Уолтър Скот
Пиратът (40)

ГЛАВА XXXIX

Решавай, Ема, какво ще избереш —

с кого ще тръгнеш, кого ще отречеш.

Но знай, звездите лошо ни вещаят

и водят там, къде го няма раят.

Прайър — „Хенри и Ема“

Слънцето беше високо на небето; лодките усърдно пренасяха от брега обещаните запаси от храна и вода, които, тъй като за тази работа бяха заети много рибарски ладии, се прехвърляха на кораба неочаквано бързо и се поемаха от екипажа на шлюпа също тъй незабавно. Всички работеха прилежно, защото, с изключение на самия Кливланд, им бе омръзнал брегът, където всяка минута забавяне увеличаваше опасността в на всичко отгоре нямаше плячка, което пък беше за пиратите най-голямото нещастие. Бънс и Дерик се заеха с непосредственото ръководство на цялата тази работа, докато Кливланд, който се разхождаше мълчаливо сам по палубата, само от време на време се намесваше, колкото да даде някакво разпореждане, налагано от обстоятелствата, а после пак потъваше в собствените си печални миели.

Има две категории хора, които престъпленията, ужасите и размириците изкарват на преден план като дейни личности. Първите са души, така създадени и пригодени от природата за страшни деяния, че изпълзяват от бърлогите си като истински демони, за да се подвизават като в родна стихия; такъв беше например зловещият Брадат човек, появил се във Версайл на паметния 5 октомври 1789 г., за да екзекутира с най-голяма наслада жертвите, предадени му от кръвожадната тълпа. Но Кливланд спадаше към втората категория от тези нещастни същества, които са заплетени в злото по-скоро поради стечение на външни обстоятелства, отколкото по природно влечение. Всъщност, впускайки се в този престъпен живот, той следваше примера на баща си и може би се стремеше да отмъсти за него, а това донякъде смекчаваше вината му и дори го оправдаваше; често гледаше с ужас на престъпната си професия и много пъти се опитваше, макар и безрезултатно, да скъса с нея.

Такива мисли, такива угризения терзаеха сега душата му и естествено в тях се примесваше и ги поддържаше споменът за Мина. Кливланд се взираше в другарите си и макар да знаеше колко разюздани и безпощадни са те, не можеше и да допусне, че трябва да плащат за собственото му упорство. „Ще бъдем готови да отплаваме с отлива — мислеше си той, — защо да излагам тези хора на опасност, като ги задържам до съдбоносния час, предречен от онази странна жена? Нейните сведения, по какъвто и начин да са придобити, винаги са се оказвали изумително точни, а предупреждението й беше строго като на майка, която напомня на блудния син за престъпленията му и за близкото възмездие. Пък и каква е вероятността да видя още веднъж Мина? Тя е сигурно в Къркуол, а да отида там, все едно да поведа кораба към скалите. Не, няма да излагам на опасност тези клетници… ще отплаваме с отлива. На пустите Хебридски острови или на северозападния бряг на Ирландия ще оставя кораба и ще се върна тук предрешен… Но не, защо да се връщам, ако ще е само да видя Мина може би жена на Мордонт? Не… нека корабът замине е отлива без мен. Аз ще остана да чакам съдбата си.“

В този момент размишленията му бяха прекъснати от Джек Бънс, който доложи на „благородния капитан“, че са готови да отплават, когато пожелае.

— Когато ти пожелаеш, Бънс, защото аз ще поверя командуването на теб и ще сляза на брега в Стромнес — отвърна Кливланд.

— За бога, няма да го сториш! — възрази Бънс. — Да командувам аз!… Че как, дявол да го вземе, ще накарам екипажа да ми се подчинява, като дори Дик Флечър час по час ми се зъби? Много добре знаеш, че без теб няма да мине и половин час, и ще се уловим за гушите; а когато ни напуснеш, кой ще го е грижа дали ще ни пречукат кръстосвачите на негово величество или взаимно ще се пречукаме? Хайде, хайде, благородни капитане, чернооки хубавици на тоя свят колкото щеш, ала къде ще намериш такъв гиздав кораб като нашата малка „Любимка“, и то с екипаж от такива юнаци,

света способни да размирят

и всички бесове да укротят.

