Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (31)

ГЛАВА VIII
НОВИ ИЗНЕНАДВАЩИ РАЗКРИТИЯ

— Вече нищо не може да ме учуди — заяви Бук. — Нищо! Дори ако се докаже, че всеки човек във влака е бил член от домакинството на Армстронг, пак няма да се изненадам.

— Много дълбокомислена забележка — рече Поаро. — Бихте ли искали да чуете какво ще каже за свое оправдание вашият предпочитан подозрян, италианецът?

— Нима ще направите още едно от тези ваши прочути предположения?

— Именно.

— Наистина крайно изключителен случай — каза доктор Константин.

— Напротив, напълно естествен.

Мосьо Бук вдигна ръце в израз на комично отчаяние.

— Ако това наричате естествено, приятелю… Той не можа да намери думи.

В това време Поаро беше помолил сервитьора от вагон-ресторанта да доведе Антонио Фоскарели.

Когато влезе, в очите на едрия италианец се четеше предпазливост. Той поглеждаше нервно ту па една, ту на друга страна, като животно, хванато в капан.

— Какво искате? — попита той. — Нямам нищо да ви казвам… нищо, чувате ли? За бога… — и той удари с юмрук по масата.

— О, не, имате още нещо да ни съобщите — прекъсна го твърдо Поаро. — Истината!

— Истината ли? — Италианецът хвърли неспокоен поглед на Поаро. Увереността и добродушието бяха изчезнали от държането му.

— Разбира се. Може би аз вече я зная. Но би било във ваш интерес, ако тя излезе спонтанно от самия вас.

— Говорите също като американската полиция. „Признай си всичко“ — те така казват — „Признай си всичко“.

— Аха! Значи вие имате опит с полицията в Ню Йорк?

— Не, не, не съм имал. Те не могат да докажат нищо против мен… въпреки че се опитваха.

— Това е било във връзка със случая Армстронг, нали? — попита спокойно Поаро. — Вие сте били шофьорът?

Погледът му срещна погледа на италианеца. И последните остатъци самонадеяност напуснаха едрия мъж. Той заприлича на спукан балон.

— Щом знаете, защо ме питате?

— Защо излъгахте тази сутрин?

— По делови причини. Освен това нямам доверие на югославската полиция. Те мразят италианците. Не мога да разчитам на правосъдие от тяхна страна.

— Може би те щяха да ви предадат именно на правосъдието.

— Не, не, нямам нищо общо с историята от миналата нощ. Не съм напускал купето си въобще. Англичанинът с дългото лице може да потвърди. Не съм аз убил тази свиня — този Ратчет. Не можете да докажете нищо против мен.

Поаро записваше нещо на лист хартия. Той вдигна очи и каза спокойно:

— Много добре. Можете да си вървите. Фоскарели се размърда неспокойно.

— Нали разбирате, че не съм бил аз… че не мога да имам нищо общо с това?

— Казах, че можете да си вървите.

— Това е съзаклятие. Значи, възнамерявате да ме обвините за чуждо престъпление? И то за такава свиня, която трябваше да седне на електрическия стол! Позор е, че не го екзекутираха. Ако бях аз на негово място… ако мен ме бяха арестували…

— Но не сте били вие. Вие не сте имали нищо общо с отвличането на детето.

— Какво казвате? Та това мъничко същество… тя беше любимката на къщата. Наричаше ме Тонио. Често сядаше в колата и си даваше вид, че държи кормилото и кара. Всички я обожаваха! Дори полицията го разбра. Ах, малката красавица!

Гласът му стана по-мек. В очите му се появиха сълзи. Той внезапно се извърна и излезе от вагон-ресторанта.

— Пиетро — извика Поаро.

Сервитьорът от вагон-ресторанта дотича.

— Номер 10 — шведката.

— Добре, мосьо.

— Още един? — извика Бук. — О, не, не е възможно, казвам ви, че не е възможно.

— Трябва да знаем, драги мой. Дори ако накрая за всеки пътник във влака се докаже, че е имал причини да убие Ратчет, ние трябва да знаем. Щом узнаем всичко, ще можем окончателно да определим у кого е вината.

— Вие ми се свят — изстена Бук.

Сервитьорът със съчувствие доведе Грета Олсон, Тя плачеше горчиво.

Строполи се в стола срещу Поаро и продължи да плаче, с лице, скрито в голяма носна кърпа.

— Не се тревожете, мадмоазел. Не се тревожете. — Поаро я потупа по рамото. — Само няколко истинни думи, нищо повече. Вие бяхте бавачката, която се е занимавала с малката Дейзи Армстронг, нали?

— Вярно… вярно — изплака нещастната жена. — Ах, тя беше същински ангел — мъничък, сладък, доверчив ангел. У нея имаше само доброта и любов… и беше отвлечена от този зъл мъж… били са жестоки с нея… и бедната й майка… и другото малко, което въобще не се роди. Вие не можете да разберете… не знаете… ако бяхте там като мен… ако бяхте видели цялата ужасна трагедия… трябваше тази сутрин да ви кажа истината за себе си. Но ме беше страх… страх. Толкова се радвах, че злодеят е мъртъв… че не може вече да мъчи и убива малки деца. Ах! Просто не мога да говоря… не мога да намеря думи…

Тя се разплака още по-силно.

Поаро продължи да я потупва леко по рамото.

