Агата Кристи
Възмездието (16)

ГЛАВА 16
Предварителното следствие

Мис Марпъл тръгна бавно по главната улица на селото към пазарния площад, където в една стара сграда от времето на крал Джордж, наречена „Кърфю Армс“, щеше да се състои предварителното следствие. Тя погледна часовника си. До началото оставаха още двадесет минути. Реши да мине през магазините. Спря пред един, в който се продаваха прежда и детски дрешки, и надникна вътре. Едно момиче обслужваше клиенти, а две деца мереха вълнени жилетки. По-нататък зад щанда стоеше някаква възрастна жена.

Мис Марпъл влезе в магазина, премина покрай щанда, седна на един стол срещу възрастната жена и извади парче розова прежда. Обясни, че й е свършила преждата и че за да завърши плетивото си, й трябва още малко от същата марка. Скоро получи това, което търсеше, а също така й дадоха още някаква прежда, която беше харесала, и се завърза разговор. Започна с тъжната злополука. Мисис Мерипит, ако името й съответстваше на написаното на фирмата над магазина, беше много развълнувана от инцидента и беше възмутена от това колко е трудно да накараш местните власти да направят каквото и да било, за да обезопасят пътеките до забележителностите в околността.

— Виждате ли — каза тя. — Дъждът отмива почвата и камъните започват да се срутват. Помня, че една година имаше три срутвания, три нещастни случая. Най-напред едно момче едва не умря, после, ако не се лъжа шест месеца по-късно, един мъж си счупи ръката, а накрая и горката мисис Уокър. Тя беше сляпа и почти не чуваше. Нито е видяла, нито е чула каквото и да било, иначе е можела да се дръпне настрани, както казват. Някой е видял скалата и й е извикал, но е бил твърде далеч, за да може да изтича при нея и да я спаси. Умряла е на място.

— Колко тъжно — каза мис Марпъл. — Трагично. Човек не забравя лесно такива неща, нали?

— Наистина. Предполагам, че на предварителното следствие ще стане дума и за това.

— Предполагам — каза мис Марпъл. — Колкото и да е ужасно, тези срутвания изглеждат естествени, макар че понякога могат да ги предизвикат и невнимателни хора… Ако някой реши да се позабавлява, като събори скала в пропастта…

— Наистина, наоколо има много буйни момчета, но не съм ги виждала да правят чак такива неща.

Мис Марпъл заговори за пуловери. За пуловери с ярки цветове.

— Не е за мен — обясни тя. — За един от племенниците ми е. Иска пуловер с поло яка и ярки цветове.

— Да, в наше време обичат да носят ярки цветове, нали? — съгласи се мисис Мерипит. — Но не и джинси с ярки цветове. Харесват дори черни джинси. Черни или тъмносини. Но нагоре се обличат крещящо.

Мис Марпъл описа нужния пуловер на яркочервени и черни квадрати. В магазина имаше доста добър асортимент, но нищо такова не се виждаше, а изглежда и не бе получавано напоследък. Мис Марпъл видя какво имаше в наличност и се приготви да си върви, но преди това заговори за убийствата, извършени в околността.

— Накрая го хванаха — каза мисис Мерипит. — Приятно на вид момче, не бих и допуснала, че е способно на такива неща. От добро семейство, разбирате, нали? Учил в университет и всичко останало. Казват, че баща му бил много богат. Предполагам, че не е бил нормален. Не че го изпратиха в „Бродуей“ или както там се казваше мястото, но според мен трябва да е бил луд… Бил убил още пет или шест момичета, така говореха хората. Полицаите започнаха да разпитват един по един всички млади мъже наоколо. Задържаха Джефри Грант. В началото бяха доста сигурни, че е той. Винаги е бил малко чудат, още от малък. Закачал малките момиченца, когато ходел на училище, разбирате, нали? Давал им бонбони и ги карал да ходят с него по тъмните улички, за да гледат цветя и такива работи. Да, бяха почти сигурни, че е той. Но се оказа, че не е. Имаше и още един, Бърт Уилямс, но при два от случаите той не е бил тук. Имал е алиби, както казват, така че не може да е бил и той. И най-накрая хванаха този… вече не помня как се казваше. Люк… или Майк еди кой си. Много приятен на вид, както казах, но имал лошо досие. Крадял, фалшифицирал чекове и други подобни неща. И две дела за бащинство… Не, не точно това, но знаете какво става, когато момиче забременее. Осъждат бащата и го заставят да плаща. Преди това живял като съпруг с две момичета…

— А това момиче бременно ли е било?

