Уолтър Скот
Пиратът (25)

ГЛАВА XXIV

Таз болка, що сърцето й терзае,

не е естествена, не е човешка,

причината й страшна, мисля, зная:

магия някаква, ръка зловеща ще е това —

прокоба мрачна, тежка.

Спенсър — „Кралицата на феите“,

книга III, песен III

Минаха няколко дни, откакто Мордонт Мъртън, напускайки празненството, трябваше, както бе обещал, да се върне в убежището на баща си в Ярлсхоф, а още нямаше вест от него. В друго време такова забавяне не би предизвикало нито интерес, нито особено безпокойство: старата Суърта, която се бе нагърбила да мисли и крои за малкото домакинство, би предположила, че след заминаването на другите гости е останал на някакъв лов или друго развлечение. Но тя знаеше, че напоследък Мордонт не се ползуваше с благоволението на Магнус Тройл; знаеше също, че той смяташе да не остава дълго в Бъра-Уестра поради здравословното състояние на баща си, вниманието му към когото ни най-малко не отслабваше, макар че неговата синовна почит намираше слабо поощрение. Тъй като знаеше всичко това, Суърта се разтревожи. Тя започна да следи своя господар, стария Мъртън, но мрачното му и строго лице, неподвижно като повърхността на езеро посред нощ, не позволяваше никому да проникне през него. Научните му занимания, самотната трапеза и уединените разходки се редуваха с неизменна точност и наглед не ги смущаваше ни най-малка мисъл за отсъствието на Мордонт.

На края до ушите на Суърта стигнаха такива слухове от най-различни източници, че тя нямаше сили ла крие повече безпокойството си и се осмели, с риск да си навлече гнева на господаря или може би да загуби мястото си в дома му, да сподели измъчващите я опасения. Веселият нрав и обаятелната външност на Мордонт положително бяха направили впечатление на изнуреното и закоравяло сърце на бедната старица, щом се бе решила на такава отчаяна стъпка, от която напразно се мъчеше да я възпре нейният приятел рансларът. Все пак, съзнавайки, че неуспехът в случая — подобно на загубването на бутилката на Тринкуло^[1] в блатото — ще й донесе не само позор, но и неизмерими щети, тя предприе смелото си начинание с необходимата за този опит предпазливост.

Вече споменахме за една, струва ни се, неизменна природна черта на този студен и необщителен човек, поне откакто се бе уединил напълно в Ярлсхоф — да не търпи никой да му заговаря или да го пита за нещо, несвързано с някаква спешна и неотложна необходимост. Ето защо Суърта знаеше, че за да подхване добре разговора, който възнамеряваше да води с господаря си, трябва да нагласи работата така, че сам той да го започне.

За тази цел, докато нареждаше масата за скромния и самотен обед на мистър Мъртън, тя се постара да сложи прибори за двама вместо за един, а и всичко останало приготви така, като че ли стопанинът щеше да има гост или друг сътрапезник.

Хитростта успя, защото, когато Мъртън излезе от кабинета си м съзря така подредената трапеза, веднага запита Суърта, която се щураше насам-нататък из стаята, чакайки резултата от тази клопка, както рибарят следи въдицата си:

— Върна ли се Мордонт от Бъра-Уестра?

Този въпрос беше знак за Суърта, която отговори с полуестествена-полупресторена тревога и печал в гласа:

— Не, не! Никой още не е хлопал на вратата ни. Дано младият мистър Мордонт, горкото ни мило момче, да се прибере жив и здрав у дома.

— Щом като го няма в къщи, защо си сложила прибори за него, изкуфяла бабке? — сопна се Мъртън с тон, с който целеше да прекъсне всякакви по-нататъшни разправии със старата жена. Но тя отвърна смело:

— Нали все някой трябва да се погрижи за мистър Мордонт, та поне да му сложа стол и чиния, да му бъдат готови, когато се върне. Ала милото момче май доста отдавна вече го няма и, право да ви кажа, взема да ме хваща страх дали изобщо ще се върне.

— Страх, а! — изръмжа Мъртън и очите му засвяткаха, както винаги, когато беше готов да кипне. — Никак не ме е грижа за твоя напразен страх, като зная, че всичко в твоя пол, ако не е каприз, глупост, самомнителност и инат, то е идиотски страхове, истерия и нерви. Какво ме интересуват твоите страхове, изкуфяла дърта вещице?

