правеше присъствието й непоносимо, а още по-малко можеше да търпи утешителните думи, с които сестра й, непознаваща истинската причина за болестта на Мина, напразно се мъчеше да облекчава нейната болка. Освен това често се случваше, когато Бренда умоляваше сестра си да се успокои, несъзнателно да зачекне някой въпрос, който жегваше дълбоко Мина и тя, неспособна да скрие мъката си, бързо избягваше от стаята. Всички тези промени в настроението, които човек, незапознат с истинската им причина, би помислил за капризни прояви на грубост и отчужденост, Бренда търпеше с такава неизменна и невъзмутима кротост, че често караше Мина да облива със сълзи гърдите й; и може би такива минути, макар и вгорчени от мисълта, че зловещата й тайна бе разрушила не само щастието на Бренда, но и нейното собствено щастие, все пак стоплени от сестринската любов, бяха най-поносимите в този най-нещастен период от живота на Мина.

Скоро редуването на пристъп на дълбока меланхолия, на тревожна възбуда и на нервни кризи се отрази върху лицето и цялата външност на клетата девойка. Тя пребледня и отслабна; очите й загубиха постоянното си спокойно изражение на щастие и невинност и ту потъмняваха, ту се въртяха безумно, според това дали я подтискаше вътрешната мъка или я терзаеше някакво по-остро и болезнено чувство. Самите черти на лицето й като че ли се бяха изменили — по-изострени и студени, гласът й, обикновено тих и спокоен, сега ту се губеше в някакъв неясен брътвеж, ту се издигаше до неестествена висота в резки и несвързани възклицания. Когато се намираше между хора, тя мрачно мълчеше, а останеше ли сама, често я чуваха (защото в такива случаи смятаха за уместно да я наблюдават) да разговаря сама със себе си.

Напразно опита разтревоженият й баща — всички целебни средства, известни на островите. Напразно викаха знахари и знахарки, които знаеха свойствата на всяка тревица, пиеща роса, и подсилваха действието й със заклинания, докато варяха или прилагаха илачите. Доведен до крайно отчаяние, Магнус реши най-после да помоли за съвет своята роднина Норна от Фитфул Хед, макар че поради известни обстоятелства, които отбелязвахме по-рано в нашето повествование, напоследък имаше известно отчуждение помежду им. Първата му молба остана без отклик. Норна се намираше тогава в постоянното си жилище на морския бряг, край носа, от който носеше прозвището си; и макар че посланието бе донесено лично от Ерик Скамбестър, тя отказа категорично да го приеме или да му даде какъвто и да било отговор.

Магнус се възмути от това пренебрежително отношение и към посланика, и към посланието му, но безпокойството за Мина и уважението, което му вдъхваха злочестата участ на Норна и приписваната й мъдрост и сила, го възпряха този път да даде воля на обичайната си ярост. Напротив, той реши лично да се обърне с молба към своята сродница. Но запази в тайна това свое намерение, само заповяда на дъщерите си да бъдат готови да отидат с него на посещение у една роднина, която отдавна не е виждал, като им заръча същевременно да вземат нещо за хапване, защото им предстои далечен път, а могат да заварят близката си неподготвена.

Несвикнала да иска обяснения за желанията на баща си, но с надежда, че раздвижването и приятните преживявания, съпровождащи такава разходка, може да подействуват благотворно на сестра й, Бренда, върху която сега бяха легнали всички грижи за домакинството и семейството, се разпореди да се приготви всичко необходимо за пътуването. А на другата сутрин тръгнаха на дълъг и уморителен път по брега и тресавищата, които деляха Бъра-Уестра от северозападния край на Мейнланд (както се нарича главният остров), завършващ с нос Фитфул Хед, докато югозападният му край завършва с нос Съмбъра. Тук-там, където земята можеше да се обработва, еднообразната местност беше изпъстрена от нивици, засети с овес и ечемик.

Движеха се все напред и напред през пущинаци и бърда. Юдалерът яхаше здрав, плещест, охранен кон, норвежка порода, издръжлив като обикновените местни понита, но малко по-едър от тях. Мина и Бренда, които покрай другите си качества се славеха като отлични ездачки, бяха възседнали две от ония държеливи добичета, които, охранени и отгледани с повече старание, отколкото беше нужно обикновено, доказваха както с изящните си форми, така и с пъргавината си, че породата им, толкова много незаслужено презирана, е способна да дава красиво потомство, без ни най-малко да загуби подвижността и здравината си. Придружаваха ги двама слуги на коне и двама пешаци; бяха уверени, че последното обстоятелство няма да ги забавя, понеже голяма част от пътя беше толкова неравен, че конете можеха да се движат само със скорост на пешеходец, а попаднеха ли в местност с твърда и равна почва, достатъчно беше да хванат от най-близкостоящото стадо две понита, за да настанят и тези пешаци.

Пътуването минаваше тъжно, почти без разговори; само от време на време юдалерът, загубил търпение и раздразнен, подкарваше коня си по-бързо, но като си спомнеше болнавото състояние на Мина, тутакси преминаваше пак на бавен ход и я подпитваше как се чувствува и те е ли много изморена. На пладне пътниците поспряха край едно игриво поточе да се подкрепят, за което имаха достатъчно провизии, но тъй като чистата изворна вода не беше по вкуса на юдалера, наложи се да се подсили с щедра добавка от чист нанц. След като за втори, дори и за трети път напълни голямата си сребърна пътническа чаша с релефно изображение на немски Купидон с лула в уста и немски Бакхус, изливащ в гърлото на мечка цяла бъклица, той стана по-разговорлив, отколкото в началото на пътуването, раздразнението му премина и се обърна към дъщерите си със следните думи:

— Е, деца, вече сме на една-две левги от жилището на Норна и скоро ще видим как ще ни посрещне старата заклинателка.

Мина прекъсна баща си със слабо възклицание, а крайно изненаданата Бренда извика:

— Значи при Норна отиваме? Боже, пази ни!

— Че защо да ни пази бог? — намръщи се юдалерът. — Защо, бих искал да зная, да ме пази бог, когато навестявам роднината си, която със своето изкуство може да бъде полезна на сестра ти, ако изобщо някоя жена или мъж в Шетландия може да й помогне?… Глупавичка си ти, Бренда, сестра ти е по-разумна… Горе главата, Мина! Ти още от дете обичаше да слушаш нейните песни и приказки и да се провесваш на шията й, а Бренда плачеше и бягаше от нея като испански търговски кораб от холандски капер.

— Дано, татко, днес да не ме плаши, както едно време — отвърна Бренда в желанието си да прикрие мълчанието на Мина и същевременно да отвлича вниманието на баща си, като поддържа разговора. — Толкова много съм слушала за жилището й, че просто ме плаши мисълта, че отивам там неканена.

— Глупава си — каза Магнус, — ако мислиш, че гостуването на роднини може да не се, понрави на такава добра и мила хиалтландска душица като братовчедка ми Норна… И сега, като си помисля, съм готов да се закълна, че това именно е причината да не приеме Ерик Скамбестър!… Отдавна не съм виждал пушека на комина й, а и нито веднъж не съм ви довеждал… Как да не ми се сърди тогава! Но ще й кажа направо, че макар това да е в реда на нещата, все пак ми се струва нечестно и неприлично да опразним долапа на самотната женица като у събратята ми юдалери, когато зиме почнем да се мъкнем от къща на къща, докато нараснем като лавина и изпоядем всичко, където отидем.

— Е, този път няма опасност да причиним главоболия на Норна — отговори Бренда, — защото нося достатъчно от всичко, което може да ни потрябва — риба, пушена сланина, солено овнешко, пушена гъска, — за цяла седмица не можем да го изядем, а освен това достатъчно спиртни напитки и за теб, татко.

