Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nemesis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Агата Кристи. Възмездието

Първо издание

 

Превод от английски Владимир Германов, 1993

Редактор Елиана Владимирова

Художествен редактор Боряна Занова

Компютърен набор „Абанос“, София

Издава „Абагар холдинг“, София

Печат Дф „Абагар“ — Печатница В. Търново

ISBN 954-584-014-5

с/о Prava i Prevodi, Beograd

 

Agatha Christie. Nemesis

Fontana/Collins

Eleventh impression June 1988

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 23
Накрая

I

— От тази възрастна жена ме побиват тръпки — каза сър Андрю Макнийл, след като благодари на мис Марпъл и се сбогува с нея.

— Толкова мила и в същото време толкова безмилостна — каза специалният пълномощник.

Професор Уонстед придружи Мис Марпъл до колата си, която чакаше долу, и се върна, за да размени няколко последни думи с присъстващите.

— Какво мислиш за нея, Едмънд? — попита вътрешният министър.

— Тази жена ми вдъхва повече страх, отколкото която и да било друга.

— Безмилостна? — попита професор Уонстед.

— Не, не. Нямах предвид това, но… наистина може да те хване страх от нея.

— Немезида — каза професор Уонстед замислено.

— Тези две жени — каза представителят на прокуратурата — тези, които са се грижели за нейната безопасност, я описаха по доста удивителен начин онази нощ. Влезли в къщата много лесно, скрили се в някаква малка стаичка на първия етаж, докато всички се качат горе, след това едната влязла в гардероба в спалнята, а другата се скрила в коридора, за да наблюдава. Тази от гардероба казва, че когато излязла навън, видяла старицата да седи на леглото с някакъв пухкав розов шал около раменете и с напълно спокойно лице да приказва като че ли е на някаква вечеринка. Доста ги е изненадала.

— Розов пухкав шал — каза професор Уонстед. — Да, да… Спомням си…

— Какво си спомняш?

— Стария Рафиъл. Той ми разказа за нея и много се смя. Каза, че никога нямало да забрави един момент от живота си… Когато една от най-смешните и бъбриви старици влязла в спалнята му в хотела на остров Сен Оноре с пухкаврозов шал около раменете и му казала да става и да направи нещо, за да предотврати някакво убийство. Той я попитал: „Какво те прихваща по това време?“ А тя отговорила, че била Немезида. Немезида! Рафиъл каза, че не можел да си представи никой, който по-малко да прилича на Немезида. Харесва ми този розов шал — добави професор Уонстед замислено. — Много ми харесва…

II

— Майкъл — каза професор Уонстед. — Искам да ти представя мис Джейн Марпъл, която положи доста усилия заради теб.

Тридесет и двегодишният млад мъж изгледа белокосата, немощна старица със съмнение.

— Хм… Да… — промърмори той. — Чух за това. Много съм ви благодарен.

Той погледна професор Уонстед.

— Вярно ли е, че ще ме помилват или нещо такова?

— Да. Съвсем скоро ще ви освободят. След много малко време вие отново ще сте свободен човек.

— О! — възкликна Майкъл неуверено.

— Предполагам, че ще ви трябва малко време докато свикнете — каза мис Марпъл мило.

Тя го погледна замислено. Представи си го как е изглеждал преди десет години. Все още беше привлекателен, макар че лицето му беше напрегнато. Привлекателен, да. „Тогава трябва да е бил още по-привлекателен — помисли си тя. — Трябва освен това да е бил чаровен и весел.“ Сега тези неща ги нямаше, но може би след известно време щяха да се върнат. Слаби устни и красиво оформени очи, които гледаха събеседника право в лицето и които може би са му били много полезни, когато се е налагало да лъже. На кого приличаше толкова много? Тя се впусна в спомени. На Джонатан Бъркин, разбира се! Той пееше в хора. Наистина имаше хубав баритон. А как тичаха момичетата след него! И имаше хубава работа при мистър Гейбриъл. Жалко заради онази история с чековете…

— Много мило от ваша страна — каза Майкъл още по-смутен, — че положихте толкова усилия.

