Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Murder on the Orient Express [=Murder in the Calais Coach], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 124 гласа)

Информация

Корекция
ira999 (2008)
Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране
Darko

Издание:

Агата Кристи. Убийство в „Ориент експрес“

 

Преводач Александър Хрусанов

Редактор Красимира Тодорова

Художник Стефан Кънчев

Коректор Антоанета Димитрова

 

Дадена за печат на 28. II. 1990 г. Излязла от печат януари 1991 г.

Печатни коли 12,50. Издателски коли 11,50. Цена 7.90 лв.

 

Фирма „ФАР“, София, 1991

ДФ „Димитър Благоев“, София

 

Agatha Christie. Murder on the Orient Express

Collins, London, 1937

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

Статия

По-долу е показана статията за Убийство в Ориент Експрес (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Убийство в Ориент Експрес
Murder on the Orient Express
АвторАгата Кристи
Първо издание1934 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски
Видроман
ПоредицаЕркюл Поаро
ПредходнаКучето на смъртта
СледващаНезавършен портрет
Убийство в Ориент Експрес в Общомедия

Убийство в Ориент Експрес е роман на Агата Кристи с главен герой белгийският детектив Еркюл Поаро. За първи път е публикуван във Великобритания през 1934 г. По-късно същата година романът е издаден и в САЩ, под името Murder in the Calais Coach, за да се избегне евентуалното объркване с романа на Греъм Грийн Orient Express, публикуван през 1932 г.

Резюме на сюжета

„Убийство в Ориент експрес“ е най-известният криминален роман в света, а екранизацията му е обявена за най-успешния британски филм на всички времена. Еркюл Поаро пътува с Ориент експрес, но малко след полунощ луксозният влак засяда в снежна преспа. На сутринта пътниците са с един по-малко. Американски магнат е намерен мъртъв в купето си, а вратата е заключена отвътре. Пътуващите са откъснати от света и разчитат на Поаро, който единствен може да открие убиеца сред тях.

Посвещение

Агата Кристи посвещава книгата на втория си съпруг археолога Макс Малоун. Писателката му посвещава още три книги: Загадката на Ситафорд, Ела и ми кажи как живееш, и последната ѝ написана книга Задната врата на съдбата.

Вижте също

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Murder on the Orient Express в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

ГЛАВА IV
ПОКАЗАНИЯТА НА АМЕРИКАНКАТА

Мисис Хюбърд влезе във вагон-ресторанта така задъхана и развълнувана, че едва можеше да говори разбираемо.

— Кажете ми само кой представлява властта тук? Имам някои много важни сведения, много важни наистина и просто желая да ги съобщя на някой представител на властта колкото може по-скоро. Ако вие, джентълмени…

Блуждаещият и поглед зашари между тримата мъже. Поаро се наведе напред.

— Кажете всичко на мен, мадам — подкани я той. — Но най-напред седнете, моля.

Мисис Хюбърд се отпусна тежко на стола срещу него.

— Това, което имам да ви кажа, е следното. Миналата нощ във влака стана убийство и убиецът беше в моето купе!

Тя млъкна, за да подчертае драматично думите си.

— Сигурна ли сте в това, мадам?

— Разбира се, че съм сигурна! И още как! Знам какво говоря. Ще ви разправя всичко. Легнах си, заспала съм, по едно време внезапно се събудих — беше тъмно—и разбрах, че в купето ми има мъж. Толкова се изплаших, че не можах да извикам, ако разбирате какво искам да кажа. Останах да лежа и си помислих: „Господи, ще ме убие.“ Просто не мога да ви опиша как се почувствувах. „Тези проклети влакове“ — помислих си аз и си спомних за всички ужаси, които се случват в тях и за които съм чела. И си помислих: „Поне няма да вземе бижутата ми“, защото, знаете ли, бях ги сложила в един чорап под възглавницата, което не е много удобно — прави я на буци, ако разбирате какво искам да кажа. Но не му е тук мястото да говорим за това. Докъде бях стигнала?

