Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Moon and Sixpence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
crecre (2008)
Сканиране
?

Издание:

Съмърсет Моъм. Луна и грош

Роман. Първо издание

Преводач Каталина Събева

Рецензент Жени Божилова

Редактор Мариана Екимова-Мелнишка

Редактор на издателството Анелия Бошнакова

Художник Мария Зафиркова

Художествен редактор Иван Кенаров

Технически редактор Пламен Антонов

Коректор Светла Карагеоргиева

Дадена за набор на 25.07.1985 г.

Подписана за печат на 18.X. 1935 г.

Излязла от печат месец януари 1985 г. Изд. № 1906

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986.

ДП „Стоян Добрев-Странджата“, Варна

Пор. № 166

 

W. Somerset Maugham. The Moon and Sixpence

Pan Books, Ltd London, 1981

История

  1. — Добавяне

VI

Но когато най-сетне се срещнах е Чарлс Стрикланд, обстоятелствата не ми позволиха нищо повече, освен да се запозная с него. Една сутрин мисис Стрикланд ми изпрати бележка, че същата вечер дава прием и един от гостите няма да дойде. Тя ме канеше да запълня мястото му. Пишеше:

 

„Редно е да ви предупредя, че ще бъдете отегчен до смърт. Цялата компания е съвсем сива, но ако дойдете, ще ви бъда безкрайно благодарна. Двамата с вас ще можем да си побъбрим отделно.“

 

Трябваше да приема най-малко по съседски.

Когато мисис Стрикланд ме представи на своя съпруг, той доста безразлично ми подаде ръка. Обръщайки се към него, развеселена, тя се опита да се пошегува:

— Поканих го, за да му покажа, че наистина имам съпруг. Мисля, че започваше вече да се съмнява.

Стрикланд се засмя леко, от учтивост, както се посрещат шеги, в които не виждаш нищо смешно, но не отговори. Нови гости отвлякоха вниманието му и аз останах сам. Когато накрая се събрахме всички и очаквахме да ни поканят за вечеря, аз си помислих, бъбрейки с дамата, на която ме помолиха да правя компания, че цивилизованият човек проявява чудновата изобретателност да прахосва в досадни занимания краткия си живот. Компанията беше от онези, които те карат да се чудиш защо домакинята си бе направила труда да покани гостите и защо те си бяха направили труда да дойдат. Бяха десет души. Срещнаха се с равнодушие и щяха да се разделят с облекчение. Този прием се налагаше, разбира се, по чисто светски причини. Семейство Стрикланд „дължеше“ вечеря на няколко особи, от които не се интересуваше, но не можеше да не ги покани, а тези особи бяха приели. Защо? За да избегнат една скучна вечеря насаме, за да дадат почивка на слугите си, защото нямаше причина да откажат и защото „им дължаха“ покана за вечеря.

Трапезарията беше препълнена. Имаше един висш адвокат с титлата „К. С.“[1] със съпругата си; един правителствен служител със съпругата си; сестрата на мисис Стрикланд със съпруга си, полковник Макандрю, и съпругата на един член на Парламента.

И понеже той установил, че не може да напусне Парламента, на негово място бях поканен аз. Компанията беше невъобразимо порядъчна. Жените бяха твърде хубави, за да бъдат добре облечени, и твърде сигурни в положението си, за да бъдат забавни. Мъжете бяха солидни на вид. Всички изглеждаха доволни и преуспяващи.

В инстинктивното си желание да поддържа общото настроение всеки говореше малко по-високо от нормалното и в стаята бе доста шумно. Но общ разговор нямаше. Всеки приказваше със съседа си: с този отдясно по време ма супата, рибата и предястието, а с този отляво по време на печеното, десерта и пикантното блюдо след него. Разговаряха за политическото положение, за голф и за децата си, за най-новата пиеса, за картините в Кралската академия, за времето и за летните си планове. Нито за момент не се получи пауза, шумът се засилваше. Мисис Стрикланд можеше да бъде доволна от успешния прием. Съпругът й изпълняваше прилично ролята си на домакин. Може би не говори много и ми се стори, че към края на вечерта върху лицата на дамите, които седяха от двете му страни, бе изписана умора. Сигурно го намираха тежък за компания. А мисис Стрикланд един-два пъти отправи към него загрижен поглед.

Най-сетне тя стана и покани дамите оттатък. Стрикланд затвори вратата след нея, премести се на другия край на масата и се настани между титулования адвокат и правителствения служител. Отново ни наля портвайн и ни предложи пури. Адвокатът похвали виното и Стрикланд ни каза откъде го купува. Заговорихме за вина и тютюн. Адвокатът ни разказа за едно свое дело, а полковникът говори за игра на поло. Аз нямах какво да кажа и седях мълчаливо, като се опитвах да проявявам интерес към разговора; и понеже си мислех, че никой ни най-малко не се интересува от мен, спокойно наблюдавах Стрикланд. Той беше по-едър, отколкото бях очаквал — не знам защо си го бях представял слаб и невзрачен, а в действителност бе широкоплещест и як, с едри ръце и стъпала и във вечерния си костюм изглеждаше твърде непохватен. Напомняше ми с нещо кочияш в официално облекло. Около четиридесетгодишен, той не бе красив, но не беше и грозен, защото в чертите на лицето му се четеше доброта. Само че те бяха някак по-едри от нормалното и това му придаваше недодялан вид. Беше гладко избръснат и широкото му лице изглеждаше някак неловко оголено. Имаше червеникава коса, много ниско подстригана, и мънички сини или сиви очи. Един съвсем обикновен на вид човек. Вече не се чудех защо мисис Стрикланд като че ли се стесняваше от него; та той едва ли правеше чест на жена, която иска да си създаде положение в света на писатели и художници. Очевидно не умееше да общува, но един мъж може да мине и без това; у него нямаше и нищо оригинално, с което да изпъкне над тълпата; просто бе един добър, скучен, честен и простодушен човек. Можеше да се възхищаваш от отличните му качества и същевременно да избягваш компанията му. Той беше безличен. За обществото може би бе полезен — добър съпруг и баща, честен борсов посредник; но просто не си струваше човек да си губи времето с него.

Бележки

[1] King’s Coucel — висше адвокатско звание, което се присвоява с кралска грамота и дава определени привилегии. Б. пр.