Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nemesis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Агата Кристи. Възмездието

Първо издание

 

Превод от английски Владимир Германов, 1993

Редактор Елиана Владимирова

Художествен редактор Боряна Занова

Компютърен набор „Абанос“, София

Издава „Абагар холдинг“, София

Печат Дф „Абагар“ — Печатница В. Търново

ISBN 954-584-014-5

с/о Prava i Prevodi, Beograd

 

Agatha Christie. Nemesis

Fontana/Collins

Eleventh impression June 1988

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 4
Естер Уолтърс

Естер Андерсън излезе от супермаркета и се запъти към колата си. Помисли си, че да намериш място за паркиране става по-трудно с всеки изминат ден. Сблъска се с някаква възрастна жена, която леко накуцваше и вървеше срещу нея. Извини й се, но старицата възкликна:

— Но да, наистина! Вие сте Естер Уолтърс, нали? Мисис Уолтърс, може би не ме помните? Джейн Марпъл. Запознахме се на остров Сен Оноре, в хотела… О, доста време мина… Година и половина…

— Мис Марпъл! Разбира се, че ви помня. Радвам се, че ви виждам!

— Аз също. Ще обядвам с приятели недалеч оттук, но на връщане отново ще мина през Олтън. Вкъщи ли ще си бъдете следобед? Колко бих се радвала да си поговорим! Човек не среща всеки ден стари приятели!

— Да, разбира се. Заповядайте по всяко време след три часа.

Срещата беше уговорена.

„Старата Джейн Марпъл! — каза си Естер Андерсън и се усмихна мислено в себе си. — Изобщо не очаквах да я видя. Мислех, че вече е умряла.“

Мис Марпъл натисна звънеца на вратата на Уинслоу Лодж точно в 15:30 часа. Естер й отвори и я покани да влезе.

Мис Марпъл седна на посочения й стол изпълнена с вълнение както винаги, когато бе леко притеснена. Или поне когато така изглеждаше на пръв поглед. В този случай вълнението й беше заблуждаващо, защото всичко бе станало точно както се бе надявала.

— Толкова се радвам, че ви виждам! — каза тя на Естер. — Толкова много се радвам, че ви виждам отново! Знаете ли, струва ми се, че на този свят се случват много странни неща. Надяваш се да срещнеш някого и си съвсем сигурен, че ще го срещнеш… Само че времето минава и когато наистина го срещнеш, изненадата е толкова голяма…

— И си казваш, че светът е малък, нали? — прекъсна я Естер.

— Да, наистина… И ми се струва, че има нещо в това… Искам да кажа, светът изглежда ужасно голям и Карибско море е на такова огромно разстояние от Англия… Разбира се, бихме могли да се срещнем навсякъде… В Лондон, в „Харъдс“, в някой автобус или на гарата… Има толкова много възможности!

— Да, има много възможности — съгласи се Естер. — Аз не бих очаквала да ви срещна тук, защото това не е вашият район, нали?

— Не, не е. Не че сте толкова далеч от Сейнт Мери Мийд, където живея аз, струва ми се, че разстоянието е само двадесет и пет мили… Но двадесет и пет мили в провинцията, ако нямаш кола… Естествено, аз не мога да си позволя кола, а и освен това не умея да шофирам, така че и да имах нямаше да е от голяма полза… Така че се виждам само със съседите си, които живеят на автобусната линия… Иначе трябва да ходя при приятелите си с такси…

— Изглеждате много добре — каза Естер.

— Тъкмо щях да кажа, че вие изглеждате много добре, мила, нямах представа, че живеете тук.

— Тук съм съвсем отскоро. Всъщност, откакто се омъжих.

— О, не знаех, че сте се омъжили. Интересно… Сигурно не съм обърнала внимание на съобщението. Винаги чета колонката във вестника…

— Омъжена съм вече от четири или пет месеца — каза Естер. — Името ми сега е Андерсън.

— Мисис Андерсън. Да, трябва да го запомня. А мъжът ви?

Тя си помисли, че би било неестествено, ако не я попита за мъжа й. Старите моми са ужасно любопитни.