— Вие разбрахте, мадам, че в купето ви има мъж.

— Да, добре, просто останах да лежа със затворени очи, зачудих се какво да правя и си помислих: „Е, поне съм благодарна, че дъщеря ми не знае бедата, в която съм изпаднала.“ А после някак си си възвърнах самообладанието, намерих пипнешком звънеца за кондуктора и го натиснах. Натисках го, натисках, но никой не се отзова и мога да ви кажа, имах чувството, че сърцето ми ще спре да бие. „Господи — казах си аз, — може би са избили всичко живо във влака.“ Той и без това беше спрял и цареше противна тишина. Но аз продължих да натискам звънеца и — о, какво успокоение — чух някой да тича по коридора и да чука на вратата. „Влез“ — извиках аз и в същото време запалих лампата. И можете ли да повярвате — в купето нямаше жива душа.

Изглежда, мисис Хюбърд смяташе това не за настъпване на облекчение, а за върховен драматичен момент.

— И какво стана после, мадам?

— Ами казах на кондуктора какво се е случило, а той, изглежда, не ми повярва. Сякаш помисли, че съм сънувала. Накарах го да погледне под леглото, въпреки уверенията му, че там нямало място да се скрие мъж. Явно беше, че мъжът е избягал, но в купето преди това имаше някакъв мъж и аз побеснях, когато кондукторът се опита да ме успокои! Не съм човек, който си въобразява разни неща, мистър… впрочем аз не зная вашето име.

— Поаро, мадам, а това са мосьо Бук, един от директорите на компанията, и доктор Константин.

— Приятно ми е да се запозная с вас — измърмори тя разсеяно на тримата и отново се впусна в разказа си. — Нямам намерение да претендирам, че съм проявила толкова разум, колкото бих могла. Бях убедена, че е бил мъжът от съседното купе, когото убиха, бедничкия! Казах на кондуктора да прегледа вратата между купетата и тя наистина не беше заключена. Ама аз веднага взех мерки. Казах му веднага да я заключи, а когато той си излезе, станах и за по-сигурно подпрях до нея един куфар.

— По кое време беше това, мисис Хюбърд?

— Не мога да ви кажа. Не погледнах часовника. Бях толкова развълнувана!

— И каква е вашата теория сега?

— Ами ще кажа, че всичко е напълно ясно. Мъжът в моето купе е бил убиецът. Кой друг е могъл да бъде?

— И вие смятате, че той се е върнал обратно в съседното купе?

— Откъде да зная къде е отишъл? Очите ми бяха здраво затворени.

— Той трябва да се е промъкнал през вратата навън в коридора.

— Ами не мога нищо да кажа. Разбирате ли, очите ми бяха здраво затворени.

Мисис Хюбърд въздъхна и потръпна.

— Господи, как се бях изплашила! Ако дъщеря ми знаеше…

— Не мислите ли, мадам, че шумът, който сте чули, е бил причинен от някого в съседното купе, купето на убития?

— Не, не смятам, мистър — как ви беше името?

— Поаро.

— Мъжът беше там, в едно купе с мен. А освен това имам и доказателство.

Тя вдигна тържествуваща една огромна чанта и почна да рови в нея. Извади оттам последователно две големи, чисти носни кърпи, очила с рогови рамки, шишенце аспирин, пакетче английска сол, целулоидна тубичка яркозелени ментови бонбони, връзка ключове, ножица, книжка чекове от „Американ експрес“[1], снимката на едно необичайно обикновено на вид дете, няколко писма, пет наниза псевдоориенталски мъниста и един малък металически предмет — едно копче.

— Виждате ли това копче? То не е от моите копчета. Не е паднало от моя дреха. Намерих го тази сутрин, когато станах.

Тя го постави на масата, а мосьо Бук се наведе напред и възкликна:

— Но това е копче от униформата на кондуктор от спалните вагони!

