Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pirate, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Уолтър Скот. Пиратът. Роман

 

Преводач Борис Миндов, 1979 г.

Редактор Петър Алипиев

Художник Стоимен Стоилов

Худ. редактор Иван Кенаров

Техн. редактор Пламен Антонов

Коректори Денка Мутафчиева и Светла Димитрова

 

Дадена за набор на 25.XII.1978 г. Подписана за печат на 17.IV.1979 г. Излязла от печат на 12.VI.1979 г. Формат 60×90/16. Изд. № 1245. Печ. коли 26,75. Изд. коли 26,75 Цена 2,50 лв. Код 08 95376 25532/6256-4-79

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна

Печат: ДП „Тодор Димитров“, София, Пор. № 221

 

Walter Scott. The Pirate

J. M. Dent & Sons Ltd. London, 1906

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА XXX

Елате да поскачаме, другари

на лунна светлина. Същински феи,

монаха обградили. Кой се връща

от сватба ли, кръщене ли — не зная.

Щом види ни, пиянската походка ще бърза

да смени със по-достойна,

молитва ще се мъчи да си спомни

и нещо непристойно ще му хрумне.

Старинна пиеса

Все така с широка и твърда крачка юдалерът се приближи до осветената колиба, откъдето сега ясно чуваше звуци на цигулка. Но макар и да запазваше ширината и твърдостта на стъпката си, нозете му се движеха вече по-бавно от обикновено; защото като предпазлив, макар и храбър пълководец, Магнус искаше да разучи врага си, преди да го нападне. Верният Лорънс Сколи, който вървеше неотстъпно по петите на господаря си, изведнъж му прошепна на ухото:

— Ако щете, вярвайте, сър, но ми се струва, че духът, който така здравата се е разширил на цигулка, ако изобщо е дух, май е духът на мистър Клод Холкро или най-малкото неговият призрак; защото никой, който умее да скрибуца с лък по струни, не е свирил досега хубавата стара песен „Красива и щастлива“ изкусно като него.

Магнус беше горе-долу на същото мнение, защото позна игривата свирня на жизнерадостното старче и се провикна с все гърло: „Бре, бре, бре!“, на което от колибата тутакси отговори веселият глас на стария му сътрапезник и скоро на брега се появи лично и самият Клод Холкро.

Юдалерът веднага даде знак на спътниците си да се приближат и след сърдечни приветствия и безброй ръкостискания запита своя приятел:

— Какъв дявол те е домъкнал на такова пусто място да свириш стари песни, както бухал буха на луна?

— Я по-добре ми кажи ти, фоуде — рече Клод Холкро, — как си се домъкнал тук, та да ме чуеш, и то ей богу, с прекрасните си дъщери? Ярто Мина и ярто Бренда, добре дошли на този бряг далечен, ръка ви стискам с привет сърдечен — както е казал славният Джон или някой друг по същия повод. Как сте долетели тук, като два красиви лебеда, що превръщат мрака в ден, а където стъпят, става на сребро?

— След малко ще разбереш всичко — отговори юдалерът; — но кои са с теб в колибата? Счува ми се говор.

— Никой друг — отвърна Клод Холкро, — освен оня нещастник, иконома, и моето дяволче Джайлз. Аз… но влезте, влезте да видите как ще пукнем от глад сред такъв комфорт — даже парченце солена треска няма да намериш тук нито с пари, нито без пари.

— Отчасти можем да оправим това — каза юдалерът, — защото макар че почти цялата ни вечеря хвръкна от Фитфул Хед при тюлените и акулите, все пак остана нещичко в багажа ни… Хей, Лори, дай тук вифдата!

— Йокул, йокул![1] — отговори весело Лорънс и се завтече за кошницата.

