Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder on the Orient Express [=Murder in the Calais Coach], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Агата Кристи. Убийство в „Ориент експрес“

 

Преводач Александър Хрусанов

Редактор Красимира Тодорова

Художник Стефан Кънчев

Коректор Антоанета Димитрова

 

Дадена за печат на 28. II. 1990 г. Излязла от печат януари 1991 г.

Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,50. Цена 7.90 лв.

 

Фирма „ФАР“, София, 1991

ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. Murder on the Orient Express

Collins, London, 1937

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство в Ориент Експрес (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство в Ориент Експрес
Murder on the Orient Express
АвторАгата Кристи
Първо издание1934 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаКучето на смъртта
СледващаНезавършен портрет
Убийство в Ориент Експрес в Общомедия

Убийство в Ориент Експрес е роман на Агата Кристи с главен герой белгийският детектив Еркюл Поаро. За първи път е публикуван във Великобритания през 1934 г. По-късно същата година романът е издаден и в САЩ, под името Murder in the Calais Coach, за да се избегне евентуалното объркване с романа на Греъм Грийн Orient Express, публикуван през 1932 г.

Резюме на сюжета

„Убийство в Ориент експрес“ е най-известният криминален роман в света, а екранизацията му е обявена за най-успешния британски филм на всички времена. Еркюл Поаро пътува с Ориент експрес, но малко след полунощ луксозният влак засяда в снежна преспа. На сутринта пътниците са с един по-малко. Американски магнат е намерен мъртъв в купето си, а вратата е заключена отвътре. Пътуващите са откъснати от света и разчитат на Поаро, който единствен може да открие убиеца сред тях.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на втория си съпруг археолога Макс Малоун. Писателката му посвещава още три книги: Загадката на Ситафорд, Ела и ми кажи как живееш, и последната ѝ написана книга Задната врата на съдбата.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Murder on the Orient Express в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА XV
ДАННИТЕ ОТ БАГАЖА НА ПЪТНИЦИТЕ

След като изрече куп неискрени, учтиви фрази и каза на мисис Хюбърд, че ще нареди да й донесат кафе, Поаро успя да си отиде, придружен от двамата си приятели.

— Е, започнахме и не намерихме нищо — забеляза Бук. — С кого ще се заемем сега?

— Струва ми се, най-просто ще бъде да вървим по дължината на вагона и да влизаме в купетата подред. Това значи, че започваме с № 16 — любезния мистър Хардман.

Мистър Хардман пушеше пура и ги посрещна приветливо.

— Влезте, джентълмени… разбира се, ако въобще е възможно. Тук е малко тесничко за гости.

Мосьо Бук обясни целта на посещението им и едрият детектив кимна с разбиране.

— Това е о’кей. Право да ви кажа, дори се чудех, че не сте го направили по-рано. Ето ви ключовете, джентълмени, и ако желаете да претърсите и джобовете ми, нямам нищо против. Да ви сваля ли чантите?

— Кондукторът ще свърши това. Мишел!

Двете чанти на мистър Хардман бяха прегледани бързо. Те съдържаха огромно количество спиртни напитки. Мистър Хардман намигна.

— На границите рядко претърсват чантите ви, особено ако дадете нещичко на кондуктора. Подхвърлих пачка турски банкноти още веднага и досега не съм имал неприятности.

— А в Париж?

Мистър Хардман отново намигна.

— Докато стигна до Париж — каза той, — това, което ще остане от цялото количество, ще влезе в бутилка с надпис „Шампоан“.

— Вие не вярвате в забраната на алкохола, мосьо Хардман — усмихна се Бук.

— Ами да си призная — отвърна Хардман, — забраната на алкохола никога не ме е безпокоила.

— Аха! — възкликна Бук. — Вашите потайни барчета. — Той произнесе тези думи внимателно, сякаш ги вкусваше. — Американските термини са толкова необикновени, толкова изразителни.

— Много бих искал да отида в Америка — подхвърли Поаро.

— Там ще научите някои нови методи — каза Хардман. — Европа се нуждае от разбуждане. Тя е полузаспала.

— Вярно, че Америка е страна на прогреса — съгласи се Поаро. — У американците има много неща, от които се възхищавам. Само че, може би защото съм старомоден, намирам американките по-малко очарователни от моите съотечественички. Французойките или белгийките — кокетни, очарователни, смятам, че никой не може да се сравнява с тях.