— Може би има някакво естествено обяснение — каза Поаро.

Той се обърна тактично към дамата:

— Това копче, мадам, може да е паднало от униформата на кондуктора, когато е претърсвал купето ви или когато е оправял леглото ви миналата вечер.

— Просто не зная какво ви става на всички. Изглежда, че единствената ви работа е да възразявате. Слушайте. Снощи, преди да заспя, четох едно списание. Преди да загася лампата, оставих списанието на едно малко куфарче на пода до прозореца. Разбрахте ли?

Те я увериха, че са разбрали.

— Много добре тогава. Кондукторът погледна под леглото откъм вратата и после влезе и заключи вратата между моето купе и съседното, но въобще не се приближи до прозореца. Е, тази сутрин копчето лежеше точно върху списанието. Искам да зная какво ще кажете.

— Това, мадам, аз наричам веществено доказателство — отвърна Поаро.

Отговорът, изглежда, успокои дамата.

— Подлудявам, когато не ми вярват — рече тя.

— Вие ни дадохте много интересни и ценни показания — каза Поаро успокоително. — А сега мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се.

— Защо, след като сте се страхували от този Ратчет, не сте заключили вратата между купетата?

— Бях я заключила — отвърна веднага мисис Хюбърд.

— О, бяхте я заключили?

— Всъщност помолих тази шведка — мило същество — да провери дали вратата е заключена и тя каза, че е.

— А защо не проверихте сама?

— Защото си бях легнала и моята тоалетна торба висеше на дръжката на вратата.

— Колко беше часът, когато я помолихте да провери?

— Чакайте да си помисля. Трябва да е било към десет и половина или единайсет без четвърт. Тя дойде да ме попита дали имам аспирин. Аз й казах къде да потърси и тя го взе от чантата ми.

— И вие бяхте в леглото?

— Да.

Тя внезапно се изсмя.

— Бедничката, беше страшно смутена. Разбирате ли, сбъркала и отворила вратата на съседното купе.

— Купето на мистър Ратчет?

— Да. Вие знаете колко е трудно да се ориентира човек, когато върви по коридор и всички врати са затворени. Тя отворила неговата врата по погрешка. Беше много смутена от това. Изглежда, че той се е изсмял, а допускам и да е казал нещо не съвсем прилично. Бедничката, беше се разтреперила цялата. „О! Направих грешка — каза ми тя. — Срамувам се, направих грешка. Не е добър човек. Той ми каза: «Ти си много стара за…»“

Доктор Константин се изхили и мисис Хюбърд веднага му хвърли вледеняващ поглед.

— Той не е бил добър човек — продължи тя, — щом е казал подобно нещо на една дама. Не е хубаво да се смеете на такива неща.

Доктор Константин побърза да се извини.

— Чухте ли някакъв шум откъм купето на мистър Ратчет след това? — попита Поаро.

— Ами… не съвсем.

— Какво искате да кажете с това, мадам?

— Ами… — тя млъкна за миг — той хъркаше.

— А, значи, той хъркаше, така ли?

— Ужасно. Предишната нощ не можах да заспя от него.

— Чухте ли го да хърка след уплахата от мъжа, който е бил във вашето купе?

— Ами как бих могла да го чуя, господин Поаро? Той е бил мъртъв.

— А, да, наистина — каза Поаро. Детективът имаше объркан вид.

— Спомняте ли си случая с отвличането на детето на семейство Армстронг, мисис Хюбърд? — попита той.

— Да, спомням си. И как онзи нещастник, виновният за престъплението, се отърва напълно свободен! Бих искала да ми падне в ръцете!

— Той не е избягнал наказанието. Мъртъв е. Умря миналата нощ.

— Да не искате да кажете… — Мисис Хюбърд под скочи от стола си от възбуда.

— Да, точно това искам да кажа. Този човек е бил Ратчет.

