Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder on the Orient Express [=Murder in the Calais Coach], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Агата Кристи. Убийство в „Ориент експрес“

 

Преводач Александър Хрусанов

Редактор Красимира Тодорова

Художник Стефан Кънчев

Коректор Антоанета Димитрова

 

Дадена за печат на 28. II. 1990 г. Излязла от печат януари 1991 г.

Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,50. Цена 7.90 лв.

 

Фирма „ФАР“, София, 1991

ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. Murder on the Orient Express

Collins, London, 1937

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство в Ориент Експрес (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство в Ориент Експрес
Murder on the Orient Express
АвторАгата Кристи
Първо издание1934 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаКучето на смъртта
СледващаНезавършен портрет
Убийство в Ориент Експрес в Общомедия

Убийство в Ориент Експрес е роман на Агата Кристи с главен герой белгийският детектив Еркюл Поаро. За първи път е публикуван във Великобритания през 1934 г. По-късно същата година романът е издаден и в САЩ, под името Murder in the Calais Coach, за да се избегне евентуалното объркване с романа на Греъм Грийн Orient Express, публикуван през 1932 г.

Резюме на сюжета

„Убийство в Ориент експрес“ е най-известният криминален роман в света, а екранизацията му е обявена за най-успешния британски филм на всички времена. Еркюл Поаро пътува с Ориент експрес, но малко след полунощ луксозният влак засяда в снежна преспа. На сутринта пътниците са с един по-малко. Американски магнат е намерен мъртъв в купето си, а вратата е заключена отвътре. Пътуващите са откъснати от света и разчитат на Поаро, който единствен може да открие убиеца сред тях.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на втория си съпруг археолога Макс Малоун. Писателката му посвещава още три книги: Загадката на Ситафорд, Ела и ми кажи как живееш, и последната ѝ написана книга Задната врата на съдбата.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Murder on the Orient Express в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА III
ПОКАЗАНИЯТА НА ПРИСЛУЖНИКА

Американецът бе заместен от бледия англичанин с безизразно лице, когото Поаро бе вече забелязал предния ден. Той застана благовъзпитано да чака прав. Поаро го покани с жест да седне.

— Както разбирам, вие сте личният прислужник на мистър Ратчет.

— Да, сър.

— Името ви?

— Едуард Хенри Мастерман.

— Възраст?

— Тридесет и девет години.

— А домашният ви адрес?

— Фрайър стрийт № 21, Клеркънуел.

— Чухте ли, че господарят ви е убит?

— Да, сър. Крайно поразяващо събитие.

— А сега ще ми кажете ли, моля, по кое време видяхте за последен път мистър Ратчет?

Прислужникът се замисли.

— Трябва да е било снощи към девет часа, сър. Около това време или малко по-късно.

— Разкажете ми с ваши думи какво точно се случи.

— Отидох както обикновено при мистър Ратчет, сър и се погрижих за неговите нужди.

— Какви точно бяха задълженията ви?

— Да сгъна или закача дрехите му, сър. Да поставя изкуствената му челюст във вода и да се погрижа да има всичко необходимо за през нощта.

Имаше ли нещо необикновено в държането му?

Прислужникът се замисли за миг.

— Ами струва ми се, сър, че беше развълнуван.

— Развълнуван от какво?

— От едно писмо, което бе прочел. Попита ме дали аз съм го оставил в купето. Разбира се, казах му, че не съм, но той ме изруга и намираше недостатъци във всичко, което правех.

— Беше ли това нещо необичайно?

— О, не, сър, той лесно губеше самообладание както казвам, просто зависеше какво се е случило, за да го развълнува.

— Господарят ви вземаше ли понякога лекарство за сън?

Доктор Константин се наведе леко напред.

— Винаги, когато пътуваше с влак, сър. Казваше, че иначе не може да спи.

— Знаете ли какво лекарство имаше обичая да взема?

— Не мога да ви кажа, сър, наистина. Върху шишенцето нямаше надпис. Пишеше само: „Лекарство за сън, да се взема преди лягане“.

— Миналата вечер взе ли лекарство?

— Да, сър. Налях му от него в една чаша и го оставих да му е готово върху тоалетната масичка.

Не го ли видяхте да го изпива?

Не, сър.

И какво стана после?

— Попитах мистър Ратчет дали има нужда от още нещо и по кое време ще иска да бъде събуден сутринта. Каза ми, че не иска да го безпокоят, щял да позвъни.

— Беше ли това обичайно?

— Напълно обичайно, сър. Сутрин той винаги звънеше на кондуктора и го изпращаше да ме повика.

— Рано ли ставаше или късно?

— Зависеше от настроението му, сър. Понякога ставаше за закуска, друг път ставаше чак за обед.

— Така че вие не се обезпокоихте, когато тази сутрин времето напредна и не ви повикаха?

— Не, сър.

— Знаехте ли, че господарят ви е имал неприятели?

— Да, сър.

Прислужникът говореше доста равнодушно.