Хардман се извърна да погледа снега за минута.

— Може би сте прав, мосьо Поаро — каза той, — но предполагам, че всяка нация харесва най-много собствените си жени.

Той премига, сякаш очите го бяха заболели от снега.

— Доста блести, нали? — забеляза той. — Вижте какво, джентълмени, тази работа започва да ми действува на нервите. Убийството, снегът и всичко, а няма какво да правиш. Само седиш и си убиваш времето. Бих искал да се заема с някого или с нещо.

— Истинският енергичен дух на Запада — каза с усмивка Поаро.

Кондукторът върна чантите на местата им и контрольорите минаха в съседното купе. Полковник Арбътнот седеше в ъгъла, пушеше лула и четеше някакво списание.

Поаро обясни тяхната задача. Полковникът не възрази. Имаше два тежки кожени куфара.

— Останалата част от багажа ми замина по море — обясни той.

Подобно на повечето военни полковникът беше подредил грижливо багажа си. Претърсването отне само няколко минути. Поаро забеляза пакетче чистачки за лула.

— Винаги ли използувате този вид? — попита той.

— Обикновено да. Ако мога да намеря от тях.

— Аха! — кимна Поаро.

Тези чистачки за лула бяха също като чистачката, която той бе намерил на пода в купето на убития.

Когато отново се озоваха в коридора, доктор Константин направи забележка в този дух.

— Въпреки това не мога да повярвам — измърмори Поаро. — Не отговаря на характера му, а с това се изчерпва всичко.

Вратата на следващото купе беше затворена. Купето се заемаше от принцеса Драгомирова. Почукаха на вратата и плътният глас на принцесата каза: „Влезте.“

Този път говори Бук. Той много почтително и учтиво обясни целта на посещението им.

Принцесата го изслуша мълчаливо, с невъзмутимо изражение на дребното си, жабешко лице.

— Щом трябва, господа — каза тя спокойно, когато Бук свърши, — не е необходимо да приказваме повече. Ключовете са у прислужницата ми. Тя ще ви бъде в помощ.

— Винаги ли прислужницата ви пази ключовете, мадам? — попита Поаро.

— Да, мосьо.

— А ако нощем на някоя граница митническите власти поискат да се отвори някой куфар?

Старата дама повдигна рамена.

— Това е малко вероятно. Но в такъв случай кондукторът би отишъл да я повика.

— Тогава вие имате пълно доверие в нея, мадам.

— Вече ви казах това — рече спокойно принцесата. — При мен не служат хора, в които нямам доверие.

— Да — съгласи се замислено Поаро. — Доверието е наистина нещо рядко в наши дни. Може би е по-добре да ти прислужва по-обикновена жена, в която да имаш доверие, отколкото някоя камериерка… например една елегантна парижанка.

Той видя как тъмните, умни очи се завъртяха бавно и погледът им се спря върху лицето му.

— Какво точно искате да кажете, мосьо Поаро?

— Нищо, мадам. Аз ли? Нищо.

— О, да. Вие мислите, нали, че би трябвало да имам някаква умна французойка, която да се грижи за тоалета ми?

— Може би това би било по-нормално, мадам. Тя поклати глава.

— Шмит ми е предана. — Тя силно подчерта тия думи. — Предаността е нещо, което не се купува с пари.

Германката бе дошла с ключовете. Принцесата й каза на нейния роден език да отвори куфарите и да помогне на господата при претърсването. Остана в коридора да гледа снега. Поаро също беше при нея, като предостави на Бук задачата да претърси багажа.

Тя го изгледа с мрачна усмивка.

— Е, мосьо, не желаете ли да видите какво има в куфарите ми?

Той поклати глава.

— Мадам, това е само една формалност, нищо повече.

— Толкова ли сте сигурен?

— Във вашия случай — да.

— А при това аз познавах и обичах Соня Армстронг. Какво мислите тогава? Че не бих си изцапала ръцете да убия негодник като този Касети? Е, може би сте прав. — Тя помълча една-две минути, после продължи: — Знаете ли какво бих искала да направя с такъв човек? Бих искала да извикам на слугите си: „Пребийте го до смърт и го хвърлете на бунището!“ Така ставаха нещата, когато бях млада, мосьо.

Поаро продължи да мълчи и да слуша внимателно. Принцесата го погледна бързо.

— Вие не казвате нищо, мосьо Поаро. Питам се за какво мислите.

