Уолтър Скот
Пиратът (29)

ГЛАВА XXVIII

Ръка си бледа вдигна тя

със пламнали очи

слова магически запя

под бледите лъчи

Мийкъл

— Това трябва да е стълбата — каза юдалерът, препъвайки се в тъмното в някакви неравномерно изкачващи се стъпала. — Трябва да е стълбата, ако не ми е изневерила съвсем паметта; да, а там обикновено седи тя — додаде той, спирайки се пред една полуотворена врата — с всичките си такъми и сигурно като се развърти, е същински дявол в буря.

След като изрече това непочтително сравнение, Магнус, следван от дъщерите си, влезе в тъмнеещата стая, където Норна седеше сред разхвърляни безредно книги на различни езици, пергаментови свитъци, дъсчици и камъни, нашарени с правите и ъглести букви на руническата азбука, и други предмети от тоя род, които невеж човек би помислил за атрибути на черната магия. Из стаята се търкаляха или бяха окачени над грубо и неумело иззиданата камина ризница с принадлежащия й шлем, алебарда и копие; а на една полица се виждаха грижливо подредени няколко от ония чудновати каменни брадви от зелен гранит, които често се срещат на тези острови, където простолюдието ги нарича „гръмотевици“, държейки ги обикновено като талисман против светкавици. Освен това сред тази странна сбирка можеше да се разпознае каменен жертвен нож, служил може би за принасяне на човешки жертви, и едно-две бронзови сечива, наричани „келти“, въпросът за предназначението на които не е давал покой на толкова антиквари. Различни други предмети, някои от които не можеха нито да се назоват, нито да се опишат, се търкаляха в безредие из цялата стая; а в един ъгъл, върху купчина изсъхнали морски водорасли, лежеше на пръв поглед нещо като голямо уродливо куче, но погледнато по-отблизо, се оказа тюлен, опитомен за развлечение на Норна.

Като видя, че приближават толкова непознати, това тромаво домашно животно се наежи и застана нащрек в ъгъла си, досущ както би постъпило при такива обстоятелства сухоземно животно като кучето. Ала Норна остана седнала неподвижно зад грубо издялана гранитна маса с грозни крака също от гранит, на която освен старата книга, погълнала вниманието й, лежеше едно от ония безквасни тричени хлебчета, замесени от три части едро овесено брашно и една част борови стърготини, които ядат бедните норвежки селяни, а до него — кана вода.

Цяла минута Магнус Тройл стоя вторачен безмълвно в своята сродница, докато в същото време необичайното й свърталище накара Бренда да потръпне от страх, а Мина, макар и само за миг, се отърси от меланхолията и апатията си, раздвижена от любопитство, примесено с благоговение. Мълчанието бе прекъснато от юдалера, който в стремежа си, от една страна, да не оскърби своята роднина, а, от друга — да покаже, че този странен прием никак не го смущава, подхвана разговора така:

— Добър вечер, братовчедке Норна… дошли сме с дъщерите ми отдалеч да те видим.

Норна вдигна очи от книгата, изгледа гостите си право в лицето, после спокойно сведе отново поглед над страницата, в която изглежда се бе вдълбочила.

— Е, братовчедке — рече Магнус, — не се препирай…, работата ни може да почака, докато се освободиш… Погледни, Мина, каква хубава гледка се открива оттук към носа! Само четвърт миля е до него, а се вижда как го бият вълните, та чак до върха на мачтите пръскат. Ах, какво хубаво тюленче си има нашата роднина! Хей, тюленче, миличкото ми, пет, пет!

Тюленът отговори на опитите на юдалера да завърже запознанство само с глухо ръмжене.

— Личи, че не е така добре дресиран — продължи юдалерът с престорено свободен и непринуден тон — като тюлена на Питър Макро, стария гайдар от Сторноуей: като чуе мелодията на „Кабърфе“, почва да пляска с опашка и никаква друга мелодия не признава…^[1] Е, братовчедке — завърши той, като забеляза, че Норна затвори книгата, — ще ни окажеш ли най-после гостоприемство, или да се махаме от къщата на нашата роднина да търсим подслон другаде, защото е вече късно?