— Джек Бънс, ти не си с всичкия си — каза Кливланд раздразнен и едновременно неволно развеселен от високопарния тон и импозантните жестове на изпадналия в театрален екстаз пират.

— Може и така да е, благородни капитане — отвърна Бънс, — но може и някои мои другари да не са с всичкия си. Ето ти например се готвиш сега да играеш във „Всичко за любовта“ и „Потъналият свят“, а не можеш да понасяш и най-невинната тирада в бели стихове. Е, този път мога да ти говоря и в проза, защото имам много новини, и то какви, просто смайващи!

— Тогава те моля да ги кажеш (ще си послужа с твоя език) като простосмъртен.

— Стромненските рибари не желаят нищо нито за припасите, нито за труда си — каза Бънс, — чудно, нали?

— И по каква причина, ако мога да зная? — попита Кливланд. — За пръв път чувам да се отказват от пари в морско пристанище.

— Вярно, обикновено скубят безбожно. Но ето каква е работата: собственикът на оня бриг, бащата на твоята прекрасна Имоинда^[1], е уредил сметката в знак на благодарност за кавалерското ни отношение към дъщерите му и за да не си получим заслуженото, както се изразил той, на тези брегове.

— Така може да постъпи само благородният стар юдалер! — възкликна Кливланд. — Но в Стромнес ли е той? Аз пък мислех, че вече е прекосил по суша острова и се намира в Къркуол.

— Такива били намеренията му — отвърна Бънс, — но колцина още като крал Дънкън^[2] променят пътя си. Едва слязъл на брега и го посрещнала някаква тукашна стара магьосница която все си пъхала носа в чужди работи, и го предумала да не ходи в Къркуол, и сега той се е закотвил в ей оная бяла къща, която можеш да видиш с далекогледа си оттатък езерото. Казаха ми, че бабичката също заплатила част от припасите на нашия шлюп, макар че не мога да проумея защо трябва да влиза в разноски, освен ако си е наумила като магьосница да се сприятели с дяволи от нашия сой.

— Но кой ти каза всичко това? — попита Кливланд, който даже не докосна далекогледа и, изглежда, не проявяваше очаквания от другаря му интерес към тези новини.

— Ами — отговори Бънс — тази сутрин се поразходих покрай брега до селото, почерпихме се по халба бира с един стар познат, пратен от мистър Тройл да наглежда работата, та измъкнах от него всичко туй и даже още нещо, което по-добре ще бъде да не ти разправям, благородни капитане.

— А кой е твоят осведомител? — запита Кливланд. — Няма ли той име?

— Ами един стар мой познат, цигулар и фанфарон, казва се Холкро, щом искаш да знаеш — отговори Бънс.

— Холкро! — повтори Кливланд и в очите му блесна учудване. — Клод Холкро? Но нали той слезе в Инганес с Мина и сестра й?! Къде са те сега?

— Виж, точно за това не исках да ти споменавам — промърмори довереният му приятел, — но… обеси ме, не мога да издържа, не мога да пропуона такова интересно положение!… Охо, началото вече има добър ефект: далекогледът е насочен към замъка Стенис!… Е, трябва да призная: там са… и не ги пазят особено строго. Неколцина от хората на старата вещица са дошли от оная планина, дето й викат остров Хой, а и старият джентълмен е въоръжил няколко души. Но какво от това, благородни капитане! Кажи само една дума и още тая вечер пипваме хубавиците, скриваме ги в трюма, призори вдигаме котва, опъваме платната и отплаваме е утринния отлив.

— Твоята низост ме отвращава — обърна му гръб Кливланд.

