Съмърсет Моъм
Луна и грош (47)

XLVII

Опитах се да свържа всичко онова, което капитан Никълс ми разказа за Стрикланд, и тук ще ви го предам, доколкото мога, последователно. Те се срещнали в края на онази зима, която настъпи, след като за последен път се видях със Стрикланд в Париж. Не знам как бе прекарал той месеците дотогава, но сигурно не му е било леко, защото капитан Никълс го срещнал в нощен приют за бедни. Стрикланд вече бил свършил парите, конто имал, а по това време в Марсилия имало стачка и явно нямало как да припечели дори онази малка сума, от която се нуждаел, за да не умре от глад.

Нощният приют за бедни е голяма каменна сграда, където на всеки просяк и скитник може да бъде осигурено легло за една седмица, ако документите му са в ред и може да убеди монасите, които държат приюта, че работи някъде. Капитан Никълс забелязал Стрикланд заради неговия ръст и необичаен вид сред тълпата, която чакала да отворят вратите: чакали в апатия, някои крачели насам-натам, други стояли облегнати на стената, а трети седели върху бордюра с крака, спуснати в канавката; после, когато един по един се занизали към приемната, той чул монахът, проверяващ документите, да се обръща към Стрикланд на английски. Но не намерил сгода да говори с него, тъй като в общата стая, където ги събрали, влязъл друг монах с грамадна библия в ръце, качил се на амвона в другия край на помещението и започнал служба, която нещастните бездомници трябвало да изтърпят като отплата за получения подслон. Стрикланд и Никълс били настанени в различни стаи и когато в пет сутринта един монах здравеняк ги изхвърлил от леглата, докато капитан Никълс успее да се измие и оправи леглото си, Стрикланд вече бил изчезнал. Около един час капитан Никълс бродил по улиците в страшния студ, а после се отправил към площад „Виктор Желу“, където имали обичай да се събират моряците. Там той: отново видял Стрикланд, който дремел, опрян о пиедестала на една статуя. Побутнал го с крак, за да го събуди.

— Ела с мен да закусим, приятелче — рекъл той.

— Върви по дяволите! — отвърнал му Стрикланд. Веднага познах ограничения речников запас на моя бивш приятел и започнах да гледам на капитан Никълс като на достоверен свидетел.

— Май здравата си я загазил, а? — попитал капитанът.

— Да те вземат мътните.

— Ела с мен. Ще ти намеря нещо за ядене.

След кратко колебание Стрикланд се изправил ад крака и тръгнали заедно към „Bouchee de Pain“^[1], където раздават на гладните по един дебел резен хляб, който трябва да бъде изяден веднага, защото е забранено да се изнася.

После отишли в „Cuillere de Soupe“^[2], където в продължение на една седмица в единадесет и четири часа след обяд можеш да получиш паничка рядка солена супа.

Двете сгради са разположени далече една от друга, тъй че само изнемогващите от глад да се възползуват от техните дажби. Така двамата закусили, с което започнало и тяхното чудновато приятелство.

Те прекарали някъде около четири месеца в Марсилия, почти без да се разделят. Животът им бил лишен от приключения, ако под приключение разбирате неочаквани и страшни произшествия; дните им минавали в търсене на всевъзможни начини да спечелят достатъчно пари, за да могат да получат подслон за през нощта, и що-годе свястна храна, която да притъпи болезнените спазми на глада. Бих желал да предам тук онези образни и ярки картини, които живият разказ ка капитан Никълс разгърна пред въображението ми. От левовите описания на всички техни открития в подмолния живот на пристанищния град може да излезе привлекателна книга, а от най-разнообразните особи, на които са попадали, изследователят би почерпил материал за пълен речник на престъпния свят. Аз обаче трябва да се задоволя само с няколко параграфа. Добих представа за един живот суров и груб, дори дивашки, много напрегнат и пъстър. И онази Марсилия, която аз познавах — изискана и лазурна, с удобни хотели, и с ресторанти, пълни със заможни хора, — ми се стори скучна и безлична. Завидях на онези, които са видели с очите си сцените, описвани от капитан Никълс.