— Беше ми приятно — каза мис Марпъл. — Е, радвам се, че се запознахме. Трябва да вървя. Надявам се, че ви чакат по-добри времена. Наистина, страната ни не е в много добро положение, но се надявам, че ще можете да си намерите някоя работа, която да ви доставя удоволствие.

— Да, да — отговори Майкъл. — Много ви благодаря. Наистина съм ви благодарен.

Гласът му наистина звучеше много неуверено.

— Не съм аз тази, на която трябва да благодарите — каза мис Марпъл. — Трябва да благодарите на баща си.

— На татко? Татко никога не е мислил за мен.

— Баща ви, когато беше на смъртно легло, бе решен на всяка цена да ви осигури справедливост.

— Справедливост… — Майкъл Рафиъл се замисли.

— Да. Баща ви смяташе, че справедливостта е важно нещо. Според мен той самият беше много справедлив човек. Писмото, с което ме молеше да се заема с това, завършваше с един цитат: „Нека справедливостта се лее като вода. И правото да е като вечен поток.“

— Какво е това? Шекспир ли?

— Не. Библията. Човек трябва да мисли за тези неща… Мис Марпъл разви пакета, който носеше.

— Дадоха ми това — каза тя. — Решиха, че може би ще искам да го задържа, защото помогнах да се разбере истината за случилото се. Все пак, струва ми се, че вие повече от всички останали имате право да го притежавате… Ако го желаете, разбира се. Може и да не желаете…

Тя му подаде снимката на Верити Хънт — същата, която й беше показала Клотилд Брадбъри-Скот в гостната си.

Той я пое и се вгледа в нея… Лицето му се промени — най-напред омекна, после отново стана твърдо. Мис Марпъл го наблюдаваше, без да говори. Мълчанието продължи доста време. Професор Уонстед също не говореше. Наблюдаваше старицата и младежа.

Хрумна му, че това може би е някаква криза — момент, който може да промени цял един живот.

Майкъл Рафиъл въздъхна, протегна ръка и върна снимката на мис Марпъл.

— Права сте — каза той. — Не я искам. С онзи живот е свършено… не мога да я държа при мен. Сега искам да стана нов човек… Да гледам напред. Можете ли… — той се поколеба. — Можете ли да ме разберете?

— Да — отговори мис Марпъл. — Разбирам. Мисля, че сте прав. Желая ви щастие в новия живот, който смятате да започнете.

Сбогуваха се и излязоха.

— Е — каза професор Уонстед, — този младеж не е много ентусиазиран, как мислите? Можеше поне да ви благодари като хората.

— О, това няма значение — отвърна мис Марпъл. — Не съм очаквала да направи такова нещо. Щеше да се смути още повече. Знаете ли, човек доста се смущава, когато трябва да благодари на някого, когато смята да започне нов живот и да гледа всичко от нов ъгъл. Мисля, че би могъл да се справи. Най-важното е, че не е озлобен. Много добре разбирам защо онова момиче се е влюбило в него…

— Е, може би сега ще тръгне по правия път.

— Не съм много убедена въпреки всичко — каза мис Марпъл. — Не зная дали ще успее да си помогне сам, освен, ако… Единствено мога да се надявам, че ще срещне някое свястно момиче…

— Това, което най-много ми харесва у вас — каза професор Уонстед, — е удивително практичния ви ум.

III

— Ще дойде всеки момент — каза мистър Бродриб на мистър Шустър.

— Да. Цялата тази работа беше доста необикновена, нали?

— В началото не можех да повярвам — каза Бродриб. — Знаеш ли, когато старият Рафиъл умираше, реших че всичко това е… старческо оглупяване или нещо такова. Макар че не беше остарял достатъчно, за да стигне до това.

Телефонът иззвъня. Мистър Шустър вдигна слушалката.

— О, тя вече е тук, така ли? Нека се качи. Дошла е — каза той на Бродриб. — Още се чудя… Това е най-странното нещо, което съм виждал в живота си. Да изпратиш една старица да обикаля провинцията, за да търси нещо, без дори да знае какво. Според полицията онази жена не е извършила само едно убийство, а цели три. Три! Представи си само! Трупът на Верити Хънт беше под купчината в градината, точно както беше казала старицата. Не е била удушена и черепът й е цял.