— Пфу… низост… отвращавала те! — изсумтя Бънс. — Че какво съм казал, моля ти се? Нима джентълмените на слуката като нас не са вършили хиляди пъти такива неща?

— Нито дума повече! — сряза го Кливланд; после премина дълбоко замислен по палубата, зави обратно, върна се при Бънс, улови го за ръката и рече: — Джек, искам да я видя още веднъж.

— От все сърце ти пожелавам да успееш — промърмори Бънс навъсено.

— Още веднъж искам да я видя, за да се отрека в нозете й от тази проклета професия и да изкупя престъпленията си…

— На бесилката! — довърши Бънс. — От все сърце ти пожелавам да успееш! „Изповядай се и увисни на въжето“ е много поучителна пословица.

— Ама ти, скъпи Джек… — понечи Кливланд.

— Скъпи Джек, а! — повтори Бънс със същия мрачен тон. — Скъпо струваш ти на скъпия си Джек. Ала върви по пътя, който си избрал — аз вдигам вече ръце от теб… нали те отвращавам с низките си съвети!

— Ето на, сега пък трябва да усмирявам този глупчо като глезено дете — промърмори Кливланд сякаш на себе си, макар и да беше обърнат към Бънс. — А ще речеш — не му липсва нито ум, нито смелост, нито великодушие да разбере, че в буря човек не подбира думите си.

— Хм, прав си, Клемънт — отвърна Бънс, — и ето ти ръката ми. Сега вече си мисля: ти трябва наистина да се срещнеш за последен път с нея, защото не ми е в амплоато да се бъркам в сцени на раздяла. А и толкова ли е важен отливът? Както можем да отплаваме днес, така ще можем и утре.

Кливланд въздъхна, защото тутакси си спомни предсказанието на Норна, но възможността да се срещне за последен път с Мина беше твърде изкусителна, за да се откаже от нея заради някакво си предчувствие или предсказание.

— Веднага ще отида на брега при тях, където и да са те — каза Бънс. — Уреждането на сметката за припасите ще ми бъде удобен повод; готов съм да предам на Мина писмо или съобщение от теб със сръчността на истински камериер.

— Но там има въоръжена стража… може да попаднеш в опасност — възрази Кливланд.

— Ни най-малко, ни най-малко — отвърна Бънс. — Нали аз защитих девойчетата, когато бяха в ръцете ми! Обзалагам се, че баща им не ще ми направи нещо лошо, не ще позволи дори да падне косъм от главата ми.

— Имаш право — каза Кливланд, — това не му е в характера. Ей сега ще напиша бележка за Мина.

И с такова намерение се завтече надолу към каютата, където похаби сума хартия, докато успее с трепереща ръка и разтуптяно сърне да надраска такова писмо, с което се надяваше да накара Мина да му разреши прощална среща на другата сутрин.

В това време неговият помощник Бънс потърси Флечър, напълно уверен, че може да разчита на подкрепата му във всяко начинание, и следван от този верен спътник се яви пред страшния боцман Хокинс и старши кормчията Дерик, които след уморителната дневна работа се наливаха с ром.

— Ето човек, който ще ни разправи всичко — каза Дерик. — Е, господин лейтенанте — защото май така трябва да ти викаме вече, — позволи ни да надникнем във вашите тайни. Кога най-после ще вдигаме котва?

— Когато рече бог, господин старши кормчия — отговори Бънс, — защото това ми е известно толкова, колкото на ахтерщевена^[3].

— Ама дявол да го вземе — изруга Дерик, — няма ли да тръгнем е този отлив?

— Или поне с утрешния? — вметна боцманът — Че защо тогава озорвахме хората да товарят провизии?

— Джентълмени — рече Бънс, — трябва да ви съобщя, че Купидон е нападнал нашия капитан чрез абордаж, завладял кораба му и затворил разсъдъка му в трюма.

