Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder on the Orient Express [=Murder in the Calais Coach], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Агата Кристи. Убийство в „Ориент експрес“

 

Преводач Александър Хрусанов

Редактор Красимира Тодорова

Художник Стефан Кънчев

Коректор Антоанета Димитрова

 

Дадена за печат на 28. II. 1990 г. Излязла от печат януари 1991 г.

Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,50. Цена 7.90 лв.

 

Фирма „ФАР“, София, 1991

ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. Murder on the Orient Express

Collins, London, 1937

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство в Ориент Експрес (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство в Ориент Експрес
Murder on the Orient Express
АвторАгата Кристи
Първо издание1934 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаКучето на смъртта
СледващаНезавършен портрет
Убийство в Ориент Експрес в Общомедия

Убийство в Ориент Експрес е роман на Агата Кристи с главен герой белгийският детектив Еркюл Поаро. За първи път е публикуван във Великобритания през 1934 г. По-късно същата година романът е издаден и в САЩ, под името Murder in the Calais Coach, за да се избегне евентуалното объркване с романа на Греъм Грийн Orient Express, публикуван през 1932 г.

Резюме на сюжета

„Убийство в Ориент експрес“ е най-известният криминален роман в света, а екранизацията му е обявена за най-успешния британски филм на всички времена. Еркюл Поаро пътува с Ориент експрес, но малко след полунощ луксозният влак засяда в снежна преспа. На сутринта пътниците са с един по-малко. Американски магнат е намерен мъртъв в купето си, а вратата е заключена отвътре. Пътуващите са откъснати от света и разчитат на Поаро, който единствен може да открие убиеца сред тях.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на втория си съпруг археолога Макс Малоун. Писателката му посвещава още три книги: Загадката на Ситафорд, Ела и ми кажи как живееш, и последната ѝ написана книга Задната врата на съдбата.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Murder on the Orient Express в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА II
ХОТЕЛ „ТОКАТЛИАН“

В „Токатлиан“ Еркюл Поаро поиска стая с баня. След това отиде при бюрото на администратора и попита дали няма писмо за него.

Очакваха го три писма и една телеграма. Телеграмата беше изненада за него.

Той я отвори по обичайния си методичен и спокоен начин. Пред погледа му се откроиха печатните думи: „Развитието на случая Каснер стана, както предвиждахте. Върнете се веднага.“

— Досадна работа — измърмори Поаро раздразнен. Погледна часовника.

— Трябва да продължа тази вечер — каза той на администратора. — Кога тръгва „Ориент експресът“?

— В девет часа, мосьо.

— Можете ли да ми намерите спално купе?

— Разбира се, мосьо. По това време на годината няма да е трудно. Влаковете са почти празни. Първа или втора класа?

— Първа.

— Много добре, мосьо. Докъде ще пътувате?

— До Лондон.

— Добре, мосьо. Ще ви взема билет до Лондон и ще ви запазя спално купе във вагона Истанбул—Кале.

Поаро погледна отново часовника. Беше осем без десет.

— Имам ли време да вечерям?

— Но, разбира се, мосьо.

Дребният белгиец кимна. Отиде на другото гише, отмени запазването на стаята и прекоси хола към ресторанта.

Когато даваше поръчката си на сервитьора, една ръка се сложи върху рамото му.

— А, стари приятелю, какво неочаквано удоволствие — каза някакъв глас зад гърба му.

Говореше нисък, набит, възрастен мъж с ниско подстригана коса. Той се усмихваше възхитен. Поаро скочи.

— Мосьо Бук!

— Мосьо Поаро!

Бук беше белгиец, един от директорите на Международната компания за спални вагони, и познанството му с бившата звезда на белгийската полиция датираше от преди много години.

— Намирате се далеч от родината, драги — каза Бук.

— Имах малко работа в Сирия.

— А! И сега се връщате у дома, кога?

— Тази вечер.

— Превъзходно! Аз също. Впрочем отивам до Лозана, където имам работа. С „Ориент експрес“ ще пътувате, нали?

— Да. Току-що ги помолих да ми намерят спално купе. Имах намерение да остана тук няколко дни, но получих телеграма, с която ме викат обратно в Англия по важна работа.

— Ах! — въздъхна мосьо Бук. — Работа, работа! Но вие, вие вече сте се издигнали до върха, стари приятелю!

— Може би наистина съм имал някои дребни успехи — опита се да скромничи Еркюл Поаро, обаче не успя.

Бук се изсмя.