Когато вратите на нощния приют се затворили за тях, Стрикланд и капитан Никълс потърсили гостоприемството на Лютия Бил. Това бил един грамаден мулат, с тежки юмруци; той държал моряшки хан, където всеки моряк, останал на сухо, можел да разчита на храна и подслон, докато Бил му намери работа на някой кораб. При него те живели един месец, спали с още десетина други като тях — шведи, негри, бразилци — на пода на двете празни стаи в къщата, предназначени за това, и всеки ден отивали с него на площад „Виктор Желу“, където идвали и капитани на кораби да търсят моряци. Жена му била американка — една дебела повлекана, която бог знае какво падение беше докарало до това пристанище — и всеки ден квартирантите се редували да й помагат в домакинството. Капитан Никълс се възхитил на Стрикланд, че успял да се измъкне от това задължение, като се заел да рисува портрет на Лютия Бил. А той не само платил за платното, боите и четките, но прибавил още и половин кило контрабанден тютюн към сметката. Предполагам, че тази картина все още украсява малкия салон в порутената къща някъде около крайбрежната улица, и съм сигурен, че днес тя може да се продаде за хиляда и петстотин лири. Стрикланд имал намерение да се качи на някой кораб, отплаващ за Австралия или Нова Зеландия, а оттам да се отправи към Самоа или Таити. Не зная защо си бе наумил да тръгне към Южните морета, макар да си спомням, че в мечтите си той често виждаше един остров, зелен и слънчев, заобиколен от море, по-синьо от тези, които се срещат в северните ширини. Мисля дори, че се бе привързал към капитан Никълс, защото той е познавал тази част на океана и може би самият капитан му е внушил, че ще се чувствува най-добре на Таити.

— Нали разбирате, Таити е на французите — обясняваше ми той. — А те не са такива проклети формалисти като англичаните.

Мисля, че разбрах какво имаше предвид. Стрикланд нямал документи, но това не можело да смути Лютия Бил, щом го чакала печалба (той си присвоявал първата заплата на всеки моряк, за когото намирал работа на кораб), и снабдил Стрикланд с документите на един огняр — англичанин, който по милостта на самото провидение бе издъхнал в ръцете му. И двамата, Стрикланд и капитан Никълс, искали да заминат на изток, а се случило така, че можели да се заловят на работа само на кораби, отплаващи на запад. Два пъти Стрикланд отказал място на малки търговски кораби, тръгващи за Щатите, и веднъж на въглевоз, пътуващ за Нюкасъл. Лютия Бил не можел да търпи повече такова упорство, което носело само загуба, и в крайна сметка изгонил и Стрикланд, и капитан Никълс от къщата си без повече церемонии. И те отново се оказали на произвола на съдбата.

Дажбата при Лютия Бил не се отличавала с особена разточителност и човек ставал от масата му почти толкова гладен, колкото бил седнал, но няколко дни те съжалявали и за това. Сега наистина узнали какво е глад. „Cuillere de Soupe“ и нощният приют били затворени за тях и единственото им препитание останал резенът хляб, който получавали в „Bouchee de Pain“. Спели, където намерели, понякога върху открита товарна платформа, спряна на някой страничен коловоз близо до гарата, понякога в празна каруца зад някой склад, но било кучешки студ и след един-два часа неспокойна дрямка те ставали и отново почвали да скитат из улиците. Най-остро от всичко им липсвал тютюнът, а колкото до капитан Никълс, той не можел без него и почнал да събира по Cannebiere^[3] угарки от цигари и краища на пури, хвърлени от минувачите предишната вечер.

— Какви ли не противни комбинации от тютюни същ опитал с лулата си — добави той и с философско примирение вдигна рамене, като си взе две пури от кутията, която му предложих, и сложи едната в устата, a другата в джоба си.

От време на време припечелвали по някой грош. Понякога в пристанището влизал пощенски кораб и капитан Никълс, който бил сварил вече да завърже познанство с контрольора, получавал работа и за двамата като хамали. Случел ли се английски, те тайно се вмъквали в бака, където екипажът щедро ги гощавал. Но рискували да срещнат някой от корабните офицери и да бъдат изритани надолу по трапа от ботуша му, за да се махнат по-бързо.

— Не е беда да получиш един ритник по задника, ако стомахът ти е пълен — отбеляза капитан Никълс, — и аз лично никога не се обиждам от това. Пък и нали офицерът трябва да следи за дисциплината.

Аз живо си представих как капитан Никълс полита с главата надолу по тесния трап под вдигнатия крак ва разярен помощник-капитан и същевременно като истински англичанин ликува от порядките в английския търговски флот.

Често се хващали на каква да е работа на рибния пазар. А веднъж спечелили по цял един франк, загдето натоварили на камиони безброй сандъци с портокали, смъкнати на кея. Едни ден им провървяло истински. Познат чиновник от пристанището бил натоварен да боядиса малък кораб, дошъл от Мадагаскар през нос Добра Надежда, и те прекарали няколко дни на една дъска, висяща като люлка до борда на кораба, докато покрият целия ръждясал корпус с боя. Тава сигурно бе допаднало на Стрикланд с неговото саркастично чувство за хумор. Попитах капитан Никълс как се бе държал той по време на всички тези изпитания.