Жените имат едно възхитително качество: забележат ли някакво нарушение на законите за роднинската привързаност, всички се вдигат на оръжие. Достатъчно е да се разнесе по улицата слух, че някой родител малтретира детето си или дете не зачита родителите си — не говоря за отношенията между съпрузи, където жените като заинтересована страна са пристрастни, — и всички жени наоколо застават ревностно и решително на страната на пострадалия. Суърта, въпреки алчността и скъперничеството си, също притежаваше известна доза от благородно чувство, което прави голяма чест на нейния пол, и в случая се прояви така силно, че се нахвърли върху господаря си да го хока за коравосърдечността и безразличието му, и то със смелост, неочаквана за самата нея.

— Право да ви кажа, не е моя работа да бера страх за младия господар, мистър Мордонт, макар че, трябва да призная, ми е много скъп на сърцето; ала всеки друг баща, само не и ваше благородие, би се заинтересувал да запита тук-там къде се е дянало горкото момче, а то вече от осем дни не се е върнало от Бъра-Уестра и никой не знае къде е и какво му е станало. Всички селски дечурлига реват за него, защото им дялкаше лодчици с нож, и ничии очи в целия окръг няма да останат сухи, ако го сполети нещо лошо… да, ничии, освен може би очите на ваше благородие.

Мъртън бе така смаян от дръзката реч на разбунтувалата се икономка, че отначало онемя, но при последните хапливи думи й кресна да млъкне, пронизвайки я с най-страшния поглед, който бяха способни да изразят черните му очи и суровото лице. Но Суърта, както призна впоследствие на ранслара, през цялото време чувствуваше такъв прилив на сили, че не можа да я спре нито гръмкият глас, нито свирепият поглед на нейния господар и тя продължи със същия тон.

— Ваше благородие — каза Суърта — вдигна врява до бога, дето бедните хорица от селото взеха да събират от брега разни там сандъци и непотребен боклук, а тук се загуби, изчезна, кажи-речи, пред очите ви най-добрият момък в нашия край, а зъб не обелвате да запитате какво ли му е станало.

— Нищо лошо не може да му се случи, дърта глупачке — отвърна Мъртън, — макар че не виждам нищо хубаво в щуротиите, с които си губи времето.

Това бе изречено повече с презрителен, отколкото с гневен тон, и Суърта, която вече се бе разпалила, реши да не изпуска инициативата, още повече че пламът на противника и като че ли започна да угасва.

— Добре де, нека да съм дърта глупачка… ами ако мистър Мордонт лежи сега на морското дъно, защото малко ли ладии загинаха сутринта, когато беше оная ужасна буря — добре, че не трая дълго, макар и да беснееше страшно, иначе никой нямаше да се отърве, — или ако се е удавил в някое езеро, като се е връщал пеш, или се е пребил, като се е подхлъзнал на някоя скала — зер целият остров знае колко е, буен, — кой ще бъде тогава дърт глупак, а? — След което Суърта се провикна сърцераздирателно. — Но бог бди над това клето сираче! Защото ако си имаше майчица, отдавна да бяха тръгнали да го търсят.

Тези жлъчни думи така дълбоко жегнаха Мъртън, че челюстта му затрепера, лицето му пребледня и той едва успя да промълви на Суърта да се качи в кабинета му (където тя рядко припарваше) и да донесе едно шише, оставено там.

„Охо — помисли си Суърта, като се завтече да изпълни поръчката, — знае господарят къде да търси утешение и какво да капне при нужда във водата си.“

В кабинета наистина имаше цял сандък с шишета, в които обикновено се държат силни напитки, но покрилите ги прахоляци и паяжини показваха, че от години не са пипани. С голяма мъка, и то с помощта на вилица — защото в Ярлсхоф не признаваха тирбушон, — Суърта успя да извади запушалката на една от бутилките и след като се увери чрез помирисване, а за да не стане грешка н със скромна глътка, че съдържа животворна барбадоска ракия, я понесе към столовата, където господарят й все още не можеше да се съвземе. После наля мъничко в първата попаднала и чаша, след като благоразумно разсъди, че на човек, така несвикнал на спиртни напитки, и малка доза може да подейстьува силно. Но силният нетърпеливо 11 даде знак да напълни чашата, която побираше почти половин английски пинт, до края и без да му мисли, я гаврътна.

— О, да ни бъдат на помощ светиите небесни!… възкликна Суърта. — Като се напие, съвсем ще го прихванат, та какво ще го правя тогава?

Но Мъртън задиша по-леко, а лицето му възвърна руменината си, без ни най-малък признак на опиване; напротив, както разправяше после Суърта, макар че изобщо нямаше нищо против една хубава глътка, никога дотогава не беше виждала алкохолът да върши такива чудеса: господарят и най-после заговори човешки, както не бе го чувала още от постъпването си на работа у него.

