Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (29)

ГЛАВА VI
ВТОРИ РАЗГОВОР С ПОЛКОВНИК АРБЪТНОТ

Полковник Арбътнот беше явно обезпокоен, че го викат повторно във вагон-ресторанта. Когато влезе и седна, на лицето му се изписа неприятно изражение.

— Е? — каза той.

— Много се извинявам, че ви безпокоя за втори път — рече Поаро. — Но ми се струва, че има някои данни, за които бихте могли да ни осведомите.

— Наистина ли? Не вярвам.

— Най-напред виждате ли тази чистачка за лула?

— Да.

— Ваша ли е?

— Не зная. Не слагам инициалите си по своите чистачки.

— Известно ли ви е, полковник Арбътнот, че сте единственият човек сред пътниците във вагона Истанбул—Кале, който пуши лула?

— В такъв случай сигурно е моя.

— Знаете ли къде беше намерена?

— Нямам никаква представа.

— Беше намерена до трупа на убития. Полковник Арбътнот повдигна вежди.

— Можете ли да ни кажете, полковник Арбътнот, как е могла да попадне там?

— Ако питате дали аз съм я изпуснал там, отговорът е — не, не съм.

— Влизали ли сте изобщо в купето на мистър Ратчет?

— Дори не съм говорил с този човек.

— Никога не сте говорили с него и не сте го убили? Веждите на полковника отново се повдигнаха иронично.

— Ако го бях убил, едва ли щях да ви осведомя за този факт. Но всъщност не съм го убил.

— А, добре — измърмори Поаро. — Това не е от значение.

— Извинете?

— Казах, че това не е от значение.

— О! — Арбътнот имаше вид на поразен. Той се вгледа неспокойно в Поаро.

— Защото, разбирате ли — продължи дребният човек, — чистачката за лула не е от значение. Самият аз мога да се сетя за единайсет други чудесни обяснения за присъствието й там.

Арбътнот го гледаше втренчено.

— Всъщност исках да ви видя по съвсем друг въпрос. Може би мис Дебенхем ви е уведомила, че дочух няколко думи, които тя ви каза на гарата в Кония.

Арбътнот не отговори.

— Тя каза: „Не сега. Когато всичко свърши. Когато остане зад нас.“ Знаете ли за какво са се отнасяли тези думи?

— Съжалявам, мосьо Поаро, но съм длъжен да не отговоря на въпроса ви.

— Защо?

— Ще ви предложа да попитате самата мис Дебенхем за значението на тези думи — каза твърдо полковникът.

— Вече го сторих.

— И тя ви отказа?

— Да.

— В такъв случай дори на вас би трябвало да бъде напълно ясно, че устните ми ще бъдат запечатани.

— Не искате да издадете тайната на една дама?

— Можете и така да го наречете, ако ви харесва.

— Мис Дебенхем ми каза, че се отнасяло до нейна лична работа.

— Тогава защо не повярвате на думите й?

— Защото, полковник Арбътнот, мис Дебенхем е, така да се каже, силно подозрителна личност.

— Глупости! — възрази разгорещено полковникът.

— Не са глупости.

— Нямате каквито и да било улики против нея.

— Нито дори факта, че мис Дебенхем е била гувернантка в семейство Армстронг по времето, когато са отвлекли малката Дейзи Армстронг?

За миг настъпи мъртва тишина. Поаро кимна леко.

— Виждате ли — каза той, — ние знаем повече, отколкото предполагате. Ако мис Дебенхем е невинна, защо тогава скри този факт? Защо ми каза, че никога не е била в Америка?

Полковникът се прокашля.

— Не е ли възможно да грешите?

— Не греша. Защо ме излъга мис Дебенхем? Полковник Арбътнот повдигна рамене.

— Най-добре е да попитате самата нея. Но аз продължавам да мисля, че грешите.

Поаро повиши глас и извика. Един от сервитьорите дойде от другия край на вагон-ресторанта.

— Идете да попитате англичанката от № 11 дали ще има добрината да дойде тук.

— Добре, мосьо.

Сервитьорът излезе. Четиримата мъже седяха и мълчаха. Лицето на полковник Арбътнот сякаш бе изрязано от дърво — сковано и безизразно.

Сервитьорът се върна.

— Дамата ей сега ще дойде, мосьо.

— Благодаря.

След една-две минути Мери Дебенхем влезе във вагон-ресторанта.