— Правилно, правилно, момичето ми! — отсъди юдалерът. — Добре снабден кораб — весело плаване. Значи, ще трябва само Норна да бъде така добра да ни даде подслон и постеля за вас; колкото до мен, предпочитам моряшката си пелерина и хубав сух норвежки чам пред вашите пухени възглавници и дюшеци. Тъй че Норна ще има удоволствието да ни види, без да й причиним никакви главоболия.

— Дано да сметне посещението ни за удоволствие, сър — вметна Бренда.

— О, свети мъченико, какво иска да каже това момиче? — провикна се Магнус Тройл. — Да не мислиш моята роднина за езичница, та да не се зарадва, че вижда хора от своята плът и кръв?… Ех, да можех да разчитам на такъв добър улов, както разчитам на Норна!… Не, не! Само ме е страх да не би да не я заварим в къщи, защото често се шляе насам-нататък и все мисли за неща, които не могат да се оправят.

При тези думи на баща й Мина въздъхна дълбоко, а юдалерът додаде:

— И ти ли въздишаш за това, момичето ми? Е, такава е грешката на половината свят… дано да не бъде и твоя, Мина.

Повторна сподавена въздишка показа, че предупреждението е много закъсняло.

— Май и ти като Бренда се боиш от братовчедката ми — продължи юдалерът, взирайки се в бледото й лице. — Ако е така, кажи само една дума и ще се върнем обратно, понесени като в багщаг със скорост петнайсет възла в час.

— Да, за бога, да се връщаме, сестро! — замоли се Бренда. — Ти знаеш… помниш… разбираш добре, че Норна с нищо не може да ти помогне.

— Много вярно — промълви Мина с глух глас, — но кой знае… може да отговори на един въпрос… въпрос, който само нещастница би посмяла да зададе на нещастница.

— О, не, моята сродница не е чак толкова нещастна — възрази юдалерът, недоразбрал последната дума. — Има си хубави доходи — и тук, и на Оркнейските острови, пък и колко лиспунди масло й носят. Но повечето отива за бедните, а срам и позор за оня шетландец, комуто се досвиди да им даде нещичко. Останалото похарчи, не зная как, при скитанията си из островите. Но ще пукнете от смях, като видите къщата й, пък и тоя Ник Стръмпфър, когото нарича Паколет^[1]; мнозина смятат Ник за дявол, ала той е от плът и кръв като всички нас, а баща му живееше на остров Греймзи… Много ще ми бъде приятно да се видя пак с Ник.

Докато юдалерът бръщолевеше така, Бренда, макар и не с дотам пламенно въображение като Мина, но в замяна на това надарена с повече здрав житейски разум, обмисляше възможното въздействие на това посещение върху здравето на сестра си. На края реши при първия удобен случай, който й се представи по време на пътуването, да поговори насаме с баща си. Нему възнамеряваше да опише подробно нощната им среща с Норна, с която между другите причини за вълнение си обясняваше подтиснатото състояние на Мина, а после да му предостави сам да отсъди дали е все още благоразумно да ходи при такава странна личност и да подложи дъщеря си на нервно сътресение, каквото би могла да й причини такава среща.

Но тъкмо бе взела това решение, баща й, отърсвайки с една ръка трохите от бродираната си жилетка и поемайки с другата четвъртата чаша вода с бренди, пи тържествено за успеха на пътуването и заповяда на всички да се приготвят да продължат. Докато оседлаваха понитата, Бренда малко трудно накара баща си да разбере, че желае да му поговори насаме, което много учуди добродушния юдалер, защото макар че в редките случаи, когато смяташе, че трябва да се пази тайна, беше способен да мълчи като гроб, обикновено дотолкова не обичаше потайността, че най-важните си работи често обсъждаше открито, пред цялото семейство, включително и прислугата.