Той я изгледа с прям поглед.

— Мисля, мадам, че вашата сила е във волята ви, а не в ръцете.

Тя сведе поглед към своите тънки, в черни ръкавици ръце, които завършваха с жълти пръсти, наподобяващи крака на граблива птица, и обкичени с пръстени.

— Вярно е — отвърна тя. — Нямам никаква сила в ръцете си. Не зная дали трябва да съжалявам за това, или да съм доволна.

После се обърна внезапно и се прибра в купето, където прислужницата редеше бързо куфарите. Там тя прекъсна извиненията на Бук:

— Няма нужда да се извинявате, мосьо. Извършено е убийство. Трябва да се предприемат известни действия. Това е всичко.

— Много сте любезна, мадам.

Когато си тръгнаха, тя наведе леко глава. Вратите на двете следващи купета бяха затворени. Бук спря и се почеса по главата.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Може да възникнат неприятности. Те имат дипломатически паспорти. Техният багаж не подлежи на проверки.

— На митнически проверки — да. Но убийството е нещо различно.

— Зная. И въпреки това… не бих искал да имаме усложнения.

— Не се безпокойте, приятелю. Графът и графинята ще бъдат разумни. Вижте колко любезно прие претърсването принцеса Драгомирова.

— Тя е благородничка. Тези двамата са със същото социално положение, но графът ми направи впечатление на човек с малко резки обноски. Не му стана приятно, когато настояхте да разпитате жена му. А това ще го обезпокои още повече. Бих казал… да ги пропуснем. В края на краищата те не могат да имат нищо общо с тази работа. Защо да си навличам излишни неприятности.

— Не съм съгласен с вас — рече Поаро. — Сигурен съм, че граф Андрени, ще се покаже разумен. Нека да опитаме поне.

И преди Бук да отговори, той почука силно на вратата на № 13.

Един глас отвътре извика: „Влезте.“

Графът седеше в ъгъла до вратата и четеше вестник. Графинята се бе сгушила в противоположния ъгъл, до прозореца. Под главата й имаше възглавница и тя приличаше на заспала.

— Простете, господин графе — започна Поаро. — Моля да ни извините за безпокойството. Претърсваме багажа на всички във влака. В повечето случаи това е чиста формалност. Но трябва да се направи. Мосьо Бук намекна, че понеже имате дипломатически паспорт, можете с право да поискате да бъдете освободен от претърсването.

Графът помисли за миг.

— Благодаря ви — каза той, — но не искам да се прави изключение за мен. Бих предпочел нашият багаж да бъде претърсен като багажа на другите пътници.

Той се обърна към жена си.

— Надявам се, че нямаш възражения, Елена.

— Никакви — отвърна без колебание графинята. Последва бързо и повърхностно претърсване. Поаро сякаш се опитваше да прикрие неудобството си с дребни, безцелни забележки. Като свали един куфар от син марокен[1] с инициали и коронка, той например каза:

— На вашия куфар има един съвсем мокър етикет, мадам.

Графинята не отговори на тази забележка. Всъщност тя сякаш се отегчаваше от цялата тази процедура и докато мъжете претърсваха багажа й в съседното купе, остана свита в своя ъгъл и се вглеждаше замечтано навън през прозореца.

Поаро завърши претърсването, като отвори малкото шкафче над умивалника и огледа набързо съдържанието му — гъба, крем за лице, пудра и малко шишенце с етикет „Трионал“.

После групата се оттегли при размяна на учтивости от двете страни.

Следваха купетата на мисис Хюбърд, на починалия и на Поаро.

Стигнаха до второкласните купета. Първото купе, № 10 и 11, се заемаше от Мери Дебенхем, която четеше книга, и Грета Олсон, която беше дълбоко заспала, но при влизането им се събуди стреснато.

Поаро повтори своята формула. Шведката сякаш се развълнува, но Мери Дебенхем прояви спокойно безразличие.

Поаро се обърна към шведката.

— Ако разрешите, мадмоазел, ще претърсим най-напред вашия багаж, а после може би ще бъдете така добра да видите как се чувствува американката. Преместихме я в едно от купетата на съседния вагон, но тя все още е много развълнувана поради откритието си. Наредих да й занесат кафе; струва ми се обаче, че тя е от тези хора, за които е първа необходимост да има с кого да разговарят.