— Кълна се в чашата на свети Магнус[2] — провикна се Холкро — и в най-дебелия епископ, който е пил с нея, твоите складове, Магнус, никога не са празни! И дълбоко съм уверен, че ако приятел изпадне в нужда, можеш като стария магьосник Лъги да измъкнеш от Кибстърския вир и сварена, и пържена, риба[3].

— Тук грешиш, ярто Клод — рече Магнус Тройл, — защото нечистата сила не само не се погрижи да ме нагости, но и ми задигна тая проклета вечер почти всичко, което имах; ала заповядай да хапнеш с нас каквото е останало — с тези думи новодошлите влязоха в колибата.

Тук, в тази къщурка, цялата вмирисана на сушена риба, с почернели от пушек стени и таван, завариха злочестия Триптолемус Йелоули седнал край огъня, запален от сухи водорасли, малко торф и дъски от разбити кораби; единствен негов другар беше едно босоного, светлокосо шетландче, което при нужда служеше за нещо като паж на Клод Холкро — носеше на рамо цигулката му, оседлаваше понито му и послушно му вършеше всякакви други услуги. Отчаяният агроном, защото такова чувство беше изписано на неговото лице, прояви малко учудване и още по-малко радост от идването на юдалера и спътниците му; ала когато новодошлите насядаха около огъня (чиято близост никак не беше неприятна след влажния нощен въздух), отвориха кошницата и извадиха огромно количество ечемичен хляб и пушено говеждо, а отгоре на това и цяла манерка бренди (наистина по-малка от онази, която безпощадната ръка на Паколет бе изляла в океана), при тази гледка, обещаваща богата вечеря, достопочтеният иконом се ухили, изкикоти се, потри ръце и запита как са приятелите му в Бъра-Уестра.

Когато всички се подкрепиха от тази така навременна трапеза, юдалерът се обърна към Холкро и особено към иконома и повторно го запита как са се озовали на такова пусто място, и то в такъв късен нощен час.

— Мистър Магнус Тройл — рече Триптолемус, когато втора чаша повдигна настроението му дотам, че да може да разкаже за неволите си, — моля, не мислете, че се тревожа за някаква си дреболия. Аз съм с кораво зърно, което не се рони от какъв и да е вятър. Колко пъти съм посрещал и Мартинов ден, и Света Троица, а тия дни са особено неблагоприятни за хора с моята професия, и съм издържал на всякакви удари; ала ми се струва, че в тази проклета ваша страна на края съвсем ще ми вземат здравето… прости ми, господи, че сквернословя, но както се казва, с какъвто се събереш, такъв ставаш.

— О, боже мой — възкликна юдалерът, — какво му става на този човек? Ех, така е, драги; когато забиеш рало в целина, неизбежно е от време на време да удариш на камък… А щом си дошъл тук да ни учиш на нови неща, трябва сам да даваш пример със своето търпение.

— Сатаната ме напъти да дойда тук — отвърна икономът; — по-добре да бях се заловил да уча камъните на Клохнебенската могила.

— Но какво има в края на краищата? — запита юдалерът. — Какво ти се е случило? От що се оплакваш?

— От всичко, което ми се е стоварило на главата, откакто стъпил на този остров — отговори агрономът, — а той, струва ми се, е прокълнат още от сътворението на света, предопределен за свърталище на просяци, крадци, развратници (моля да ме извинят дамите), вещици, магьосници и всякакви нечестиви сили!

— Ей богу, бива си го списъкът! — рече Магнус. — Да бях чул в друго време макар и половината от него, щях сам да стана учител и да се запретна да те оправя със сопа.

