Уолтър Скот
Пиратът (16)

ГЛАВА XV

На мене факел? Нека си поскачат

танцьорите безгрижни по камъша.

Аз зная си урока на дедите:

внеси свещта и гледай си спокойно.

Шекспир — „Ромео и Жулиета“

Младежът, казва моралистът Джонсън, забравя пръчката, която е яхнал като конче, а зрелият мъж — първата си любов, затова мъката на Мордонт Мъртън, когато го отстраниха така от веселите танци, може да се стори дреболия на много от читателите, които впрочем биха сметнали възмущението си за напълно основателно, ако ги лишат от обичайното им място в друго някакво сборище. Тук обаче не липсваха развлечения за хора, на които танците не подхождаха или нямаха щастието да си намерят партньори по вкуса. Холкро, който сега се чувствуваше напълно в стихията си, бе насъбрал около себе си публика, на която декламираше своята поезия с целия плам на самия славен Джон, и получаваше в отплата аплодисменти, раздавани обикновено на поети, които сами рецитират стиховете си — поне докато отзивите за тях могат да стигат до ушите на автора. Поезията на Холкро наистина би заинтересувала не само любител на старото, но и почитател на музите, защото някои от произведенията му бяха превод или подражание на скалдските саги, които рибарите на тези острови пееха доскоро, тъй че когато поемите на Грей^[1] стигнали до Оркнейските острови, старите хора веднага познали в одата „Съдбоносните сестри“ руническите стихове, които под заглавие „Магьосниците“ слушали с възхищение или страх още в детинство, а рибарите от Северен Роналдшо и други далечни острови пеят и до днес, когато ги помолят да изпълнят някоя норвежка песен.

Полузаслушан в декламаниите, полупотънал в собствените си мисли, Мордонт Мъртън стоеше до вратата на помещението, в най-външния кръг на малобройните слушатели, наобиколили стария Холкро, пред които бардът пееше следното подражание на норманска песен, като от време на време оживяваше тъжната, дива, монотонна мелодия с наблягане на някои пасажи:

ПЕСЕНТА НА ХАРОЛД ХАРФЕЙГЪР

Слънце кърваво изгрява,

вятър жалостно завява,

от скала орел излита,

гладен вълк из дола скита,

врани реят се в небето,

псета тичат из полето

и надигат всички крясък,

рев и грач, и вой, и писък:

„Харолд славен стяг развява,

всеки тук ще се гощава!“

 

Конски тропот, буйни гриви

и воини горделиви,

шлемове безброй лъчисти,

брони лъскави и чисти,

звън на копия се чува,

вожд зове, коне лудуват

и догде викът му стига,

бардът звучен глас надига:

„Пеш, на кон — напред, да браним

в бой юнашка чест, нормани!

 

Сън, почивка забравете

и не бройте колко мрете,

гладни, жадни, но безстрашни

по пътеки стръмни, прашни

слезте във нивята бойни

с живи класове безбройни.

Не жалете враговете —

жътва кървава жънете.

Тъй без страх от смърт и рани,

пеш, на кон — напред, нормани!

 

О, герои, що съдбата

е избрала на земята,

Один със усмивка мрачна

праща дъщеря юначна,

чуйте що ви пожелава:

мир, победа, злато, слава

или на Валхала пирът,

гдето ейл^[2] и кръв извират.

Нека грачат кобно врани,

с чест умрете, о, нормани!“

— Бедните, нещастни, заслепени езичници! — възкликна Триптолемус с дълбока въздишка, прилична на стенание. — Говорят все за чаши пиво, но питам аз: засявали ли са някога поне парченце земя, макар и до къщата си?

— Значи толкова по-голяма похвала заслужват, съседе Йелоули — отвърна поетът, — щом са умеели да варят пиво без ечемик.

— Ечемик ли? Вятър работа! — възкликна по-сведущият агроном. — Де се е чул и видял ечемик по тия краища? Овес, драги ми приятелю, само овес имат тук и ми е чудно даже как изкласява. Дращите земята с нещо допотопно, което наричате рало, все едно че я чешете със зъбците на гребен. А я погледнете палешника, пък и ножера, и плаза на едно истинско, здраво шотландско рало, а зад него — здравеняк, същински Самсон, натиснал дръжките така, че цяла планина ще разоре; чифт яки волове и чифт широкогръди коне теглят ралото, газят пръст и глина и оставят отзад бразда колкото водосточна канава! Който е видял такова нещо, има какво да разправя, а не тези страшни старовремски истории за войни и кланета, от които вашата страна и без туй е патила много, а вие сте се заловили да възпявате и превъзнасяте такива кръвожадни дела, мистър Клод Холкро.

