Уолтър Скот
Пиратът (20)

ГЛАВА XIX

Същинска нощ аз бродя тик и там,

ту в мраз, ту във мъгла

и видя ли лице, завчас

кому да кажа зная аз

за моите патила.

Коулридж — „Поема за стария моряк“

Дъщерите на Магнус Тройл спяха на едно легло в стаята, която до смъртта на майката бе служила за спалня на родителите им. Магнус, който се измъчваше много от тази орисия, намрази това помещение. Ето защо отстъпи брачните си покои на своите осиротели дъщери, по-голямата от които беше по онова време едва на около четири години. Докато бяха малки, помещението се използуваше за детска стая, а сега, подредена и украсена според обичаите на островите и вкуса на самите прекрасни сестри, им служеше за спалня, или, по старонорвежки, за горница.

Дълги години тук се изповядаха най-съкровени тайни, ако може да се говори за изповед там, където всъщност няма какво да се изповядва, а и сестрите нямаха тайни и всяка мисъл, породена в душата на едната, без никакво колебание или съмнение се доверяваше на другата така непринудено, както бе възникнала. Но откакто Кливланд се настани в замъка Бъра-Уестра, у всяка от красивите сестри се появиха мисли, които не се споделят така лесно и просто, ако едната не е предварително уверена, че изповедта й ще бъде посрещната благосклонно от другата. Мина бе забелязала нещо, което други, не толкова заинтересувани наблюдатели не бяха доловили, а именно, че Бренда имаше по-лошо мнение за Кливланд от самата нея: а Бренда от своя страна смяташе, че Мина твърде прибързано и несправедливо се е присъединила към предубеждението на баща им спрямо Мордонт Мъртън. Всяка чувствуваше, че отношението към сестра й вече не е същото, и това болезнено чувство засилваше още повече мъчителните страхове, с които и двете трябваше да се борят. Взаимните им отношения в техните външни прояви и във всички ония дребни знаци на внимание, нужни за изразяване на обичта, бяха дори по-сърдечни отпреди, сякаш и двете, съзнавайки, че вътрешната студенина представлява пукнатина в сестринската им привързаност, се стараеха да я изкупят, като удвоят ония външни изяви на обич, без които в друго време, когато нямаше какво да крият, спокойно биха могли да минат.

През описаната вечер сестрите повече от всеки друг път чувствуваха доколко са загубили предишното си взаимно доверие. Предстоящото пътуване до Къркуол, и то тъкмо по време на панаира, когато там се събират какви ли не хора, дошли от островите кой по работа, кой за развлечение, неминуемо щеше да бъде важно събитие в техния толкова прост и еднообразен живот; и ако бе станало преди няколко месеца, Мина и Бренда щяха половината нощ да стоят будни и да обсъждат предварително какво би могло да им се случи при това толкова важно пътуване. Но сега само зачекваха тази тема и после я изоставиха, сякаш от страх да не би тя да предизвика някакъв спор помежду им или по-откровено излагане на мненията, а такова нещо нито едната, нито другата пе желаеше.

Обаче и двете сестри бяха толкова прями и добри но душа, че всяка от тях се смяташе виновна за отчуждението, възникнало помежду им; и когато свършиха молитвата и се оттеглиха на общото легло, те се прегърнаха, целунаха се и си пожелаха по сестрински лека нощ, сякаш взаимно си искаха прошка и си прощаваха, макар че никоя нито пророни, нито чу от другата обидна дума. И скоро и двете потънаха в оня лек и едновременно дълбок сън, който склопва очите само на младите и невинните.

Тази нощ сестрите бяха споходени от сънища, които, макар и различни според настроението и характера на спящите, все пак странно си приличаха.