— Чудя се как самата мис Марпъл не е пострадала — каза Бродриб. — Прекалено стара е, за да се грижи за себе си както трябва.

— Нали е имало две жени, които са я наблюдавали.

— Какво? Две?

— Да. Аз също не знаех за тях.

Мис Марпъл влезе в кабинета.

— Моите поздравления, мис Марпъл — каза Бродриб и се изправи, за да я посрещне.

— Радвам се, че ви виждам — каза Шустър, докато се здрависваше с нея. — Свършихте чудесна работа.

Мис Марпъл седна с достойнство от другата страна на бюрото.

— Както ви уведомих в писмото си — каза тя, — смятам, че изпълних условията на предложението, направено ми от мистър Рафиъл. Направих това, което се искаше от мен.

— О, да. Зная. Вече научихме. Чухме го от професор Уонстед, от министерството на правосъдието и от полицията. Да, наистина се справихте отлично, мис Марпъл. Поздравяваме ви.

— Боях се — каза тя, — че няма да мога да се справя. В началото ми се струваше много трудно, да не кажа невъзможно.

— Да, наистина. Аз също мислех, че е невъзможно. Как успяхте да се справите, мис Марпъл?

— Е — отговори тя, — струва ми се, че упоритостта решава всичко.

— А сега да поговорим за парите, които са при нас. Сега те са на ваше разположение по всяко време. Бихме искали да знаем дали да ги внесем в банката ви или да потърсим изгоден начин за инвестиране. Това не са малко пари.

— Двадесет хиляди лири — каза мис Марпъл. — Наистина не са малко. За мен това е голяма сума. Изумително голяма — добави тя.

— Ако искате да ви свържем с нашите борсови посредници, може да ви дадат добър съвет за изгодно вложение.

— О, но аз не искам да ги влагам в нищо.

— Но без съмнение би било по-добре…

— Човек на моята възраст няма никакъв смисъл да пести — прекъсна го мис Марпъл. — Смисълът на тези пари… Сигурна съм, че мистър Рафиъл е имал предвид това, е да се насладя на някои неща, които съм мислила, че никога няма да мога да си позволя.

— Да, разбирам ви — каза Бродриб. — Значи желаете да внесем парите в банката ви?

— „Мидълтън Банк“ — каза мис Марпъл, — „Хай стрийт“ Сейнт Мери Мийд.

— Предполагам, че имате спестовен влог там. В него ли да ги приведем?

— Разбира се, че не — каза мис Марпъл. — Ще ги приведете в разплащателния ми влог.

— Не мислите ли, че…

— Мисля, че искам парите да отидат в разплащателния ми влог.

Тя стана, за да си тръгва.

— Можете да поискате съвет от банковия служител, мис Марпъл. Наистина, човек никога не знае дали няма да му потрябва нещо за дъждовен ден…

— В дъждовните дни ми трябва единствено чадърът ми — отговори мис Марпъл.

Тя стисна ръцете на двамата.

— Благодаря ви, мистър Бродриб. И на вас, мистър Шустър. Бяхте много мили с мен.

— Наистина ли искате да внесем парите в разплащателния ви влог?

— Да — отговори мис Марпъл. — Смятам да ги похарча. Смятам да се позабавлявам с тях.

На вратата тя се обърна и се засмя. За миг мистър Шустър, чието въображение беше по-богато от това на мистър Бродриб, си представи как един млад мъж и една млада жена стискат ръката на викария на някакво градинско празненство в провинцията. Само след миг си даде сметка, че това е спомен от собствената му младост. Мис Марпъл му беше напомнила само за миг онова момиче — младо, щастливо, готово да се позабавлява.

— Мистър Рафиъл би искал да се позабавлявам — каза мис Марпъл.

Тя излезе.

— Немезида — каза мистър Бродриб. — Така я наричаше Рафиъл. Не съм виждал човек, който по-малко да прилича на Немезида, а ти?

Мистър Шустър поклати глава.

— Това трябва да е било поредната му шега — каза Бродриб.

Край
Читателите на „Възмездието“ са прочели и: