Уолтър Скот
Пиратът (41)

ГЛАВА XL

Закона който наруши,

не ще да оцелей:

увисна скоро на въже

и вятър го люлей.

„Балада за девойката с кестенявите коси“

Още преди зазоряването Мордонт смени часовите, постъпили на пост след полунощ, и като се разпореди следващата смяна на караула да стане при изгрев слънце, се оттегли в една малка гостна, сложи оръжието до себе си, тръшна се на едно кресло и заспа. Изведнъж усети, че някой го дръпна за наметалото, с което се бе загърнал.

— Съмна ли се вече? — извика той, но когато скочи, видя, че първите слънчеви лъчи още едва докосват хоризонта.

— Мордонт! — произнесе глас, всеки звук на който отекваше в сърцето му.

Той извърна очи към гласа и с радостно учудване видя пред себе си Бренда Тройл. Понечи да й заговори страстно, но се спря, като забеляза мъката и вълнението по бледите й бузи, треперещи устни и просълзени очи.

— Мордонт — подзе тя, — трябва да направиш на мен я на Мина една услуга; пусни ни да се измъкнем тихомълком от къщата, без никой да усети — непременно трябва да бъдем пра Стениските изправени камъни.

— Каква е тази странна приумица, скъпа Бренда? — полита Мордонт, смаян от молбата й. — Може би някакъв суеверен оркнейски обичай? Но времето сега е твърде опасно, а имам много строго нареждане от баща ви да не ви пускам без негово разрешение. Имай пред вид, Бренда, че аз съм войник на пост и съм длъжен да изпълнявам заповедите.

— Мордонт — каза Бренда, — въпросът не е за шега; разсъдъкът на Мина, не, животът на Мина зависи от твоето позволение.

— Но защо е нужно това? — запита Мордонт. — Кажи ми поне причината.

— Става дума за нещо отчаяно, безумно — отвърна Бренда. — Тя трябва да се срещне с Кливланд.

— С Кливланд?! — възкликна Мордонт. — Стъпи ли този негодник на брега, ще го посрещнем с град от куршуми. Нека посмее да дойде само на сто ярда от мен — добави той, грабвайки пушката си, — и за всички злини, които ми е причинил, ще му платя с една унция олово.

— Но ако умре, Мина ще полудее — каза Бренда, — а който навреди с нещо на Мина, никога вече няма да бъде удостоен с поглед от Бренда.

— Това е безумие… истинско безумие! — извика Мордонт. — Помисли за честта си… помисли за дълга си.

— Аз не мисля за нищо друго, освен за опасността, която застрашава Мина — отговори Бренда и сълзите й бликнаха. — Предишната й болест беше нищо в сравнение със състоянието, в което се намираше цяла нощ. Тя държи в ръка писмото му, написано не с мастило, а с огън, с което той я моли за прощална среща, ако иска да спаси едно грешно тяло и една безсмъртна душа; заклева се, че гарантира нейната безопасност и че никаква сила не е в състояние да го прогони от брега, докато не я види… Ти трябва да ни пуснеш.

— Невъзможно! — отвърна Мордонт, страшно объркан. — Този главорез може да се кълне, колкото си ще, ала каква гаранция може да даде? Аз не мога да позволя на Мина да отиде при него.

— Значи — каза Бренда с известен упрек, като обърса сълзите си, но продължи да хълца, — наистина има нещо между теб и Мина, както подхвърли Норна, и ти просто от ревност към тази клетница не му позволяваш да поговори поне за миг с нея, преди да замине.

— Ти си несправедлива — отвърна Мордонт обиден и все пак малко поласкан от подозренията й, — несправедлива и неблагоразумна. Знаеш… не може да не знаеш, че Мина ми е скъпа преди всичко като твоя сестра. Кажи ми, Бренда, кажи ми чистосърдечно: ще ви помогна в това безумно начинание, но вярваш ли в честната дума на този пират?

— Да, вярвам — отговори Бренда. — Ако се съмнявах, мислиш ли, че щях да настоявам толкова? Той е безразсъден нещастник, но смятам, че можем да му се доверим.

— Значи мястото на срещата са Изправените камъни, а времето — на разсъмване? — запита повторно Мордонт.