— Не го чух да избухне нито веднъж — отвърна капита нът. — Понякога беше малко кисел, но друг път, когато по цял ден нищо не бяхме слагали в устата си и нямахме пари дори да платим нощувката си при Китаеца, той беше весел и въобще не се трогваше.

Това не ме изненада. Стрикланд беше способен да побеждава обстоятелствата, дори онези от тях, които биха хвърлили в униние повечето хора; но дали това се дължеше на невъзмутим дух или на опак характер, е трудно да се каже.

Скитниците наричали „Главата на Китаеца“ една мизерна странноприемничка на една пряка на улица „Бутери“, която държал едноок китаец. За шест су там можело да спиш на койка, а за три су — на пода. Тук те се сприятелили с други несретници като тях и когато нямали пукната пара, а нощта била леденостудена, можели да вземат назаем от някого, комуто денят бил донесъл някой франк, за да си платят покрива над главите за една нощ. Тези бедняци не били никак стиснати и онзи, който имал пари, не се колебаел да ги раздели с другите. Те идели от всички краища на света, но това не пречело на доброто им приятелство, защото се чувствували свободни граждани на една страна, в чиито граници има място за всички тях — великата страна на изобилието и безделието.

— Ала Стрикланд ставаше опасен, когато го предизвикваха — спомняше си капитан Никълс. — Един ден на площад „Виктор Желу“ налетяхме на Лютия Бил и той поиска от Чарли документите, които му бе дал. „Ела и си ги вземи, щом толкова ти трябват“ — рече Чарли. Лютия Бил беше едър здравеняк, но нещо е погледа на Чарли не му хареса и той се задоволи само с това да го наругае. Нарече го едва ли не с всички имена, които му дойдоха наум, а щом Лютия Бил се отвореше на ругатни, струваше си да го послуша човек. Е, Чарли го изтърпя няколко минути, после, пристъпя напред и каза само: „Махай се оттук, долна твар.“ Не беше толкова важно какво каза, а как го каза. Лютия Бил не си отвори устата повече, лицето му прежълтя и той се измъкна, като че ли внезапно си бе спомнил, че има някаква бърза работа.

Според капитан Никълс Стрикланд не бил казал точно тези думи, но тъй като тази книга е предназначена за четене в семейството, реших, че е по-добре да ощетя истината, като вложа в устата на Стрикланд думи, по-привични за домашния кръг.

Но Лютия Бил не бил от онези, които се примиряват с унижението, и то от един прост моряк. Неговата власт зависела от репутацията му и отначало един, после и други моряци, които живеели в къщата на Бил, им казали, че той се е заклел да очисти Стрикланд.

Една вечер капитан Никълс и Стрикланд седели в един бар на улица „Бутери“. Това е тясна уличка от едноетажни постройки, всяка от които има само по една стая; те приличат на лавки в шумен панаир или на циркови клетки за животни. Пред всяка врата стои жена. Някои, лениво облегнати върху рамката на вратата, си тананикат нещо и от време на време дрезгаво подвикват към минувачите, други най-равнодушно четат. Тук има французойки, испанки, италианки, японки, цветнокожи, едни дебели, други слаби, а под дебелия слой грим по лицата им, под изрисуваните вежди и алените устни личат браздите на възрастта н белезите на безпътния живот. Някои са облечени в черно и носят чорапи с цвета на тялото, други, с къдрави коси, боядисани в жълто, приличат на малки момиченца с късите си муселинени рокли. През отворените врати обикновено се вижда под от червени плочки, голямо дървено легло, леген и кана, поставени върху чамова маса. По улицата бавно се движи пъстра тълпа — индуси, слезли от английски търговски кораб, руси северняци от шведска шхуна, японци от военен кораб, английски моряци, испанци, приятни наглед младежи от френски крайцер, негри от американски товарен кораб. Денем улицата е просто невзрачна, ала нощем, осветена единствено от лампите в малките колиби, тя придобива злокобна красота. Отблъскващата похот, която е просмукана във въздуха, измъчва и потиска, но в тази картина се крие и нещо загадъчно, което: завладява и тревожи. Чувствуваш някаква примитивна сила, която те отвращава и в същото време те омагьосва. Тук всичката благопристойност на цивилизацията е заличена и човек застава очи в очи със суровата действителност. Атмосферата, която цари наоколо, е едновременно напрегната и трагична.

