Агата Кристи
Убийството в „Ориент експрес“ (30)

ГЛАВА VII
САМОЛИЧНОСТТА НА МЕРИ ДЕБЕНХЕМ

Тя не носеше шапка. Главата й беше отметната предизвикателно назад. Вчесаната назад коса, извивката на ноздрите й напомняха скулптура върху носа на кораб, който храбро се бори с развълнувано море. В този момент беше красива. Погледът й се спря на Арбътнот за миг — само за миг.

— Искали сте да ме видите? — обърна се тя към Поаро.

— Исках да ви попитам, мадмоазел, защо ни излъгахте тази сутрин?

— Защо съм ви излъгала? Не разбирам какво искате да кажете.

— Скрихте факта, че по време на трагедията в семейство Армстронг сте живели в къщата им. Казахте ми, че никога не сте били в Америка.

Той я видя как потръпна и как после се съвзе.

— Да — каза тя, — вярно е.

— Не, мадмоазел, не е вярно.

— Не ме разбрахте. Искам да кажа, вярно е, че съм ви излъгала.

А, признавате го?

Устните й се свиха в усмивка.

— Разбира се. След като сте ме разкрили.

— Поне сте откровена, мадмоазел.

— Струва ми се, че не ми остава нищо друго.

— Това е така, разбира се. А сега, мадмоазел, мога ли да ви попитам за причината на тези отклонения от истината?

— Струва ми се, причината е очевидна, мосьо Поаро.

— За мен не е очевидна, мадмоазел.

— Аз трябва сама да си изкарвам прехраната — каза тя с тих, равен глас, в който имаше примесени нотки на твърдост.

— Искате да кажете…

Тя вдигна очи и го погледна в лицето.

— Какво знаете вие, мосьо Поаро, за борбата да намерите и запазите някое прилично място! Какво ще помислите за едно момиче, което е било задържано във връзка с убийство, чието име и може би снимки са били публикувани в английските вестници — мислите ли, че някоя мила, обикновена англичанка от средната класа би пожелала да наеме това момиче за гувернантка на дъщерите си?

— Не виждам защо не — ако нямате вина.

— О, вина — не става въпрос за вината, а за лошата слава! Досега, мосьо Поаро, аз съм успявала в живота. Била съм у приятни хора, плащали са ми добре. Нямах намерение да рискувам положението, до което съм стигнала, без целта да си заслужава това.

— Осмелявам се да кажа, мадмоазел, че по този въпрос моята преценка би била по-добра от вашата.

Тя повдигна рамене.

— Например вие можехте да ми помогнете по въпроса за установяване на самоличността.

— Какво искате да кажете?

— Възможно ли е, мадмоазел, да не сте познали в лицето на графиня Андрени по-малката сестра на мисис Армстронг, на която сте преподавали в Ню Йорк?

— Графиня Андрени ли? Не. — Тя поклати глава. — Може да ви се вижда невероятно, но не я познах. По времето, когато я познавах, тя беше още съвсем малко момиче, разбирате ли? Това беше преди повече от три години. Вярно е, че графинята ми заприлича на някого — бях озадачена. Но видът й е толкова чуждестранен — никак не можех да предположа, че това е малката американска ученичка. Вярно е, че я погледнах само повърхностно при влизането й във вагон-ресторанта. Повече внимание обърнах на дрехите й, отколкото на лицето й… — Мис Дебенхем се усмихна слабо. — Това е присъщо на жените! А освен това имах достатъчно собствени грижи.

— Няма ли да ми кажете вашата тайна, мадмоазел? Гласът на Поаро беше мек и увещаващ.

— Не мога… не мога — отвърна тя с нисък глас. И внезапно, съвсем неочаквано, тя захлупи лице в опънатите си ръце и заплака сърцераздирателно. Полковникът скочи и застана неловко до нея.

— Аз… виж…

Той млъкна, обърна се и изгледа кръвнишки Поаро.

— Ще строша проклетите ти кокали, мръсен дребосък! — извика той.

— Моля ви, мосьо — запротестира Бук.

Арбътнот отново се беше обърнал към момичето:

— Мери… за бога… Тя скочи.

— Няма ми нищо. Всичко е наред. Вече нямате нужда от мен, нали, мистър Поаро? Ако ви трябвам, елате да ме намерите. О, каква идиотка, каква идиотка съм!

Тя излезе бързо от вагона. Преди да я последва, Арбътнот се обърна още веднъж към Поаро:

— Мис Дебенхем няма нищо общо с тази история… нищо, чувате ли? И ако някой я безпокои или й досажда, ще се разправя с мен.

Той излезе.

— Обичам да гледам разгневени англичани — подхвърли Поаро. — Толкова са забавни. Колкото повече са развълнувани, толкова по-малко сдържат езика си.

Но мосьо Бук не се интересуваше от емоционалните реакции на англичаните. Беше изпълнен с възхищение от приятеля си.

— Драги, вие сте прекрасен! — извика той. — Още едно чудотворно предположение. Това е забележително.

— Невероятно е как се сещате за тези неща! — каза с възхищение и доктор Константин.

— О, този път заслугата не е моя. Това не беше предположение. Графиня Андрени всъщност ми го каза.

— Как? Невъзможно!

— Спомняте ли си, че я попитах за нейната гувернантка или компаньонка? Бях вече решил, че ако Мери Дебенхем е замесена в тази работа, тя сигурно е била член на домакинството в качеството на нещо подобно.

— Да, но графиня Андрени описа съвсем различен човек.

— Точно така. Висока жена на средна възраст с червена коса — всъщност точната противоположност на мис Дебенхем във всяко отношение, и то дотолкова противоположно, че да бъде съвсем ясно. Но после трябваше бързо да измисли някакво друго име и тук несъзнателната асоциация на представите я издаде. Тя каза мис Фрийбоди, спомнете си.

— Да?

— Е добре, може би не знаете, че в Лондон има един магазин, който се нарича — поне доскоро се наричаше така — „Дебенхем и Фрийбоди“. Името Дебенхем й се въртеше в главата, графинята потърси веднага някакво друго име и първото, за което се сети, беше Фрийбоди. Естествено аз я разбрах веднага.

— Ето още една лъжа. Защо ни излъга?

— Вероятно пак от лоялност. Това затруднява нещата.

— Господи! — възкликна разгорещено мосьо Бук. — Нима всички в този влак лъжат?

— Това скоро ще разберем — каза Поаро.