— Откъде знаехте?

— Чух го, сър, да говори за някакви писма с мистър Мъкуийн.

— Имахте ли добри чувства към работодателя си, Мастерман?

Лицето на Мастерман стана още по-безизразно, ако това изобщо беше възможно.

— Едва ли бих казал „да“, сър. Но той беше щедър работодател.

— И въпреки това не го обичахте?

— Ще ви призная, сър, че не държа особено на американците.

— Били ли сте някога в Америка?

— Не, сър.

— Спомняте ли си да сте чели във вестниците за отвличането на малката Армстронг?

Бузите на прислужника леко поруменяха.

— Да, сър. Едно малко момиченце, нали? Потресаващ случай.

— Знаехте ли, че вашият работодател, мистър Ратчет, е бил главният подбудител за това отвличане?

— Не, наистина не, сър. — За пръв път в гласа на прислужника прозвуча някакъв интерес, някакво чувство. — Просто не мога да повярвам, сър.

— Но е вярно въпреки това. А сега да преминем към вашите собствени действия през миналата нощ. Просто така изисква обичайната практика, нали разбирате. Какво направихте, след като напуснахте купето на господаря си?

— Казах на мистър Мъкуийн, сър, че господарят го вика. След това отидох в моето купе и почетох.

— Вашето купе беше…

— Крайното второкласно купе, сър. Веднага до вагон-ресторанта.

Поаро погледна плана.

— Да, така… и кое легло имахте?

— Долното, сър.

— Номер 4, нали?

— Да, сър.

— Има ли някой друг при вас?

— Да, сър. Един грамаден италианец.

— Той говори ли английски?

— Ами говори някакъв английски, сър. — Тонът на прислужника беше неодобрителен. — Той е бил в Америка… в Чикаго, доколкото разбрах.

— Говорехте ли си често?

— Не, сър. Предпочитам да чета.

Поаро се усмихна. Можеше да си представи картината — едрия, бъбрив италианец и снобирането на прислужника на един джентълмен.

— А какво четете, ако мога да попитам? — заинтересува се той.

— Понастоящем, сър, чета „Пленник на любовта“ от мисис Арабела Ричардсън.

— Интересна ли е книгата?

— Намирам я много забавна, сър.

— Добре, да продължим. Вие се прибрахте в купето си и четохте „Пленник на любовта“… докога?

— Към десет и половина, сър, моят италианец пожела да си легне. Кондукторът дойде и оправи леглата.

— И тогава вие също си легнахте и заспахте?

— Легнах си, сър, но не заспах.

— Защо не заспахте?

— Болеше ме зъб, сър.

— О, това е мъчително.

— Много мъчително, сър.

— Направихте ли нещо за зъбобола?

— Сложих малко карамфилово масло, сър, и то пооблекчи болката, но въпреки това не можах да заспя. Запалих лампата над леглото и продължих да чета, за да не мисля за болката.

— И въобще ли не заспахте?

— Не, сър, заспах към четири часа сутринта.

— А вашият спътник?

— Италианецът ли? О, той си хъркаше.

— Значи, той не е напускал купето през нощта?

— Не, сър.

— А вие напускахте ли го?

— Не, сър.

— Чухте ли нещо през нощта?

— Мисля, че не, сър. Не съм чул нищо необикновено, искам да кажа. Беше много тихо. Тъй като влакът стоеше на едно място.

Поаро замълча за миг, а после рече:

— Е, струва ми се, че няма какво повече да се каже. Не можете ли да хвърлите някаква светлина върху трагедията?

— Не, сър. Съжалявам.

— Знаете ли да е имало някакви разправии, някаква враждебност между вашия господар и мистър Мъкуийн?

— О, не, сър. Мистър Мъкуийн е много приятен джентълмен.

— Къде бяхте на работа, преди да постъпите при мистър Ратчет?

— При сър Хенри Томлинсън, сър, на Гросвенър скуеър.

— А защо напуснахте това място?

— Той тръгна за Източна Африка, сър, и не се нуждаеше повече от услугите ми. Но съм сигурен, че ще каже някоя добра дума за мен, сър. Работил съм няколко години при него.

— А при мистър Ратчет… от колко време сте?

— Малко повече от девет месеца, сър.

— Благодаря ви, Мастерман. Впрочем, пушите ли лула?

— Не, сър. Пуша само цигари, от най-евтините, сър.

— Благодаря. Това е достатъчно. Поаро го освободи с кимване. Прислужникът се поколеба за миг.

— Ще ме извините, сър, но възрастната американка е… бих казал, доста развълнувана, сър. Казва, че знаела всичко за убиеца. В много възбудено състояние е, сър.

— В такъв случай — усмихна се Поаро — най-добре ще е сега да видим нея.

— Да й кажа ли, сър? Тя отдавна иска да види някой представител на властта. Кондукторът се опитваше да я успокои.

— Пратете я при нас, приятелю — каза Поаро. — Ще изслушаме нейния разказ.