— Да, и е време вече — каза Бренда, — за бога, пусни ни да излезем!

— Аз сам — отвърна Мордонт — ще сменя за няколко минути часовоя пред главния вход и ще ви пусна да минете… Но нали тази среща, криеща толкова опасности, няма да продължи много?

— В никакъв случай — увери го Бренда. — Но нали и ти няма да се възползуваш от идването на този нещастен човек, за да му направиш нещо лошо или да го задържиш?

— Разчитай на честната ми дума — заяви Мордонт. — Никой нищо лошо няма да му направи, ако мирува.

— Тогава отивам да повикам сестра си — рече Бренда и бързо излезе от стаята.

За минута Мордонт обмисли положението, после се отби при часовоя пред главния вход и му заповяда да притича веднага до караулното помещение и да нареди всички да се въоръжат, да следи дали ще изпълнят нареждането и когато бъдат готови, да се върне обратно. Дотогава, каза Мордонт, той иде го замества на поста.

Докато часовоя го нямаше, външната врата полека се отвори и се показаха Мина и Бренда, загърнати в пелерините си. Първата се облягаше на сестра си и гледаше в земята, сякаш засрамена от стъпката, която се готвеше да предприеме. Бренда също мина мълчаливо край любимия си, но му хвърли поглед на благодарност и обич, който удвои, ако може да се каже така, безпокойството на Мордонт за тяхната безопасност.

Когато сестрите загубиха от очи замъка, Мина, която дотогава едва креташе с колеблива походка, се изправи и закрачи така уверено и бързо, че Бренда с мъка вървеше в крак с нея, умолявайки я да се успокои и да не хаби безразсъдно силите си, защото не е необходимо да се бърза толкова.

— Не бой се, мила ми сестро — отвърна Мина, — душевните сили, които чувствувам у себе си, ще ме подкрепят… трябва да ме подкрепят по време на тази ужасна среща. Краката ми се подкосяваха и не смеех да вдигна глава, докато усещах погледа на този, който сигурно ме смяташе достойна единствено за неговото съжаление или презрение. Но ти знаеш, мила ми Бренда, а и Мордонт ще разбере, че любовта, която изпитвах към този нещастен човек, беше чиста като слънчевите лъчи, отразяващи се сега във вълните. И се осмелявам да призова за свидетел това ярко слънце и това лазурно небе, че ако не успея да го убедя да промени злочестия си живот, за никакви земни съблазни не бих се съгласила да се срещам е него.

Докато говореше така с тон, който поуспокои Бренда, сестрите стигнаха върха на един хълм, отдето се виждаха отлично Оркнейските менгири, тоест огромният кръг и полукръг на така наречените Изправени камъни, които при лъчите на изгряващото слънце излъчваха вече синкавобял блясък и хвърляха далеч на запад дългите си исполински сенки. В друго време тази гледка би пленила въображението на Мина и най-малко възбудила любопитството на не толкова чувствителната й сестра. Но в момента нито едната, нито другата нямаше време да се наслаждава на този дивен паметник на древността, който винаги прави дълбоко впечатление на съзерцаващите го, защото забелязаха по езерото в низината, до така наречения Бройзгарски мост, една лодка, пълна е въоръжени хора. Един от тях, наметнат с моряшка пелерина, слезе и закрачи сам към монументалния каменен кръг, до който двете момичета щяха да стигнат по друг път.

— Много са, и то все въоръжени — прошепна уплашената Бренда на сестра си.

— Взели са предпазни мерки, които, уви, положението им налага — отвърна Мина. — Но не бой се от вероломство — поне този порок Кливланд не притежава.

Докато изрече тези думи, тя вече бе стигнала средата на кръга, където между изправените ръбести каменни грамади, на по-ниски стълбове, чиито останки още се виждаха, лежеше плоска плоча, вероятно служила някога за жертвеник.

— Тук — каза Мина — в езически времена (ако можем да вярваме на легендите, което досега ми е струвало много скъпо) нашите прадеди са принасяли жертви на езически божества — и тук, заклевам се, ще се откажа и отрека от заблудите, които изкушаваха моето младо въображение, ще ги принеса в жертва на по-добър и по-милосърден бог, непознат за тях.