— Бъдете милостив към мен, мистър фоуд, или мистър юдалер, или как още ви казват! — възкликна, икономът. — А щом сте човек с власт, не може да не бъдете и снизходителен, затова трябва да влезете в положението на един нещастник, който, още невещ и неопитен, стъпва в този ваш земен рай. Пожелае нещо за пиене — носят му някаква кисела суроватка — не искам да кажа нищо лошо за вашето бренди, фоуде, то е първокачествено. Поиска месо — носят му солени рибета, от които и сатаната би се задавил. Вика ратаите си и им заповядва да работят — излиза, че е празникът на свети Магнус или на свети Ронан, или дявол знае още на какъв светия; или пък са станали от леглото накриво, или са видели бухал, или заек им минал път, или са сънували печен кон — с една дума, не бива да се работи! Даваш им лопата — държат я, като че ли ще им изгори пръстите; ала я ги накарай да танцуват, ще видиш дали ще се уморят от рипане и кълчене!

— Че защо да не си порипат, горките — обади се Клод Холкро, — щом има добри цигулари да им свирят?

— Разбира се, разбира се — поклати глава Триптолемус, — вие сте човек тъкмо за тая работа. Но да продължим: ора аз парче от най-хубавата си земя, идва някакъв нахален парцаланко — искал да си засади зеленчукова градина или по вашенски — плантикрув, тръсва една ограда точно през средата на нивата ми най-безцеремонно, като че ли е лорд или арендатор, и разправяй се после, колкото щеш — засажда си зеленчуците и туйто! А седнах веднъж да обядвам скромно, мислейки си, че най-после съм намерил мир и спокойствие, току гледам: изскачат един, двама, трима, четирима, половин дузина яки дангалаци, кой знае къде мърсували, и започват да ми се карат защо съм си сложил резе на вратата и излапват половината от дажбата, която сестра ми — а тя не е с твърде широка ръка — ми е отпуснала за обед! После пък се домъква някаква вещица с пръчка в ръка и почва ту да разбунва, ту да усмирява вятъра, както й скимне, да се разпорежда из къщата ми като господарка, и трябва да благодаря на бога, че не отмъкна и стените!

— Все пак — рече фоудът — ти не отговори на въпроса ми: кой дявол те е накарал да се закотвиш тук?

— Имайте търпение, уважаеми сър — отвърна икономът докачено, — слушайте по-нататък, защото май ще се наложи да ви разправя всичко от игла до конец. Трябва да ви призная, че веднъж намерих имане, което можеше да оправи положението.

— Какво имане?! Да не би да става дума за останки от корабокрушение, господин икономе? — възкликна Магнус. — Как не ви е срам, вие трябва да давате пример на другите!

— Не бяха останки от корабокрушение — отговори икономът, — но ако искате да знаете, случи ми се да повдигна каменната плоча под огнището на една от запустелите стаи в Стърбъра (защото според сестра ми в къщата е достатъчно едно огнище, а на мен камъкът ми трябваше за чукане на ечемик) и знаете ли какво намерих? Цял рог със стари монети, повечето сребърни, но тук-там между тях лъщеше и злато. Е, помислих си, провървя ми късметът, Бейби мислеше същото и бяхме вече готови да се примирим с тази страна, дето има гнезда с такива яйчица… сложихме внимателно камъка отново върху рога, който ми се струваше същински рог на изобилието, а за по-сигурно Бейби прескачаше IB стаята комай по двайсет пъти на ден, пък и аз сегиз-тогиз надзъртах.

— Честна дума, много приятно занимание — вметна Клод Холкро, — да гледаш рог, пълен с твои пари. Интересно дали славният Джон Драйдън е изпитал това удоволствие поне веднъж в живота си… за себе си мога да кажа, че никога не ми се е случвало.

— Да, но ти забравяш, ярто Клод — каза юдалерът, — че икономът е броил чисто и просто парите на милорда губернатор. Щом толкова зорко следи за правата на негова светлост върху китовете и корабните останки, естествено няма да го забрави и когато става дума за имане.