Мина сънува, че се намира в едно от най-уединените кътчета на брега, наричано Суортастър, където под непрекъснатото въздействие на вълните, които непрестанно подяждаха варовиковите скали, се бе образувала дълбока халиера, тоест на местен език подземна пещера, плискана от приливите и отливите. Много от тях стигат до невъобразима и неизвестна дълбочина под земята и се използуват като сигурно убежище от кормораните и тюлените, които не е нито лесно, нито безопасно да гониш из такива необятни бездни: От всички тези халиери Суортастърската се смяташе за най-недостъпната, избягвана и от птицеловците, и от моряците както поради острите ъгли и завои в самата пещера, така и поради подводните камъни, извънредно опасни за лодките и ладиите, които се опитват да проникнат по-навътре в нея, особено при обичайното за острова силно приливно вълнение. На Мина й се присъни, че от черното гърло на тази пещера изскача сирена, но не в класическите одежди на нереида, сътворени от Клод Холкро за снощния карнавал, а с гребен и огледало в ръка, според народното поверие; тя пляскаше вълните с дългата си люспеста опашка, която в местните предания така страшно контрастира с прекрасното лице, дългата коса и голите гърди на земна жена с несравнима хубост. Сирената като че ли й махаше с ръка да дойде при нея и в ушите на Мина звучеше дивата й печална песен, която вещаеше мъки и нещастия.

Видението на Бренда беше съвсем друго, но не по-малко зловещо. Тя сънува, че е седнала в любимата си беседка, заобиколена от баща си и най-близките му приятели, между които и Мордонт Мъртън. Помолиха я да изпее нещо и тя се мъчеше да развесели присъствуващите с една игрива песничка, с която винаги жънеше успех и я пееше с такава простодушна и същевременно естествена шеговитост, че почти всеки път предизвикваше гръмогласен смях и ръкопляскания, и всички, независимо дали можеха или не можеха да пеят, неволно започваха да й пригласят. Но този път гласът като че ли й изневеряваше и докато тя напразно се мъчеше да произнесе думите на добре познатата й мелодия, в него зазвуча ниският, див и мрачен тембър на Норна от Фитфул Хед, с който тя изпълняваше диви рунически песни, подобни на тия, които пеели едно време езическите жреци, когато връзвали жертвата (често човешка) на зловещия олтар на Одик или на Тор^[1].

На края двете сестри се събудиха едновременно и с приглушен писък на ужас се хвърлиха в обятията една на друга. Защото звуците, предизвикали сънищата им, не бяха измама на въображението, те съществуваха в действителност и се чуваха в собствената им стая. Двете момичета веднага познаха този глас, но макар и да знаеха чий е той, все пак се изненадаха н уплашиха, като видяха всеизвестната Норна от Фитфул Хед, седнала до камината, където лете стоеше запален железен светилник, а зиме горяха дървета или торф.

Загърната с дългото си и широко наметало от уодмел, Норна бавно се поклащаше назад-напред над бледия пламък на светилника и пееше провлачено и тъжно с глас, в който имаше нещо неземно, следната песен:

Вълните знаят моя стих —

утихват те, послушни, мирни.

Напразно в хората търсих

сърца смирени и покорни.

 

Едничък час е отреден

за моите слова горчиви,

догде е мракът озарен

от кратките лъчи мъждиви.

 

На Магнус нежни дъщери,

станете вий, преди да съмне,

догде светилникът гори,

ще шепне Норна думи скръбни.

Дъщерите на Тройл познаваха добре Норна и все пак така неочакваната й поява, и то в такъв час, донякъде ги развълнува, макар и всяка по своему. Те бяха и на коренно различни мнения за свръхестествените способности, които Норна си приписваше.

Мина, надарена с пламенно въображение, макар и по-умна от сестра си, слушаше с увлечение всякакви разкази за чудеса и винаги беше готова да повярва всичко, което даваше плод и подтик на фантазията й, без да вниква по-дълбоко в неговата същност. Бренда, напротив, със своя весел нрав и известна склонност към присмехулство, често не се сдържаше да се изсмее тъкмо на това, което подхранваше мечтателното въображение на Мина, и като всички, които обичат комичното, не беше склонна твърде да се подлъгва и да трепере пред някакви си басни за свръхестественост. Но тъй като нервите й бяха по-слаби и по-чувствителни от тия на сестра й, страхът често я караше да благоговее пред неща, които разумът й отричаше; така че, както обичаше да казва Клод Холкро, докато Мина вярваше във всички суеверия, разпространявани от памтивека около Бъра-Уестра, без да трепери пред тях, Бренда трепереше, без да им вярва. Дори в нашето по-просветено време мнозина, въпреки здравия си разум и вродената си смелост, се отнасят към тия неща с пламенната възторженост на Мина, и може би още по-много са тия, чиито нерви в един или друг момент са изпитвали като Бренда ужасите, отхвърляни и презирани от разума.