Добрата жена веднага прояви съчувствие. Тя ще отиде веднага. Това сигурно е било ужасно за нервите на мисис Хюбърд, а бедната и без това е била разстроена от пътуването и раздялата с дъщеря си. О, да, естествено тя ще отиде веднага — куфарът й не е заключен — и ще вземе със себе си малко нишадър.

Тя излезе, без да се бави. Прегледаха бързо вещите й. Бяха крайно оскъдни. Явно още не беше забелязала липсващите мрежи от кутията за шапки.

Мис Дебенхем беше оставила книгата си. Наблюдаваше Поаро. Той я помоли за ключовете й, тя му ги подаде. После, когато Поаро свали един куфар и го отвори, тя каза:

— Защо я отпратихте, мосьо Поаро?

— Кой, аз ли, мадмоазел? Ами да се погрижи за американката.

— Прекрасен претекст, но все пак претекст.

— Не ви разбирам, мадмоазел.

— Смятам, че ме разбирате много добре. — Тя се усмихна. — Искахте да бъда сама. Така е, нали?

— Слагате в устата ми думи, които не съм казал, мадмоазел.

— И мисли в главата ви, нали? Не, струва ми се, че не сте искрен. Мислите са вече там. Така е, нали?

— Мадмоазел, ние имаме една поговорка…

— Който се оправдава, се обвинява, това ли щяхте да кажете? Трябва да ми признаете, че до известна степен и аз мога да проявявам наблюдателност и здрав разум. По една или друга причина вие сте си внушили, че зная нещо за това отвратително деяние — за това убийство на човек, когото никога досега не съм виждала.

— Вие си въобразявате тези неща, мадмоазел.

— Не, нищо не си въобразявам. Но ми се струва, че се губи много време, когато не се казва истината и вместо да се пристъпи направо към същината на нещата, се говори и действува със заобикалки.

— А вие не обичате да губите време. Не, вие обичате да пристъпвате направо към същината на въпроса. Обичате директния метод. Е добре. Ще приложа към вас директния метод. Ще ви попитам за значението на едни думи, които дочух по време на пътуването ни от Сирия. Бях слязъл от влака на гарата в Кония, за да се „поразтъпча“, както се казва. Вашият глас и гласът на полковника, мадмоазел, стигнаха до мен от нощната тъма. Вие му казахте: „Не сега. Не сега. Когато всичко свърши. Когато остане зад нас.“ Какво имахте пред вид с тези думи, мадмоазел?

Тя каза много спокойно:

— Смятате ли, че съм имала пред вид… убийството?

— Аз питам вас, мадмоазел.

Мис Дебенхем въздъхна и се замисли за миг. После сякаш се пробуди от сън и каза:

— Тези думи имаха своето значение, мосьо, но не съм в състояние да ви ги обясня. Мога само да ви дам тържествено честна дума, че преди да се кача във влака, никога не съм виждала този човек Ратчет.

— И вие отказвате да обясните тези думи?

— Да, щом искате да го изразите така, отказвам. Те са свързани с… една задача, с която се бях нагърбила.

— Задача, която сега е приключена.

— Какво искате да кажете?

— Приключена е, нали?

— Защо мислите така?

— Слушайте, мадмоазел, ще ви припомня една друга случка. В деня, когато трябваше да стигнем в Истанбул, влакът закъсня. Вие бяхте много развълнувана. Вие, която сте толкова спокойна, с такова самообладание. Бяхте загубили спокойствието си.

— Не исках да изпусна връзката.

— Така казахте. Но, мадмоазел, „Ориент експресът“ тръгва от Истанбул всеки ден от седмицата. Дори да бяхте изпуснали връзката, щяхте да се забавите само двадесет и четири часа.

Мис Дебенхем за пръв път показа признаци на раздразнение.

— Изглежда, не разбирате, че човек може да има приятели, които очакват пристигането му в Лондон, и че закъснение от един ден обърква предвижданията и причинява куп неприятности.

— А, така било, значи? Приятели очакват вашето пристигане. И вие не желаете да им причинявате неудобства?

— Естествено.

— И въпреки това… странно е…

— Кое е странно?

— В този влак… ние имаме отново закъснение. И този път много по-сериозно закъснение, още повече, че нямате възможност да изпратите телеграма на приятелите си или да се свържете с тях по междуна… междуна…

— Искате да кажете, международната линия? Телефона?

— А, да, както го наричате в Англия: „повикване по куфара“.