— О, бездушни, коравосърдечни хора, глухи като пепелянка към гласа на заклинателя — отвърна Норна, обръщайки се към тях, — защо сте дошли при мен? Вие пренебрегнахте всички мои предупреждения за скорошна беда, а щом тя ви сполетя, искате съвет от мен, когато той е вече безполезен.

— Слушай, сроднице — подзе юдалерът с обичайния си искрен и смел тон, — трябва да ти кажа, че е неприлично и грубо да ни посрещаш така. Да си призная, не съм виждал пепелянка, тъй като ги няма по тия места; но доколкото имам представа за тази гадина, искам да знаеш, че такова сравнение никак не подхожда за мен и дъщерите ми. Ако не беше отдавнашното ни познанство и някои други причини, нямаше нито за миг да остана в къщата ти. Но тъй като дойдох тук с добро и с уважение, моля те да ме посрещнеш със същото, иначе ще си отидем и нека позор да падне върху негостоприемния ти праг.

— Как смееш — произнесе Норна — да говориш така дръзко в къщата на тази, при която всички, дори и ти, идвате за съвет и помощ? Който говори на Рейм-кенара, трябва да снишава глас, както ветровете и вълните затихват смирено пред нея.

— Ветровете и вълните могат да затихват, колкото си щат — не отстъпваше юдалерът, — ала с мен това няма да стане. В къщата на приятел аз разговарям като в собствения си дом и пред никого не свалям платна.

— И си мислиш — каза Норна, — че с грубост ще ме накараш да отговарям на въпросите ти?

— Сроднице — отвърна Магнус Тройл, — може да не отбирам като теб от старите норвежки саги, но пък зная, че когато едновремешните юнаци имали нужда от врачка и гледачка, те отивали в къщата й с брадва на рамо и як меч в ръка и карали извиканата от нея сила да ги изслушва и да отговаря, ако ще да е дори самият Один.

— Сроднико — рече Норна, като стана от мястото си и пристъпи напред, — думите ти са на място и навреме ги изрече за щастие на тебе и на дъщерите ти, защото ако беше обърнал гръб на моя дом, без да получиш отговор, утринното слънце нямаше вече да изгрее над вас. Духовете, които ми служат, са ревниви и биха направили нещо за доброто на хората само ако им го измоли смел и свободен човек, който от нищо не се страхува. А сега кажи какво желаеш от мен.

— Здравето на дъщеря ми — отговори Магнус, — което никакви средства не можаха да възстановят.

— Здравето на дъщеря ти ли? — повтори Норна. — А какво е страданието на това момиче?

— Лекуващият — рече Тройл — трябва да определи болестта. Аз мога да ти кажа само, че…

— Мълчи — прекъсна го Норна, — аз зная всичко, което не можеш да ми кажеш, и дори повече, отколкото ти сам знаеш. Седнете всички, а ти, девойко — обърна се тя към Мина, — ето на това кресло — и посочи мястото, от което току-що бе станала; — тук е седяла някога Гиервада, от чийто глас звездите помръквали, а луната бледнеела.

С бавна и плаха стъпка Мина се приближи до така посоченото й място — нескопосано подобие на кресло, което грубата и неумела ръка на някакъв стар средновековен майстор бе издялала от камък.

Бренда, която се стараеше да бъде колкото се може по-близо до баща си, седна с него на една скамейка на известно разстояние от Мина и вторачи в нея поглед, изпълнен със страх, съжаление и тревога. Трудно е изобщо да опишем чувствата, които вълнуваха в момента тази добра и предана девойка. Тъй като й липсваше основното качество на нейната сестра — силното въображение и затуй не вярваше в чудеса, тя изпитваше само някакъв смътен и неопределен страх пред това, което скоро щеше да стане. Но този страх бледнееше пред опасенията за сестра й, която, отслабнала тялом, отпаднала духом, податлива на впечатленията, които всичко наоколо целеше да й вдъхне, седеше сега замислена и покорна пред тази, чийто целебни средства можеха да й подействуват пагубно.

