Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder on the Orient Express [=Murder in the Calais Coach], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Агата Кристи. Убийство в „Ориент експрес“

 

Преводач Александър Хрусанов

Редактор Красимира Тодорова

Художник Стефан Кънчев

Коректор Антоанета Димитрова

 

Дадена за печат на 28. II. 1990 г. Излязла от печат януари 1991 г.

Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,50. Цена 7.90 лв.

 

Фирма „ФАР“, София, 1991

ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. Murder on the Orient Express

Collins, London, 1937

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство в Ориент Експрес (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство в Ориент Експрес
Murder on the Orient Express
АвторАгата Кристи
Първо издание1934 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаКучето на смъртта
СледващаНезавършен портрет
Убийство в Ориент Експрес в Общомедия

Убийство в Ориент Експрес е роман на Агата Кристи с главен герой белгийският детектив Еркюл Поаро. За първи път е публикуван във Великобритания през 1934 г. По-късно същата година романът е издаден и в САЩ, под името Murder in the Calais Coach, за да се избегне евентуалното объркване с романа на Греъм Грийн Orient Express, публикуван през 1932 г.

Резюме на сюжета

„Убийство в Ориент експрес“ е най-известният криминален роман в света, а екранизацията му е обявена за най-успешния британски филм на всички времена. Еркюл Поаро пътува с Ориент експрес, но малко след полунощ луксозният влак засяда в снежна преспа. На сутринта пътниците са с един по-малко. Американски магнат е намерен мъртъв в купето си, а вратата е заключена отвътре. Пътуващите са откъснати от света и разчитат на Поаро, който единствен може да открие убиеца сред тях.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на втория си съпруг археолога Макс Малоун. Писателката му посвещава още три книги: Загадката на Ситафорд, Ела и ми кажи как живееш, и последната ѝ написана книга Задната врата на съдбата.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Murder on the Orient Express в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА VII
ПОКАЗАНИЯТА НА ГРАФ И ГРАФИНЯ АНДРЕНИ

След това бяха повикани граф и графиня Андрени. Но графът влезе сам във вагон-ресторанта.

Отблизо нямаше съмнение, че е красив мъж. Беше висок най-малко метър и осемдесет, с широки рамена и тънък в кръста. Беше облечен в много добре ушит костюм от английски туид и ако не бяха дългите му мустаци и нещо в конструкцията на скулите, можеше да бъде взет за англичанин. — Е, господа, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Разбирате, мосьо — каза Поаро, — че пред вид случилото се аз съм длъжен да задам известни въпроси на всички пътници.

— Да, да, напълно — отвърна без затруднение графът. — Разбирам добре положението ви. Но се боя, че съпругата ми и аз не ще можем да ви помогнем много. Спахме и не сме чули абсолютно нищо.

— Знаете ли кой е убитият, мосьо?

— Разбрах, че това е едрият американец — лицето му беше наистина неприятно. Хранеше се на тази маса.

Андрени посочи с глава масата, на която бяха седели Ратчет и Мъкуийн.

— Да, да, мосьо, вие сте напълно прав. Но исках да попитам дали знаете името на този човек?

— Не. — Графът изглеждаше напълно озадачен от въпросите на Поаро. — Ако желаете да узнаете името му, сигурно можете да го намерите в паспорта, нали? — добави той.

— Името в паспорта му е Ратчет — отвърна Поаро. — Но това не е истинското му име. Той е същият онзи Касети, който е бил отговорен за едно нашумяло отвличане, станало в Америка.

Докато говореше, Поаро наблюдаваше зорко графа, но той, изглежда, не се развълнува от тази новина. Само отвори малко по-широко очи.

— А! — възкликна Андрени. — Това сигурно ще хвърли светлина върху тази работа. Америка е необичайна страна.

— Вие може би сте били там, господин графе?

— Една година съм живял във Вашингтон.

— Може би познавате семейство Армстронг?

— Армстронг ли… Армстронг… трудно е да си спомня… човек среща толкова хора в живота.

Той се усмихна и повдигна рамена.

— Но да се върнем на въпроса, господа — каза той. — С какво още мога да ви бъда полезен?

— Кога си легнахте, господин графе?

Погледът на Поаро се спря бегло върху плана. Граф и графиня Андрени заемаха съседните купета № 12 и 13.

— Докато бяхме във вагон-ресторанта, оправиха за през нощта едното купе. Като се върнахме, поседяхме известно време в другото…

— В кой номер?

— В №13. Играхме пикет. Към единадесет часа съпругата ми си легна. Кондукторът оправи и моето купе и аз също си легнах. Спах непробудно до сутринта.

— Забелязахте ли спирането на влака?

— Разбрах това едва тази сутрин.

— А съпругата ви?

Графът се усмихна.

— Когато пътува с влак, съпругата ми винаги взима лекарство за сън. И този път тя взе обичайната си доза трионал. — Той помълча. — Съжалявам, че не мога с нищо да ви помогна.