— Той е инженер — отговори Естер. — Ръководи един бранш на „Таим & Моушън“. Той е… — тя се поколеба — малко по-млад от мен.

— Така е много по-добре — отбеляза мис Марпъл веднага. — О, много по-добре. В наши дни мъжете остаряват толкова по-бързо от жените… Зная, някои казват, че не е вярно, но съм сигурна, че е истина. Искам да кажа, имат да се грижат за толкова много неща… Може би се безпокоят заради работата си прекалено много… А след това получават високо кръвно или ниско кръвно, а понякога имат и проблеми със сърцето… Предразположени са и към стомашни язви… Не мисля, че ние жените се притесняваме чак толкова много. Струва ми се, че ние сме по-силният пол.

— Може би е така — отговори Естер.

Тя се усмихна на мис Марпъл и мис Марпъл се почувства окуражена. Последния път, когато видя Естер, бе останала с впечатлението, че Естер я мрази. Може би наистина я мразеше тогава, но сега… Сега може би дори й беше малко благодарна. Трябва да си е дала сметка, че сега можеше да лежи под някоя каменна плоча в църковния двор, вместо да живее щастливо, може би, с мистър Андерсън.

— Изглеждате много добре — каза тя. — И много весела.

— Вие също, мис Марпъл.

— Е, разбира се, вече съм доста стара. Имам много болести… Не, нищо фатално, но на моята възраст човек или има ревматизъм, или нещо друго го боли… И краката ми вече не са това, което бяха по-рано. И ръцете, и рамото, и гърбът… О, мила, човек не трябва да говори за тези неща. Каква хубава къща имате!

— Да. В нея сме отскоро. Преместихме се преди четири месеца.

Мис Марпъл се огледа. Нейното първо впечатление беше същото. Освен това си бе помислила, че живеят доста добре — мебелите бяха скъпи и комфортни, почти луксозни. Хубави завеси, хубави покривки… Е, не личеше особен вкус, но това не можеше и да се очаква. Струваше й се, че знае коя е причината за тази заможност. Смяташе, че тя се дължи на завещанието на покойния мистър Рафиъл. Радваше се, че той не е променил решението си.

— Предполагам, че сте прочели съобщението за смъртта на мистър Рафиъл — каза Естер, сякаш можеше да прочете мислите на мис Марпъл.

— Да. Да, наистина. Преди около месец, нали? Толкова жалко! Толкова се разстроих, въпреки че знаех… Той сам го казваше, нали? Няколко пъти спомена, че не му остава много да живее. Приемаше храбро тези неща, нали?

— Да, настина. Той беше смел човек и много добър при това — каза Естер. — Знаете ли, когато започнах работа при него, той ми каза, че ще ми плаща добра заплата, но ще трябва да спестявам, защото не бивало да очаквам нищо повече от него. А той много държеше на думата си, нали? Изглежда този път е променил решението си.

— Изглежда — каза мис Марпъл. — Много се радвам за това. Помислих си, че може би… Не, че той е казвал нещо, разбира се… но се чудех…

— Завеща ми много пари — каза Естер. — Изненадващо голяма сума. Наистина се изненадах. В началото дори не можех да повярвам.

— Предполагам, че целта му е била да ви изненада. Струва ми се, че беше от тези хора… А завеща ли нещо — добави мис Марпъл — на… как му беше името… прислужникът му …масажистът?

— На Джаксън? Не, не му завеща нищо, но ми се струва, че през последната година му даде доста пари.

— А виждали ли сте Джаксън оттогава?

— Не, никога. Откакто се върнахме от островите, не съм го виждала нито веднъж. Той не остана на работа при мистър Рафиъл след като дойдохме в Англия. Струва ми се, че отиде при някакъв лорд, който живее в Джърси или Гърнси…

— Ще ми се да бях видяла мистър Рафиъл още веднъж — каза мис Марпъл. — След онази история, в която бяхме забъркани… Вие, аз, той… и някои други… И тогава, шест месеца след това, когато си бях у дома, изведнъж ми хрумна колко свързани бяхме в онова време на тревоги и колко малко всъщност зная за мистър Рафиъл. Мислех си това онзи ден, след като видях съобщението за смъртта… Ще ми се да знаех малко повече за него… Къде е роден, кои са родителите му… такива неща. Що за хора са били. Имал ли е деца, племенници, братовчеди, някакво семейство? Много бих искала да зная.