Под влиянието на такива различни чувства и след като премина първоначалната изненада, Мина понечи да скочи от леглото и да посрещне Норна, която според дълбокото й убеждение бе дошла тук по някаква повеля на съдбата. Ала Бренда, за която Норна беше полулуда и все пак с чудноватите си претенции й вдъхваше неволен страх и дори ужас, се вкопча поривисто в сестра си и с тревожен шепот я замоли да повика някого за помощ. Но душата на Мина беше твърде развълнувана от този, както й се струваше, съдбоносен момент в живота й, за да се вслуша в молбите на уплашената си сестра, и като се отскубна от ръцете на Бренда, бързо си навлече един широк пеньоар, прекоси стаята и със сърце, разтуптяно повече от възбуда, отколкото от страх, се обърна към необикновената посетителка със следните думи:

— Норна, ако си дошла тук с някакво поръчение за нас, доколкото разбрах от песента ти, поне едната ще те изслуша с уважение и без боязън.

— Норна, мила Норна — произнесе треперещият глас на Бренда, която, след като Мина бе слязла от леглото, вече не се чувствуваше спокойна там, затова я последва, както бежанци се помъкват подир ариергарда на настъпваща армия, понеже ги е страх да останат сами, и застана полускрита зад сестра си и уловена здраво за полата на пеньоара й. — Норна, мила Норна — промълви тя, — каквото и да имаш да кажеш, отложи го за утре. Ей сега ще повикам Юфейн Фий, нашата домоуправителка, да ти постеле да си легнеш.

— Няма постеля за мен! — отвърна нощната посетителка. — Няма сън за очите ми! Те са виждали как се появяват и изчезват рифовете и скалите между Бъра-Уестра и Оркнейските острови, виждали са как Мен ъв Хой потъва в морето, а връх Хенгклиф изплува от него, и оттогава не са се склопили за сън и няма да се склопят, докато не изпълня предначертаното. Но седни, Мина, седни и ти, глупава страхливке, почакайте да оправя фитила на светилника… и се облечете, защото разказът ми ще бъде дълъг и докато свърши, ще се разтреперите дори по-силно, отколкото от студ.

— За бога, отложи го тогава, мила Норна, до сутринта! — помоли Бренда. — Скоро ще се съмне, та ако ще ни разказваш нещо страшно, нека бъде на светло, а не на този едва мъждукащ светилник, който просто навява страх!

— Бъди търпеливо, глупаво момиче! — отвърна неканената гостенка. — Не бива Норна да разказва при дневна светлина, защото разказът й може да затъмни слънцето на небето и да помрачи надеждите на стотиците рибари, които ще напуснат тия брегове още преди обед, за да започнат риболов в дълбоки води, и на стотиците семейства, които ще ги чакат да се завъртат. Нека демонът, който гласът ми ще пробуди, разпери черните си криле над пусто море, без нито една лодка и ладия, когато се втурне от планинското си свърталище да се опива от страшните слова, които толкова обича да слуша.

— Имай милост към Бренда, мила Норна, тя е толкова уплашена — замоли се по-голямата сестра, — отложи страшния си разказ поне за друг час и за друго място.

— Не, девойко! — отговори рязко Норна. — Трябва да го разкажа, докато още гори този светилник. Моят разказ не е за дневна светлина… трябва да го разправя пред тоя светилник, който е изкован от веригите на бесилката на жестокия лорд Уодънсвоу, убиец на родния си брат, и гори с… но нека не ви казвам това… знайте само, че горивото му не е нито рибено, нито растително масло!… Вижте, пламъкът му става все по-мъжделив и докато угасне, разказът ми трябва да е свършил. Седнете тук, а аз ще седна срещу вас и ще сложа светилника помежду ни, защото демонът няма да посмее да влезе в светлинния му кръг.