— Я стига с тия театрални номера! — сряза го боцманът. — Ако имаш да ни казваш нещо, кажи го човешки, с две думи.

— Както и да е — намеси се Флечър, — ала според мен Джек Бънс винаги говори и се държи човешки, така че…

— Не се обаждай, Дик, мили мой, потрай малко — спря го Бънс. — И тъй, джентълмени, с две думи, капитанът е влюбен.

— Втасахме я! — възкликна боцманът. — И аз като всеки човек съм се влюбвал, ама само когато корабът е закотвен.

— С тази разлика — продължи Бънс, — че този път влюбеният е капитан Кливланд! Да, принц Волсций е влюбен! И макар че на сцената това звучи смешно, тук никак не ни е до смях. Утре той се надява да се срещне е момичето си за последен път; а това, както знаем всички, води до втора среща, после — до трета и тъй нататък, докато „Халцион“ ни спипа, а тогава ще ядем повече лобут, отколкото баница.

— Тю да се не види… — изригна боцманът цветиста псувня. — Тогаз ще се разбунтуваме и няма да го пуснем на брега. Така ли е, Дерик?

— Няма как иначе — подкрепи го Дерик.

— А ти, Джек Бънс, какво мислиш? — попита Флечър, комуто тази идея се струваше много умна, но все пак попоглеж-даше другаря си да чуе неговото мнение.

— — Ако питате мен, джентълмени — отговори Бънс, — аз с бунтове няма да си цапам ръцете и да ми се пукне джигерът, ако позволя някому от вас това!

— Е, тогава и аз няма да се цапам — обяви Флечър, — но какво да правим, щом като…

— Затваряй си устата, Дик! — спря го Бънс. — И тъй, боц-мане, аз съм отчасти на твоето мнение: да вкараме в пътя капитана с малко благотворно насилие. Нали знаете, че има лъвско сърце и нищо не е в състояние да го спре, щом си науми нещо. Значи, аз ще сляза на брега ще уредя тази среща. На сутринта момичето ще се яви на рандевуто, капитанът също ще отиде; ще вземем лодка с добри гребци, защото ще трябва да карат и срещу прилива, и срещу течението, и ще бъдем готови по даден сигнал да скочим на брега и да задигнем капитана и момичето, щат не щат. Нашият сополанко няма да се опъва много, защото заедно с него ще вземем и дрънкулката му; а ако все пак се инати, е, ще вдигнем котва и без негово разрешение, пък после лека-полека ще му уври главата и ще разбере кои са му приятели.

— Какво ще кажеш, мистър Дерик, така май не е лошо? запита Хокинс.

— На Джек Бънс му сече пипето — отсъди Флечър. — Но както и да е, капитанът без друго ще тегли куршума на някой от нас…

— Затваряй си устата, Дик! — оряза го Бънс. — Че кой го е грижа, дявол да го вземе, дали ще те застрелят или обесят?

Е, за това не споря — отвърна Дик, но както и да е…

— Млъкни, ти казвам — скара му се строгият му началник, — и ме изслушай… Та, значи, ще го сгащим, без да ни усети, тъй че да не свари да вкара в работа нито сабята, нито пистолетите си; и лично аз, от голяма любов към него, пръв ще му се хвърля на врата. А сърничката, подир която е тръгнал капитанът, винаги е придружена от една хубава лодчица; та ако мога, бих я грабнал за себе си.

— Да, да — рече Дерик, — да те остави човек, какво лн няма да докопаш.

— Бога ми, не си прав — отвърна Бънс, — аз вземам само каквото ми падне под ръка или спечеля с ума си; а никому от вас не би му дошъл на ум такъв план. Така капитанът ще ни принадлежи изцяло — с глава, е ръце, със сърце и с всичко друго, а отгоре на туй ще изиграем една сцена, достойна за финал на всяка комедия. И тъй отивам на брега да подготвя срещата, а вие осведомете за намеренията ни джентълмените, които са все още трезви и може да им се вярва.