Естер Андерсън се усмихна леко. Погледна мис Марпъл, с изражение, което сякаш казваше: „Да, разбира се, сигурна съм, че винаги искаш да знаеш всички подробности за всеки човек, с когото се запознаеш“. Но на глас каза само:

— За него всички знаеха само едно нещо.

— Че е бил много богат — каза мис Марпъл веднага. — Това искахте да кажете, нали? Когато знаеш, че някой е много богат… хм… не си правиш труда да задаваш повече въпроси. Искам да кажа, човек не иска да научи повече. Казва си: „Той е много богат“ или „Той е невероятно богат“… И след това гласът ти се снишава, защото когато срещнеш толкова богат човек, това е много впечатляващо, нали?

Естер се засмя.

— Не е бил женен, нали? — попита мис Марпъл. — Не спомена да е имал жена.

— Загубил е жена си преди много години. Съвсем скоро, след като са се оженили. Струва ми се, че е била много по-млада от него… Умряла е от рак, ако не греша. Много тъжно.

— А имали ли са деца?

— О, да. Две дъщери и един син. Едната е омъжена и живее в Америка, а другата е умряла твърде млада. Веднъж видях онази от Америка. Изобщо не приличаше на баща си… Беше тиха, потисната млада жена. Мистър Рафиъл никога не е говорил за сина си — добави тя. — Имам чувството, че нещо там не е било наред. Имало е скандал или нещо подобно. Умрял е преди няколко години, струва ми се. Както и да е, мистър Рафиъл никога не го споменаваше.

— О, скъпа, колко тъжно!

— Мисля, че се е случило преди доста време. Заминал за чужбина и повече не се върнал… Умрял там, където и да е това място.

— Мистър Рафиъл беше ли разстроен заради това?

— Трудно е да се разбере от човек като него — отговори Естер. — Беше от хората, които никога не говореха за загубите си. Щом синът му се е оказал нехранимайко, бреме, вместо благословия, предполагам, че просто е свил рамене и толкова. Може би му е изпращал пари и го е издържал, но е престанал да мисли за него.

— Нима е възможно — каза мис Марпъл. — Да не каже и дума за сина си?

— Ако си спомняте, той не беше от хората, които обичат да говорят за личния си живот или за чувствата си.

— Да, разбира се. Но като си помисля, че в продължение на толкова много години сте му били секретарка, би могъл да е споделил с вас, ако е имал някакви неприятности.

— Той не беше от хората, които споделят неприятностите си — каза Естер. — Ако е имал такива, в което доста се съмнявам. Би могло да се каже, че той беше женен за работата си. Беше баща на бизнеса си и той за него беше единственият потомък, син или дъщеря, който имаше значение. Всичко това му доставяше удоволствие… Да инвестира, да печели… Да поглъща предприятия…

— Не казвайте, че човек е щастлив, докато не умре — промърмори мис Марпъл и повтори думите, сякаш бяха някакъв девиз, в какъвто наистина й се струваше, че са се превърнали напоследък. — Значи преди смъртта му не е имало нищо, което да го тревожи?

— Не. Откъде ви хрумна това? — гласът на Естер прозвуча изненадано.

— Не, не си помислих това — отговори мис Марпъл. — Просто се зачудих, защото хората се тревожат повече, когато… няма да кажа, „когато остареят“, защото той всъщност не беше стар. Просто исках да кажа, че човек се тревожи повече, когато е недъгав и не може да направи много, за да реши проблемите си. Тогава тревогите остават в ума и човек ги усеща…

— Да, разбирам какво искате да кажете — отговори Естер. — Но не мисля, че мистър Рафиъл беше такъв. Както и да е — добави тя, — престанах да съм негова секретарка преди известно време. Два или три месеца, след като срещнах Едмънд.

— А, да. Съпругът ви. Мистър Рафиъл трябва да е бил много разочарован, че го напускате.