— Суърта — рече той, — в случая ти си права, а аз греша… Тичай веднага при ранслара да му заръчаш да дойде тозчас да си поговорим, но непременно да ми каже колко лодки и хора може да ми предостави — ще ми трябват за диренето, и всички ще възнаградя богато.

Пришпорена от оня порив, който, както гласи поговорката, кара и стара баба да препуска, Суърта се понесе стремително към селото, доколкото п позволяваха шейсетте лазарника, зарадвана, че и нейните благородни чувства ще бъдат възнаградени, тъй като диренията обещаваха да бъдат съпроводени с разноски, от които беше твърдо решена до откъсне полагаемия й се пай. Тичешком, дълго още преди да могат да я чуят, тя завика по име Нийл Роналдсън, Суейн Ериксон и други приятели и побратими, които тази задача би могла да заинтересува. Откровено казано, макар че добрата женица питаеше най-искрени чувства към Мордонт Мъртън и отсъствието му много я тревожеше, едва ли нещо би я огорчило така, както ако в тоя миг се изпречеше пред нея жив и здрав, защото с появяването му ставаха излишни всякакви дирения и свързаните с тях разноски и тичане.

Щом свърши работата си в селото и се разбра с местните големци за скромния си дял от приходите, които положително щяха да потекат в резултат от нейните усилия, Суърта забърза обратно към Ярлсхоф, придружена от Нийл Роналдсън, комуто най-старателно обясняваше всички странности на своя господар.

— Запомни следното — разправяше тя: — не го карай да чака, а веднага му отговаряй; и говори високо и ясно, като че викаш лодка, защото не обича да пита повторно; а запита ли те за разстоянието, казвай му го в левги, а не в мили — защото не знае нищо за земята, която тъпче от толкова време; пък стане ли дума за пари, искай долари, а не шилинги — доларите са за него все едно камъчета.

Напътен по такъв начин, най-после Нийл Роналдсън се яви пред Мъртън, но страшно се обърка, като разбра, че така намислената система за измама ще удари на камък. Когато се опита, преувеличавайки разстоянието и опасностите, да го излъже в цената при пазаренето на лодките и хората (защото търсенето щеше да стане и по море, и по суша), Мъртън веднага го засече, като показа, че познава отлично не само местностите, но и разстоянията, приливите, теченията и изобщо всичко, свързано с корабоплаването по тия морета, а досега го бяха смятали за пълен невежа в тия неща. Затуй рансларът се разтрепера, когато опряха до въпроса за възнаграждаването на труда им — достраша го, че Мъртън е осведомен не по-зле от другите какво е редно и се полага в това отношение; на всичко отгоре Нийл си спомни избухването му, когато скоро след настаняването си в Ярлсхоф изгони Суърта и Суейн Ериксън. Докато обаче се люшкаше така между страха да поиска твърде много или да поиска твърде малко, Мъртън, без дори да му даде да отвори уста, сложи край на неговото раздвоение, като предложи такава цена, за която не би посмял и дума да обели, и на всичко отгоре обеща допълнителна награда, ако се върнат с радостната вест, че синът му е жив и здрав.

След като най-после уредиха този важен въпрос, Нийл Роналдсън, както подобава на добросъвестен човек, се замисли сериозно къде би трябвало да търсят младежа; и като даде честна дума да проверят във всички къщи на знатни хора не само на техния, но и на съседните острови, добави, че „в края на краищата, ако ваше благородие позволи, наблизо има една, която, ако някой се престраши да я попита, а тя благоволи да отговори, би могла да каже за мистър Мордонт повече от всеки друг“.

— Разбиращ за коя става дума, нали, Суърта? Тая, дето беше сутринта на брега — и с тези последни думи рансларът хвърли на икономката многозначителен поглед, в отговор на който тя кимна е глава и смигна.

— Коя имате пред вид? — попита Мъртън. — Кажете кратко и ясно: за коя става дума?

— За Норна от Фитфул Хед — отговори Суърта, — нея има пред вид рансларът. Тази сутрин отишла по някаква работа в църквата „Свети Ринган“.

— А какво може да знае тази особа за моя син? — запита Мъртън. — Тя, доколкото съм осведомен, е някаква луда скитница или измамница.

— Вярно, скита — каза Суърта, — само че не от липса на покрив над главата си; всички знаят, че си има доста нещица, пък и фоудът няма да я остави как да е.