В бара, където сядали Стрикланд и капитан Никълс, от механичното пиано се носела шумна и стържеща танцова музика. Наоколо по масите имало много хора — на едно място вдигали врява няколко гуляещи моряци, на друго имало група войници, а в средата, скупчени нагъсто, танцували няколко двойки. Брадати моряци със загорели лица и големи мазолести ръце притискали партньорките си в силна прегръдка. Жените били само по рокли. От някоя маса току се вдигали по двама моряци и започвали да танцуват заедно. Шумът бил оглушителен. Хората пеели, крещели, смеели се, а когато някой целунел дълго момичето, седнало на коленете му, английските моряци така го освирквали, че олелията ставала нетърпима. Въздухът бил тежък от праха, който вдигали тежките ботуши на мъжете, и сивеел от тютюневия дим. Било страшно горещо. Зад бара седяла жена и кърмела бебето си. Келнерът — недорасъл младеж с плоско, пъпчиво лице, шетал насам-натам, разнасяйки поднос с чаши бира.

Не след дълго в бара влязъл Лютия Бил, придружен от двама огромни негри, не било трудно да се забележи, че вече доста си бил пийнал. Сякаш си търсел белята. Залитнал към една маса, където седели трима войници, и прекатурил чаша бира. Избухнала свада, собственикът на бара се приближил и казал на Лютия Бил да изчезва. Той бил як тип и нямал обичай да търпи кавгите на клиентите си. Лютия Бил се поколебал. Нямал желание да влиза в разпра със собственика, защото полицията била на негова страна, и като изругал, му обърнал гръб. Внезапно обаче съзрял Стрикланд. Дотътрил се до него. Не казал нищо. Събрал всичката слюнка в устата си и се изплюл в лицето му. Стрикланд сграбчил чашата си и я запратил към него. Танцуващите застинали на местата си. Последвал миг на пълна тишина, но щом Лютия Бил хвърлил върху Стрикланд, страстта на боя обзела все ки и след миг те се били вкопчили едни в други Преобръщали се маси, чаши се трошели в пода. Вдигнала се адска глъчка. Жените се пръснали към вратата и зад бара. От улицата се намесвали минувачи. Чували се ругатни на всякакви езици, юмручни удари и викове, а в средата на помещението десет мъже се бъхтели един друг с всичка сила. Изведнъж дошла полиция и всеки, който можел, се втурнал към вратата. Когато барът бил що-годе разчистен, видели Лютия Бил да лежи безчувствен на пода, с дълбока рана в главата. Капитан Никълс извлякъл навън Стрикланд, който имал кървяща рана на ръката, а дрехите му били разкъсани. Самият капитан бил с окървавено лице от удар в носа.

— Май че е по-добре да се махаш от Марсилия, преди ди Лютия Бил да е излязъл от болницата — посъветвал той Стрикланд, когато се добрали до „Главата на Китаеца“ и започнали да се чистят.

— Това надминава и бой на петли — рекъл Стрикланд.

Представих си как саркастично се е усмихнал.

Капитан Никълс бил неспокоен. Той знаел колко отмъстителен е Лютия Бил. Стрикланд вече два пътя го бил повалял на земята, а мулатът бил опасен, когато е трезвен. Той ще издебне благоприятен случай. Няма да бърза, но някоя нощ ще забие нож в гърба на Стрикланд и след ден-два трупът на неизвестен скитник ще бъде изваден от мръсните води на пристанището. На другата вечер Никълс отишъл до къщата на Лютия Бил да поразпита. Той все още бил в болницата, но жена му, която ходила да го види, казала, че гневно се заклел да довърши Стрикланд веднага щом го пуснат.

Минала седмица.

— Винаги съм казвал — размишляваше на глас капитан Никълс, — ако удариш човек, удари го лошо. Това поне ще ти даде време да се огледаш и да решиш какво ще правиш по-нататък.

Точно тогава на Стрикланд му провървяло. Спешно се търсел огняр за един кораб на път за Австралия.

— Бързо тичай на пристанището момче, и се хващай на работа — казал на Стрикланд капитан Никълс. — Документи си имаш.

Стрикланд тръгнал веднага и досега повече не се видели. Корабът останал в пристанището само шест часа и вечерта, когато той вече пътувал на изток зимното море, капитан Никълс дълго гледал от брега чезнещия дим от комините му.

Опитах се да разкажа всичко те колкото мога по добре, защото ме привлече контрастът между него и времето, когато Стрикланд живял в Ашли Гардънс зает е акции и борсови операции си давам сметка, че капитан Никълс беше отявлен лъже и може би в разказа му нямаше нито дума истина. Няма да се учудя много, ако разбера, че той никога в живота си не е виждал Стрикланд, а познанията си за Марсилия дължи на страниците на някое списание.