Тя застана до лежащата каменна плоча и видя Кливланд, който крачеше към нея с плаха стъпка и наведена глава, толкова различен от обичайното си държане и характер. Колкото гордата, величава фигура и спокойна, съзерцателна стойка различаваха Мина от оная смазана от любов и мъка девойка, която излизаше от замъка Стенис, едва подкрепяна от сестра си. Ако е вярно, че тези необикновени паметници са творение на друидите, бихме оприличили Мина на хаксата, върховната жрица на този култ, от която някой юнак от племето чака напътствия. Ако ли пък припишем на тези кръгове готически или нормански произход, бихме приели Мина за олицетворение на Фрея, съпругата на бога-гръмовержец, пред която някой храбър викинг или герой е скланял глава е благоговение, каквото никаква земна опасност не би била в състояние да му вдъхне. Бренда, обзета от неописуем страх и смут, остана една-две крачки по-назад, като следеше с тревога всяко движение на Кливланд и на нищо друго наоколо не обръщаше внимание, освен на него и на сестра си.

Кливланд се приближи на две крачки от Мина и наведе глава. Настъпи гробно мълчание; най-после тя произнесе с твърд, но тъжен глас:

— Нещастнико, защо засилваш така нашата неволя? Върви си с мир и дано небето те насочи по път, по-щастлив от досегашния!

— Небето може да ми помогне — отвърна Кливланд — само чрез твоите уста. Аз дойдох тук суров и необуздан, почти не съзнавах, че професията ми, страшната ми професия е по-престъпна пред хората и бога от каперството, което вашите закони признават. Аз се пропих с нея и ако не бяха чувствата, които ти ми вдъхна, може би щях да умра с нея, непреклонен и непокаян. О, не ме отблъсвай! Дай ми възможност да изкупя греховете си и не оставяй започнатото недовършено!

— Кливланд — каза Мина, — няма да те упреквам, че злоупотреби е моята неопитност или че се възползува от илюзиите — плод на доверчивата младост, които ме накараха да смеся твоя опасен начин на живот е подвизите на нашите древни герои. Уви, още щом видях сподвижниците ти, илюзиите се разпръснаха! Но не те укорявам за тях. Върви си, Кливланд; раздели се с тези жалки нещастници, с които си се свързал, и, повярвай ми, ако всевишният ти даде възможност да прославиш името си с някакво добро дело или подвиг, на тези усамотени острови все още ще има очи, които ще заплачат от радост, така както… както… са готови сега да заплачат от мъка.

— Това ли е всичко? — попита Кливланд. — И няма ли никаква надежда, че ако скъсам със сегашните си другари… ако успея да получа помилване с честна служба за доброто, както досега служих на злото… ако след известно време — няма значение кога, но все пак в определен срок — мога да се похваля, че съм възвърнал почтеното си име, — нима и тогава… нима и тогава не мога да се надявам Мина да ми прости това, което бог и родината ще са ми простили?

— Никога, Кливланд, никога! — отговори Мина с непоколебима твърдост. — На това място ние се разделяме, разделяме се навеки, безвъзвратно. Ако останеш такъв, какъвто си сега, смятай ме за мъртва; но ако — дай боже промениш опасния си път, тогава знай, че и сутрин, и вечер ще се моля за твоето щастие, макар и да съм погубила своето… Сбогом, Кливланд!

Сломен от мъка, той коленичи и понечи да улови протегнатата ръка, но в този миг верният му приятел Бънс изскочи иззад един от големите каменни стълбове и със сълзи на очи завика:

— Никога досега не съм виждал такава сцена на раздяла! Но бог да ме убие, ако ви позволя да я завършите така, както сте решили!

И с тези думи, преди Кливланд да успее да протестира или да се възпротиви, дори преди да успее да се изправи на крака, Бънс лесно се справи с него, като го повали по гръб, а двама-трима от гребците го уловила за ръцете и краката и го понесоха бързо към езерото. Мина и Бренда запищяха и се опитаха да избягат, но Дерик сграбчи първата с лекота, с каквато сокол улавя гълъб, а Бънс грабна Бренда, при което, изглежда за успокоение, избълва една-две ругатни; така всички, придружени от още двама-трима пирати, промъкнали се тихомълком от брега до мястото на засадата, забързаха към лодката, оставена под надзора на двама техни другари. Бягството им обаче бе неочаквано спряно и престъпният им план — напълно осуетен.