— Господи! Помислете си само! Трябва да пиша това на дъщеря си. Ето, не ви ли казах снощи, че този човек има зло лице! Права съм била, виждате ли? Дъщеря ми винаги казва: „Когато мама има някакво предчувствие, можете да заложите и последния си долар, че то ще излезе вярно.“

— Познавахте ли някого от семейство Армстронг, мисис Хюбърд?

— Не. Те се движеха в много тесен кръг. Но съм чувала, че мисис Армстронг била прекрасна жена и че съпругът й я боготворял.

— Е, мисис Хюбърд, вие ни помогнахте много, наистина много. Може би ще ми кажете пълното си име?

— Разбира се. Керолайн Марта Хюбърд.

— Моля, напишете адреса си тук.

Мисис Хюбърд го написа, без да престане да говори.

— Просто не мога да възприема това. Касети — в този влак. Имах някакво предчувствие за този човек, нали, мистър Поаро?

— Да, наистина, мадам. Между другото, имате ли яркочервен копринен пеньоар?

— Господи, какъв странен въпрос! Не, разбира се. Имам със себе си два пеньоара — един от розов бархет, който е много удобен за параход, и един, който ми подари дъщерята — нещо местно, от виолетова коприна. Но защо, за бога, ви интересуват моите пеньоари?

— Ето какво, мадам. Снощи някакво лице с яркочервено кимоно е влязло или във вашето купе, или в купето на мистър Ратчет. Както казахте, когато всички врати са затворени, е много трудно да се познае кое купе на кого е!

— В моето купе не е влизал никой с яркочервено кимоно.

— Тогава тази жена трябва да е влязла в купето на мистър Ратчет.

Мисис Хюбърд стисна устни и каза мрачно:

— Това не би ме изненадало никак.

Поаро се наведе напред.

— Значи, сте чули женски глас в съседното купе?

— Не зная как отгатнахте, мистър Поаро. Всъщност не чух. Хм… е, всъщност чух.

— Но когато преди малко ви попитах дали сте чули нещо в съседното купе, вие казахте, че сте чули само мистър Ратчет да хърка.

— Ами това беше истината. През част от времето той наистина хъркаше. А през другото… — Мисис Хюбърд се поизчерви. — Не е много приятно да се говори за това.

— По кое време чухте женски глас?

— Не мога да ви кажа. Просто се събудих за миг, чух някаква жена да говори и беше достатъчно ясно къде се намира тя. Затова си помислих: „Ето какъв човек бил той. Не ме учудва“, а след това заспах отново; и съм сигурна, че никога не бих споменала подобно нещо пред трима непознати джентълмени, ако не ме бяхте принудили.

— Кога я чухте — преди или след уплахата от мъжа във вашето купе?

— Та това прилича на предишния ви въпрос! Жената не би могла да разговаря с него, ако е бил мъртъв, нали?

— Пардон. Сигурно ще ме сметнете за много глупав, мадам.

— Предполагам, че дори вие от време на време се обърквате. Просто не мога да повярвам, че той е бил чудовището Касети. Какво ще каже дъщеря ми…

Поаро много сръчно помогна на добрата дама да прибере съдържанието на чантата си и след това я изпрати до вратата.

В последния момент той каза:

— Изпуснахте носната си кърпа, мадам.

Мисис Хюбърд погледна малкото парче ленена батиста, което той й подаде.

— Не е моя, мистър Поаро. Мойта си е тук.

— Пардон. Помислих си, че щом има буквата X на нея…

— Я виж, това е интересно; но кърпата наистина не е моя. Моите имат инициалите К. М. X. и са по-обикновени, не са скъпи парижки украшения. Каква полза може да има носът на човек от такава кърпа?

Никой от тримата мъже не можа да отговори на този въпрос и мисис Хюбърд триумфално напусна вагон-ресторанта.

Бележки

[1] Американска пътническа агенция. — Б. пр.