Сестрите се подчиниха. Мина бавно обгърна стаята с боязлив, но същевременно решителен поглед, сякаш очакваше да види Съществото, което според неясните думи на Норна витаеше наоколо, докато страхът на Бренда беше примесен и с яд, и с нетърпение. Без да обръща внимание нито на едната, нито на другата, Норна започна разказа си със следните думи:

— Известно ви е, щерки мои, че в жилите ни тече една и съща кръв, но колко близки сме — не знаете, защото съществуваше отдавнашна вражда между дядо ви и този, който имаше нещастието да ми казва дъщеря… Ще го наричам на малкото му име Ерланд, защото името, което показва родството ми с него, не смея да издам. Дядо ви Олаф бил брат на Ерланд. Но когато дошъл ред братята да си поделят огромните наследствени имения на баща им Ролф Тройл, най-богатият и най-имотен потомък на древните нормани, фоудът присъдил на Ерланд бащините му земи на Оркнейските острови, а на Олаф — тия на Хиалтландските острови. Тогава възникнали раздорите между двамата братя, защото Ерланд се смятал онеправдан; а когато и съдиите, и съветниците в лотинга^[2] потвърдили тази подялба, той проклел Хиатландия и нейните обитатели, проклел брат си и неговия род и се оттеглил разгневен на Оркнейските острови.

Но любовта към родните скали и планини все още тлеела в сърцето на Ерланд и той решил да се настани не сред заоблените хълмове на Офир или зелените равнини на Гроймзи, а на дивия планински остров Хой, чийто връх се извисява чак до небесата като скалите на Фула и на Фарерските острови^[3]. Този нещастник Ерланд познаваше тайнствата на древната наука, оставени ни чрез легендите на скалдите и бардите, и главното му занимание на стари години беше да ми предаде тези знания, за което обаче и двамата платихме скъпо. Аз започнах да обхождам всички усамотени гробни могили, всички каменни пирамиди, научих всички свързани с тях поверия и песните за възхвала и упокой на почиващите в тях души на сурови воини. Знаех къде са се принасяли някога жертви на Тор и Один, по кои камъни е текла жертвената кръв, къде е стоял мрачният жрец, къде вождовете с шлемове на главите, които искали да узнаят волята на идола, къде — тълпата от по-прости богомолци, която с ужас или благоговение гледала всичко това. Местата, които боязливите селяни избягваха, не бяха страшни за мен; аз смело пристъпях в магическия кръг и спях при вълшебния извор.

Но за нещастие най обичах да ходя при така наречения Камък на джуджето — останка от далечното минало, която чужденците разглеждаха с любопитство, а местните хора — със страхопочитание. Той представляваше огромен каменен блок, лежащ сред скали и пропасти, в дъното на една лъкатушна дива клисура на планината Уорд Хил на остров Хой. Във вътрешността на тази скала бяха издълбани — не от ръката на простосмъртен — две ложета с тесен проход помежду им. Сега из тази дупка свободно бродят ветровете, но до нея има един голям камък, който, ако се съди по жлебовете, които още личат при входа й, е служил някога за врата на това необикновено жилище, което според преданията Тролд, прочутото джудже от норвежките саги, пригодило за свое любимо свърталище. Самотните овчари избягват това място, защото, разправят, и до ден днешен при изгрев, на пладне и при залез можела да се види уродливата фигура на обитаващия го магьосник, седнал до Камъка на джуджето. Но аз не се страхувах от тоя призрак, защото като тебе, Мина, имах смело сърце и невинна ръка. Бях дори твърде дръзка в детинското си безстрашие, а силното ми влечение към неизвестното ме подтикваше като нашата прамайка Ева да се стремя към знания дори с непозволени средства. Аз мечтаех да притежавам силата на волуспите и другите прорицателки от времето на нашите прадеди; да имам като тях власт над стихиите и да извиквам от гробовете на загиналите герои, за да ми разказват за доблестните си дела и да ми покажат скритите си съкровища. Често, когато стоях до Камъка на джуджето, вперила очи в Уорд Хил, който се извисява над тази мрачна долина, виждах сред тъмните скали оня чуден карбункул^[4], който свети като нажежена пещ за тези, които го гледат отдолу, но остава невидим за смелчака, дръзнал да се покатери на шеметните височини, от които пръска сиянието си. Моето пустославно младо сърце гореше от желание да проникне в тази и стотици още други тайни, загатнати, но оставени необяснени в сагите, които четях или слушах от Ерланд; и в дързостта си помолих господаря на Камъка на джуджето да ми помогне да добия знания, недостъпни за простосмъртните.

— И злият дух чу молбата ти? — попита Мина, чиято кръв се смразяваше от разказваното.

— Ш-шт — сниши глас Норна, — не го дразни с упреци… дори сега той е тук… и ни чува.

Бренда скочи от мястото си.