Бренда следеше неотлъчно Мина, седнала на грубото кресло от тъмен камък, чиито тромави и ъгловати форми контрастираха рязко с изящната й фигура, бузите и устните й бяха пребелели като тебешир, а във вдигнатите нагоре очи светеше някакво възторжено смирение, съответствуващо на болестта и на характера й. После малката сестра отмести поглед към Норна, която, мърморейки си монотонно нещо, ходеше безшумно насам-натам из стаята, събираше разни неща и ги слагаше едно по едно на масата. И на края Бренда погледна загрижено баща си, мъчейки се да познае по лицето му дали и той като нея се страхува от последиците, които предстоящата сцена може да има за здравето и душевното състояние на Мина. Но Магнус като че ли не изпитваше такива опасения; той следеше приготовленията на Норна с невъзмутимо спокойствие и, изглежда, чакаше събитията с такова самообладание, с каквото човек, уверен в майсторството на изкусен хирург, гледа как се подготвя някаква важна и болезнена операция, от чийто изход е заинтересуван като приятел или роднина на болния.

В това време Норна продължаваше приготовленията си, слагайки на каменната маса най-различни предмети, между които мангалче с въглища, малък тигел и тънка оловна тенекийка. След това заговори високо:

— Добре, че знаех за идването ви тук, — да, дълго преди да бяхте го решили, — иначе как щях да се приготвя за това, което ми предстои да извърша?… Девойко — продължи тя, обръщайки се към Мина, — къде ти е болката?

В отговор болната притисна с ръка лявата страна на гърдите си.

— Точно така — каза Норна, — точно така! Там е скрита и радостта, и мъката… А вие, нейни баща и сестра, не мислете, че говоря наслуки празни думи. Щом отгатна къде е злото, може би ще съумея да го смекча, макар че с ничия помощ вече не мога да го премахна напълно… Сърцето… да, сърцето… докоснеш ли го, очите тъмнеят, пулсът отслабва, животворният кръвен поток се забавя и нарушава, ръцете и краката ни увисват като полиняла морска трева под лятно слънце; всякакви мечти и надежди угасват; остава само мисълта за загубеното щастие или страхът от неизбежното зло… Но време е Рейм-кенара да се запретва за работа… добре, че вече всичко съм приготвила.

Тя смъкна дългото си тъмно наметало и остана по къса жилетка от светлосин уодмел и пола от същата материя с причудливи украшения от черно кадифе, препасана с верижка, или колан, от странни сребърни фигури. След това Норна свали панделката, с която беше привързана побелялата й коса, тръсна силно глава и гъсти несресави кичури се посипаха по раменете и лицето й, закривайки почти изцяло чертите му. После сложи тигела на гореспоменатото мангалче, капна няколко капки от едно мускалче, намокри набръчкания си показалец с някаква течност от друго малко шишенце и като го насочи към въглените, произнесе с дълбок глас: „Огньо, свърши си работата!“ Едва изрече тези думи, и вероятно в резултат от някаква химическа реакция, неизвестна на присъствуващите, въглените под тигела започнаха лека-полека да се разпалват. Сякаш раздразнена от това забавяне, Норна бързо отметна назад разчорлената си коса и задуха силно, по лицето й заигра червеният отблясък от искрите и огъня, очите й засвяткаха през косата като на диво животно в засада, докато най-после въглените запламтяха. Тя прекъсна за малко разпалването и като промърмори, че духът на тази стихия чака благодарност, с обичайния си монотонен, но някак диво-възторжен глас подхвана напевно следните стихове:

Ти летиш с крила червени,

с димни къдри нажежени,

съживяваш със дъха си

Севера студен, навъсен,

във огнище скромно грееш

и дворци гориш, беснееш;

най-горещата стихия,

с твойта огнена магия

ми помагаш всеотдайно.

Благодарна съм безкрайно!

След това откъсна парче от оловната тенекийка на масата и я сложи на тигела; под въздействието на разпалените въглени късчето метал започна да се топи, а в това време Норна пееше:

Херта, майко на земята,

с чудни дарове богата,

колко щедро ги раздаваш,

всички живи награждаваш!

Простосмъртен е копал

чародейния метал,

що във гробища намерих,

чупих го, не потреперих,

и затуй съм, майко свята,

благодарна на земята.

После наля малко вода от каната в една голяма чаша или бокал и като я разбъркваше бавно с края на жезъла си, запя отново:

Наште острови обграждаш

и гасиш пожар и жажда;

твоята вода убива,

щом свирепо се разлива

в нидерландските равнини —

всичко чезне, всичко гине;

тук не плашат ни вълните,

всуе бият по скалите.

