Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder on the Orient Express [=Murder in the Calais Coach], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Агата Кристи. Убийство в „Ориент експрес“

 

Преводач Александър Хрусанов

Редактор Красимира Тодорова

Художник Стефан Кънчев

Коректор Антоанета Димитрова

 

Дадена за печат на 28. II. 1990 г. Излязла от печат януари 1991 г.

Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,50. Цена 7.90 лв.

 

Фирма „ФАР“, София, 1991

ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. Murder on the Orient Express

Collins, London, 1937

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство в Ориент Експрес (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство в Ориент Експрес
Murder on the Orient Express
АвторАгата Кристи
Първо издание1934 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаКучето на смъртта
СледващаНезавършен портрет
Убийство в Ориент Експрес в Общомедия

Убийство в Ориент Експрес е роман на Агата Кристи с главен герой белгийският детектив Еркюл Поаро. За първи път е публикуван във Великобритания през 1934 г. По-късно същата година романът е издаден и в САЩ, под името Murder in the Calais Coach, за да се избегне евентуалното объркване с романа на Греъм Грийн Orient Express, публикуван през 1932 г.

Резюме на сюжета

„Убийство в Ориент експрес“ е най-известният криминален роман в света, а екранизацията му е обявена за най-успешния британски филм на всички времена. Еркюл Поаро пътува с Ориент експрес, но малко след полунощ луксозният влак засяда в снежна преспа. На сутринта пътниците са с един по-малко. Американски магнат е намерен мъртъв в купето си, а вратата е заключена отвътре. Пътуващите са откъснати от света и разчитат на Поаро, който единствен може да открие убиеца сред тях.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на втория си съпруг археолога Макс Малоун. Писателката му посвещава още три книги: Загадката на Ситафорд, Ела и ми кажи как живееш, и последната ѝ написана книга Задната врата на съдбата.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Murder on the Orient Express в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА IX
ПОКАЗАНИЯТА НА МИСТЪР ХАРДМАН

Мистър Хардман — едрият, крещящо облечен американец, който седеше на една маса с италианеца и прислужника, беше последният от първокласните пътници, когото следваше да разпитат.

Беше облечен в доста крещящ кариран костюм, розова риза, бляскава игла за вратовръзка и когато влезе във вагон-ресторанта, дъвчеше нещо. Лицето му беше едро, месесто, с груби черти и добродушно изражение.

— Добро утро, джентълмени — каза той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Научихте ли за убийството, мистър… хм… Хардман?

— Разбира се.

Той сръчно прехвърли дъвката в устата си.

— Принудени сме да разпитаме всички пътници във влака.

— Нямам нищо против. Предполагам, че това е единственият правилен начин в този случай.

Поаро погледна в паспорта пред себе си.

— Вие сте Сайръс Бетман Хардман, поданик на Съединените щати, на четирийсет и една година, търговски пътник, предлагащ ленти за пишещи машини.

— О’кей, точно така.

— Пътувате от Истанбул за Париж?

— Точно така.

— Причини?

— По работа.

— Винаги ли пътувате в първа класа, мистър Хардман?

— Да, сър. Фирмата заплаща пътните ми разноски. — Той намигна.

— А сега, мистър Хардман, да минем към събитията през миналата нощ.

Американецът кимна.

— Какво можете да ни кажете за случилото се?

— Абсолютно нищо.

— А, това е жалко. Може би, мистър Хардман, ще ни кажете точно какво правихте миналата нощ след вечеря?

За първи път американецът сякаш нямаше готов отговор. Накрая каза:

— Извинете ме, джентълмени, но какви сте вие? Осведомете ме.

— Това е мосьо Бук, директор в Компанията на спалните вагони. Този джентълмен е лекарят, който направи оглед на трупа.

— А вие?

— Аз съм Еркюл Поаро. Натоварен съм от компанията да разследвам случая.

— Чувал съм за вас — рече мистър Хардман. Той се замисли за още няколко минути. — Струва ми се, че най-добре ще е да си кажа всичко.

— Наистина ще бъде за препоръчване да ни кажете всичко, което знаете — отвърна сухо Поаро.