— Ще отида в стаята на Юфейн Фий — каза тя, — а вие, Мина и Норна, останете тук да се разправяте колкото си искате за таласъми и джуджета; такива истории никога не са ме плашили, но не ми се слушат посред нощ и при такова мрачно осветление.

И понечи да се измъкне от стаята, но сестра и я спря.

— Такава ли е смелостта на тази, която не вярва в свръхестествени чудеса, за които се говори така много в историята на нашите деди? — упрекна я Мина. — Това, което Норна иска да ни каже, сигурно се отнася за съдбата на нашия баща и неговото семейство. Щом мога да слушам аз, уверена, че бог и моята невинност ще ме предпазят от всяко зло, ти, Бренда, която не вярваш в такива сили, още по-малко имаш причина да се страхуваш. Послушай ме, невярващият няма от какво да се бои.

— Може да няма нищо опасно — възрази Бренда, неспособна да сдържи естествената си склонност към хумор, — но както се казва в старата книга със смешки, на страха очите са големи. Все пак, Мина, аз ще стоя при теб… най-вече — додаде тя шепнешком, — защото не искам да те оставя сама с тази ужасна жена, а ако между спалнята ни и стаята на Юфейн Фий нямаше тъмна стълба и дълъг коридор, за по-малко от пет минути щях да я доведа тук.

— Не викай никого тук, девойко, ако ти е скъп животът — предупреди Норна, — и не прекъсвай пак разказа ми, защото той не може, не трябва да продължи, след като угасне тази магическа светлина.

„И слава богу — рече си Бренда, — че маслото з светилника е на свършване! Страшно ми се иска да го духна, но тогава ще бъдем сами с Норна в тъмното, а това е още по-лошо.“

Като разсъди така, тя се примири със съдбата си и седна, решила да доизслуша съвсем спокойно, доколкото й беше възможно разказа на Норна, който продължи така:

— Това се случи един горещ летен ден, около пладне — подзе отново Норна. — Бях седнала до Камъка на джуджето, загледана в Уорд Хил, отдето тайнственият и неугасващ карбункул пръскаше лъчите си по-ярко от обикновено, и така ме болеше сърцето от ограничеността на човешките знания, че на края не изтраях и изрекох думите на една старинна сага:

Хаймз мъдрецо, Тролд могъщи,

ставайте, вдигнете плещи,

вие, що в уста моминска

думи с сила исполинска

влагахте, а във ръката —

жезъла на чудесата,

та над Фула буря кипва,

а при Съмбъра утихва.

Дивни чудеса творихте!

Хаймз и Тролд, къде се скрихте,

где е Один, зъл, всевластен

в този час унил, нещастен?

Тъй и вашта слава мина,

сякаш, лека перушина.

— Едва произнесох тези думи — продължи Норна, — и небето, дотогава необикновено ясно, изведнъж притъмня така, че заприлича по-скоро на полунощ, отколкото на пладне. Една-единствена светкавица за миг озари цялата пуста местност около мен — степ, тресавища, планини, пропасти; една-единствена гръмотевица събуди ехото, което отекна във всички кътчета на Уорд Хил и продължи да громоли още толкова дълго, че си помислих дали гърмът не е откъртил от върха някоя скала, която се е търкулнала по урви и пропасти в долината. Веднага след това рукна такъв пороен дъжд, че се принудих да избягам от шибащите му струи, като се пъхнах в отвора на тайнствената скала.

Седнах на по-голямото каменно ложе, издълбано в дъното на пещерата, и вторачих поглед в по-малкото, мъчейки се да отгатна как и с каква цел е създадено странното ми убежище. Дали наистина е било сътворено от тоя могъщ Тролд, споменаван в поезията на скалдите? Или е гробница на някой нормандски вожд, погребан с оръжието и богатството си, а може би и с жена му, принесена в жертва, за да не бъде разделен в смъртта от тази, която е обичал най-много в живота? Или е било избрано в по-късни времена от някой благочестив отшелник като място за покаяние? А може да е неволно творение на някой странствуващ занаятчия, когото случайността, прищявката и скуката са подтикнали да се заеме с такава работа? Разказвам ви какви мисли се въртяха тогава из главата ми, за да разберете, че това, което стана после, не беше плод на предубедено или предразположено въображение, а действително и страшно видение.

