Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Moon and Sixpence, 1919 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Каталина Събева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- crecre (2008)
- Сканиране
- ?
Издание:
Съмърсет Моъм. Луна и грош
Роман. Първо издание
Преводач Каталина Събева
Рецензент Жени Божилова
Редактор Мариана Екимова-Мелнишка
Редактор на издателството Анелия Бошнакова
Художник Мария Зафиркова
Художествен редактор Иван Кенаров
Технически редактор Пламен Антонов
Коректор Светла Карагеоргиева
Дадена за набор на 25.07.1985 г.
Подписана за печат на 18.X. 1935 г.
Излязла от печат месец януари 1985 г. Изд. № 1906
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986.
ДП „Стоян Добрев-Странджата“, Варна
Пор. № 166
W. Somerset Maugham. The Moon and Sixpence
Pan Books, Ltd London, 1981
История
- — Добавяне
XV
Когато пристигнах в Лондон, вече ме чакаше настоятелна молба да отида при мисис Стрикланд колкото може по-скоро след вечеря. Заварих я заедно с полковник Макандрю и жена му. Сестрата на мисис Стрикланд беше по-възрастна от нея и макар че си приличаха, мисис Макандрю беше вече доста повехнала. Изглеждаше толкова борбена, сякаш носеше цялата Британска империя в джоба си; това самочувствие съпругите на офицерите с висок ранг добиват от съзнанието, че принадлежат към по-висша каста. Беше много напориста — доброто й възпитание не можеше да скрие убеждението й, че щом не си военен, е все едно какъв ще бъдеш. Тя мразеше гвардейците, които според нея бяха твърде надути, а за жените им, тъй нехайни в каненето и ходенето на гости, дори не желаеше да говори. Роклята й беше скъпа, но старомодна.
Мисис Стрикланд не криеше нетърпението си.
— Е, какви вести ни носите? — каза тя.
— Срещнах се със съпруга ви. Боя се, че е решил твърдо да не се връща повече. — Направих малка пауза. — Иска да рисува.
— Какво значи това? — извика тя крайно удивена.
— Никога ли не сте знаели за тази негова склонност? — Трябва да е полудял! — възкликна полковникът.
Мисис Стрикланд леко сбърчи чело. Ровеше се из спомените си.
— Помня, че преди да се оженим, понякога го виждах с кутия бои в ръце. Но, за бога, той рисуваше такива цапаници. Ние всички го вземахме на подбив. Той нямаше никаква дарба за подобно нещо.
— Това, разбира се, е само оправдание — каза мисис Макандрю.
Мисис Стрикланд дълбоко се замисли. Очевидно не беше в състояние да проумее това, което и съобщих. Тя бе успяла да сложи донякъде в ред гостната си, тъй като инстинктите й на домакиня бяха надвили душевния и срив. Стаята вече нямаше онзи запуснат вид на мебелирана квартира за даване под наем от времето на първото ми посещение след злощастието. Но сега, след като бях видял Стрикланд в Париж, ми беше трудно да си го представя в тази обстановка. Помислих си, че те не може да не са забелязали неговата несъвместимост с техния свят.
— Но ако е искал да стане художник, защо не е казал? — попита най-сетне мисис Стрикланд. — Мисля, че най-малко аз щях да остана равнодушна към едно такова… влечение.
Мисис Макандрю сви устни. Струва ми се, че тя винаги бе гледала с неодобрение на склонността на сестра си към хората на изкуството. За „културата“ тя говореше с присмех.
Мисис Стрикланд продължи:
— В края на краищата, ако той имаше талант, аз първа щях да го насърча. Бих пожертвувала много. Предпочитам да съм омъжена за художник, отколкото за борсов посредник. Ако не бяха децата, щях да бъда готова на всичко. В едно бедно ателие в Челси бих била не по-малко щастлива, отколкото в този апартамент.
— Мила моя, не мога повече да те слушам — извика мисис Макандрю. — Да не искаш да кажеш, че вярващ ма цялата тази измислица?
— Но това е истина — кротко възразих аз. Тя ме погледна с благодушно презрение.