В съгласие е този план Бънс и приятелят му Флечър тръгнаха веднага, а двамата стари пирати останаха сами и дълго се гледаха мълчаливо, докато най-после боцманът заговори:

— Убий ме, Дерик, ала не ми допадат тези вятърничави младоци — не са чиста порода. Доколкото разбирам от такива неща, те са толкова пирати, колкото този шлюп е линеен кораб. Ето например стария Шарп, дето всяка неделя четеше молитви пред екипажа си: какво би рекъл той, ако чуе, че възнамеряваме да вземем на борда си две хлапачки?

— А какво би рекъл оня стар главорез Черната брада — отвърна другарят му, — ако разбере, че тези искат да пи приберат само за себе си? За това нахалство заслужават да ги накараме да се поразходят по дъска^[4], или да ги вържем гръб за гръб и бух във водата, и то колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Добре, ама кой ще командува кораба тогава? — възрази Хокинс.

— Че лош ли е нашият Гоф? — отвърна Дерик.

— Само че толкова често и дълго цица от бутилката — казз боцманът, — че се е скапал. Даже в трезво състояние е като бабичка, а пиян не можеш го озапти… Не, сърбали сме му попарата на тоя Гоф.

— Какво ще кажеш тогава за себе си, боцмане, или за мен? — попита старши кормчията. — Хайде да хвърляме езя тура.

— Не, няма да го бъде — отговори боцманът, като помисли малко. — Да бяхме по-близо до пасатните ветрове, иди-дойди, ще се оправим някак двамата с теб; но за да стигнем дотам, е нужен майсторлъкът на Кливланд; тъй че засега май не ни остава нищо друго, освен да приемем плана на Бънс. Чуй, той вече вика за лодката… Ще трябва да отида на палубата и да я спусна за „негово виескоблагородие“, да пукне дано!

Спуснаха лодката, тя прекоси благополучно езерото и свали Бънс на няколкостотин ярда от стария замък Стенис. Когато застана пред къщата, той видя, че са взети спешни мерки за защитата й: прозорците на долния етаж бяха барикадирани, тук-там с пролуки за мускетите, а пред входа освен двама часови беше поставено и корабно оръдие. На портите Бънс поиска да го пуснат, но получи кратък и безцеремонен отказ, като същевременно го подканиха да си върви по работата, докато не го е сполетяло нещо лошо. Но тъй като продължи най-упорито да настоява да се види с някого от семейството, допълняйки, че е дошъл по много спешна работа, най-после се показа Клод Холкро и с неприсъща на неговия характер грубост почитателят на славния Джон се нахвърли върху стария си познайник, упреквайки го за упорството и безразсъдството му.

— Ти — каза той — си като глупавите нощни пеперуди, които пърхат около свещта, а на края тя непременно ще ги изгори.

— А вие — отвърна Бънс — приличате на търтеи без жило, които можем като нищо да измъкнем от кошерите, като ги опушим с половин дузина ръчни гранати.

— Опуши си празната чутура! — тросна се Холкро. — Послушай съвета ми и си върви по работата, докато не са дошли да те опушат, както трябва. Или се махай, или ми кажи с две думи какво желаеш, защото тук няма да те посрещнат с друго освен с куршум на мускет. Имаме достатъчно хора, а и от остров Хой е дошъл младият Мордонт Мъртън, когото вашият капитан едва не уби.

— Грешиш, драги — рече Бънс, — пусна му само малко кръв, за да не се пали толкова.

— Ние нямаме нужда от такова кръвопускане — възрази Клод Холкро, — а освен това твоят пациент ни се оказа по-близък, отколкото бихме предположили ние с теб, затова можеш да си представиш колко нежелан ще бъде тук вашият капитан или който и да е от екипажа му.

— Добре де, но какво ще кажеш, ако съм донесъл пари за припасите, пратени на кораба ни?