— Не, не мисля така — каза Естер. — Той не беше от хората, които биха се обезпокоили от подобно нещо. Веднага би си взел друга секретарка…, което и направи. Ако не му хареса някоя, веднага би се разделил с нея с любезно ръкостискане и би намерил друга. Винаги е бил много разумен човек.

— Да, да. Разбирам. Макар че много лесно можеше да се ядоса.

— Доставяше му удоволствие да се ядосва. Струва ми се, че това за него беше нещо като театър.

— Театър — повтори мис Марпъл замислено. — Смятате ли… Често съм се чудила… Смятате ли, че мистър Рафиъл се интересуваше от криминология? Той… Е, не знам…

— Заради това, което се случи на острова ли? — гласът на Естер изведнъж стана твърд.

Мис Марпъл не беше сигурна дали да продължи, но все някак трябваше да се добере до информацията, от която имаше нужда.

— Не, не заради това… Интересно ми е дали после е мислил за психологическата страна на въпроса… Или дали е проявявал интерес към случаи, в които правосъдието не е било прилагано както трябва, или… е, добре.

Мис Марпъл говореше все по-нервно и объркано.

— А защо да се интересува от такива работи? И нека не говорим за ужасното нещо, което се случи на Сен Оноре.

— Да, разбира се. Вие сте съвсем права. Съжалявам, че го споменах. Просто си мислех за нещата, които мистър Рафиъл понякога говореше. Разбирате ли, странни, неочаквани думи… Чудя се дали е имал своя теория за… причините за престъпността…

— Интересите му бяха изцяло финансови — отговори Естер кратко. — Най-много да се е интересувал от ловки финансови мошеничества, нищо друго.

Тя все още гледаше мис Марпъл хладно.

— Съжалявам — каза мис Марпъл смутено. — Не биваше да говоря за ужасните събития, които за щастие вече са минало. А и трябва да вървя — добави тя. — Трябва да хвана влака и имам време колкото да отида до гарата. О, скъпа, къде си оставих чантата? О, да, ето я!

Тя взе чантата, чадъра и някои други неща и продължи да се суети, докато напрежението спадна малко. Когато излизаше през входната врата, тя се обърна към Естер, която я увещаваше да остане, за да пият заедно чай:

— Не, благодаря, мила. Нямам никакво време. Радвам се, че се видяхме отново и ви желая здраве и щастие. Предполагам, че сега вече няма да има нужда да работите?

— Някои хора предпочитат да работят при всички случаи. Казват, че така било по-интересно и че било много отегчително да няма какво да правиш. Само че аз предпочитам да не работя. Ще се радвам на наследството си… Това, което ми остави мистър Рафиъл… Беше много мило от негова страна, и си мисля, че и той би искал да му се радвам, дори и да го харча за глупави, според него, женски неща. Скъпи дрехи, нови прически и така нататък. Той би го сметнал за много глупаво. Бях се привързала към него, знаете ли? — добави тя неочаквано. — Да, много се бях привързала. За мен той беше нещо като предизвикателство. Не беше лесно да излезеш на глава с него и затова ми доставяше удоволствие да се справям с работата си.

— А справяхте ли се със самия мистър Рафиъл?

— Е, не съвсем, но може би малко повече, отколкото му се струваше на него.

Мис Марпъл тръгна надолу по улицата. Обърна се назад и махна с ръка — Естер Андерсън все още стоеше на прага и също й махна весело.

„Мислех си, че тази работа има нещо общо с нея или поне с нещо, за което тя знае — каза си мис Марпъл, — Изглежда съм сбъркала. Не, каквото и да е то, тя не е свързана с него по никакъв начин. О, Боже! Мистър Рафиъл е очаквал, че ще проявя повече ум! Смятал е, че ще успея да съпоставя нещата… Но кои неща? И какво да направя сега?“

Тя поклати глава.