— Един мъж на четиридесет години не захвърля работата си и не зарязва жена си и децата си, за да става художник, ако няма намесена жена. Сигурна съм, че той е срещнал някоя от твоите… артистични приятелки и тя му е завъртяла главата.
Внезапна руменина заля бледите страни на мисис Стрикланд.
— Как изглежда тя?
Не отвърнах веднага. Знаех, че ще взривя бомба.
— С него няма никаква жена.
Полковникът и жена му обявиха, че не вярват, а мисис Стрикланд се изправи.
— Искате да кажете, че не сте я видели?
— Нямаше кого да видя. Той е съвсем сам.
— Но това е пълна безсмислица! — възкликна мисис Макандрю.
— Знаех си, че трябва сам да отида — рече полковникът. — Главата си режа, че щях да я издиря на часа.
— Колко жалко, че не отидохте — отговорих аз малко предизвикателно. — Тогава щяхте да видите с очите си, че всяко от вашите предположения е погрешно. Той не е в елегантен хотел. Живее най-окаяно в малка стаичка. Ако е напуснал дома си, то не е за да води разгулен живот. Няма почти никакви пари.
— Мислите ли, че е извършил нещо, за което ние не знаем, и сега се спотайва от полицията?
Това предположение озари е надежда душата на всеки от тях, но аз не се присъединих към него.
— Ако това е вярно, той едва ли щеше да бъде такъв глупак, че да съобщи адреса си на своя съдружник — язвително възразих аз. — В едно съм сигурен — той не е заминал с никого. Не е влюбен. Това е много далеч от мислите му.
Беше им нужно известно време, за да възприемат думите ми.
— Е, ако това, което говорите, е вярно, нещата не стоят чак толкова зле, колкото си мислех — обади се мисис Макандрю.
Сестра й я погледна, но не каза нищо. Сега тя беше съвсем бледа, красивото й чело бе помръкнало и навъсено. Не можех да разгадая израза на лицето й. Мисис Макандрю продължи:
— Ако това е просто прищявка, ще му мине.
— Защо не отидеш при него, Ейми? — подхвърли полковникът. — Не виждам пречки да поживееш с него в Париж за около година. Ние ще се грижим за децата. Струва ми се, че той се е поотегчил тук. Рано или късно ще му се прииска да се върне в Лондон и нищо кой знае колко страшно няма да се е случило.
— Аз не бих го направила — рече мисис Макандрю. — Бих го оставила сам да пати, щом желае. Той ще се прибере с подвита опашка и ще се върне към предишния си живот. — Мисис Макандрю погледна сестра си хладно. — Може би не винаги си постъпвала мъдро е него, Ейми. Мъжете са особени същества и човек трябва да знае как да се справя с тях.
Мисис Макандрю споделяше мнението на повечето жени, че един мъж, напуснал жена си, която му е предана, е истински звяр, но и жената има голяма вина, ако се случи това. Le coeur a ses raisons que la raison ne connait pas[1].
Мисис Стрикланд бавно местеше поглед ту към един, ту към друг от нас.
— Той никога няма да се върне — каза тя.
— О, мила моя, спомни си какво чухме току-що. Той е свикнал с удобствата и с това някой да се грижи за него. Да не мислиш, че ще издържи дълго в мръсната стая на онзи мръсен хотел? Освен това няма и пари. Трябва да се върне.
— Докато си представях, че е избягал с някоя жена, вярвах, че има надежда. От такива неща обикновено не излиза нищо. След три месеца тя щеше да му омръзне до смърт. Но щом не е заминал, защото е влюбен, всичко е свършено.
— О, каква проницателност! — намеси се полковникът, влагайки в тази дума цялото си презрение към подобни понятия, по традиция чужди за неговата професия. — Нищо подобно! Той ще се върне, миличка, както казва Дороти, и аз мисля, че малко свобода никак няма да му навреди.
— Но аз не искам да се връща — каза тя.
— Ейми!