— Запази ги у себе си, докато ти ги поискат — отговори Холкро. — Има два вида лоши платци: който плаща преждевременно и който изобщо не плаща.

— Е, тогава позволи ми поне да поднеса благодарността ни на дарителя — каза Бънс.

— Запази и нея, докато не ти я поискат — отвърна поетът.

— Значи така ме посреща един стар познат? — рече Бънс.

— Но какво мога да направя за вас, мистър Алтамонт? — каза Холкро вече поомекнал. — Да зависеше от младия Мордонт, щеше да ви посрещне с червено бургундско номер хиляда. За бога, вървете си, докато не са сложили ремарка: „Влиза стражата и улавя Алтамонт.“

— Няма да ти създам такъв труд — рече Бънс, — а веднага ще се махна от сцената… Но чакай, едва не забравих, че имам бележчица за по-високото от момичетата ви тук… Мина, да, Мина й беше името. Прощално писъмце от капитан Кливланд — няма да откажеш да й го предадеш, нали?

— Ах, горкичкият! — възкликна Холкро, — Разбирам… разбирам… Сбогом, прекрасна Армида^[5],

Как страшно е в буря, сред пики, куршуми,

но още по-страшно е без обични думи!

Кажи ми само: има ли в писмото поезия?

— Така претъпкано е с песни, сонети и елегии, че чак печатът му пращи — отговори Бънс, — но гледай да й го дадеш предпазливо я скришом.

— Ех, драги, ти ля ще ме учиш как се предава billet-doux^[6]! Мен, постоянния клиент на Кафенето на талантите, чул всички наздравици в Кит-Кет клуб^[7]! Тъй че Мина ще получи тази бележчица както заради старото ни познанство, мистър Алтамонт, така и заради вашия капитан, който не е такъв чер дявол, какъвто изисква професията му. Няма нищо лошо в едно прощално писмо.

— Тогава сбогом, стари приятелю, завинаги и навеки! — провикна се Бънс и така здраво стисна ръката на поета, че той изрева и дълго си тръска китката като куче, на чиято лапа е паднал горещ въглен.

Да оставим пирата да се връща на кораба си и да споходим семейството на Магнус Тройл, събрано у роднината си в замъка Стенис, където стражата ги пазеше зорко и неотстъпно от неочаквано нападение.

Магнус Тройл прие много радушно Мордонт Мъртън, когато той му дойде на помощ е малка група верни на Норна хора, които тя му бе дала на разположение. Юдалерът бързо се убеди, че сплетните, подшушнати от амбулантния търговец с цел да го направи благосклонен към по-доходния му клиент Кливланд и неприязнен към Мъртън, са неоснователни. Наистина те бяха подкрепяни от почтената лейди Глоуроуръм и от най-обикновените клюкари, които се мъчеха да представят Мордонт като безочлив претендент за ръката на някоя от сестрите в Бъра-Уестра, който като султан само се колебае на коя да подхвърля кърпичката си. Но за Магнус мълвата беше най-обикновена лъжа, а колкото до клюкарството, понякога беше склонен да гледа на почтената лейди Глоуроуръм като на рядък екземпляр от тая порода. Ето защо посрещна Мордонт с предишната любезност, с изумление изслуша какви претенции има Норна към младия човек и с не по-малък интерес чу за намерението й да прехвърли на Мордонт значителното състояние, което е наследила от баща си. И макар да не отговори веднага на намеците й за възможен брак между голямата му дъщеря и нейния наследник, все пак като че ли сметна такъв съюз за желателен не само поради личните качества на младежа, но и заради предлаганата му по тоя начин възможност да обедини отново големите имоти, поделени някога между баща му и бащата на Норна. Във всеки случай юдалерът посрещна младия си приятел много любезно и заедно със собственика на замъка му възложи като най-млад и най-енергичен от всички тук да командува нощната стража и да отговаря за смяната на часовите около замъка Стенис.