— Ъ-ъ-ъ, кхе, кхе, кхе! — закашля се без нужда Триптолемус. — Разбира се, правата на милорда тук щяха да бъдат зачетени, защото, смея да кажа, имането беше в ръцете на най-честния човек в Енгъсшир, а да не говорим за Мърнз. Но чуйте какво стана по-нататък. Един ден, тъкмо се качих да видя дали всичко си е на мястото и да отброя колкото се пада на негова светлост, защото, не ще и дума, този, който се е потрудил, тоест който е намерил имането, също заслужава известен пай; някои учени казват дори, че когато намервачът е облечен с пълното доверие и власт на своя dominus[4], или върховен повелител, има право да вземе всичко. Но да оставим този деликатен въпрос in apicibus juris[5], както сме свикнали да се изразяваме в „Сент Ендрюз“… И тъй, сър, и вие, лейди, качвам се в горната стая и какво да видя: някакво противно, грозно и страшно джудже — липсваха му само копита и рога, за да бъде същински дявол — брои парите от моя рог! Аз не съм страхливец, мистър фоуд, но като знаех, че в такива работи човек трябва да бъде предпазлив — защото имах основания да мисля, че тук се крие някаква дяволщина, — заговорих на латински (така е най-добре да говориш със зъл дух) и взех да произнасям заклинания in nomine[6] и всякакви думи, които можех да почерпя начаса от оскъдните си познания, а, откровено казано, те не бяха толкова много, нито пък чисто латински, понеже малко години съм прекарал в колеж и твърде много зад ралото. И тъй, джентълмени, най-напред джуджето се сепна, сякаш бе чуло нещо неочаквано; но веднага се окопити, опули срещу мен зелените си като дива котка очи и отвори уста като пещ, а в нея едва-едва се вижда нещо като езиче, тъй че с цялата си отвратителна физиономия и фигура заприлича на булдог — виждал съм на панаира как насъскваха един булдог подир изтърван кон; в тоя момент нещо ме достраша, та се завтекох да повикам сестра си Бейби — щом става дума за пари, тя не се плаши нито от песове, нито от бесове. А Бейби, право да ви кажа, не си поплюва, като Линдсиевци и Опилвиевци, нали съм ги виждал как се хвърлят, когато Доналд Макдонох или някой друг от тая пасмина слезе от планините на бреговете на Айлей. Ала тъкмо в туй време една дърта никаквица на име Тронда Дронсдотър (най-добре да й викат просто Тронда без никакви други добавки) дотича при сестра ми и взе да пищи и да вие като цяла сюрия кучета, затова сметнах за най-добре да не се залавям сам да ора, докато не дойде помощ от сестра ми. Така и сторих, но когато се качихме по стълбата в стаята с гореспоменатото джудже ли, дявол ли или какво друго видение беше, и джудже, и рог, и пари бяха изчезнали, сякаш котката бе олизала мястото, където ги бях видял.

Тук Триптолемус прекъсна необикновения си разказ, докато останалите се спогледаха смаяни, а юдалерът прошепна на Клод Холкро:

— По всичко личи, че е бил или дяволът, или Никълъс Стръмпфър; и ако е бил Ник, значи той е по-голям дявол, отколкото предполагах, та занапред ще знаем какъв е. — После, обръщайки се към иконома, запита: — А не забелязахте ли как се измъкна това ваше джудже?

— Право да ви кажа, не видях — отговори Триптолемус, оглеждайки се плахо, сякаш сепнат от този спомен. — Нито аз, нито Бейби, на която акълът й беше по на място, понеже не бе видяла това необикновено привидение, не можахме да забележим никаква, пролука, от която да се е измъкнало. Само Тронда каза, че го съзряла да изхвръква от прозореца на западната кула на старата къща, яхнало дракон, както твърди тя. Но драконът е животно, ето защо според мен твърдението й е плод на deceptio visus[7].

— А може ли да попитаме — обади се Бренда, която гореше от любопитство да узнае колкото се може повече за обкръжението на роднината си Норна — как в резултат от всичко това мистър Йелоули се е озовал на това място, и то в такова неподходящо време?