Едва сега разбрах, че мисис Стрикланд бе обзета от гняв и тази бледност на лицето й е признак на внезапна, хладна ярост. Тя заговори припряно и задъхано:
— Можех да му простя, ако отчаяно се бе влюбил в друга и бе избягал с нея. Това би било естествено. Нямаше дори да го обвинявам. Щях да помисля, че е бил заслепен. Мъжете са толкова слаби, а жените тъй безскрупулни… Но това е съвсем различно… Ненавиждам го. Сега вече никога няма да му простя.
Полковникът и жена му се впуснаха да я увещават в един глас. Te бяха изумени. Нарекоха я луда. Не можеха да я разберат. Мисис Стрикланд отчаяно се обърна към мен.
— И вие ли не разбирате?
— Не съвсем. Значи ли това, че бихте му простили, ако ви бе напуснал заради жена, но не сте в състояние да го сторите, ако е за една идея? Мислите, че можете да се преборите с първото, но срещу второто сте безсилна?
Мисис Стрикланд ме удостои с не особено приятелски поглед и не отговори. Май че бях улучил. Тя продължи с тих, треперещ глас:
— Никога не съм допускала, че е възможно да се мрази така, както го мразя аз. Преди се успокоявах с мисълта, че колкото и дълго време да мине, накрая той ще ме потърси. Знаех, че когато умира, ще ме повика, и аз бях готова да ида; щях да се грижа за него като майка и накрая да му кажа, че винаги съм го обичала и му прощавам всичко.
Тази страст у жените да се държат красиво до смъртното ложе на любимите си винаги е предизвиквала у мен недоумение. Понякога те като че ли дори се дразнят от тяхното дълголетие, защото то отсрочва възможността за една ефектна сцена.
— Но сега… сега всичко е свършено. Аз съм безразлична към него като към непознат. Дано умре в бедност, глад и злочестие, без нито един приятел. Дано изгние от някоя противна болест. За мен той вече не съществува.
Стори ми се, че сега е моментът да предам предложението на Стрикланд.
— Ако искате да се разведете с него, той е готов да направи всичко необходимо.
— Защо да му давам свобода?
— Според мен той няма нужда от нея, но мислеше, че така ще бъде по-удобно за вас.
Мисис Стрикланд нетърпеливо вдигна рамене. Аз бях малко разочарован от нея. Тогава все още очаквах от хората повече последователност и се разстроих, като открих такава отмъстителност в едно толкова чаровно създание. Не осъзнавах от колко разнообразни качества е изтъкан човешкият характер. Сега знам добре, че дребнавостта и великодушието, злобата и милосърдието, омразата и любовта могат да се вместят в сърцето на един и същ човек.
И все пак се питах с какви думи да облекча това чувство на горчиво оскърбление, което терзаеше мисис Стрикланд.
— Знаете ли, че не съм сигурен дали вашият съпруг е напълно отговорен за своите действия. Мисля, че той не е на себе си. Видя ми се обладан от някаква сила, която го тласка нанякъде и в чиято власт той е безпомощен като муха в паяжина. Сякаш някой го е омагьосал. Спомням си онези странни разкази за това, как друго „аз“ се вселява в човека и изгонва оттам стария обитател. Тогава душата живее неспокойно в тялото и е способна на загадъчни превращения. В миналото биха казали, че Чарлс Стрикланд е обсебен от дявола.
Мисис Макандрю приглади полата на роклята си и върху китките й се смъкнаха златни гривни.
— Тия неща ми се виждат много отвлечени — рече тя язвително. — Съгласна съм, че Ейми навярно не е обръщала достатъчно внимание на мъжа си. Ако не се занимаваше толкова много със своите си работи, сигурно щеше да забележи, че нещо не е в ред. Не вярвам Алек да е имал нещо наум повече от година, без аз да доловя точно какво е то.
Полковникът бе вперил поглед в пространството и аз се запитах може ли човек да е така невинен и безхитростен, както изглеждаше той.
— Но това не изключва факта, че Стрикланд е едно безсърдечно животно. — Тя ме погледна строго. — Ще ви кажа защо той напусна жена си — от чист егоизъм а нищо повече.
— Това наистина е най-простото обяснение — отвърнах аз. Но си помислих, че то всъщност не обясняваше нищо. Когато се изправих да си вървя с думите, че съм уморен, мисис Стрикланд не направи опит да ме задържи.