— Това е кощунство! — провикна се възмутено дребничкият поет, изправяйки се гордо, като че ли му бе поверена цялата отбрана на Оркнейския архипелаг. — Кощунство е да клеветиш родината на човек, който нито е подготвен, нито пък знае как да се защити или да противодействува по друг начин. Наистина имаше време, когато не можехме да варим хубава бира и ракия, ала винаги сме знаели къде да ги намерим готови; а сега потомците на викингите, на юнаците и бърсъркарите като жени са неспособни да си служат с меч. Може да ги похвалите, че умеят да размахват чевръсто веслата и да се катерят смело по скалите, но, мили мои хиалталандци, дори славният Джон какво друго би могъл да каже за вас, което да заслужава да се чуе?

— Достойни думи, благородни поете! — възкликна Кливланд, който в паузата между танците бе застанал до разговарящите. — Старите юнаци, за които ни разказвахте снощи, заслужават да бъдат възпявани под звуците на арфа. Те били храбреци, приятели на морето и врагове на всички, конто плавали по него. Корабите им може да са били много тромави, но ако е вярно, че са стигали с тях чак до Левант^[3], едва ли е имало други, които като тях сръчно да са вдигали марсела.

— Да — съгласи се Холкро, — много право казвате. В ония времена, който живеел на по-малко от двайсет мили от синьото море, не можел да опази живота и имуществото си. Известно е, че във всички църкви на Европа служели молебени за спасение от жестокостта на норманите. Във Франция и Англия, та дори в Шотландия, колкото и да се перчат днес шотландците, нямало залив или пристанище, където нашите прадеди да не са се чувствували по-големи господари от самите жалки местни жители. А сега, представете си, не можем дори да сеем ечемика си без помощта на шотландците… (тук тон хвърли саркастичен поглед на агронома)… Как бих искал та доживея деня отново да си кръстосаме шпагите с тях!

— Това се казва герой! — отсъди Кливланд.

— Ех — продължаваше малкият бард, — да можех да видя нашите кораби, наричани някога морски дракони, да плават отново под гарвановочерно знаме, развято на мачтата, с блеснали от оръжие палуби, а не затрупани със сушени треска — тогаз ще се запретнем ние да изтръгнем с ръцете си това, което бедната земя ни отказва… ще се разплащаме за всички предишни огорчения и сегашни обиди… ще жънем каквото никога не сме сели и ще сечем каквото никога не сме садили… ще бродим със смях по света и с усмивка ще го напуснем, когато ни удари часът!

Така говореше Клод Холкро, вярно — не съвсем сериозно или поне в не съвсем трезво състояние, с глава (и без туй не много на място) замаяна от петдесет добре запаметени саги и на всичко отгоре пет чаши шотландско уиски и бренди, ала Кливланд го тупна полушеговито-полусериозно но рамото и повтори:

— Това се казва герой!

— Глупак според мен — обади се Магнус Тройл, чието внимание също бе привлечено от разпалеността на мънички: бард. — Къде ще бродиш сега и с кого ще се биеш? Струва ми се, всички сме поданици на едно кралство и трябва да ви на помня, че вашето пътешествие може да ви доведе до пристанището, наречено бесило… Не обичам аз шотландците — не се обиждайте, мистър Йелоули, по-право щях да ги търпя, ако си стояха мирно в своята страна и оставеха на мира и нас, и нравите, и обичаите ни; а ако си въобразяват, че ще се нахвърля върху им като бесен едновремешен бърсъркар, има да чакат до второ пришествие. С това, което ни праща морето и ни дава земята, както гласи пословицата, и в компания с добри съседи, които да ни помагат да се справяме с тези блага, свети Магнус да ми е на помощ, но мисля, че можем да се смятаме за много щастливи!

— Зная аз що е война — обади се един старец — и по-скоро бих се впуснал да преплавам дълбочините на Съмбъра Руст с мидена черупка и дори с нещо още по-мизерно, нежели да се бия отново.