— Съвсем подходящо е, мисис Бренда, защото имахме щастието да попаднем във вашата приятна компания — отвърна Клод Холкро, чийто пъргав като живак ум бе изпреварил далеч бавната възприемчивост на агронома, пък и му бе омръзнало да мълчи толкова време. — Да си призная, мисис Бренда, аз посъветвах нашия приятел иконома, чиято къща ми се случи да посетя тъкмо след това нещастие (и където впрочем поради душевния смут на стопаните вероятно ме посрещнаха неучтиво), да навестим нашата приятелка във Фитфул Хед, изхождайки от никои подробности в случая, въз основа на които друг особено близък мой приятел — тук Холкро погледна Магнус — сигурно също е стигнал до извода, че клин клин избива. А тъй като приятелят ми икономът се боеше да пътува на кон поради някои контузии, които му причиниха нашите понита…

— В които се е вселил сатаната — произнесе Триптолемус високо, след което си промърмори под нос: — Като всяко живо същество, което съм срещал в Шетландия.

— И тъй, фоуде — продължи Холкро, — аз се наех да го закарам до Фитфул Хед с малката си лодка, която двамата с Джайлз умеем да управляваме, сякаш е адмиралски катер с всичките му гребци; а мистър Триптолемус Йелоули ще ви разкаже как майсторски, като същински лоцман, прекарах лодката до малкото заливче на четвърт миля от жилището на Норна.

— Да даде господ също тъй благополучно да ме върнете обратно — рече икономът.

— О, разбира се — отговори поетът, — както казва славният Джон, аз

в опасности безстрашен съм моряк,

не плашат ме ни бури, нито мрак,

във буря съм щастлив, и във покой

на рифове показвам се герой.

— Аз не постъпих твърде благоразумно, като поверих съдбата си във вашите ръце — каза Триптолемус, — а вие — още по-малко, като преобърнахте лодката точно в устието на това воу, както го наричате, защото дори този нещастен хлапак, който едва не се удави, разправяше, че много сте опънали платното; и на всичко отгоре взехте, че вързахте въжето за оная дъсчица откъм борда, за да можете да свирите на цигулката си.

— Какво? — извика юдалерът. — Вързали сте шкота за седалката? Крайно неблагоразумно, Клод Холкро!

— Така и стана — продължи агрономът. — Щом духна вятър (а по тия краища няма нужда да го чакаш много), преобърна ни, като доячка ведрото е мляко, и нищо друго не интересуваше мистър Холкро, освен да спаси цигулката си. Горкото момче заплува като ловджийско куче, а аз трябваше да се боря с последни сили за живота си, вкопчан за едно от веслата; така и се озовахме тук, съвсем безпомощни, и ако добрият вятър не беше ви довял при нас, нямаше да имаме какво да ядем освен парче норвежки сухар, който съдържа повече дървени стърготини, отколкото ръжено брашно, а на вкус прилича повече на терпентин, отколкото на нещо друго.

— Но когато идвахме по брега — забеляза Бренда, — струва ми се, бяхте много весели.

— Чули сте цигулка, мисис Бренда — рече икономът, — и сигурно си мислите, че където има музика, не може да има гладни хора. Но това беше цигулката на мистър Клод Холкро, който, убеден съм, би свирил на смъртното легло на баща си, а и на собственото си, докато пръстите му могат да дърпат струни. И не стига, дето ми беше пламнала главата, ами трябваше и да го слушам да ми скрибуца на ухото какви ли не песнички — и норвежки, и шотландски — планински и равнинни, и английски, и италиански, сякаш нищо особено не е станало и не сме оплели конците така, че се чудим какво да правим.

— Е, нали ти казах, икономе: с вайкане нищо не се оправя — каза безгрижният певец, — а аз как не се мъчех да те развеселя, пък ако не съм успял, вината не е нито у мен, нито в цигулката ми. Аз лично съм дърпал лъка пред славния Джон Драйдън.