— Ще се срещнем по-късно — каза той. Еркюл Поаро се зае със задачата да не потопи мустаците си в супата.

След като се справи с тази трудност, той се огледа наоколо в очакване на следващото блюдо. В ресторанта имаше не повече от пет-шест души и само двама от тях го заинтересуваха.

Те седяха на една маса недалеч от него. По-младият беше приятен млад мъж на тридесет години, явно американец. Но не той, а неговият събеседник бе привлякъл вниманието на дребния детектив.

Той беше мъж между шестдесет и седемдесет години. Отдалеч приличаше на благотворител. Леко оплешивялата му глава, изпъкналото чело, усмихващата се уста, която разкриваше яркобели изкуствени зъби, всичко сякаш говореше за една добродетелна натура. Само очите бяха в противоречие с това впечатление. Те бяха малки, хлътнали дълбоко и хитри. И не само това. Когато правеше някаква бележка на младия си събеседник, погледът на мъжа се спря за миг върху Поаро и само в тази секунда в него се появи някаква странна злоба и неестествено напрежение. След това мъжът стана.

— Плати сметката, Хектор — каза той.

Гласът му беше леко дрезгав и притежаваше някакво странно, приятно и същевременно опасно качество.

Когато Поаро се присъедини към приятеля си в хола, другите двама мъже напускаха хотела. Сваляха багажа им. По-младият надзираваше това. Малко по-късно той отвори стъклената врата и каза:

— Всичко е готово, мистър Ратчет.

По-възрастният изръмжа одобрително и излезе.

— Е добре — каза Поаро. — Какво мислите за тези двамата?

— Американци са — отвърна Бук.

— Разбира се, че са американци. Искам да кажа: какво мислите за тях като хора?

— Младият мъж ми се вижда приятен.

— А другият?

— Да ви кажа истината, приятелю, той не ми харесва. Направи ми неприятно впечатление. А вие?

Еркюл Поаро се забави за миг, преди да отговори.

— Когато мина покрай мен в ресторанта — каза той, — останах с някакво странно впечатление. Сякаш срещнах някакво диво животно, но наистина диво, разбирате ли?

— И въпреки това видът му беше напълно почтен.

— Точно така! Тялото — клетката — е напълно почтена, но през решетката поглежда диво животно.

— Много живо въображение имате, стари приятелю — каза мосьо Бук.

— Може би. Но не мога да се отърва от впечатлението, че край мен е преминало злото.

— Този почтен американски джентълмен?

— Този почтен американски джентълмен.

— Добре — рече весело мосьо Бук. — Може би е така. В света има много зло.

В този момент вратата се отвори и към тях се приближи администраторът. Видът му беше загрижен и някак си гузен.

— Невероятно, господине — каза той на Поаро. — Във влака няма нито едно свободно спално купе първа класа.

— Как! — извика мосьо Бук. — По това време на годината! А, сигурно има някаква група журналисти или политици…

— Не зная, сър — отвърна администраторът, като се обърна учтиво към него. — Но това е положението.

— Добре, добре. — Бук се обърна към Поаро: — Не се безпокойте, приятелю. Ще наредим нещо. Винаги има едно купе — № 16, което е свободно. Кондукторът има грижата за това! — Той се усмихна и погледна часовника. — Хайде — каза той, — време е да тръгваме.

На гарата мосьо Бук бе посрещнат с подчертана учтивост от кондуктора на спалния вагон в кафява униформа.

— Добър вечер, мосьо. Вашето купе е № 1.

Той повика носачите и те закараха товара си до средата на вагона, върху който металните табели съобщаваха направлението му:

ИСТАНБУЛ—ТРИЕСТ—КАЛЕ

— Чувам, че тази вечер всичко е пълно при вас.

— Просто невероятно, мосьо. Всички са предпочели да пътуват именно тази вечер!

— Въпреки това ще трябва да намерите място за този господин. Той е мой приятел. Можете да му дадете № 16.

— Заето е, мосьо.

— Как! Номер 16!

Те си размениха многозначителни погледи и кондукторът се усмихна. Той беше висок мъж на средна възраст с болезнен цвят на лицето.

— Да, мосьо. Както ви казах, всичко е заето, всичко.

— Но какво става! — възкликна ядосан мосьо Бук. — Да няма някаква конференция? Всичките заедно ли пътуват?

— Не, мосьо. Случайност. Просто се е случило така, че много хора са решили да пътуват тази нощ.

Мосьо Бук цъкна загрижено с език.