Когато Мордонт Мъртън нареди на стражата да се въоръжи, естествено неговата цел беше да предпази двете сестри от опасност. Така че хората му следяха внимателно всяко движение на пиратите и като видяха, че почти всички слязоха от лодката и се запромъкваха крадешком към мястото на срещата, съобщено на Кливланд, естествено се усъмниха в предателство и под прикритието на някогашен коловоз или ров, изглежда в старо време съединен с каменния кръг, се озоваха незабелязано между пиратите и тяхната лодка. Когато сестрите нададоха писък, стражите се втурнаха да препречат пътя на злодеите с насочени към тях пушки, но не смееха да стрелят от страх да не ранят младите лейди, намиращи се в лапите на похитителите. Мордонт обаче се хвърли с бързината на елен върху Бънс, който не искаше да пуска жертвата си, но тъй като не можеше да се защищава, започна да се върти насам-нататък, така че Бренда да бъде изложена на ударите на Мордонт, насочени срещу него. Тази защита обаче се оказа неефикасна спрямо най-пъргавия и най-сръчен младеж в Шетландия и след една-две маневри за заблуждение на противника Мордонт повали пирата с един удар на приклада на карабината, която не смееше да използува другояче. В същото време тези, които не зачитаха такива правила на сдържаност, започнаха престрелка, и пиратите, хванали Кливланд, го пуснаха, разбира се, за да се погрижат за собствената си защита или отстъпление. Но така те само увеличиха броя на своите врагове, защото Кливланд, забелязвайки Мина в ръцете на Дерик, с една ръка я отскубна от злодея, а с другата го застреля на място. Двама-трима от пиратите паднаха или бяха пленени, останалите дотичаха до лодката си, отблъснаха се, после я обърнаха с борд към брега и дадоха няколко изстрела по посока на оркнейците, които им отговориха със същото, но без особена вреда за двете страни. В това време Мордонт, като се увери първо, че сестрите са освободени и бягат с всички сили към замъка, се хвърли към Кливланд с оголена сабя. Пиратът вдигна пистолет и като извика: „Мордонт, аз никога не съм пропускал целта“, стреля във въздуха и захвърли пистолета в езерото, после изтегли сабя, размаха я над главата си и с все сила я запрати в същата посока. Обаче вярата на всички в силата и сръчността на Кливланд беше толкова голяма, че Мордонт пристъпи към него много предпазливо и го запита предава ли се.

— Аз никому не се предавам — отвърна пиратският капитан, — но, както виждаш, сам хвърлих оръжието си.

Неколцина оркнейци тутакси го хванаха, без ни най-малко да им се противи, но поради незабавната намеса на Мордонт не посмяха нито да му направят нещо лошо, нито да го вържат. Победителите заведоха Кливланд в замъка Стенис и го затвориха в една стая на горния етаж, поставяйки часовой на вратата. Бънс и Флечър, също надвити при схватката, бяха настанени в същото помещение, а други двама пленници, очевидно от простите моряци — в избата на замъка.

Неспособни сме да опишем радостта на Магнус Тройл, когато събуден от шума и изстрелите, разбра, че дъщерите му са здрави и читави, а врагът — пленен; ще кажем само, че от радост той забрави, поне първоначално, да запита по какви причини са се намирали в опасност, безброй пъти притисна Мордонт до гърдите си като техен спасител и още толкова пъти се закле в костите на своя светец покровител, че ако имаше хиляда дъщери, такъв храбър момък и верен приятел щеше да има право да си избира която и да е от тях, пък каквото и да разправя лейди Глоуроуръм.

Съвсем друга сцена се разиграваше в стаята, където беше затворен Кливланд с другарите си. Капитанът седеше до прозореца, вторачен в ширналото се пред него море, видимо така погълнат от тази гледка, че не забелязваше останалите. Джек Бънс пък се мъчеше да си спомни някакви стихове, с които да подхване помирителен разговор с Кливланд, защото от случилото се разбра, че номерът, който бе изиграл на капитана, макар и с най-благороден умисъл, е завършил трагично и едва ли ще получи благодарност за това. Неговият почитател и сподвижник Флечър лежеше, изглежда, в полудрямка на сгъваемото легло в стаята, без да се опитва ни най-малко да се меси в подхванатия разговор.