— А в кои войни, ако може да попитам, сте проявили храбростта си? — рече Холкро, който от уважение към домакина се въздържаше да спори с него, но никак не би се отказал да опита силите си с по-слаб противник.

— Принудиха ме — отвърна старият Тритон^[4] — да служа в армията на Монтроуз^[5], когато дойде тук към хиляда шестстотин петдесет и първа година и волю-неволю вдигна мнозина от нас, да ни прережат гърлата в Стратнейвърнските пущинаци^[6]… Никога няма да забравя това… какъв глад търпяхме тогава… бях готов да дам всичко на тоя свят за хубава бъра-уестърска пържола или за чиния солена рибка!… Ала не щеш ли, домъкнаха планинците едно апетитно стадо говеда и без много-много да си поплюваме, изпозастреляхме ги, заклахме ги, одрахме ги, па се заловихме да ги печем и варим, кой както завърне; и тъкмо по брадите ни потече лой, чуваме — бог да ни е на помощ! — конски тропот, после гръмнаха два-три пъти, а след туй — цял залп… офицерите ни викат да се строим, ние гледаме отде да офейкаме, ала точно в тоя миг се нахвърлиха върху нас — и конници, и пехотинци, предвождани от стария Джон Ъри или Хъри^[7], не зная точно как му беше името — че като ни емнаха, като ни замлатиха — изпонатръшкахме се като говедата, дето бяхме клали само преди пет минути.

— А Монтроуз — чу се нежният глас на прелестната Мина, — какво стана с Монтроуз и как изглеждаше той?

— Като лъв, подгонен от ловци — отвърна старият джентълмен, — но аз нямах възможност да се озъртам много, защото гледах час по-скоро да прехвърля баира.

— И значи го оставихте така? произнесе Мина с тон на най-дълбоко презрение.

— Не беше вината моя, мис Мина — отговори старецът малко засрамено, — пък и не бях там но свое желание. А и с какво можех да му бъда полезен? Всички останали бягаха като овце, защо да стоя и аз?

— Можехте да умрете с него — каза Мина.

— И да живеете вечно с него в безсмъртни стихове! — вметна Клод Холкро.

— Благодаря ви, мис Мина — каза прямодушният шетландец, — благодаря и на вас, стари приятелю Клод, но след като съм жив, предпочитам да изпия една хубава чаша бира за здравето и на двама ви, отколкото да съчинявате песни в моя чест четиридесет или петдесет години след смъртта ми. Ала какво значение имаше тогава дали ще бягаш, или ще се биеш, когато резултатът беше един и същ: хванаха клетия Монтроуз въпреки доблестните му дела, хванаха и мен, въпреки че нямах доблестни дела; него, горкия, го обесиха, а мен…

— А вас, вярвам в справедливостта на всевишния, са ви нашибали и натрили със сол — додаде Кливланд, излязъл от кожата си от досадния разказ на миролюбивия шетландец за собствената му страхливост, от която той, види се, никак не се срамуваше.

— Вие си шибайте конете и си солете говеждото — намеси се Магнус. — Да не си въобразявате, че вашите дръзки моряшки закачки ще накарат скромния ни стар съсед Хааген да се черви, загдето не се е оставил да го убият преди няколко десетки години? Вие сам сте гледали смъртта в лицето, храбри млади приятелю, но с очите на младеж, жаден за прослава, а ние сме мирен народ — мирен, докато някой не дръзне да оскърби нас или съседите ни; и тогава може би ще разберат, че норвежката ни кръв не е много по-студена от тая, която е текла в жилите на старите скандинавци, дали ни имена и родословие… Но хайде, хайде да вървим да гледаме танца със саби, та чужденците, които са между нас, да видят, че ръцете и оръжията ни не са още съвсем отвикнали едни от други.

От един стар сандък с оръжие подбраха набързо дузина къси саби, ръждивите петна по които показваха колко рядко са били вадени от ножниците, въоръжиха с тях същия брой млади шетландци, към които се присъединиха шест момичета начело с Мина Тройл, и музикантите тутакси засвириха мелодия, подходяща за този старинен норвежки боен танц, може би и досега играй по тия далечни острови.