Дух на водната стихия,

слушай Норна, подкрепи я!

След това с щипци свали тигела от мангалчето и изля оловото, което се бе съвсем стопило, в чашата с вода, повтаряйки:

Тъй смесете се, стихии,

за вълшебство и магии.

Падайки! във водата, разтопеното олово се разпръскваше на капки разбира се, образуваше обичайната комбинация от неправилни фигурки, познати на всички, които като деца са вършили такива опити и според детската си фантазия са разпознавали и отделните късчета домашни предмети, занаятчийски сечива и други подобни. Норна, изглежда, също се увличаше в такива занимания, защото се залови да разглежда много внимателно оловната маса, разчупвайки я на отделни части, но явно не намираше късче с желаната форма.

Най-после тя пак замърмори, по-скоро на себе си, отколкото на гостите:

— Той, Невидимият, се чувствува пренебрегнат… иска дар дори за работа, за която не допринася нищо… Неумолими облакогонителю, чуй и ти гласа на Рейм-кенара.

С тези думи Норна пак хвърли олово на тигела, мокрият метал засъска и запръска, когато докосна нажежените до зачервяване стени на съда, и скоро се разтопи. В това време гадателката отиде в ъгъла на стаята, отвори рязко един прозорец, който гледаше на северозапад, и пропусна вътре последните слаби лъчи на слънцето, полегнало вече почти съвсем ниско над огромна маса червеникави облаци, които, струпани на хоризонта и надвиснали мрачно над вълните на безбрежното море, предвещаваха буря. Обръщайки се в тази посока, откъдето в момента виеше глухо морският бриз, Норна отправи към Духа на ветровете следните слова, като подражаваше неговия глас:

Щом си милостив и благ,

лодка стига роден бряг

и рибар те благославя,

твойта помощ не забравя;

ала щом се разяриш,

над морето заръмжиш —

лодки, кораби разбиваш,

кротки брегове заливаш.

Що така сърдит лудуваш,

своите братя ли ревнуваш?

О, тогава за отплата

кичур скубя от косата,

що си галил, укротен,

с моите думи упоен,

и литни в небето с песен,

на крилете си понесен.

С таз награда, дух суров,

вслушай се във моя зов!

Норна съпровождаше тези думи със съответното действие: с отривисто движение отскубна от главата си кичур коса и го пръсна на вятъра, като продължаваше заклинанието си. После затвори капаците на прозореца и стаята отново потъна в тайнствения полумрак, който напълно подхождаше на характера и заниманията на Норна. Тя още веднъж изля във водата разтопено олово и пак заразглежда много внимателно различните чудновати форми, които се образуваха. И най-после гадателката с възклицание и жест даде да се разбере, че заклинанието й е успяло. Тя избра от разтопения метал късче колкото малък орех, наподобяващо по форма човешко сърце, и като пристъпи към Мина, запя отново:

Там, къде поток се лее,

дебне злата водна фея;

на вълната посребрена

с песен чака те сирена;

елфите в гората бродят —

там девойките не ходят;

а на гнома в пещерата

страшна чака те разплата.

Поток, вълни, гора и пещера

не крият зло за Мина Тройл добра.

На болката й корена дълбок

гризе потайно червей зъл, жесток.

Мина, чието внимание напоследък беше отвлечено от мисли за скритата й мъка, изведнъж се опомни и изгледа жадно Норна, сякаш очакваше да научи от стиховете й нещо много интересно. В това време северната пророчица проби сърцевидното парченце олово и вдяна през дупчицата златна нишка, за да може да се окачи на верижка или огърлица. После занарежда пак:

Тролд невинен е, немощен

пред демона подъл, мощен,

от сирена по-безсрамен

и от фея по-измамен.

Той сърцето ти опива,

кръв от бузите изпива,

помътнява ти очите,

подлютява ти сълзите.

Слушаш ли, девойко сладка,

думите на таз загадка?

Мина отговори със същия ритмичен, напевен тон, с който старите скандинавци са си служили често и при весели, и в най-сериозни случаи:

Разбирам всичко — поглед, дума, знак;

ще слушам, майко, що ми казваш пак.