— О, да. Било е. В началото, когато намериха трупа, всички мислехме, че е Нора Брод. Това е племенницата на мисис Брод, от мелницата. Непрекъснато ходеше с момчета, наистина! Тя също изчезна от къщи без следа. Никой не знаеше къде е, така че, когато намериха трупа, в началото всички смятаха, че е тя.

— Но не беше тя?

— Не. Беше съвсем друго момиче.

— А не откриха ли трупа на Нора Брод?

— Не. Предполагам, че някой ден ще открият и него, но смятат, че е бил хвърлен в реката. Обаче нищо не се знае, нали? Човек никога не знае какво може да открие, докато оре нивата си, нали? Веднъж ходих да видя онова съкровище… В Лутън Лу ли беше? Нещо такова. Някъде в Източна Англия. Намерили го в една изорана нива. Красота! Златни кораби като на викингите, огромни златни подноси… Човек никога не знае… Можеш да откриеш злато, можеш да откриеш и труп… Можеш да откриеш злато, заровено преди сто години, или труп, заровен преди три-четири години, като Мери Лукас, която изчезна преди четири години. Намерили са я някъде близо до Рейгейт, казват. Ох, какви неща! Колко тъжно нещо е животът! Човек никога не знае какво го чака!

— Тук е живяло още едно момиче, което е било убито, нали? — попита мис Марпъл.

— Имате предвид онова, което взеха за Нора Брод, но не беше? Да. Вече забравих как се казваше. Беше малко необичайно име… означаваше нещо… Било е много популярно по времето на кралица Виктория, но вече не чак толкова. Живееше в Господарската къща. Известно време преди това беше загубило родителите си.

— Умрели са при някаква катастрофа, нали?

— Точно така. При самолетна катастрофа. Отивали са в Испания или Италия, не знам точно.

— И казвате, че момичето дошло да живее тук? Роднини ли е имало?

— Не знам дали са роднини, но мисис Глин, така се казва сега, е била голяма приятелка с майка й. Мисис Глин, разбира се, вече беше женена и живееше в чужбина, но сестра й, мис Клотилд… най-голямата сестра, чернокосата… тя беше много привързана към това момиче. Води я в чужбина… в Италия или Франция и другаде… Беше я научила да пише на машина, малко стенография… Уроци по рисуване… Мис Клотилд е много артистична. О, много обичаше това момиче. Когато то изчезна, тя много се разстрои. За разлика от мис Антея…

— Мис Антея е най-малката сестра, нали? — попита мис Марпъл.

— Да. Не е съвсем с всичкия си, както говорят хората. Умът й е размътен, ще знаете. Понякога може да я видите да си приказва сама и да клати глава по много странен начин. Не знам. Какво ли не можеш да чуеш на село! Дядо им, който живееше тук, също беше малко особен. Упражняваше се да стреля с револвера си в градината. Без някаква причина, доколкото мога да съдя. Гордеел се с точността си, така разправяше.

— А мис Клотилд не е странна, така ли?

— О, не. Тя е умна. Знае латински и гръцки, струва ми се. Искала да учи в университета, но нямало как, защото е трябвало да се грижи за майка си, която дълго време била инвалид. Мис Клотилд беше много привързана към мис, как й беше името? Не помня. Много я обичаше и се грижеше за нея като за родна дъщеря. И тогава отнякъде се появи този младеж… Той пък как се казваше? Майкъл, ако не се лъжа… И един ден това момиче изчезна, без да каже дума на никого. Не знам дали мис Клотилд е знаела, че момичето е било бременно…

— Но вие знаехте, така ли? — попита мис Марпъл.

— Виждате ли, аз имам голям опит. Винаги мога да позная, когато едно момиче е в такова състояние… Личи си отдалеч. И не само по тялото… личи си и по погледа, от начина, по който ходи или сяда… Понякога им прилошава и им се завива свят… Да, помислих си, че е бременна. Мис Клотилд трябваше да отиде, за да разпознае трупа. Това я съсипа, наистина! Със седмици след това не приличаше на себе си. Много обичаше това момиче.

