Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder on the Orient Express [=Murder in the Calais Coach], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Агата Кристи. Убийство в „Ориент експрес“

 

Преводач Александър Хрусанов

Редактор Красимира Тодорова

Художник Стефан Кънчев

Коректор Антоанета Димитрова

 

Дадена за печат на 28. II. 1990 г. Излязла от печат януари 1991 г.

Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,50. Цена 7.90 лв.

 

Фирма „ФАР“, София, 1991

ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. Murder on the Orient Express

Collins, London, 1937

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство в Ориент Експрес (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство в Ориент Експрес
Murder on the Orient Express
АвторАгата Кристи
Първо издание1934 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаКучето на смъртта
СледващаНезавършен портрет
Убийство в Ориент Експрес в Общомедия

Убийство в Ориент Експрес е роман на Агата Кристи с главен герой белгийският детектив Еркюл Поаро. За първи път е публикуван във Великобритания през 1934 г. По-късно същата година романът е издаден и в САЩ, под името Murder in the Calais Coach, за да се избегне евентуалното объркване с романа на Греъм Грийн Orient Express, публикуван през 1932 г.

Резюме на сюжета

„Убийство в Ориент експрес“ е най-известният криминален роман в света, а екранизацията му е обявена за най-успешния британски филм на всички времена. Еркюл Поаро пътува с Ориент експрес, но малко след полунощ луксозният влак засяда в снежна преспа. На сутринта пътниците са с един по-малко. Американски магнат е намерен мъртъв в купето си, а вратата е заключена отвътре. Пътуващите са откъснати от света и разчитат на Поаро, който единствен може да открие убиеца сред тях.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на втория си съпруг археолога Макс Малоун. Писателката му посвещава още три книги: Загадката на Ситафорд, Ела и ми кажи как живееш, и последната ѝ написана книга Задната врата на съдбата.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Murder on the Orient Express в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА VI
ЖЕНА?

— Най-напред — каза Поаро — бих искал да поговоря с младия Мъкуийн. Може би той ще бъде в състояние да ни даде ценни сведения.

— Разбира се — съгласи се Бук.

Той се обърна към началник-влака:

— Доведете господин Мъкуийн. Началникът излезе от купето.

Кондукторът се върна с куп паспорти и билети. Бук ги взе от него.

— Благодаря, Мишел. А сега, струва ми се, ще бъде най-добре да се върнеш на поста си. По-късно ще вземем официално показанията ти.

— Добре, мосьо.

Мишел на свой ред излезе от вагона.

— След като се видим с младия Мъкуийн — каза Поаро, — може би господин докторът ще дойде с мен в купето на убития.

— Разбира се.

— А след като свършим там…

Но в този момент началник-влакът се върна с Хектор Мъкуийн.

Мосьо Бук стана.

— Ние сме малко натясно — извини се той любезно. — Седнете на моето място, мистър Мъкуийн. Мосьо Поаро ще седне срещу вас — така.

Той се обърна към началник-влака.

— Очистете вагон-ресторанта от хората — нареди той — и го оставете на разположение на мосьо Поаро. Там ще проведете разговорите си, нали, приятелю?

— Ще бъде най-удобно, да — съгласи се Поаро. Мъкуийн стоеше и поглеждаше от единия към другия, без да може да следи добре бързия поток на френската реч.

— Какво има? — заговори той трудно на френски. — Защо?…

Поаро го покани с енергичен жест да седне на седалката в ъгъла. Мъкуийн седна и започна отново:

— Защо?… — След това спря и заговори на английски. — Какво става във влака? Да не се е случило нещо?

Той погледна от единия мъж към другия.

Поаро кимна.

— Точно така. Нещо се е случило. Пригответе се да понесете един удар. Вашият работодател, мистър Ратчет, е мъртъв!

Мъкуийн сви устни и подсвирна. С изключение на по-яркия блясък в очите му, той не показа признаци на сътресение или на мъка.

— Значи, все пак се добраха до него — каза той.

— Какво точно искате да кажете с този израз, мистър Мъкуийн?

Мъкуийн се поколеба.

— Вие предполагате — каза Поаро, — че мистър Ратчет е убит?

— А не е ли? — Този път Мъкуийн изрази изненада. — Да, разбира се — каза той бавно, — точно това си помислих. Значи, искате да кажете, че той просто е умрял, докато е спал? Старецът беше толкова здрав, здрав като…

Той млъкна, понеже не намери подходящо сравнение.