Мери Дебенхем се усмихна леко въпреки волята си.

— Междуградско повикване — поправи го тя. — Да, както казахте, крайно неприятно е, че не можете да изпратите известие нито по телефона, нито по телеграфа.

— И въпреки това, мадмоазел, този път вашето държане е напълно различно. Вие не проявявате нетърпение. Вие сте спокойна и настроена философски.

Мери Дебенхем се изчерви и прехапа устни. Не изпитваше вече желание да се усмихва.

— Не ми отговаряте, мадмоазел.

— Извинете. Не знаех, че трябва да се отговори.

— Обяснението за промяната в държането ви, мадмоазел.

— Не ви ли се струва, че вдигате много шум за нищо, мосьо Поаро?

Поаро разпери ръце в извинителен жест.

— Това може би е наша грешка, на детективите. Очакваме държането винаги да бъде последователно. Не признаваме промените на настроението.

Мери Дебенхем не отговори.

— Добре ли познавате полковник Арбътнот, мадмоазел?

Стори му се, че тя изпита облекчение от промяната на темата.

— Запознах се с него по време на това пътуване.

— Имате ли някаква причина да подозирате, че той може би е познавал този Ратчет?

Тя поклати решително глава.

— Напълно сигурна съм, че не го познава.

— Защо сте толкова сигурна?

— От неговите думи.

— И въпреки това, мадмоазел, ние намерихме една чистачка за лула на пода в купето на убития. А полковник Арбътнот е единственият мъж във влака, който пуши лула.

Той я наблюдаваше зорко, но тя не даде израз нито на изненада, нито на вълнение.

— Глупости — отвърна тя само. — Невъзможно. Полковник Арбътнот е последният човек в света, който може да бъде замесен в престъпление, особено такова театрално престъпление като това.

Мисълта й дотолкова съвпадаше с мнението на Поаро, че той едва не се съгласи с нея. Но вместо това подхвърли:

— Трябва да ви напомня, че не го познавате много добре, мадмоазел.

Тя повдигна рамене.

Познавам достатъчно добре този тип хора.

Той я попита много внимателно:

— Все още ли отказвате да ми разкриете значението на тези думи… „Когато това остане зад нас“?

— Нямам какво повече да ви кажа — отговори студено тя.

— Няма значение — рече Еркюл Поаро, — аз ще го открия.

Той се поклони и напусна купето, като затвори вратата след себе си.

— Разумно ли беше това, приятелю? — попита Бук. — Вие я предупредихте, а чрез нея предупредихте и полковника.

— Приятелю, ако искате да хванете заек, пускате куче в дупката и ако заекът е там, той се втурва да бяга. Това само направих.

Влязоха в купето на Хилдегарде Шмит.

Жената стоеше в готовност, с почтително, но равнодушно лице.

Поаро прегледа набързо съдържанието на малкото куфарче върху седалката. След това даде знак на кондуктора да свали по-големия куфар от мрежата за багаж.

— Ключовете? — каза той.

— Не е заключен, мосьо.

Поаро натисна ключалките и вдигна капака.

— Аха! — възкликна той и се обърна към Бук, — Помните ли какво казах? Погледнете тук за миг.

Най-отгоре в куфара лежеше една набързо сгъната кафява униформа на кондуктор от спалните вагони. Равнодушието на германката веднага се изпари.

— Ах! — извика тя. — Това не е мое! Не съм го сложила аз! Откакто напуснахме Истанбул, не съм поглеждала в този куфар! Истина, истина ви казвам.

Тя местеше умолителния си поглед от единия към другия.

Поаро я хвана нежно за ръката и я успокои:

— Не, не, всичко е наред. Ние ви вярваме. Не се вълнувайте. Толкова съм сигурен, че не вие сте скрили униформата тук, колкото и че сте добра готвачка. Чувате ли? Вие сте добра готвачка, нали?

Смаяна, жената се усмихна въпреки желанието си.

— Да, наистина, всички мои господарки са казвали това. Аз…

Тя млъкна с отворена уста и отново доби уплашен вид.

— Не, не — каза Поаро. — Уверявам ви, че всичко е наред. Вижте, ще ви кажа как се е случило това, Мъжът в униформата на кондуктор от спалните вагони излиза от купето на убития. Сблъсква се с вас. Това е лош късмет за него. Той се е надявал, че никой няма да го види. Какво да прави тогава? Трябва да се отърве от униформата. Сега вече тя не е предпазно средство, а опасност.