— А сестра й? Мис Антея?

— Странно, струва ми се, но имах чувството, че е доволна… Да, доволна. Неприятно, нали? Дъщерята на Плъмър, фермера, изглеждаше така… Винаги ходеше да гледа, когато колеха прасетата… Доставяше й удоволствие… какво ли няма под слънцето…

Мис Марпъл се сбогува, видя, че й остават още десет минути, и реши да се отбие в пощата. Пощата и универсалният магазин на Джослин Сейнт Мери бяха на самия пазарен площад.

Мис Марпъл влезе, купи няколко пощенски марки, разгледа картичките и книгите, изложени за продан. Зад щанда седеше една жена на средна възраст с доста кисела физиономия. Тя помогна на мис Марпъл да извади една книга от рафта.

— Понякога не могат да се извадят лесно — каза тя. — Хората не ги поставят на мястото им както трябва.

Бяха сами. Мис Марпъл погледна с неодобрение корицата на книгата — гола жена с окървавено лице и наведен над нея зловещ убиец с кървав нож в ръка.

— Наистина не харесвам тези ужаси, които пишат в днешно време.

— Понякога отиват твърде далеч в оформлението на кориците, нали? — каза киселата госпожа. — Не на всички това допада. Струва ми се, че в наши дни и без това има прекалено много насилие.

Мис Марпъл извади още една книга. Заглавието беше: „Какво се случи с малката Джейн“.

— О, Боже! — възкликна тя. — В какъв тъжен свят живеем!

— О, да. Така е. Онзи ден четох във вестника… Някаква жена оставила бебето си пред супермаркета и някаква жена го взела. Ей така, без да знае защо. После полицията я заловила. И всички казват едно и също, независимо дали са откраднали нещо от супермаркета или са задигнали живо бебе — не знаели какво ги било прихванало!

— Може би някои наистина не знаят — каза мис Марпъл.

Киселата дама доби още по-кисел вид.

— Не мога лесно да повярвам в такова нещо, честен кръст!

Мис Марпъл се огледа. Пощата все още беше празна. Тя се приближи до прозореца.

— Ако не ви затруднявам, бих искала да ви попитам нещо — каза мис Марпъл. — Направих нещо много глупаво. Напоследък правя толкова много грешки… Този колет беше предназначен за една благотворителна организация… Понякога изпращам детски дрешки, пуловерчета… Направих колета и го изпратих и едва тази сутрин ми дойде наум, че написах погрешен адрес. Може би не записвате адресите на колетите, които се изпращат оттук, но си помислих, че може би ще си спомните нещо… Трябваше да адресирам колета до „Докярд енд Темз Сайд Уелфеър Асосиейшън“.

Киселата дама я погледна със съчувствие, трогната от безпомощността, разсеяността и смущението й.

— Вие ли го донесохте?

— Не, не аз. Отседнала съм в „Старата господарска къща“… една, от сестрите, мисис Глин, обеща тя или някоя от тях да го изпратят… Много мило от нейна страна…

— Нека помисля… Трябва да е било във вторник, нали? Не го донесе мисис Глин, а най-малката сестра, мис Антея.

— Да, да. Трябва да е било във вторник…

— Спомням си много добре. Голяма кутия и доста тежка… Но колетът не беше адресиран до асоциацията, която споменахте… Не си спомням подобно нещо. Беше адресиран до преподобния Матюс от някаква организация за събиране на детски и женски вълнени дрехи… „Ийст Хам“, ако не се лъжа.

— О, да! — възкликна мис Марпъл и плесна доволно с ръце. — Каква добра памет имате! Сега разбирам как е станало! За Коледа изпратих колет на „Ийст Хам“ в отговор на специална тяхна молба за плетени дрехи, така че съм преписала в бележника си този адрес, вместо другия. Бихте ли го повторили?

Мис Марпъл го записа в малкия си бележник.

— Боя се, че колетът е заминал…

— О, да, разбира се… Но мога да им пиша и да им обясня грешката. Ще ги помоля да изпратят колета на другия адрес… Много ви благодаря!

Мис Марпъл излезе навън.

Киселата дама подаде пощенските марки на следващия си клиент и отбеляза:

— Колко е разсеяна! Горката старица! Сигурно непрекъснато прави подобни неща.