Трябваше да премисли всичко много внимателно. Тази работа беше поверена на нея. Тя можеше да откаже или да приеме, да разбере за какво става дума. Или можеше да не разбере нищо и да се надява да получи още някакви, допълнителни напътствия. Понякога затваряше очи и се мъчеше да си представи лицето на мистър Рафиъл — седнал в градината на хотела на острова с тропическия си костюм, навъсеното му, сбръчкано лице, шегите му. Искаше й се да знае какво е имал, предвид когато е замислял този план, когато се е заел да го осъществи. Дали е искал да я изкуши да приеме работата, да я убеди да я приеме или, би могло да се каже, да я принуди да я приеме? Последното беше най-вероятно, като знаеше що за човек беше той. И все пак е искал нещо да се свърши и беше избрал нея. Защо? Защото неочаквано си е спомнил за нея? А защо ще си спомня?

Тя се замисли за мистър Рафиъл и за нещата, които се бяха случили на Сен Оноре. Може би проблемът, който го е занимавал малко преди смъртта му, го е накарал да си припомни дните, прекарани на острова? Дали всичко това не беше свързано с някой от присъстващите там, с някой от участниците в събитията? Дали това не го бе накарало да си спомни за нея? Би ли могла да намери някаква връзка? Ако нямаше такава връзка, защо се бе сетил за нея? Защо е решил, че тя изобщо може да му бъде полезна? Тя беше възрастна, доста разсеяна, съвсем обикновена жена, в не много добро физическо състояние, с вече не много услужлив ум. Кои нейни способности, ако имаше такива, го бяха накарали да избере нея? Не можеше да измисли нищо. Да не би мистър Рафиъл да е решил да се пошегува? Дори и на смъртното си легло той би могъл да пожелае да устрои някаква шега, която да удовлетворява особеното му чувство за хумор.

Не би могла да отрече, че беше напълно възможно мистър Рафиъл да е решил именно да се пошегува, дори и на смъртното си легло. Иронията, така типична за него…

„Трябва — каза си мис Марпъл твърдо, — просто трябва да съм способна на нещо! В края на краищата след смъртта си мистър Рафиъл не би могъл да се радва на шегата си. На какво съм способна? Кои мои качества биха били полезни на някого за каквото и да било?“

Тя се замисли за себе си с присъщата си скромност. Беше любопитна, задаваше въпроси… това можеше да се очаква от жена с нейния характер и на нейната възраст. Това беше една възможност. Човек би могъл да изпрати частен детектив, за да зададе нужните въпроси, но истината е, че една възрастна дама, която има навика да си пъха носа в чуждите работи, обича да говори повече, отколкото трябва и е любопитна, би могла да разбере нужните неща много по-лесно и при това, без да събуди никакви подозрения.

„Стара клюкарка — каза си мис Марпъл. — Да, предполагам, че отдалеч приличам именно на стара клюкарка. Има толкова много стари клюкарки и всички си приличат. И, разбира се, аз съм много обикновена. Обикновена, разсеяна възрастна дама. А това е много добър камуфлаж. Боже, дали съм на прав път? Има и още нещо. Понякога мога да преценя какви са хората. Мога да преценя, защото ми напомнят за други хора, които познавам. Така че мога да се досетя какви са недостатъците им и какви са добрите им качества.“

Отново се замисли за Сен Оноре и за хотел „Златна палма“. Беше се опитала да установи наличието на някаква връзка, като посети Естер Уолтърс. Само че срещата им не бе довела до нищо положително, беше убедена в това. Естер Уолтърс не можеше да й помогне с нищо. С нищо, което би могло да се свърже с желанието на мистър Рафиъл тя да се заеме с работа, за чиято същност все още нямаше никаква представа!

— О, Боже! — промърмори мис Марпъл. — Какъв ужасен човек сте, мистър Рафиъл!

В гласа й имаше неприкрит упрек.

По-късно, когато легна в леглото си и опря грейката до най-болезненото място на ревматичния си гръб, тя заговори отново, сякаш искаше да се оправдае:

— Направих всичко, което можах.

Говореше като че ли думите й бяха насочени към някой, който се намираше в стаята. Наистина, той би могъл да бъде навсякъде, но пък ако съществуваше някаква телепатична връзка, беше по-добре да каже, каквото има решително и без заобикалки.

— Направих всичко, каквото можах. Повече от това просто не съм в състояние и сега оставям всичко във ваши ръце!

След това тя се намести по-удобно, протегна ръка, за да угаси лампата, и се унесе в сън.