Погълната от такива мисли, лека-полека ме налегна сън, от който внезапно ме събуди втора гръмотевица; и когато отворих очи, при мъжделивата светлина, която се процеждаше през горния отвор, видях уродливата и неясна фигура на джуджето Тролд, седнало срещу мен на по-малкото ложе, което заемаше почти изцяло с грозното си четвъртито туловище. Бях смаяна, но не и уплашена, защото в жилите ми още течеше горещата кръв на стария род на Лохлиновци. Джуджето заговори, но на толкова старо норвежко наречие, че малцина, освен мене и баща ми, биха могли да го разберат — на такова наречие са говорели на нашите острови, преди още Олаф да забие кръста върху развалините на езичеството. А и казаното беше мъгляво и неразбираемо — така са се обръщали езическите жреци от името на своите идоли към племената, събрали се при Хелгафелс^[5]. Ето какъв беше смисълът на думите му:

Хиляда зими отлетяха,

откак нозе девичи спряха

пред моята скалиста стряха.

И ето пак

през моя праг

прекрачва смело

с гордо чело

девойката сърцата.

Но знай, че ще получиш

наградата богата:

от мене ще научиш

изкуството ужасно —

да бъдеш ти всевластна

над заливи и бездни и чукари,

по суша, въздух и морета,

де бури северни бушуват.

Но дарбата чудна, която поиска

безумно и дръзко, ще имаш, когато

човека, комуто живота дължиш,

във паметна нощ от живот го лишиш.

Аз му отговорих с подобни стихове, защото духът на старите скалди от нашия род беше в мен и не само не се страхувах от призрака, с когото се бях уединила в толкова тясно пространство, но и се чувствувах обзела от онова възвишено мъжество, което подтиквало юнаците и жриците на древните друзи към борба с невидимите сили, когато сметнели, че няма вече на земята врагове, с които да заслужава да се борят. Ето защо му отговорих така:

Кротко слушах и мълчах

пред словата ти чудати,

но смущение и страх

са недъзи непознати

за девойката, която

дойде в твоя тих заслон.

И кълна се в всичко свято:

няма да пророня стон,

от смъртта не се страхувам,

всички болки тя лекува.

Демонът ме изгледа мрачно, сякаш едновременно раздразнен и смаян, а после се обви в гъст облак сернист дим и изчезна. До този момент аз не бях изпитвала страх, но след това той ме облада. Изскочих навън, където бурята вече бе преминала и всичко беше чисто и спокойно. Спрях се за миг да си поема дъх, а после забързах към къщи, размишлявайки по пътя върху думите на призрака, които, както често се случва, тогава не можех да си спомня така ясно, както по-късно.

Може да ви се стори чудно, че такова видение след време се заличи от паметта ми като сън… но така беше. Реших, че то е плод на въображението ми… помислих, че след като бях живяла толкова дълго в усамотение, съм се поддала на фантазии, породени от любимите ми научни занимания. Известно време аз прекъснах тези занимания и започнах да общувам с младите си връстници. Бях на гости в Къркуол, когато се запознах с баща ви, дошъл там по работа. Той лесно получи достъп до родината, у която се бях настанила и която се зарадва на тази възможност да изглади враждата, разделяща нашите семейства. Годините, девойки, бяха направили баща ви по-суров, но не и променен — той беше все със същата мъжествена осанка, със същата стара норвежка непринуденост и сърдечност в обноските, същата доблестна смелост и почтеност, но тогава у него имаше повече младежка прямота и благородство, горещо желание да се харесва, склонност сам той да харесва и оная жизненост, която изчезва заедно с младостта. Но макар че с всичко това заслужаваше да бъде обичан и Ерланд ми разреши писмено да приемам ухажванията му, имаше един друг — чужденец, Мина, злокобен чужденец, който владееше неизвестни за нас знания и изтънчени маниери, с които далеч превъзхождаше простодушните обноски на баща ви. Да, всъщност той беше между нас като същество от друга, по-висша раса… Вие ме гледате учудено, сякаш не можете да проумеете с какво мога да привлека такъв възлюблен; но сега у мене няма нищо, което да напомня, че Норна от Фитфул Хед е била някога обичаната и обожавана Ула Тройл — разликата между живото тяло и бездушния труп едва ли е така голяма и страшна, както промяната, която съм претърпяла аз, макар и още да се влача по тая земя. Погледнете ме, девойки… погледнете ме на тази мъждива светлина… Можете ли да повярвате, че това изпито и загрубяло от времето лице… тези очи, почти вкаменени от ужасите, които са видели… тези прошарени коси, провиснали като разкъсани на парцали вимпели на потъващ кораб… че всичко това и тази, на която то принадлежи, са могли някога да бъдат обект на страстна любов?… Светилникът скоро ще угасне, но нека замъждее, докато разказвам за своя позор… Ние се обикнахме тайно, срещахме се тайно, докато най-после дадох последното доказателство за тази гибелна и греховна страст!… А сега блесни наново, пламъче вълшебно, толкова силно в своята слабост, озари това малко кътче, та този, който витае около нас, да не посмее да докосне с тъмните си крила осветения от теб кръг… поживей още малко, докато кажа най-страшното, пък после угасвай, когато щеш, и потопи всичко в мрак, черен като престъплението и скръбта ми!