— Успокойте се… успокойте се… разбирам… разбирам всичко… всичко… Уверявам ви. Няма да ви задавам повече въпроси. Достатъчно е, дето признахте, че това, което зная, е истината. Уверявам ви, че разбирам.

Грета Олсон не можеше да говори от хълцания. Тя стана и заопипва като сляпа пътя си към вратата. На прага се сблъска с мъжа, който влизаше. Беше прислужникът Мастерман.

Той дойде направо при Поаро и заговори с обикновения си, спокоен, равнодушен глас.

— Надявам се, че не ви попречих, сър. Помислих, че най-добре ще е да дойда веднага и да ви кажа истината. По време на войната бях ординарец на полковник Армстронг, сър, а след това негов прислужник в Ню Йорк. Скрих този факт тази сутрин. Беше много непочтено от моя страна, сър, и помислих, че е по-добре да дойда и призная всичко. Но се надявам, сър, че въобще не подозирате Тонио. Старият Тонио, сър, не би убил и муха. Мога да се закълна в най-святото, че не е напущал купето през цялата нощ. И така, виждате, сър, той не би могъл да го направи. Тонио може и да е чужденец, сър, но е много кротко същество — не прилича на злите убийци италианци, за които четем.

Той замълча.

Поаро го изгледа продължително.

— Това ли е всичко, което имате да кажете?

— Това е всичко, сър.

Мастерман млъкна и когато Поаро не проговори, той се поклони леко, сякаш се извиняваше, и след мигновено колебание напусна вагон-ресторанта по същия спокоен, скромен начин, по който бе дошъл.

— Това е много по-невероятно от който и да е криминален роман, четен от мен — каза доктор Константин.

— Съгласен съм — потвърди Бук. — От дванайсет пътника в този вагон за девет се доказа, че са свързани със случая Армстронг. А какво ще последва, питам ви? Или може би трябва да попитам, кой ще последва?

— Почти мога да отговоря на въпроса ви — отвърна Поаро. — Ето че идва нашият американски детектив, мистър Хардман.

— И той ли идва да признае нещо?

Преди Поаро да успее да отговори, американецът стигна до масата им. Той ги изгледа зорко, седна и каза проточено:

— Какво точно става в този влак? Прилича ми на лудница.

Поаро го погледна и очите му светнаха лукаво.

— Напълно сигурен ли сте, мистър Хардман, че не сте били градинар в дома на Армстронг?

— Те нямаха градина — отвърна педантично мистър Хардман.

— Или старши лакей?

— Нямам необходимите обноски за такава работа. Не, никога не съм имал нещо общо с дома Армстронг — но започвам да вярвам, че съм единственият в този влак, който не е бил свързан с него! Можете ли да разберете нещо… това питам аз? Можете ли да разберете?

— Наистина всичко е малко изненадващо — призна спокойно Поаро.

— Не, весело е — отсече мосьо Бук.

— Имате ли някакво собствено предположение относно престъплението, мистър Хардман? — запита Поаро.

— Не, сър. Нищо не разбирам. Не зная какво да мисля. Всички могат да бъдат замесени, но кой е виновният, не мога да си представя. Искам само да зная как разбрахте всичко това?

— Просто направих някои предположения.

— Тогава, повярвайте ми, вие притежавате страхотна досетливост. Да, мога да кажа на целия свят, че сте необикновено досетлив.

Мистър Хардман се облегна и погледна с възхищение Поаро.

— Ще ме извините, но никой не би повярвал такова нещо, когато ви види. Свалям шапка пред вас наистина.

— Много сте любезен, мистър Хардман.

— Съвсем не. Трябва да ви призная майсторството.

— Въпреки това — каза Поаро — проблемът не е още напълно разрешен. Можем ли да кажем авторитетно, че знаем кой е убил Ратчет?

— Мен не ме бройте — отвърна Хардман. — Не мога да кажа нищо. Просто съм изпълнен с естествено възхищение. Какво ще кажете за другите двама, за които още не сте направили никакво предположение? Възрастната американка и прислужницата? Изглежда, можем да ги смятаме за единствените невинни лица във влака.

— Да — усмихна се Поаро, — ако не успеем да ги включим в нашата малка колекция като… какво да кажем… домакиня и готвачка в семейство Армстронг.

— Нищо повече на тоя свят не би ме учудило вече — отвърна мистър Хардман смирено. — Лудница — ето какво е това, лудница.

— О, драги, това би означавало да имаме прекалено много съвпадения — заяви мосьо Бук. — Не могат всички да бъдат замесени.

Поаро го погледна.

— Вие не разбирате — рече той. — Нищо не разбирате. Кажете ми, знаете ли кой уби Ратчет?

— А вие знаете ли? — отвърна на въпроса с въпрос мосьо Бук.

Поаро кимна.

— О, да — каза той. — Зная от известно време. Толкова е ясно, че ми е чудно как и вие не сте го прозрели. — Той погледна Хардман и попита: — А вие?

Детективът поклати глава. Той се вгледа с любопитство в Поаро.

— Не зная — отвърна той. — Нищо не зная. Кой от тях е бил?

Поаро помълча малко. После каза:

— Бъдете така добър, мистър Хардман, да съберете пътниците тук. Този случай има две възможни разрешения. Искам да изложа и двете пред всички вас.