— Не, не — рече Поаро. — Вашето предположение беше напълно правилно. Мистър Ратчет е бил убит. Прободен с нож. Но бих искал да зная защо бяхте толкова сигурен, че това е било убийство, а не обикновена смърт.

Мъкуийн се поколеба.

— Трябва да бъда наясно по този въпрос — каза той. — Кой сте вие всъщност? И в качеството си на какъв се намесвате?

— Аз представлявам Международната компания на спалните вагони. — Поаро помълча и после прибави: — Аз съм детектив. Казвам се Еркюл Поаро.

Ако Поаро очакваше някакъв ефект, такъв ефект не се получи.

— О, така ли? — каза само Мъкуийн и зачака Поаро да продължи…

— Може би знаете името ми.

— Ами, струва ми се, познато — само че винаги съм го мислел за име на дамски шивач.

Поаро го погледна с отвращение:

— Невероятно! — каза той.

— Кое е невероятно?

— Нищо. Нека се занимаем с въпроса, който ни интересува. Искам да ми разкажете, мистър Мъкуийн, всичко, което знаете за починалия. Вие не сте му роднина, нали?

— Не. Аз съм… бях… негов секретар.

— От колко време изпълнявате тази длъжност?

— Малко повече от година.

— Моля ви да ми дадете всички сведения, които можете.

— Е добре, с мистър Ратчет се срещнах преди малко повече от година, когато бях в Персия…

Поаро го прекъсна:

— Какво правехте там?

— Бях дошъл от Ню Йорк, за да се занимая с една петролна концесия. Предполагам, че това не ви интересува. Аз и моите приятели бяхме зле изиграни в тази работа. Мистър Ратчет беше в същия хотел. Малко преди това той се бе скарал със секретаря си. Предложи ми мястото и аз го приех. Нямах постоянна работа и бях доволен, че намерих, както се оказа, добре платена служба.

— А след това?

— Пътувахме. Мистър Ратчет искаше да види света. Пречеше му това, че не знаеше чужди езици. Работех по-скоро като разводач, отколкото като секретар. Водех приятен живот.

— А сега ми разкажете колкото можете повече за вашия работодател.

Младежът повдигна рамена. На лицето му се появи объркано изражение.

— Това не е толкова лесно.

— Как е пълното му име?

— Самюел Едуард Ратчет.

— Американски поданик ли беше?

— Да.

— От коя част на Америка беше по произход?

— Не зная.

— Е добре, кажете ми каквото знаете.

— Истината, мистър Поаро, е, че не зная абсолютно нищо! Мистър Ратчет никога не говореше за себе си или за живота си в Америка.

— А защо е било така според вас?

— Не зная. Струваше ми се, че се срамува от произхода си. Някои хора се срамуват от произхода си.

— Задоволително ли ви се вижда това разрешение?

— Откровено казано — не.

— Имаше ли роднини?

Никога не е споменавал за роднини.

Поаро беше настойчив:

— Вие трябва да сте си създали някаква теория, мистър Мъкуийн.

— Да, наистина, създал съм си. Най-напред не вярвам, че Ратчет беше истинското му име. Мисля, че е напуснал окончателно Америка, за да избяга от някого или от нещо. Мислех, че е успял… до преди няколко седмици.

— А след това?

— Започна да получава писма — заплашителни писма.

— Виждали ли сте ги?

— Да. В задълженията ми влизаше да се грижа за кореспонденцията. Първото писмо дойде преди четиринайсет дни.

— Бяха ли унищожени тези писма?

— Не, струва ми се, че при мен има все още няколко от тях — за едно зная, че Ратчет го скъса в пристъп на гняв. Да ви ги донеса ли?

Бъдете така добър.

Мъкуийн излезе от купето. Няколко минути по-късно той се върна и остави пред Поаро два листа не много чиста хартия.

В първото писмо пишеше следното:

„Мислеше си, че ще ни измамиш и ще ти се размине, нали? В никакъв случай. Ние сме се заели да те очистим, Ратчет, и ще го направим!“

Нямаше подпис.

Поаро само повдигна вежди и взе второто писмо.

„Ще те заведем на последната ти разходка, Ратчет. И то скоро. Ще те очистим, разбираш ли?“

Поаро остави писмото.

— Стилът е еднотипен! — каза той. — И то повече от почерка.

Мъкуийн втренчи поглед в него.

