Съмърсет Моъм
Луна и грош (20)

XX

Дърк обеща да ме вземе на другата вечер и да ме заведе в кафенето, където било най-вероятно да се открие Стрикланд. Интересно, че това беше същото кафене, в което Стрикланд и аз пихме абсент, когато бях дошъл в Париж, за да се видя с него. Фактът, че не го бе сменил с друго, говореше, че той трудно променя навиците си, което ми се видя доста характерно.

— Ето го — рече ми Стрьове, щом влязохме в кафенето.

Макар и през октомври, вечерта беше топла и масите отвън на тротоара бяха заети. Огледах ги, но не открих Стрикланд.

— Погледни там! В ъгъла. Играе шах.

Забелязах някакъв човек, приведен над шахматна дъска, но различих само широкопола шапка и рижа брада. Промъкнахме се между масите и стигнахме до него.

— Стрикланд!

Той вдигна поглед.

— Здравей, шишко. Какво има?

— Довел съм един стар твой приятел. Стрикланд ме погледна, но очевидно не ме позна.

Отново се съсредоточи над шахматната дъска.

— Седнете тук и не шумете — каза той. Премести една пешка и тутакси потъна в играта.

Бедният Стрьове ме погледна с безпокойство, но аз не се обезсърчавах току-тъй. Поръчах питие и кротко зачаках Стрикланд да свърши. Дори се радвах, че имам възможност да го разгледам на спокойствие. Сигурен бях, че сам нямаше да то позная. Едно, че рижата му брада, рошава и неподстригана, скриваше голяма част от лицето му, а и косата му беше дълга; но най-изненадващата промяна в него беше невероятната му слабост. От това големият му нос стърчеше още по-дръзко, скулите му се очертаваха още по-рязко, а очите му изглеждаха по-големи. Слепоочията му бяха хлътнала дълбоко. Тялото му бе мъртвешки изпосталяло. Носеше същия костюм, с който го бях видял преди пет години; скъсан и на петна, изтъркан ст постоянно носене, той висеше на плещите му, сякаш бе шит за друг. Забелязах и ръцете му — мръсни и с дълги нокти, само кости и жили, големи и силни — забравил бях, че имат толкова съвършена форма. Особено ми въздействуваше този човек, седнал там, потънал в играта — въздействуваше с необикновената си сила; и кой знае защо, тя беше още по-поразителна тъкмо поради неговата измършавялост.

След малко той направи поредния си ход, облегна се и загледа някак унесено своя противник — един пълен брадат французин. Противникът прецени хода и внезапно почна весело да ругае: с нетърпеливо движение събра фигурите и ги изсипа обратно в кутията. После псува без задръжки Стрикланд, повика келнера, плати напитките и си тръгна. Стрьове приближи стола си до масата.

— Мисля, че сега можем да разговаряме — каза той.

Очите на Стрикланд се спряха върху него и в тях се четеше злоба. Чувствувах, че търси за какво да му се надсмее не може да намери и е принуден да мълчи.

— Довел съм да те види един стар приятел — повтори Стрьове, сияещ от радост.

Около минута Стрикланд ме гледаше замислено. Аз мълчах.

— През живота си не съм го виждал — каза той.

Не знам защо каза това, тъй като със сигурност мернах едно пламъче в очите му, по което разбрах, че ме е познал. Не можеше да ме смути тъй лесно, както преди няколко години.

— Онзи ден се видях с жена ви — казах аз. — И съм уверен, че бихте искали да научите как е. Той се изсмя. Очите му блеснаха.

— Весело прекарахме онази вечер с тебе — каза. — Преди колко време беше?

— Пет години.

Той поръча още един абсент. Стрьове заобяснява многословно как сме се срещнали и как случайно сме открили, че и двамата познаваме Стрикланд. Не зная дали Стрикланд слушаше. Един-два пъти ме погледна замислено, но през повечето време изглеждаше зает със собствените си мисли и сигурно без бърборенето на Стрьове разговорът щеше да върви трудно. След половин час холандецът погледна часовника си и обяви, че трябва да върви. Попита ме дали ще дойда с него Мислех, че насаме може да измъкна нещичко от Стрикланд, и затова отговорих, че ще остана. Когато Дебеланкото си отиде, аз казах: — Дърк Стрьове ви смята за велик художник.

— Защо, по дяволите, мислиш, че това ме интересува?

— Ще ми позволите ли да видя картините ви?

— Откъде-накъде.

— Може да ми се иска да купя някоя. — Може да не ми се иска да продавам.

— Печелите ли добре? — попитах го с усмивка. Той се ухили.

— Имам ли такъв вид?

— Имате вид на полумъртъв от глад.

— Аз съм полумъртъв.

— Тогава да вървим да хапнем някъде.

— Защо ме каниш?

— Не от благотворителност — отговорих аз хладно. — Ей богу, пет пари не давам дали ще умрете, от глад или не.

Очите му отново заблестяха.

— Тогава да вървим — рече той, ставайки. — Няма да се откажа от едно прилично ядене.