Поаро погледна мосьо Бук и доктор Константин, които слушаха с внимание.

— Навън има сняг. Снегът, който обърква всичките му планове. Къде може да скрие тези дрехи? Всички купета са пълни. Не, той минава покрай едно купе с отворена врата и вижда, че е празно. Сигурно е на жената, с която току-що се е сблъскал. Той се вмъква вътре, сваля униформата и я натиква бързо в един куфар на мрежата за багаж. Може да измине доста време, преди да я открият.

— А после? — попита Бук.

— Това трябва да обсъдим — отвърна Поаро с предупреждаващ поглед.

Той вдигна куртката. Едно копче, третото отгоре надолу, липсваше. Поаро бръкна в джоба и извади един кондукторски ключ, с който се отварят вратите на купетата.

— Ето обяснението на това как нашият човек е могъл да минава през заключени врати — каза Бук. — Въпросите, които зададохте на мисис Хюбърд, бяха излишни. Независимо дали междинната врата е била заключена, или не, човекът е могъл лесно да мине през нея. В края на краищата щом имаме униформа на кондуктор от спалните вагони, защо да нямаме и ключ от тях?

— Защо не наистина — съгласи се Поаро.

— Всъщност ние трябваше да се досетим. Спомнете си, Мишел каза, че когато се отзовал на иззвъняването, вратата на купето на мисис Хюбърд към коридора била заключена.

— Точно така, мосьо — потвърди кондукторът, — Затова си помислих, че дамата сигурно е сънувала.

— Но сега е лесно — продължи Бук. — Несъмнено той е смятал да заключи и междинната врата, но може би е чул някакво движение откъм леглото и това го е смутило.

— Сега остава само да намерим и червеното кимоно — рече Поаро.

— Вярно. А последните две купета са заети от мъже.

— Въпреки това ще ги претърсим.

— О! Разбира се. Помня какво казахте.

Хектор Мъкуийн никак не се възпротиви на претърсването.

— Предпочитам да претърсите багажа ми — каза той с печална усмивка. — Чувствувам съвсем определено, че съм най-подозрителната личност във влака. Остава само да намерите завещание, в което старецът ми оставя всичките си пари, и работата ще бъде съвсем наред.

Бук го изгледа подозрително.

— Просто се пошегувах — побърза да прибави Мъкуийн. — Всъщност той никога не би ми оставил и един цент. Аз му бях полезен… знаех езици и прочее. Ако човек говори само добър американски, лесно могат да го излъжат. Аз самият не съм лингвист, но зная достатъчно, за да се оправям с покупки и хотели на френски, немски и италиански.

Гласът му беше малко по-висок от обикновено. Сякаш въпреки волята си леко се безпокоеше от претърсването. Поаро се появи.

— Нищо — каза той. — Няма дори компрометиращо завещание.

Мъкуийн въздъхна.

— Е, цяла планина се свали от рамената ми — каза той с чувство за хумор.

Те минаха в последното купе. Претърсването на багажа на едрия италианец и на слугата не даде никакъв резултат.

Тримата мъже застанаха в края на вагона и се спогледаха.

— А сега какво? — попита Бук.

— Ще се върнем във вагон-ресторанта — отвърна Поаро. — Знаем всичко, което можехме да узнаем. Имаме показанията на пътниците, данните от багажа им и видяното от собствените ни очи. Не можем да очакваме никаква друга помощ. Сега трябва да използуваме мозъците си.

Той бръкна в джоба си за табакерата. Тя беше празна.

— Ще дойда при вас след миг — каза той. — Ще ми трябват цигари. Това е много труден, много странен случай. Кой е носил яркочервеното кимоно? И къде е то сега? Бих искал да знам. В този случай има нещо… някакъв фактор, който ми се изплъзва! Труден е, защото са го направили труден. Но ще го разискваме. Извинете ме за минутка.

Поаро забърза по коридора към купето си. Знаеше, че има запас от цигари в един от своите куфари.

Свали го и натисна ключалката. След това приклекна на пети и се загледа втренчено.

Най-отгоре в куфара лежеше грижливо сгънато едно тънко, яркочервено, копринено кимоно с избродирани дракони.

— Значи, така — измърмори той. — Значи, така. Предизвикателство. Много добре, приемам предизвикателството.

Бележки

[1] Пресована обработена овча или козя кожа. — Б. р.