Но още повече се учуди, когато, отдръпвайки се нарочно с дъщеря си Бренда малко „в килватера“, както се изрази сам, на другите ездачи, чу подробно за идването на Норна в Бъра-Уестра и за разказа й, който така бе потресъл дъщерите му. Дълго време той не можа да произнесе нищо друго, освен възклицания, а на края изсипа хиляди проклятия по адрес на сродницата си, загдето бе имала неблагоразумието да разправя такива страхотии на дъщерите му.

— Често съм чувал — каза юдалерът, — че била луда, макар да е толкова умна и умее да познава времето; но сега, кълна се в костите на моя съименник-мъченик, започвам напълно да й вярвам! Ох, не зная вече накъде да карам, все едно съм загубил компаса си. Да знаех това, преди да тръгнем, може би щях да си остана в къщи; ала след като сме извървели толкова път, а и Норна ни чака…

— Чака ли ни, казваш, татко? — възкликна Бренда. — Как е възможно?

— И аз не зная как… но тази, която познава откъде ще задуха вятърът, може да познае също накъде сме се запътили. А не бива да я дразним… Може тя да е виновна за злото, което сполетя семейството ми, загдето се скарахме заради оня младеж, Мордонт Мъртън, а в такъв случай е способна и да развали магията си… и ще го стори, иначе ще й дам да се разбере. Но първо ще опитам с благи думи.

Убедена по този начин, че ще продължат пътя си, Бренда се опита след това да подразбере, от баща си има ли нещо вярно в разказа на Норна. Той поклати глава, изпъшка тежко и с няколко думи призна, че всичко, що се отнася до нейната тайна любов с чужденец и смъртта на баща й, за която станала случайно и неволно причина, е печална и безспорна истина.

— А колкото до детето й — добави той, — така и не можах да науча какво е станало с него.

— Детето й ли! — възкликна Бренда. — Но тя не каза нищо за дете!

— Ох, езика ми да откъснат, дето се изпуснах за това пред теб! — промърмори юдалерът. — Виждам, че мъжът, бил той млад или стар, може да скрие тайна от вас, жените, толкова, колкото змиорка да остане в дупката си, когато й метнат примка от конски косъм — рано или късно рибарят ще й впримчи шията и ще я измъкне оттам.

— Но детето, татко — настояваше Бренда, жадна да узнае всички подробности на тази необикновена история, — какво е станало с него?

— Мисля, че го е отмъкнал този мерзавец Воън — отвърна юдалерът кисело, което недвусмислено показваше, че не му се говори повече на тази тема.

— Воън ли? — повтори Бренда. — Любимият на клетата Норна, струва ми се!… Що за човек беше той, татко?

— Ами, предполагам, като всички хора — отговори юдалерът. — Никога в живота си не съм го виждал… Той дружеше с шотландските семейства в Къркоул, а аз — с добрите стари норвежци… Ех, ако държеше Норна на своите и не се въртеше около шотландските си познати, нямаше да познава този Воън и работите щяха да се развият другояче… Но тогава и аз нямаше да познавам твоята добра майка, Бренда… а така — додаде той и в големите му сини очи блесна сълза — нямаше да вкуся кратка радост и дълга скръб.

— Норна едва ли би могла да замени майка ни като твоя съпруга и другарка, татко… поне като съдя по това, което съм чувала — каза Бренда след известно колебание. Но Магнус, разнежен от спомени за любимата си жена, отговори по-добродушно, отколкото можеше да се очаква.

— Тогава — рече той — бях готов да се оженя за Норна. Това щеше да изглади старата вражда… да заздрави старата рана. Всичките ни роднини го желаеха, при тогавашното ми положение, особено като се има предвид, че още не познавах добрата ви майка, почти нямах основания да им се противя. Не съди за Норна и за мен по сегашния ни вид… Тя беше млада и красива, а аз — пъргав като планински елен и малко ме беше грижа в кое пристанище ще вляза, тъй като, мислех си, имах колкото щеш такива от подветрената си страна. Ала Норна предпочете този човек, Воън, и както ти казах вече, това беше комай най-голямото добро, което можеше да ми направи.