— Вие едва ли бихте го забелязали — обясни Поаро любезно. — За това са необходими очи, свикнали с подобни неща. Това писмо не е писано от един човек, мистър Мъкуийн. Писали са го двама или повече души — всеки е писал поред по една буква или дума. А и буквите са печатни. Това затруднява значително задачата по установяването на принадлежността на почерка. — Той млъкна, а след това продължи: — Знаехте ли, че мистър Ратчет се обърна към мен за помощ?

— Към вас?

Учуденият тон на Мъкуийн увери Поаро, че младият мъж не е знаел за това. Детективът кимна.

— Да. Беше разтревожен. Кажете ми, как реагира Ратчет, когато получи първото писмо?

Мъкуийн се поколеба.

— Трудно е да се каже. Той… го отмина със смях, с обичайното си спокойствие. Но някак си — Мъкуийн потръпна — почувствувах, че под маската на спокойствието му се крие голяма тревога.

Поаро кимна. После му зададе един неочакван въпрос:

— Мистър Мъкуийн, ще ми отговорите ли напълно откровено какво отношение имахте към работодателя си? Обичахте ли го?

Хектор Мъкуийн изчака една-две минути, преди да отговори.

— Не — отвърна той. — Не го обичах.

— Защо?

— Не зная точно защо. Той беше винаги приятен. — Мъкуийн помълча и добави: — Ще ви призная истината, мистър Поаро. Не го обичах и му нямах доверие. Уверен съм, че той беше жесток и опасен човек. Трябва обаче да призная, че нямам причини за това си мнение.

— Благодаря ви, мистър Мъкуийн. Още един въпрос — кога видяхте за последен път мистър Ратчет жив?

— Снощи към… — той помисли за минутка — към десет часа, бил казал. Отидох в купето му, за да запиша няколко негови кратки писма.

— По какъв въпрос?

— За някои керамични плочки и антични глинени съдове, които купи в Персия. Предадените предмети не отговаряха на закупените. По този въпрос се поведе дълга и неприятна кореспонденция.

— И тогава за последен път мистър Ратчет е бил видян жив?

— Да, така предполагам.

— Знаете ли кога мистър Ратчет е получил последното заплашително писмо?

— Сутринта в деня, когато напуснахме Константинопол.

— Има още един въпрос, който трябва да ви задам, мистър Мъкуийн: в добри отношения ли бяхте с вашия работодател?

Очите на младия мъж блеснаха внезапно.

— При тези ваши думи предполагате, че по гърба ми ще полазят тръпки. Но както се казва в добре продаващите се романи: „Нямате улики против мен.“ Ратчет и аз бяхме в отлични отношения.

— Може би, мистър Мъкуийн, ще ми дадете цялото си име и вашия адрес в Америка.

Мъкуийн съобщи името си — Хектор Уилърд Мъкуийн, и своя адрес в Ню Йорк.

Поаро се облегна на страничната възглавничка.

— Това засега е достатъчно, мистър Мъкуийн — каза той. — Ще ви бъда признателен, ако известно време запазите в тайна новината за смъртта на мистър Ратчет.

— Неговият прислужник, Мастерман, ще трябва да бъде уведомен.

— Той вероятно вече знае — отговори сухо Поаро. — В такъв случай опитайте се да го накарате да си държи езика зад зъбите.

— Няма да е трудно. Той е британец и както сам казва, не се бърка в чужди работи. Има недобро мнение за американците и никакво за другите народности.

— Благодаря ви, мистър Мъкуийн. Американецът напусна купето.

— Е? — попита мосьо Бук. — Вярвате ли това, което казва този младеж?

— Вижда ми се честен и откровен. Не показа никакви чувства към работодателя, което би сторил, ако беше замесен по някакъв начин. Наистина мистър Ратчет не му е казал, че се е опитал да привлече моите услуги и не е успял, но не смятам това за подозрително обстоятелство. Струва ми се, че мистър Ратчет е бил човек, който при всеки възможен случай е предпочитал да се съветва само със себе си.

— И така, вие се произнасяте поне за едно лице, че не е виновно за убийството — каза закачливо мосьо Бук.

Поаро го погледна с укор.

— Аз подозирам всички до последната минута — поясни той. — Въпреки това трябва да призная, че не мога да си представя този трезв, дългоглав Мъкуийн да загуби контрол дотолкова, че да наръга жертвата си дванайсет-четиринайсет пъти. Не съответствува на психиката му — никак не съответствува.

— Не — каза замислено мосьо Бук. — Това е дело на човек, доведен почти до лудост от ненавистта си — подсказва по-скоро южен темперамент. Или в противен случай сочи, както настояваше нашият приятел началник-влакът, че убиецът е жена.