— Щяхте да наговорите куп неща, ако аз знаех нещо. Но аз не зная. Както ви казах, не зная абсолютно нищо. А трябваше да зная нещо. Това ме вбесява. Трябваше да зная.

— Моля да ни обясните, мистър Хардман. Мистър Хардман въздъхна, извади дъвката и бръкна в джоба си. В същото време целият му вид сякаш претърпя промяна. Престана да прилича на герой от пиеса и стана по-реална личност. Звучните носови тонове в гласа му се измениха.

— Този паспорт е малко неверен — каза той. — Всъщност ето кой съм аз.

Поаро се загледа в картичката, подхвърлена му през масата. Бук надзърна през рамото му. На картичката пишеше:

„Мистър САЙРЪС Б. ХАРДМАН

Детективско бюро «Мъкнийл»

НЮ ЙОРК“

Поаро познаваше това име. Беше едно от най-известните частни детективски бюра в Ню Йорк и се ползуваше с много добър престиж.

— А сега, мистър Хардман — каза той, — нека чуем какво значи това.

— Разбира се. Ето как стоят нещата. Дойдох в Европа по следите на двама мошеници — нищо общо с тази работа. Преследването завърши в Истанбул. Телеграфирах на шефа, получих нареждане да се върна и щях да тръгна обратно за малкия, стар Ню Йорк, когато получих ей това.

Той побутна едно писмо през масата.

То носеше печатен надпис „хотел Токатлиан“ в горния край и гласеше:

„Уважаеми господине,

Бяхте ми посочен като оперативен работник от детективското бюро «Мъкнийл». Бъдете така добър да дойдете в апартамента ми днес към четири часа следобед.“

Беше подписано „С. Е. Ратчет“.

— Е, и?

— Обадих му се в указаното време и мистър Ратчет ме осведоми за положението. Показа ми няколко писма, които беше получил.

— Разтревожен ли беше?

— Даваше си вид, че не е, но всъщност беше доста уплашен. Направи ми едно предложение. Трябваше да пътувам в същия влак с него до Париж и да се погрижа някой да не го ликвидира. Е, джентълмени, аз пътувах в един влак с него и въпреки това някой го ликвидира. Наистина се чувствувам виновен. Тая работа не ми се вижда никак добра.

— Той даде ли ви указания какво да правите?

— Разбира се. Беше предвидил всичко. Идеята му беше аз да пътувам в съседното до неговото купе… но тя веднага пропадна. Единственото място, което можах да заема, беше № 16, и го получих с доста труд. Предполагам, че кондукторът си държи шестнайсето купе за резерв. Но сега не става въпрос за това. Когато се запознах с положението, стори ми се, че № 16 има добра стратегическа позиция. Пред спалния вагон от Истанбул беше само вагон-ресторантът, вечерно време вратата на платформата в предния край се заключва. Единственият път, по който би могъл да се вмъкне някой убиец, беше през вратата в задния край или откъм останалата част от влака — и в двата случая той би трябвало да мине покрай моето купе.

— Предполагам, че нямате никаква представа за самоличността на възможния нападател.

— Знаех как изглежда. Мистър Ратчет ми го описа.

— Какво?

Тримата мъже се наведоха нетърпеливо напред, Хардман продължи:

— Дребен мъж, мургав, с женски глас — така каза старецът. Каза също, че не вярва да се появи през първата нощ във влака. По-вероятно било втората или третата нощ.

— Той е знаел нещо — подхвърли мосьо Бук.

— Сигурно е знаел повече, отколкото е казал на секретаря си — добави замислено Поаро. — Съобщи ли ви нещо за този свой неприятел? Каза ли ви например защо животът му е в опасност?

— Не, по този въпрос се въздържаше някак. Каза само, че тоя човек искал да пролее кръвта му и имал намерението да го направи.

— Дребен мъж, мургав, с женски глас — рече замислено Поаро.

След това погледна остро Хардман и каза:

— Разбира се, вие знаехте кой е той?

— Кой, мистър?

— Ратчет. Не го ли познахте?

— Не ви разбирам.

— Ратчет беше Касети, убиецът на малката Армстронг.

Мистър Хардман свирна продължително.