Първите фигури бяха грациозни и тържествени: младежите с високо вдигнати саби играеха полека и плавно, но постепенно и мелодията, и съответните движения на танцуващите ставаха все по-бързи и по-бързи; те кръстосваха сабите си в такт с музиката и с такъв жар, че цялата тази игра се стори на зрителите твърде опасна, макар танцьорите да съгласуваха ударите на оръжията си така уверено, точно и безпогрешно, че всъщност нямаше нищо страшно. Най-изумителното в тази игра беше смелостта на танцьорките, които, заобиколени от фехтовачите, приличаха на сабинянки^[8] в ръцете на своите възлюблени римляни, или пък, минавайки под стоманената арка, която младежите образуваха, кръстосвайки оръжие над главите на прекрасните си партньорки — на амазонки, присъединили се към лирическия танц на воините на Тезей^[9]. Но най-поразителна и сполучлива фигура беше Мина Тройл, не току-тъй отдавна наречена от Холкро Кралица на сабите, която се провираше между фехтовачите така, като че ли всички тези оголени остриета й бяха обичайна среда и послушни играчки. А когато фигурите на танца взеха да стават по-сложни, когато близкият, непрестанен сблъсък на оръжията караше някои от дружките й да се свиват и потреперват от страх, бузите, устните и очите на Мина сякаш показваха, че колкото по-бързо святкаха и по-силно звънтяха сабите около нея, толкова по-самоуверена ставаше тя, като че ли се чувствуваше в стихията си. И на края, когато музиката сакна, тя според правилата на танца остана за миг сама сред залата като някаква принцеса, която дава знак на своята стража и свита — танцуващите с нея младежи и девойки — да се отдръпне и да я остави за известно време самичка. Мина беше като обаяна от някакво видение, плод на собствената й фантазия, и с целия си вид и държане съвпадаше напълно със съвършения образ, който олицетворяваше в очите на зрителите; но опомняйки се почти моментално, тя се изчерви, сякаш за миг засрамена, че е обект на всеобщо внимание, и подаде грациозно ръка на Кливланд, който, макар и да не бе участвувал в танца, сметна за свое задължение да я заведе на мястото й.

Когато минаваха край Мордонт Мъртън, той успя да забележи, че капитанът шепнеше нещо на ухото на Мина, а тя, отговаряйки му набързо, се смути още повече, отколкото когато към края бяха насочени погледите на всички присъствуващи. Видяното отново събуди подозренията на Мордонт, защото познаваше добре характера на Мина и знаеше с какво равнодушие и безразличие посрещаше обичайните комплименти и любезности, с които поради красотата и положението й често я обсипваха.

„Възможно ли е наистина да обича този чужденец? — мярна се в главата на Мордонт неприятна мисъл. — Но дори да е така, какво ме засяга това?“ — беше следващата му мисъл, веднага след която стигна до извода, че макар никога да не бе търсил нищо повече освен приятелство и сега го е загубил, все пак поради предишната си близост имаше право да бъде огорчен и сърдит на Мина, загдето бе прехвърлила чувствата си върху човек, според Мордонт, недостоен за нея. В тези разсъждения може би беше примесена известна доза наранено достойнство или някаква неуловима сянка на самосъжаление, скрити под маската на безпристрастно великодушие, но дори в най-възвишените ни помисли неволно се промъкват толкова много лоши примеси, че е неприятно да вникваш твърде надълбоко във вътрешните подбуди и на най-благовидните постъпки; във всеки случай бихме посъветвали всекиго да взема за чиста монета благородните намерения на ближните си и да Проверява най-внимателно чистотата на собствените си подбуди.

След танца със сабите имаше и различни други изпълнения от тоя род, а също и песни, в които певците влагаха цялата си душа, докато слушателите се възползуваха от всеки сгоден случай да пригласят на някоя любима мелодия. В такива случаи музиката, макар и проста и дори примитивна, завладява съвсем естествено благородната душа и буди ония силни чувства, които не са способни да постигнат дори най-добрите произведения на най-изкусните композитори — прекалено изтънчени за неподготвеното ухо, макар и безспорно доставящи своеобразна наслада на тия, които благодарение на природните си дарби и образованието си могат да разбират и харесват тези трудни и сложни звукосъчетания.

Беше около полунощ, когато тропането по вратата на замъка, съпроводено със звън на гю и лангспил^[10], извести, че са дошли нови гости, на които според гостоприемния обичай на страната веднага им бяха отворени вратите.