Съмърсет Моъм
Луна и грош (26)

XXVI

На следващия ден преместихме Стрикланд. Трябваше да проявим голяма упоритост и още по-голямо търпение, за да го склоним да дойде, но той беше твърде зле, за да може да се съпротивлява на молбите на Стрьове и на моята решителност. Облякохме го, докато той ни проклинаше немощно, свалихме го долу, настанихме го в едно такси и най-сетне стигнахме в ателието на Стрьове. Той вече бе така изтощен, че ни остави да го сложим да легне, без да изрече нито дума. Боледува цели шест седмици. По едно време като че ли му оставаха само няколко часа и съм сигурен, че оживя само благодарение на упорството на холандеца. Никога не съм виждал по-труден пациент. Не че беше придирчив и раздразнителен, напротив, никога не се оплакваше, за нищо не молеше, беше съвсем мълчалив, но все ми се струваше, че вътрешно негодува срещу грижите, които се полагаха за него: всички въпроси за това, как се чувствува или от какво има нужда, посрещаше с насмешка, презрително подмятане или с псувня. Държеше се непоносимо и щом беше вън от опасност, аз не се поколебах да му го кажа.

— Върви по дяволите! — сряза ме той.

Дърк Стрьове изостави напълно работата си и се грижеше за Стрикланд с нежност и съчувствие. Проявяваше находчивост да му създава удобства и прилагаше хитрости, на каквито не подозирах, че е способен, за да го склони да взема лекарствата, предписани от доктора. Нищо не му тежеше. Макар средствата му да стигаха само за него и жена му — той без съмнение не разполагаше с излишни пари, — сега разточително ги пилееше да купува всякакви лакомства и скъпи плодове и зеленчуци, които можеха да изкушат капризния апетит на Стрикланд. Няма да забравя изключителното търпение, с което го убеждаваше да хапне нещо. Грубостта на Стрикланд никога не го изкарваше от равновесие: ако тя се дължеше просто на лошо настроение, той се пращеше, че не я забелязва, а ако станеше предизвикателна, той само се усмихваше. Когато Стрикланд се пооправи и взе да го спохожда хубаво настроение, за да се забавлява, той му се присмиваше, а Стрьове нарочно вършеше най-нелепи неща, за да предизвиква подигравките му. И от време на време ми хвърляше по някой щастлив поглед, за да забележа колко по-добре е вече пациентът. Стрьове беше превъзходен.

Но Бланш бе тази, която ме изненада най-много. Тя се оказа не само способна, но и самоотвержена болногледачка. Нищо у нея не напомняше, че така яростно се бе съпротивлявала на желанието на съпруга си да доведе Стрикланд в ателието. Настояваше да поеме своя дял в обслужването на болния. Подреди леглото му така, че чаршафът можеше да се сменя, без да се безпокои болният. Миеше го. Когато отбелязах нейната вещина, тя ми отговори с приятната си лека усмивка, че била работила известно време в болница. С нищо не проявяваше безкрайната си омраза към Стрикланд. Не говореше много с него, ала бързо предугаждаше желанията му. В продължение на две седмици се наложи някой да бди над болния и през нощта и тя се редуваше да дежури със съпруга си. Питах се какво ли мисли в дългите нощи, седнала край леглото. Стрикланд изглеждаше зловещо там, по-слаб от всякога, с одърпаната си рижа брада, трескаво втренчил поглед в празното пространство. Болестта сякаш бе уголемила очите му и те горяха с неестествен блясък.

— Говори ли ви някога нощем? — я попитах веднъж.

— Никога.

— Още ли го мразите? — Повече от всякога.

Тя ме погледна с кротките си сиви очи. Изразът на лицето й беше толкова спокоен, че бе трудно да се повярва, че е способна на онова бурно вълнение, на което бях станал свидетел.

— Благодари ли ви някога за вашите грижи?

— Не — усмихна се тя.

— Той е безчовечен.

— Той е отвратителен.

Стрьове, разбира се, беше във възторг от нея. Чудеше се как по-добре да покаже своята благодарност за всеотдайността, с която бе поела бремето, стоварено й от него. Но го озадачаваше държането на Бланш и Стрикланд един към друг.

— Знаеш ли, виждал съм ги как часове наред седят заедно, без да си кажат нито дума.

Веднъж, когато Стрикланд толкова се бе поправил, че след ден-два очаквахме да се вдигне от леглото, бях седнал заедно с тях в ателието. Дърк и аз си приказвахме. Мисис Стрьове шиеше и ми се стори, че ризата, която кърпеше, беше на Стрикланд. Той лежеше по гръб. Не говореше. В един момент видях, че очите му са вперени в Бланш и в тях имаше странен присмех. Почувствувала погледа му, тя също вдигна очи и за миг те напрегнато се гледаха един друг. Не можах напълно да разбера израза в очите й. В тях се четеше необяснимо смущение и може би — кой знае защо — тревога. След малко Стрикланд отмести поглед и лениво заразглежда тавана, но тя продължаваше да го гледа втренчено и погледът й бе вече съвсем непонятен.

След няколко дни Стрикланд започна да става. Беше само кожа и кости. Дрехите му висяха като дрипи на плашило. С рошавата си брада и дълга коса, с чертите си винаги малко по-едри от нормалното, а сега изострени от болестта, той имаше необикновен вид, дотолкова чудат, че не можеше да се нарече противен. В неговата тромавост имаше нещо величествено. Не зная как точно да опиша впечатлението, което ми направи. Макар обвивката от плът да бе едва ли не прозрачна неговото излъчване без съмнение не беше чисто духовно, защото върху лицето му се четеше необуздана чувственост, която, колкото и глупава да прозвучи, бе някак си одухотворена. В него имаше нещо първично. Сякаш бе надарен с онези скрити природни сили, които гърците въплъщавали в образите на сатири и фавни — полухора, полуживотни. Напомняше ми за Марсий, комуто Аполон одрал кожата, защото се осмелил да му съперничи с флейтата си. Стрикланд носеше в сърцето си необикновени съзвучия и нераздвижени образи и аз предвиждах, че ще свърши дните си в мъка и отчаяние. Отново имах чувството, че е обсебен от демон, но не можеше да се каже дали това бе демонът на злото, защото бе една първична сила, съществувала далеч преди да има добро и зло.

Той все още беше твърде слаб, за да рисува, и просто седеше в ателието и мълчеше, потънал в бог знае какви мечти, или четеше. Книгите, които харесваше, бяха разнородни: понякога го заварвах задълбочен над стиховете на Маларме, които четеше като дете, движейки беззвучно устните си, и се чудех какви ли странни чувства предизвикват у него тези изискани каданси и неясни фрази, друг път го намирах погълнат от някой детективски роман на Габорио^[1].

Забавляваше ме как изборът му на книги издаваше по приятен начин непримиримите противоречия в неговия необикновен характер. Любопитно бе и това, че дори с толкова немощно тяло той и не помисляше за удобства. А Стрьове обичаше да се разположи удобно и в ателието му имаше две тежки тапицирани кресла и голям диван. Стрикланд даже не се приближаваше към тях, и то не за да се прави на стоик, защото веднъж го сварих в ателието сам, седнал на едно трикрако столче — те просто не му харесваха. За разнообразие сядаше на кухненски стол и толкова. Понякога се дразнех, като го гледах. Никога не съм срещал човек, по-безразличен към света около себе си.