Когато излезе от пощата, мис Марпъл се сблъска с Джоана Крофърд и Емлин Прайс. Забеляза, че Джоана е пребледняла и изглежда обезпокоена.

— Ще трябва да дам показания — каза тя. — Какво ли ще ме питат? Толкова се боя… Никак не ми харесва това. Казах на сержанта от полицията какво видяхме…

— Не се безпокой, Джоана — каза й Емлин Прайс. — Това е само предварително следствие. Ще го води един доста приятен човек. Съдебен лекар, ако не се лъжа… Ще ти зададе само няколко въпроса и ти ще му кажеш какво си видяла.

— Ти също го видя…

— Да, видях го — отговори Емлин Прайс. — Видях, че там горе имаше някой. Близо до скалите. Хайде, да вървим Джоана.

— Дойдоха и претърсиха стаите ни в хотела — каза тя. — Поискаха разрешение, но имаха заповед за обиск. Претърсиха стаите ни и багажа ни.

— Предполагам, че са искали да открият пуловера на червени и черни квадрати, за който говорите — каза мис Марпъл. — Но няма защо да се безпокоиш. Ако самата ти имаше такъв пуловер, нямаше да говориш за него, нали? Беше в червено и черно, ако не се лъжа?

— Аз не съм много сигурен — отговори Емлин Прайс. — Не различавам много добре цветовете. Струва ми се, че беше някакъв ярък цвят. В това съм сигурен.

— Не намериха такова нещо — каза Джоана. — В края на краищата, никой от нас не носи много багаж, нали? Човек не тръгва на такава екскурзия с много неща. У никой от нашата група не откриха такъв пуловер… Аз също не съм забелязала някой да носи подобна дреха… Поне досега. А ти, Емлин?

— Не съм — отговори той, — но дори и да съм го видял, нямаше да му обърна внимание… Не винаги отличавам червеното от зеленото.

— Наистина си далтонист — каза Джоана. — Забелязах го онзи ден.

— Как така го забеляза?

— Попитах те дали си виждал червения ми шал. Ти каза, че си виждал зелен шал и ми донесе червения. Бях го забравила в ресторанта. Ти не разбра, че е червен.

— Добре. Само те моля да не казваш на всички, че съм далтонист. Никак не ми харесва това. Някак си отблъсква хората…

— Мъжете по-често са далтонисти от жените — каза Джоана и си придаде важен вид. — Това е едно от заболяванията, свързаните с пола. Предава се през жената на мъжкото поколение.

— Казваш го така, сякаш говориш за морбили — отговори Емлин Прайс. — Е, стигнахме.

— Изглежда не се безпокоиш особено — каза Джоана, когато се заизкачваха нагоре по стълбите.

— Така е. Никога досега не съм участвал в такова нещо, а всичко е интересно, когато го правиш за първи път.

Доктор Стоукс беше мъж на средна възраст с посивяваща коса и очила. Най-напред бяха изслушани данните на полицията, а след това и медицинската експертиза с подробностите за сътресението, станало причина за смъртта. Мисис Сандборн съобщи някои подробности за екскурзията, за прехода, планиран за онзи следобед, и за самия инцидент. Тя каза, че макар и не млада, мис Темпъл можела да ходи доста бързо. Групата се движела по добре известната пътека, която се виела по хълма и водела до старата църква, строена по времето на кралица Елизабет макар и ремонтирана и пристроявана в по-късни времена. Недалеч от нея се намирал мемориалът Бонавентура. Изкачването не било никак леко, така че хората се движели с различно темпо. По-младите ходели много бързо и винаги стигали доста преди останалите, а по-възрастните се изкачвали бавно. Тя самата обикновено се движела на края на групата, за да следи някой да не изостане. Мис Темпъл разговаряла известно време с мистър и мисис Бътлър, но после изгубила търпение заради бавното им ходене и, макар и шестдесетгодишна, бързо ги изпреварила. Дразнела се от бавното темпо и предпочитала да се изкачва сама. Скрила се зад един завой на пътеката и тогава се разнесъл вик. Мисис Сандборн и останалите се втурнали напред и зад завоя видели, че мис Темпъл е паднала на земята. Помислили си, че от върха, където имало и други подобни, се е откъснала голяма скала и е ударила мис Темпъл. Трагична и нелепа случайност.