— Хайде, кажи ми поне нещо, Клемънт — замоли се разкаялият се лейтенант, — пък дори и да ме наругаеш за моята глупост!

Мълчиш? Ех, опак свят в туй, щом Клифърд

приятеля си даже не ругае.^[1]

— Моля те да се махнеш и да ме оставиш на мира! — каза Кливланд. — Останал ми е само един верен приятел и ще ме накараш да изпразня съдържанието му или в теб, или в себе си.

— Проговори! — възкликна Бънс. — Най-после проговори! — И продължи в духа на Джафиър:^[2]

Ти можеш да се мръщиш и гневиш,

кълна се в ада, няма да те пусна,

дорде със себе си не се сдобриш!

— Моля те още веднъж, млъкни — каза Кливланд. — Не стига, че ме погуби с вероломството си, но и ми додяваш с глупавата си палячовщина! Не мога да повярвам, Джек, че от всички хора или дяволи на нашия нещастен кораб единствен ти се намери да вдигнеш ръка срещу мен.

— Кой, аз ли? — възкликна Бънс. — Аз да вдигна ръка срещу теб! Дори и да е така, то е просто от приятелско чувство — да те направя най-щастливия човек, който е газил по палуба, с любимата ти до тебе и петдесет отбор юнаци под твое командуване. Ето на, Джек Флечър може да ми бъде свидетел, че направих всичко това само за твое добро, стига да поиска ла говори, вместо да се търкаля там като холандска риболовна шхуна, преобърната за ремонт. Стани, Дик, да кажеш една дума за мен!

— Добре бе, Джек Бънс — отвърна Флечър с отпаднал глас, като едва се привдигна, — ще кажа нещо, стига да мога… Зная, че каквото си говорил и вършил, все е било за добро… ала както и да е, да си признаем, този път излезе лошо за мен, защото кръвта ми изтича и май ще се мре.

— Я не се прави на магаре! — извика Джек Бънс и заедно с Кливланд се завтече да му помогне. Но късно беше вече да му помогне човешка ръка: той се строполи на леглото, извърна се ничком и издъхна, без да издаде звук.

— Знаех си аз, че му хлопа дъската — промърмори Бънс, обърсвайки една сълза, — но не очаквах така идотски да хвърли топа. Загубих най-добрия си приятел — отново обърса окото си.

Кливланд гледаше безжизнения труп, грубите черти на който не бяха променени от предсмъртната агония.

— Чистокръвен английски булдог — каза той — и ако имаше по-добър съветник, щеше да излезе по-свестен човек.

— Ако искаш да бъдеш справедлив, същото би могъл да кажеш и за други, капитане — рече Бънс.

— Наистина бих могъл, и особено за теб — отвърна Кливланд.

— Е, тогава кажи: „Джек, прощавам ти.“ Не са много думи, бързо ще ги, изречеш.

— Прощавам ти от все сърце, Джек — рече Кливланд, който отново бе заел предишната си поза до прозореца, — преди всичко защото безразсъдната ти постъпка вече няма особено значение — настъпи утрото, което ще донесе гибел на всички ни.

— Какво?! Нима вярваш в предсказанието на оная бабичка, за което говореше?

— То скоро ще се сбъдне — отвърна Кливланд. — Ела тук. Какъв е според теб оня голям кораб с хоризонтални рей, който заобикаля носа от изток и се насочва към Стромнеския залив?

— Само че не мога да го видя добре — каза Бънс, — ала нашият приятел Гоф, изглежда, го мисли за търговски кораб от Западна Индия, натоварен с ром и захар, и да пукна, ако не вдигне котва и не го подгони!

— Вместо да се приюти в плитчините, където е единственото му спасение — промърмори Кливланд. — Глупак! Изкуфял дъртак! Лигльо! Празноглав пияница! Ей сега ще му припари! Та това е „Халцион“! Гледай, вдига знаме и дава залп! И скоро ще настъпи краят на „Любимка на съдбата“! Дано поне да я защищават до последна възможност. Боцманът е държелив, Гоф също, макар и да е жив дявол… Охо, опънали са всички платна и бягат — уврели са им главите.