Като изрече това, Норна разклати останалото масло в светилника и осекна гаснещия фитил, след което с глух и пресеклив глас продължи своя разказ.

— Не бива да губя време в празни думи. Любовта ми бе разкрита, но грехът ми остана в тайна. Ерланд дойде ядосан в Помона и ме отведе в усамотеното ни жилище на остров Хой. Той ми забрани да се срещам повече с любимия си и ми заповяда да приема за свой бъдещ съпруг Магнус, чрез когото искаше да заличи обидите, нанесени от баща му. Уви, аз не бях вече достойна за неговата обич — единственото ми желание беше да избягам от бащината си къща, да скрия позора си в прегръдките на моя любим. Нека бъда справедлива към него: той ми беше верен… много, прекалено верен — измяната му би била причина да загубя разсъдъка си, но фаталните последици от неговата вярност ми донесоха десетократно повече нещастия.

Тя помълча и после продължи с див, безумен глас:

— Благодарение на нея аз станах всесилна и злочестна повелителка на моретата и ветровете!

След този пламенен възглас Норна помълча повторно, но продължи да разказва с по-спокоен тон.

— Любимият ми дойде тайно на остров Хой, за да подготви моето бягство, а аз се съгласих да се срещна с него, за да уговорим кога корабът му да влезе в залива. Тръгнах от къщи в полунощ.

Тук Норна като че ли се задъха от мъка и продължи разказа си с откъслечни и несвързани фрази:

— Тръгнах от къщи в полунощ… трябваше да мина край вратата на баща си и забелязах, че е открехната… помислих, че ни следи… и за да не го събуди шумът от стъпките ми, затворих фаталната врата — дребна, маловажна постъпка, но, боже мой, какви последици имаше тя!… На сутринта намерихме стаята пълна със задушлив дим… а баща ми — мъртъв… умрял в резултат от постъпката ми… умрял поради непослушанието ми… умрял от моя позор! Всичко по-нататък беше мъгла и мрак… задушлива, зловонна, отровна мъгла обвиваше всичко, което говорех и вършех, всичко, което говореха и вършеха около мен, докато най-после се убедих, че съдбата ми е решена, и станах студеното и страшно същество, което виждате сега — повелителка на стихиите, която дели властта на силите, за които човекът и неговите страдания са играчка; така си играе рибарят с акулата, като я измъчва — избожда очите й с тръни, а после я пуска да се мята сляпа и изнемощяла сред родната си стихия^[6]. Не, момичета, тази, която виждате пред себе си, е равнодушна към безумните страсти, на които душите ви са играчка. Аз съм тази, която направи жертвата… аз съм тази, която лиши от живот човека, комуто дължа живота си… със собствената си постъпка аз изпълних злата прокоба и няма вече място между хората за мен — превъзхождаща всички не само със своето могъщество, но и със своето нещастие!

При тези думи пламъкът на светилника, който отдавна потрепваше, за миг лумна ярко и като че ли щеше да угасне, когато Норна прекъсна разказа си и изрече бързо:

— Стига толкова… той иде… иде… Достатъчно е, че разбрахте коя съм и с какво право ви съветвам и заповядвам… А сега, горди дух, приближи се, ако искаш!

Като каза това, тя угаси светилника и излезе от стаята с обичайната си величествена походка, както долови Мина по звука на отмерените й стъпки.