— Ето ти изненада! — каза той. — Да, сър! Не, не го познах. Когато се гледаше делото, бях на Запад. Предполагам, че съм виждал негови снимки във вестниците, но не бих познал и майка си дори, ако я е снел някой вестникарски фотограф. Е, не се съмнявам, че доста хора са имали зъб на Касети.

— Познавате ли някого, свързан със случая Армстронг, който да отговаря на това описание — дребен, мургав, с женски глас?

Хардман размисли за минута-две.

— Трудно е да се каже. Почти всички, свързани е този случай, са починали.

— Спомнете си за момичето, което се хвърли от прозореца.

— Разбира се. Това е добра идея. Тя беше някаква чужденка. Може би има някакви роднини жабари. Но не трябва да забравяте, че освен случая Армстронг имаше и други такива. Касети в течение на доста време се занимаваше с отвличания. Не можете да се спрете само на този случай.

— Да, но имаме причини да вярваме, че това престъпление е свързано със случая Армстронг.

Мистър Хардман го погледна въпросително. Поаро не отговори. Американецът поклати глава.

— Не мога да си спомня някой да отговаря на това описание в случая Армстронг — каза бавно той. — Но, разбира се, аз не съм се занимавал с него и много неща не са ми известни.

— Добре, продължете разказа си, мистър Хардман.

— Съвсем малко има за разправяне. Спях през деня, а нощем стоях буден на пост. Първата нощ не се случи нищо подозрително. Миналата нощ беше същото, що се отнася до мен. Бях оставил вратата си леко открехната и наблюдавах. Никакъв непознат човек не е минавал.

— Сигурен ли сте в това, мистър Хардман?

— Напълно сигурен. Никой не се е качвал във влака отвън и никой не е идвал от задните вагони. Мога да се закълна.

— Можете ли да виждате кондуктора от вашето положение?

— Разбира се. Той седи на малката седалка почти на една линия с вратата ми.

— Напускал ли е мястото си, след като влакът спря на Винковци?

— Това последната гара ли беше? Да, отзова се на няколко иззвънявания — трябва да е било точно след като влакът спря окончателно. После мина покрай мен за задния вагон — остана там към четвърт час. Някакъв звънец зазвъня като бесен и той дотича. Излязох в коридора, за да видя какво става — чувствувах се малко изнервен, нали разбирате, — но се оказа, че причината е американката. Вдигаше суматоха за нещо. Захилих се. След това кондукторът отиде до друго купе и се върна, за да вземе бутилка минерална вода за някого. После седна на мястото си, преди да отиде в другия край, за да оправи нечие легло. Струва ми се, че след това не е ставал до към пет часа сутринта.

— Дали е задрямвал изобщо?

— Това не мога да кажа. Възможно е.

Поаро кимна. Ръцете му машинално оправиха листовете на масата. Той взе отново официалната картичка.

— Бъдете така добър да се подпишете тук — каза той.

Другият изпълни молбата му.

— Предполагам, че няма кой да потвърди вашата самоличност, мистър Хардман.

— Във влака ли? Ами кажи-речи. Освен може би младия Мъкуийн. Познавам го доста добре — виждал съм го в бюрото на баща му в Ню Йорк, но това не значи, че той ще си спомни за мен при толкова оперативни работници. Не, мистър Поаро, ще трябва да почакате и да телеграфирате до Ню Йорк, когато снегът ни освободи. Но това е о’кей. Не ви разправям празни приказки. Е, довиждане, джентълмени. Радвам се, че се запознах с вас, мистър Поаро.

Поаро му поднесе табакерата си.

— Но може би предпочитате лула?

— Аз не.

Той си взе цигара и излезе с бодри стъпки. Тримата мъже се спогледаха.

— Смятате ли, че е такъв, за какъвто се представя? — попита доктор Константин.

— Да, да. Познавам този тип хора. Освен това казаното от него може лесно да се провери.

— Даде ни много интересни сведения — каза Бук.

— Да, наистина.

— Дребен мъж, мургав, с писклив глас — продължи замислено мосьо Бук.

— Описание, което не отговаря на нито един от хората във влака — добави Поаро.