— Ах, горката ни роднина! — възкликна Бренда. — Но вярвай! ли, татко, в свръхестествената сила, която тя си приписва… в тайнственото видение — джуджето… в…

Ала Магнус, комуто тези въпроси явно не бяха приятни, я прекъсна.

— Вярвам, Бренда — каза той, — в това, което са вярвали прадедите ми… не се мисля за по-умен, отколкото тях на времето… а всички те са вярвали, че когато на тоя свят те сполети някакво голямо нещастие, провидението отваря духовните очи и ти позволява да надникнеш в бъдещето. Това е нещо като уравновесяване на кораб, с извинение за израза — тук той почтително докосна шапката си, — но и след като си е разместила баласта, клетата Норна пак има по-тежък товар на носа си от която и да било оркнейска ладия, излязла на лов за акули… толкова много злочестини носи на борда си, че напълно уравновесяват даровете, които е получила ведно с нещастието си. Те разкъсват бедната й душа така, както трънен венец би разкъсал челото й, дори да е короната на датската кралица. И ти, Бренда, не се мъчи да бъдеш по-умна от дедите си. Сестра ти Мина например, преди да се разболее така, уважаваше всичко, написано на норвежки, като че е папско послание, написано от горе до долу на чист латински.

— Горката Норна! — повтори Бренда. — Ами детето й… не го ли намериха?

— Какво мога да зная аз за детето й? — тросна се юдалерът, още по-силен от преди. — Зная само, че Норна беше много болна и преди, и след раждането, колкото и да се мъчехме да я развеселяваме и със свирки, и е арфи, и с какво ли не… Детето дойде преждевременно на този опърничав свят, затова сигурно отдавна е умряло… Но ти не разбираш тези неща, Бренда, затуй престани, глупаво момиче, да разпитваш за това, което не ти влиза в работата.

С тези думи юдалерът пришпори юначното си конче и се понесе бързо напред през баири и равнини, с твърдата си и уверена стъпка понито на Бренда също преодоляваше лесно всички трудности на пътя, така че скоро настигнаха тъжната Мина, бащата се изравни с нея и Бренда не можеше вече да разговаря с него, без да я чува сестра й. Оставаше й само да се утешава с надеждата, че тъй като болестта на Мина, изглежда, се коренеше във въображението й, средствата, препоръчани от Норна, може да се окажат успешни, защото по всяка вероятност ще бъдат насочени именно към тази способност.

Дотук пътят им бе минавал предимно през торфени блата и пущинаци; от време на време го разнообразяваха принудителните обиколки около продълговатите лагуни, наричани воу, които се врязват така дълбоко в сушата, че макар главният остров на Шетландския архипелаг да е дълъг повече от тридесет мили, може би няма място на него, което да е отдалечено повече от три мили от солената вода. Но пътниците вече приближаваха северозападния край на острова и сега се движеха успоредно на огромна верига високи скали, с векове устоявали на яркостта на Северния океан и на всички вилнеещи тук ветрове.

Най-сетне Магнус се обърна към дъщерите си и се провикна:

— Ето го жилището на Норна!… Погледни нагоре, Мина, скъпа моя; ако това не те разсмее, нищо друго няма да помогне… Виждала ли си някой друг, освен рибояд, да си свие такова гнездо?… Кълна се в костите на свети Магнус, че няма друго подобно място, обитавано от живо същество, лишено от крила, но надарено с разум, освен скалите Фроа Стек край остров Папа, където норвежкият крал затворил дъщеря си, за да я опази от любовниците й… ала и това било напразно, ако се вярва на легендата^[2]; защото — запомнете добре — трудно е да опазиш кълчища от пламък.