— Писнаха ми вече ушите от славния Джон Драйдън — сряза го юдалерът, който се ужасяваше от разказите на Холкро толкова, колкото Триптолемус от музиката му, — бих слушал за него само по веднъж на три чаши пунш — ако си спомняш, така се бяхме разбрали. Но я по-добре ми разправете какво ви каза Норна, когато бяхте при нея?

— Както ни потръгна отначало, така беше и там — отвърна мистър Йелоули. — Не искаше нито да ни види, нито да ни чуе; тъкмо нашият общ познат мистър Холкро се канеше да й надума каквото му беше на езика, тя взе, че го обсипа с цял куп въпроси за вашето семейство и вашия дом, мистър Магнус Тройл; а когато измъкна от него каквото й трябваше, помислих, че току виж го изхвърлила през прозореца като празна грахова шушулка.

— А как се отнесе с вас? — запита юдалерът.

— Не само не искаше да изслуша разказа ми, но и не ми даде да обеля нито дума — отговори Триптолемус. — Така ми се пада, като ходя при разни вещици и духове!

— Нямало нужда да търсите помощта на мъдрата Норна, господин икономе каза Мина, която очевидно искаше да спре нападките срещу своята близка, направила й съвсем наскоро такава услуга. — И най-невръстното дете на Оркнейските острови ще ви каже, че който не съумее да употреби вълшебно съкровище разумно за свое добро и за доброто на ближните си, няма да го задържи за дълго.

— Като ваш смирен слуга, мис Мина — каза Триптолемус, аз ви благодаря за съвета и много се радвам, че ви се оправи главата… пардон, здравето. Колкото до имането, нито съм го употребявал, нито съм злоупотребявал е него — който живее в една къща със сестра ми Бейби, му е трудно и едното, и другото! — а да говоря, не смея, за да не се докачат тези, които в Шотландия наричаме „добри, съседи“, вие — „драу“; даже образите на стари норвежки крале върху монетите не биха мълчали като мен.

— Икономът — подзе Клод Холкро, който искаше да се възползува от тази възможност да си отмъсти на Триптолемус за клеветите по адрес на мореплавателното му изкуство и неласкавите отзиви за музиката му, — икономът е толкова дискретен, че скри тази работа дори от своя началник, лорд губернатора; но сега, когато всичко стана известно, ще трябва май да му даде сметка за това, което вече не е в ръцете му; защото, струва ми се, лорд губернаторът едва ли повярва на приказката за някакво си джудже. Струва ми се също — смигна той на юдалера, — че Норна не е повярвала в нито една думица от тази странна история; и смея да кажа, че поради това именно ни посрещна, откровено казано, много хладно. Според мен тя чисто и просто е знаела, че приятелят ни Триптолемус е намерил някакво друго скривалище за парите и че историята за злия дух е плод на фантазията му. Що се отнася до мен, аз също никога не бих повярвал, че съществува такова джудже, както го описва мистър Йелоули, докато не го видя с очите си.

— Желанието ви може да се изпълни веднага — каза икономът, — защото, дявол да го… — той измърмори някакво проклятие и скочи ужасен на крака — ето го това чудовище!

Всички извърнаха очи натам, накъдето сочеше той, и видяха грозната, уродлива фигура на Паколет, вторачен страшно в тях през дима. Той се бе вмъкнал неусетно по време на разговора им и останал незабелязан, докато погледът на иконома, както казахме, не се спря на него. Във внезапното му и неочаквано появяване имаше нещо така ужасяващо, че дори юдалерът, комуто беше познат по външност, неволно потрепера. Ядосан и на самия себе си, загдето бе проявил макар и слаба уплаха, и на джуджето, виновно за това, Магнус го запита рязко какво търси тук. В отговор Паколет извади едно писмо и го подаде на юдалера, издавайки звук, наподобяващ думата шог[8].