— Но какво общо има това с моя син? — попита Мъртън нетърпеливо.

— Господ знае… Харесала тя мистър Мордонт още първия път, когато го видяла, и много пъти оттогава му е подарявала разни хубави неща, между другото и златната верижка, дето виси на врата му… разправят, че била от чародейно злато… не зная що за злато е това, ала Брайс Сейлсфут казва, че струвала сто английски лири, а туй не е дребна работа.

— Тогава вървете, Роналдсън — рече Мъртън, — или пратете някого да доведе тази жена… ако смятате, че тя може да знае нещо за сина ми.

— Норна първа узнава какво става на нашите острови — заяви Нийл Роналдсън, — самата истина ви казвам. Но да тръгне човек да я дири в църквата или в църковния двор — никой в Шетландия няма да се залови с такава работа нито за слава, нито за пари — тази е самата истина.

— Страхливи, суеверни празноглавци! — възмути се Мъртън. — Но я ми подай пелерината, Суърта… Тази жена ходела в Бъра-Уестра… била роднина на Тройловци… може пък да знае какво е станало с Мордонт и защо го няма досега… Аз сам ще отида да я потърся… Казваш, че била в църквата „Свети Кръст“, така ли?

— Не, не в „Свети Кръст“, а в старата църква „Свети Ринган“… мрачно и злокобно място, и ако ме послуша ваше благородие — додаде Суърта, — почакайте да се върне и не я закачайте, докато се занимава, както личи, повече с умрелите, отколкото с живите. Такива като нея не обичат да се надзърна зад гърба им, когато си вършат нечестивата работа — да ни пази бог!

Мъртън не отговори нищо, а наметна пелерината си (защото денят беше мъглив и от време на време рукваше дъжд) и като излезе от порутения замък Ярлсхоф, тръгна с необичайно бърза крачка към развалините на църквата, която се намираше, както му беше добре известно, на три-четири мили от неговото жилище.

Рансларът и Суърта го проследиха мълчаливо с поглед, докато се отдалечи толкова, че да не може да ги чува, и като се изгледаха със сериозен вид и поклатиха печално умните си глави, заговориха едновременно.

— Глупците все търчат и бързат — каза Суърта.

— Който е фей, не се свърта на едно място — добави рансларът, — ала човек не може да избегне каквото му е писано. Зная хора, които са се опитвали да задържат такива фей. Сигурно си чувала за Хелий Ембърстн от Кезмн — как затворила всички прозорци в къщата и запушила пролуките, за да не види благоверният й, че се е съмнало, и да не стане да ходи на хааф, защото я било страх от буря; и как лодката, с която трябвало да тръгне, била отнесена от Руста; и как се прибирала радостна, че мъжът й е жив и здрав… ала напразно било всичко, защото го намерила удавен в бъчвата с малц в собствената му къща; а освен туй…

Но тук Суърта напомни на ранслара, че трябва да слезе в залива да прати рибарските лодки по възложената им работа.

— Защото сърцето ме боли за доброто момче, пък и ме е страх, че може да изскочи сам отнякъде, докато се наканите да тръгнете; а както съм ти казвала много пъти, господарят ми обича да командува, ала не и да подканя, та ако не изпълните заръката му и не отплавате веднага, има да чакате после да наеме пак лодките ви.

— Добре, добре, уважаема стопанке — отвърна рансларът. — ще бързаме, колкото можем. За мой късмет нито Клосън, нито Питър Грот не са излезли тази сутрин на хааф — заек им минал път, когато отивали към лодките си, та като всеки умен човек се върнали — усетили, че днес може да им падне нещо по на сметка. И като си помислиш, Суърта, колко малко умни хора са останали на този остров. Ето например нашият славен юдалер: в трезво състояние е много умен, ала много обича да пътува със своя „Кантонски моряк“ и с „лодката“ си; а сега чувам, че и дъщеря му, мисис Мина, нещо е откачила… Или например Норна: че знае повече от другите, признавам, ама не можеш да кажеш, че е умна жена. А и нашият тексман, мистър Мъртън, май не е с всичкия си… пък и синът му е малко смахнат. Ех, не виждам аз тук свестен човек, освен себе си, разбира се, и може би теб, Суърта; всички останали така или иначе можеш да наречеш глупаци.

— Дори и така да е, Нийл Роналдсън — опърпа домоуправителката, — тичай по-бързо на брега, да не изпуснеш отлива; а тогава, както казах преди малко на моя господар, ще видим кой е глупакът.