— Не смятате ли, че може и да не е случайност?

— Не, не смятам. Не виждам какво друго би могло да бъде.

— Не забелязахте ли горе да е имало някой?

— Не. Главната пътека заобикаля възвишението, но, разбира се, понякога и на самия връх се изкачват хора. Но тогава не забелязах никого.

След това бе призована Джоана Крофърд. След като я попита за името и възрастта й, доктор Стоукс продължи:

— Ви не се движехте с останалите от групата, така ли?

— Не. Бях се отклонила от пътеката и се движех малко по-нагоре по склона.

— И не бяхте сама?

— Не: Бях с Емлин Прайс.

— И с вас нямаше никой друг?

— Нямаше. Разговаряхме и гледахме цветята. Сториха ми се доста редки видове. Емлин се интересува от ботаника.

— Можехте ли да виждате останалите хора от групата?

— Не през цялото време. Те се изкачваха по главната пътека долу…

— Видяхте мис Темпъл?

— Да, струва ми се. Тя вървеше малко преди другите. След което се скри зад един завой, където не можехме да я виждаме, защото склонът я скриваше.

— Видяхте ли дали на склона над вас има някой?

— Да, имаше човек. Горе при скалите. На върха има много скали.

— Да — каза доктор Стоукс. — Зная кое място имате предвид. Там има големи гранитни скали. Хората понякога ги наричат „Овните“. „Сивите овни“.

— Предполагам, че отдалеч приличат на овни. Но ние бяхме близо до тях.

— И видяхте, че горе има човек?

— Да. При скалите имаше човек, който се бе опрял на една от тях.

— Смятате ли, че е искал да я бутне?

— Да. Помислих си това, и се зачудих защо му е да го прави. Скалата беше близо до ръба. Повечето бяха толкова големи и тежки, че ми се стори невъзможно да бъдат помръднати, но тази, която се мъчеше да бутне той или тя, не беше здраво закрепена и се клатеше.

— В началото казахте, че е „той“, а сега казвате „той или тя“. Мъж или жена беше според вас?

— Помислих си… помислих си, че е мъж… но по-късно, тогава не се замислих. Беше облечен, или облечена с пуловер и панталони… Мъжки пуловер с поло яка.

— Можете ли да кажете какъв беше цветът на този пуловер?

— Да. Беше на яркочервени и черни квадрати. На главата носеше барета, а отдолу имаше доста дълга коса… По-скоро женска, но не е изключено да е бил и мъж.

— Разбира се, че не е — отбеляза доктор Стоукс сухо. — В наши дни никак не е лесно да отличиш мъж от жена само по дължината на косата. Какво се случи след това?

— Камъкът започна да се търкаля. Премина ръба и започна да набира скорост надолу по склона. Казах на Емлин, че ще стигне чак до подножието. След това чухме силен удар. Стори ми се, че чувам и човешки вик, но може и да съм си го въобразила.

— И след това?

— Изтичахме малко напред, за да можем да видим какво е станало долу.

— И какво видяхте?

— Видяхме, че камъкът е спрял на пътеката и край него има паднала човешка фигура. Нататък тичаха хора.

— Мис Темпъл ли е извикала според вас?

— Трябва да е била тя. Все пак, не е изключено да е извикал и някой от хората, които тичаха по пътеката. Наистина гледката беше ужасна… Ужасна!

— Да, сигурен съм, че е било така. Какво стана с фигурата, която сте забелязали на върха? Тя още ли стоеше горе след това?

— Не зная. Изобщо не погледнах нагоре. Гледах надолу към пострадалата и тичах натам, за да видя дали не може да се направи нещо. По-късно погледнах, но не видях никого. Само камъните. Сред тях много лесно би могъл да се скрие човек.

— Мислите ли, че това може да е бил човек от вашата група?

— Не. Сигурна съм, че не е бил никой от нас. Бих познала по дрехите… Никой от нас няма такъв пуловер на червени и черни квадрати.

— Благодаря ви, мис Крофърд.

След това призоваха Емлин Прайс. Думите му напълно потвърдиха казаното от Джоана.

Останалите показания не бяха съществени.

Заключението на доктор Стоукс бе, че няма достатъчно доказателства, за да се определи дали мис Темпъл е била убита или не, и отложи предварителното следствие за след две седмици.