— Това е на езика на шотландските планинци — поясни юдалерът, — него ли научи, Никълъс, когато загуби своя?

Паколет кимна утвърдително и му даде знак да прочете писмото.

— Не е толкова лесна тази работа на светлината на огън, драги приятелю — отвърна юдалерът, — но сигурно се отнася за Мина, затуй трябва да опитаме.

Бренда му предложи помощта си, но юдалерът отговори:

— Не, не, момичето ми, писмата на Норна трябва да се четат само от тези, до които са адресирани. А ти в това време дай на този негодник Стръмпфър да си сръбне малко бренди, макар че не заслужава, като се има пред вид с каква злорадна усмивка изля тази сутрин от скалата хубавия ми нанц, като че ли е помия.

— Ще благоволите ли да бъдете виночерпец на този достопочтен джентълмен, негов Ганимед, приятелю Йелоули, или аз да се заема с тази работа? — предложи. Клод Холкро полугласно на иконома, в същото време Магнус Тройл обърса грижливо силата си, които бе извадил от голям меден калъф, сложи ги на носа си и зачете посланието на Норна.

— Нито бих се допрял, нито бих припарил до него, ако ще да ми дадат най-плодородната земя на Гаурийската низина — отвърна икономът, чийто страх още не бе съвсем преминал, макар и да виждаше, че всички се отнасяха към джуджето като към същество от плът и кръв, — но ви моля да го попитате какво е станало с моя рог с монети.

Джуджето, което чу въпроса, отметна глава назад и зина с огромната си уста, сочейки я с пръст.

— Е, ако ги е глътнал, няма що да се прави — каза икономът, — само ми се иска да му подействуват като прясна детелина на крава. Значи е слуга на мадам Норна — хм, какъвто слугата, такава и господарката! Но ако кражбата и магьосничеството не се наказват в този край, тогава милордът ще трябва да си търси друг иконом; защото аз съм свикнал да живея в страна, където земното имущество на човека е запазено и от инфанг, и от аутфанг[9], а безсмъртната му душа — от ноктите на дявола и неговите помагачи, избави ни, господи, от всяко зло!

Сега агрономът изказваше много по-смело оплакванията си, може би защото юдалерът не можеше да го чуе, тъй като се бе отдръпнал с Клод Холкро в друг ъгъл на колибата.

— Я ми кажи, приятелю Холкро — говореше той, — какво търсеше във Фитфул Хед? Струва ми се, че не е било само за удоволствието да се разходиш по море с оная лепка?

— Честна дума, фоуде — отвърна бардът, — ако искаш да знаеш истината, отидох да поговоря е Норна по твои работи.

— Мои работи ли? — учуди се юдалерът. — Че за какви мои работи?

— Ами за здравето на дъщеря ти. Чух, че Норна отказала да приеме Ерик Скамбестър с посланието ти, та си рекох: откакто ярто Мина е болна, не ми прави удоволствие нито яденето, нито пиенето, нито музиката, нито каквото и да било друго; и мога да кажа и в буквален, и във фигуративен смисъл, че и денят, и нощта са тъжни за мел. С една дума, помислих, че може да намеря повече общи интереси със старата Норна, отколкото с когото и да било друг, защото открай време между скалдите и врачките е имало родство; затова тръгнах на път с надежда да бъда полезен с нещо на моя стар приятел и прекрасната му дъщеря.

— Много мило от твоя страна, добри и отзивчиви Клод — рече юдалерът, стискайки му горещо ръката, — винаги съм казвал, че ти имаш добро сърце на истински норман, макар и да си малко завеян и лекомислен… Хайде, хайде, драги, не се мръщи, ами се радвай, че сърцето ти е по-добро от главата. Е, обзалагам се, че не си получил отговор от Норна, а?

— Нищо смислено — отвърна Клод Холкро, — но ме разпитва най-подробно за болестта на Мина… а аз й разказах как я срещнах навън оная бурна утрин и как Бренда ми каза, че сестра й си била порязала крака, с една дума — всичко, което знаех.