— Вдигат Веселия Роджър, старото черно знаме с череп и пясъчен часовник, значи не са пъзльовци — додаде другарят му.

— В случая пясъчният часовник отмерва нашето време, Джек… а пясъкът изтича бързо… Но стреляйте, момци-пирати! По-добре дълбокото море или сините вълни, отколкото с въже на реята!

За момент настъпи напрегнато, пробно мълчание; шлюпът, макар и преследван жестоко, се оттегляше с бой, а фрегатата продължаваше упорито да го гони, но почти без да отговаря на огъня. Най-после корабите се приближиха един до друг и пролича, че военният няма намерение да потапя шлюпа, а да го завземе с абордаж, вероятно за да си присвои намиращата се на пиратския кораб плячка.

— Хайде, Гоф… хайде, боцмане! — провикна се Кливланд, разпален и нетърпелив, като че ли можеха да чуят командите му. Готови за завой! Когато минете под носа им, пометете ги с бордов залп, после завийте и бягайте на друг хале, като дива патица! Платната им се тресат, кормилото им е под вятър… Тю, вдън земя да потънат, некадърници такива! Не успяха да завият навреме и сега фрегатата ще ги пипне!

Наистина различните маневри при гонитбата толкова бяха приближили двата кораба до брега, че Кливланд ясно виждаше с далекогледа си как хората на военния кораб наскачаха неудържимо от рейте и бушприта към шлюпа и оголените им саби засвяткаха на слънцето, но в този съдбоносен миг гъст облак чер дим, вдигнал се внезапно от палубата на завладения пиратски кораб, обви и двата.

— Exeunt omnes!^[3] — възкликна Бънс, сключил молитвено ръце.

— Отива и „Любимка на съдбата“, и екипажът й! — провикна се едновременно и Кливланд.

Но пушекът моментално се разпръсна и показа, че щетите са само частични и че поради липса на достатъчно барут пиратите не са успели в отчаяния си опит да вдигнат във въздуха заедно със собствения си кораб и „Халцион“.

Скоро след завършването на битката капитанът на „Халцион“ Уедърпорт изпрати офицер и взвод морска пехота в замъка Стенис да изискат от малкия му гарнизон морските пирати, задържани там, и по-специално Кливланд, главатаря на тази банда, и неговия помощник Бънс.

На искането никой не можеше да се възпротиви, макар че Магнус Тройл от все сърце желаеше покривът, под който се намираше, да бъде признат за убежище поне на Кливланд, Но офицерът имаше изрично нареждане в това отношение и добави, че капитан Уедърпорт възнамерява да свали останалите пленници на брега и да ги прехвърли под строга охрана през целия остров до Къркуол, да ги разпитат там гражданските власти, преди да ги препратят в Лондон, за да се явят пред върховния съд на адмиралтейството. Затова Магнус не можеше да стори нищо друго, освен да помоли да се отнасят добре с Кливланд, да не му отнемат облеклото или каквото и да било друго, което офицерът, покъртен от благородната външност на пленника и съчувствувайки на положението му, с готовност обеща да изпълни. Почтеният юдалер искаше да каже нещо за утешение на самия Кливланд, но като не можа да намери думи да го изрази, само поклати глава.

— Стари приятелю — рече Кливланд, — за много бихте могли да ме упрекнете… ала ме съжалявате, вместо да се радвате на нещастието ми… Заради вас и близките ви няма вече да причиня зло на човешко същество. Вземете това от мен… последната ми надежда, но и последното ми изкушение — той извади от вътрешния си джоб един малък пистолет и го подаде на Магнус Тройл. — Поздравете от мен… Но не… нека всички ме забравят… Аз съм ваш пленник, сър — обърна се той към офицера.

— И аз също — вметна клетият Бънс и с театрално изражение на лицето и почти без да трепне гласът му, издекламира думите на Пиер^[4]:

Като човек почтен, о, капитане,

махнете тая сган от моя път,

да мога с чест смъртта си да посрещна.