Поаро му подаде лист хартия и писалка.

— Благодаря ви, господин графе. Това е чиста формалност, но бихте ли ни дали името и адреса си.

Графът го написа бавно и грижливо.

— По-добре е аз да го напиша — каза той любезно. — Името на моето имение е малко трудно за хора, които не знаят езика ни.

Той подаде листа на Поаро и стана.

— Не ще бъде необходимо съпругата ми да идва тук — каза той. — Тя не може да ви съобщи нищо повече от мен.

Очите на Поаро блеснаха.

— Несъмнено, несъмнено — съгласи се той. — Но въпреки това смятам, че би било добре да поговоря малко с госпожа графинята.

— Уверявам ви, че съвсем не е необходимо — прозвуча властно гласът на графа.

Поаро примига.

— Това ще бъде чиста формалност — каза той, — но, разбирате ли, необходимо е за моя доклад.

— Както обичате.

Графът се съгласи неохотно. Той се поклони леко, е чуждестранен маниер, и напусна вагон-ресторанта.

Поаро посегна към един от паспортите. В него бяха вписани имената и титлите на графа. Погледна към другите данни — „придружава се от съпругата си. Име — Елена-Мария; моминско име — Голденберг; възраст — двадесет години.“ Върху паспорта някой немарлив чиновник бе направил мазно петно.

— Дипломатически паспорт — каза Бук. — Трябва да внимаваме, приятелю, да не обидим графа. Тези хора не могат да имат нищо общо с убийството.

— Бъдете спокоен, стари приятелю, ще бъда крайно тактичен. Чиста формалност.

Гласът му секна, когато графиня Андрени влезе във вагон-ресторанта. Видът й беше срамежлив и изключително очарователен.

— Искали сте да ме видите, господа.

— Чиста формалност, госпожо графиньо. — Поаро се изправи галантно и с поклон я покани да седне на мястото срещу него. — Исках само да ви попитам дали сте видели, или чули нещо миналата нощ, което би могло да хвърли светлина върху случилото се.

— Съвсем нищо, мосьо. Спала съм.

— Не сте ли чули например някаква суматоха в съседното купе? Американката, която го заема, е изпаднала в истерия и е звъняла на кондуктора.

— Нищо не съм чула. Бях взела лекарство за сън.

— А! Разбирам. Няма защо да ви задържам повече. — А когато тя бързо стана: — Само за минутка — тези данни тук, вашето моминско име, възрастта и така нататък точни ли са?

— Напълно точни, мосьо.

— Може би в такъв случай ще подпишете тази бележка, в която се твърди това.

Тя бързо се подписа с красив, наклонен почерк — „Елена Андрени“.

— Вие придружавахте ли съпруга си в Америка, мадам?

— Не, мосьо. — Тя се усмихна и леко се изчерви. — Тогава не бяхме женени; съпрузи сме едва от една година.

— А, да, благодаря ви, мадам. Между другото, вашият съпруг пуши ли?

Готова да си тръгне, тя го изгледа.

— Да.

— Лула?

— Не. Цигари и пури.

— А! Благодаря ви.

Тя не си тръгна; очите й го гледаха с любопитство. Бяха прекрасни тъмни очи с формата на бадеми и дълги черни мигли, които подчертаваха прелестната бледност на бузите й. Устните й, ярко начервени по чуждестранен маниер, бяха леко разтворени. Видът й беше екзотичен и красив.

— Защо ме попитахте за това?

— Мадам — Поаро направи грациозен жест с ръка, — детективите трябва да задават всякакви въпроси. Например може би ще ми кажете какъв е цветът на вашия пеньоар.

Тя го изгледа втренчено, След това се изсмя.

— Той е от шифон[1] със златист цвят. Това от значение ли е наистина?

— От голямо значение, мадам.

— А вие наистина ли сте детектив? — попита тя любопитно.

— На вашите услуги, мадам.

— Мислех, че когато минаваме през Югославия, във влака няма да има детективи…, докато стигнем до Италия.

— Аз не съм югославски детектив, мадам. Аз съм международен детектив.

— На Обществото на народите ли принадлежите?

— Принадлежа на целия свят, мадам — каза театрално Поаро. — Работя предимно в Лондон. Говорите ли английски? — прибави той на този език.

— Говоря малко, да. Акцентът и беше очарователен, Поаро се поклони още веднъж.

— Няма да ви задържам повече, мадам. Виждате, че не беше толкова страшно.

Тя се усмихна, кимна и си тръгна.

— Красива жена — произнесе се за нея Бук. Той въздъхна. — Това не ни помага много.

— Да — съгласи се Поаро. — Двама души, които нищо не са видели и нищо не са чули.

— Да повикаме ли сега италианеца?

Поаро не отговори веднага. Той изучаваше мазното петно върху един унгарски дипломатически паспорт.

Бележки

[1] Тънка, полупрозрачна материя. — Б. пр.