— А може и нещо повече — рече юдалерът, — защото поне аз за пръв път чувам, че Мина се е порязала.

— О, драскотина, нищожна драскотина! — каза старецът. — Но се уплаших… много ме достраша да не я е ухапало куче или нещо отровно. Ала разправих всичко на Норна.

— А какво отговори тя? — попита юдалерът.

— Заповяда ми да вървя да си гледам работата и добави, че всичко ще се разбере на Къркуолския панаир; също каза и на този бунак агронома. Ето това е целият резултат от усилията ни — заключи Холкро.

— Интересно — промърмори Магнус. — Сродницата ми пише в това писмо непременно да отида там с дъщерите си. Все този панаир се върти из главата й… ще помислиш, че си е наумила да върти търговия, а доколкото зная, няма нито какво да купува, нито какво да продава там. Значи се върнахте с празни ръце и на всичко отгоре лодката ви потънала при устието на воу?

— Какво да се прави! — рече поетът. — Сложих момчето на кормилото и когато изведнъж се изви буря, не можех едновременно и да дърпам въжето, и да свиря на цигулката. Но нищо лошо няма… солена вода никога не е навреждала на шетландец, щом умее да се измъкне от нея; и, слава богу, бяхме на дълбочина един човешки бой, та лесно прегазихме до брега, пък и имахме късмет да намерим тази колиба, а като се подслонихме и си запалихме огън, вече се чувствувахме добре, ала още по-добре ни стана, когато дойдохте вие да ни правите хубава компания и ни нагостихте богато. Но вече е късно и старицата Полунощ май затваря клепките и на Вечерницата, и на Зорницата. Тук има една стаичка, където са спали рибарите — доста намирисва на риба, ала това е здравословно. Нека момичетата се настанят там, да се завият с каквито наметала имате, а ние ще обърнем още по една чашка бренди, ще изпеем някоя строфа от славния Джон или някое мое стихче и ще заспим като заклани.

— Пък ако искате, и но две чаши — предложи юдалерът, — стига да не са се свършили запасите ни; но гази нощ нито строфа от славния Джон или от който и да било друг.

Всичко се уреди и стана по волята на юдалера за голямо негово удоволствие, след което всички си легнаха да спят, а на другия ден се разотидоха по домовете си, като Клод Холкро се разбра е юдалера да придружава него и дъщерите му при предстоящото им посещение в Къркуол.

Бележки

[1] Йокул — „да, сър“; все още широко употребяван тук норвежки израз. Б. а.

[2] Чашата на свети Магнус, дървен съд с огромни размери, се пазела в Къркуол и се поднасяла на всеки новопосветен епископ от Оркнейските острови. Ако той успеел да я пресуши на един дъх — подвиг, който е по силите само на Херкулес или на Рори Мхор от Дънвегън — това се смятало като поличба за богат урожай. Б. а.

[3] Лъги, известен магьосник, имал навик, когато буря му пречела да излезе на риболов в открито море, да хвърля въдицата си от една стръмна скала в местност, която носела името му — Лъгов рид. Друг път, когато били в открито море, вадел от водата сготвена риба, която другарите му, смелчаци по природа, ядели безстрашно, без да се интересуват кой е готвачът в случая. На края този нещастник бил осъден и изгорен в Скелоуей. Б. а.

[4] Господар (лат.). Б. пр.

[5] На върховете на юриспруденцията (лат.). Б. пр.

[6] В името (божие) (лат.). Б. пр.

[7] Зрителна измама (лат.). Б. пр.

[8] Шог — ето. Б. а.

[9] Инфанг — правото на собственика на имението да съди и наказва крадец, заловен на земята му. Аутфанг — по-широко от инфанга право на лорда да задържи крадец извън пределите на имението си и да го предаде на съд. Б. пр.