— В Белград ще прикачат спалния вагон от Атина — каза той. — Там ще бъде и спалният вагон Букурещ—Париж…, но ние ще стигнем в Белград едва утре вечер. Проблемът е за тази вечер. Няма ли свободно легло втора класа?

— Има едно легло втора класа, мосьо…

— Е, тогава…

— Но леглото е дамско. В купето вече има една германка, прислужничка на една дама.

— Охо, това е неприятно — възкликна мосьо Бук.

— Не се тревожете, приятелю — каза Поаро. — Ще трябва да пътувам в обикновен вагон.

— Съвсем не. Съвсем не. — Бук се обърна отново към кондуктора: — Всички ли са дошли?

— Вярно е — отвърна той, — че има един пътник, който още не се е явил.

Кондукторът говореше бавно, колебливо.

— Но, кажете, в такъв случай?

— Легло № 7 — второкласно. Господинът още не е дошъл, а е вече девет без четири минути.

— Кой е той?

— Англичанин. — Кондукторът погледна в списъка си. — Някой си мистър Харис.

— Името му е добро предзнаменование — каза Поаро. — Чел съм Дикенс. Мистър Харис няма да дойде.

— Сложете багажа на господина в № 7 — нареди Бук. — Ако този мистър Харис дойде, ще му кажем, че е закъснял, че леглата не могат да се пазят толкова до късно… все ще уредим някак работата. Какво ме е грижа за някакъв си мистър Харис?

— Както наредите, мосьо — каза кондукторът.

Той заговори носача на Поаро и му каза къде да отиде.

След това се отдръпна встрани, за да пусне Поаро да се качи във влака.

— Съвсем на края, господине! — извика той. — Предпоследното купе.

Поаро премина доста бавно по коридора, тъй като повечето от пътниците стояха пред купетата си.

Той изричаше учтивото си пардон с точността на часовник. Най-после стигна до посоченото му купе. Вътре високият, млад американец от „Токатлиан“ тъкмо посягаше към един куфар.

Когато Поаро влезе, той се намръщи.

— Извинете — каза той. — Струва ми се, че сте сбъркали. — След това повтори с мъка на френски. — Струва ми се, че сте сбъркали.

Поаро отговори на английски.

— Вие мистър Харис ли сте?

— Не. Казвам се Мъкуийн. Аз… Но в този миг над рамото на Поаро отекна гласът на кондуктора. Задъхан, извиняващ се глас:

— Във влака няма друго легло, мосьо. Господинът трябва да се настани тук.

Докато говореше, той свали прозореца в коридора и започна да вкарва багажа на Поаро.

Поаро долови леко развеселен извинителния тон в гласа му. Без съмнение на него са му обещали солиден бакшиш, ако може да запази купето само за другия пътник. Но въпреки това и най-богатият бакшиш губи ефекта си, когато някой от директорите на компанията присъствувава и дава нареждания.

Кондукторът излезе от купето, след като беше поставил куфарите върху багажниците.

— Готово, мосьо — каза той. — Всичко е наред. Вие имате горното легло, № 7. Тръгваме след една минута.

Той забърза надолу по коридора. Поаро отново влезе в купето.

— Явление, което рядко съм наблюдавал — каза той весело. — Кондукторът на спален вагон сам да качва багажа! Просто нечувано!

Неговият спътник се усмихна. Явно бе преодолял раздразнението си — може би бе решил, че не си струва трудът да се ядосва и трябва да погледне философски на въпроса.

— Влакът е забележително пълен — рече той. Изпищя свирка, откъм машината се разнесе продължителен, тъжен вой. Двамата мъже излязоха в коридора. Навън някакъв глас извика: „Качвай се!“

— Тръгнахме — каза Мъкуийн. Но още не бяха тръгнали. Свирката изсвири отново.

— Вижте какво, сър — каза внезапно младият мъж, — ако предпочитате долното легло, по-удобно е и прочее, аз нямам нищо против. Приятен младеж.

— Не, не — запротестира Поаро. — Не ще ви лиша…

— О, не, моля ви се…

— Много сте любезен…

Учтиви протести и от двете страни.

— Става въпрос само за една нощ — обясни Поаро. — В Белград…

— О, разбирам. Вие слизате в Белград…

— Не исках да кажа точно това. Но…

Последва внезапен тласък. Двамата мъже се обърнаха към прозореца и се загледаха навън в дългия, осветен перон, който бавно минаваше покрай тях.

„Ориент експресът“ бе започнал тридневното си пътуване през Европа.