— О, слава на небесата и на всички светии! — възкликна Магнус. — Ето първите смислени думи, които е произнесла от много дни насам.

— И ще бъдат последните й за много месеци — отвърна Норна, раздразнена от тази реплика, — ако пак прекъснеш заклинанието ми. Обърнете се с лице към стената и не поглеждайте насам, ако не искате да си навлечете гнева ми. И ти, Магнус Тройл, с коравосърдечието и надменността си, и ти, Бренда, с безразсъдното си неверие в това, което е непостижимо за ограничения ти ум, сте недостойни да гледате такова тайнство; а взорът на очите ви пречи на магията н отслабва заклинанието, защото силите, към които е отправено то, не търпят недоверие.

Несвикнал да се обръщат към него с такъв властен тон, Магнус понечи да отговори рязко, но като размисли, че от това зависи здравето на Мина и че разговаря с жена, вкусила много горчивини, подтисна гнева си, наведе глава, повдигна рамене и застана в изискваната поза, като отвърна поглед от масата и се обърна с лице към стената. Бренда, подчинявайки се на знака на баща си, направи същото и двамата потънаха в дълбоко мълчание.

Тогава Норна заговори още веднъж на Мина:

Помни: ще върне мойто слово

руменината ти отново.

Сложи това сърце оловно

на гръд. Знамение съдбовно

ще носи то за твойта болест:

ще мине твойта тежка горест,

кога на Къркуол във храма свят

ръка и крак във кърви се допрат.

При последните думи Мина се изчерви силно, защото бе разбрала от тях, че Норна знае напълно тайната причина за мъката й. Същевременно това вдъхна на девойката надежда, че всичко ще завърши благополучно, както, изглежда, предричаше гадателката; но тъй като не смееше да изрази по-открито мислите си, тя притисна съсухрената ръка на Норна с цялата топлота, на която беше способна, първо до гърдите, а после до сърцето си, оросявайки я със сълзи.

С повече човешко чувство, отколкото проявяваше обикновено, Норна отскубна ръката си от ръката на клетото момиче, чиито сълзи сега течаха обилно, но после с неприсъща й досега нежност завърза оловното сърце за една златна верижка и го окачи на шията на Мина, като при тази последна част от заклинанието пееше:

Търпение, търпение и винаги търпение!

Във него от несгодите намираме спасение.

Носи сърце с верижка — вълшебен талисман,

от злато и олово, и пламък изкован,

от Норна дар безценен, пази го зорко ти,

не давай да го гледат кощунствени очи,

не давай да го пипне дори любим човек,

дорде слова се сбъднат и ти намериш лек.

След като секна песента, Норна оправи грижливо верижката на шията на болната, за да я скрие в деколтето й, и така завърши заклинателният обред, който, както е известно и до днес, когато описвам тези събития, се изпълнява на Шетландските острови, където всяко заболяване без ясна причина се приписва от простолюдието на демон, откраднал сърцето от тялото на болния, и доскоро се прибягваше до заменянето му с оловно сърце по горепосочения начин. В метафоричен смисъл това „заболяване“ е разпространено в цял свят, но тъй като такова просто и оригинално лечение е присъщо само за островите на Туле, непростимо би било да не се опише подробно и запази в паметта на поколенията чрез роман, свързан със стария шетландски бит^[2].

Норна напомни повторно на пациентката си, че ако покаже чародейците си дарове или продума някому за тях, свойствата им ще изчезнат — убеждение, вкоренило се в поверията на всички народи. И на края, като разкопча отново яката на Мина, която преди малко сама бе закопчала, тя й показа една брънка от златната верижка, и девойката тутакси позна, че е брънка от верижката, подарена някога от Норна на Мордонт Мъртън. Това навярно означаваше, че той е още жив и се намира под покровителството на Норна. Мина изгледа смаяно вещателката, но тя е пръст на устните си й даде знак да мълчи и отново пъхна верижката между гънките, които скромно и грижливо прикриваха може би най-прекрасните гърди и едно от най-добрите сърца на тоя свят.

След това Норна угаси горящия мангал и когато водата засъска върху жаравата, заповяда на Магнус и Бренда да се обърнат и да смятат работата й за завършена.