Съмърсет Моъм
Луна и грош (57)

LVII

В този момент разговорът ни бе прекъснат от госпожа Кутра, която се връщаше от гости. Тя влезе като платноход с издути ветрила — величествена дама, висока и пълна, с пищни гърди и преливащи форми, стегнати застрашително в твърдия корсет. Имаше дързък орлов нос и три брадички. Стойката й бе изправена. Нито за миг не се бе поддала на отпускащата омая на тропиците, а напротив, бе много по-енергична, по-светска и по-решителна, отколкото може да си представим един човек от умерения климат. Очевидно бе неуморима бъбривка, защото още с влизането си ни заля с обилен поток от приказки и шеги. Така че разговорът, който водехме дотогава, ни се стори далечен и недействителен. След малко доктор Кутра се обърна към мен.

— В приемната ми все още виси картината, която ми подари Стрикланд. Искате ли да я видите?

— С удоволствие.

Станахме и той ме изведе на верандата, която опасваше къщата. Спряхме да се полюбуваме на пъстрите цветя, които буйно растяха в градината.

— Дълго време онези дивни стенописи в къщата на Стрикланд не излизаха от ума ми — каза той замислен.

Аз също мислех за това. Струваше ми се, че в тях Стрикланд най-сетне бе изразил без остатък всичко, което е носел в себе си. Работейки безмълвно, с мисълта, че това е последната му възможност, той сигурно е казал всичко, което е знаел за живота и което е предусещал. Навярно там най-сетне е намерил покой. Демонът, който го е владеел, най-сетне е бил прогонен и след като завършил този стенопис, за който целият му живот е бил само мъчителна подготовка, над неговата самотна и изтерзана душа се спуснал вечният покой, Той бил готов да умре, защото изпълнил своето предназначение на земята.

— И какво представляваше този стенопис? — попитах аз.

— Едва ли мога да ви го опиша. Беше странен н фантастичен. Видение на сътворението на света, райските градини с Адам и Ева. Това беше химн за красотата на човешкото тяло, мъжкото и женското, и възхвала на Природата — съвършена и безучастна, прекрасна и жестока. Внушаваше страховитото чувство за безбрежността на пространството и безкрайността на времето. Дърветата, които той бе нарисувал, виждам край себе си всеки ден — кокосови палми, банани, тамаринди, авокадо; но оттогава ги виждам по-различни, сякаш в тях има някакъв скрит дух, някаква магия, която уж все съм на прага да разгадая и която все ми убягва. Цветовете също ми бяха познати и все пак бяха различни. Имаха свое собствено значение. И онези голи мъже и жени. Те бяха земни, от онази глина, от която са били сътворени, и същевременно някак божествени. Виждаш човека в голотата на първичните му инстинкти и потреперваш от ужас, защото виждаш себе си.

Доктор Кутра вдигна рамене и се усмихна:

— Сигурно ще ми се смеете. Аз съм материалист и при това такъв едър и дебел мъж, същински Фалстаф, а? Лиричните настроения не ми прилягат. И навярно изглеждам глупаво. Но никога не съм виждал картина, която тъй силно да ме порази. Същото чувство изпитах, когато отидох в Сикстинската капела в Рим. И тогава също изпаднах в благоговение пред човека, който бе изписал онзи свод. Той беше гениален, а стенописът му — изумителен и божествен. Аз се почувствувах малък и незначителен. Но човек отива там подготвен за величието на Микеланджело. А тук нищо не ме бе подготвило за дивното чудо, което ме очакваше в тази туземна хижа, далеч от цивилизацията, в една гънка на планината над Таравао. Пък и Микеланджело е бил здрав и силен. Онези негови непостижими стенописи излъчват възвишено спокойствие; а тези при всичката си красота вещаеха и някаква тревога. Не зная каква бе тя. Но ме караше да се чувствувам неловко. Създаваше у мен усещането, което те обзема, когато седиш в преддверието на една стая, за която знаеш, че е пуста, но същевременно, без да разбираш защо, те измъчва ужасната мисъл, че там все пак има някой. Упрекваш се, съзнаваш, че това са само слаби нерви, и все пак, и все пак… След известно време вече не можеш да устоиш на страха, който те обзема, безпомощен си в ноктите на непонятен ужас… Да, признавам, че не съжалявах много, когато чух, че тези загадъчни шедьоври са били унищожени.

— Унищожени! — извиках аз.

— Mais oui^[1], не знаехте ли?

— Откъде мога да зная? Вярно, че бях чувал за тези произведения, но си помислих, че те сигурно са попаднали в ръцете на частен притежател. И досега няма точен списък на картините на Стрикланд.

— Когато ослепял, той седял часове наред в тези две стаи, които изрисувал, гледал своите творения с незрящи очи и виждал може би повече, отколкото бил видял през целия си живот. Ата ми каза, че той нито веднъж не се оплакал от съдбата си, не изгубил кураж. Умът му останал ясен и незасегнат докрая. Но я накарал да му обещае, че когато го погребе — казах ли ви, че копах неговия гроб със собствените си ръце, защото никой от туземците не желаеше да се приближи до заразената къща, и го погребахме двамата с Ата, увит в три парео, пришити едно към друго; положихме го под манговото дърво, — накарал я да му обещае, че ще запали къщата и няма да си отиде, докато не изгори и последната тресчица.

За известно време не казах нищо. Мислех. Най-сетне рекох:

— Останал си е все същият докрая.

— Разбирате ли? Трябва да ви кажа, че аз смятах за мой дълг да я разубедя.

— Дори след това, което преди малко ми казахте?

— Да, защото знаех, че това е творение на гений, и мислех, че нямаме право да лишаваме света от него. Но Ата не искаше и да чуе, Била обещала. Не останах, за да бъда свидетел на това варварско деяние, и едва по-късно научих какво бе сторила тя. Поляла с парафин сухите подове и рогозките от панданус и ги подпалила. След малко не останало нищо освен тлеещи въглени и великият шедьовър не съществувал.

— Според мен Стрикланд е знаел, че това е шедьовър. Постигнал е онова, което се е стремял. Животът му е бил завършен. Сътворил един свят и видял, че той е добър. А после, изпълнен с гордост и презрение, го разрушил.

— Но нека ви покажа моята картина — каза доктор Кутра, като ме поведе нататък.

— Какво се случи с Ата и детето?

— Отидоха на Маркизките острови. Там тя имала роднини. Чух, че момчето работи на някаква шхуна. Казват, че много прилича на баща си.

На вратата, която водеше от верандата към кабинета на доктора, той спря и се усмихна.

— Това е натюрморт с плодове. Сигурно няма да ви се стори съвсем подходяща украса за лекарски кабинет, но жена ми не я иска в гостната. Казва, че е направо непристойна.

— Един натюрморт с плодове? — възкликнах аз. Влязохме в стаята и погледът ми веднага падна върху картината. Гледах я дълго.

Това беше купчина от манго, банани, портокали и не знам какво още и на пръв поглед беше съвсем невинна картина. На някоя изложба на постимпресионистите невнимателен посетител бързо би я отминал като отличен, но не особено забележителен образец на тази школа, но може би по-късно той би си спомнил за нея и би се запитал защо. И едва ли би я забравил вече.

Цветовете бяха тъй странни, че думите трудно могат да изразят онова скрито безпокойство, което пораждаха. Имаше тъмносиньо, матово като изящно украсен бокал от лазулит, но с трепкащи отблясъци, които издаваха пулса па невидим живот; имаше мораво, зловещо като одрана и разложена плът, но в него тлееше пламенна чувственост, която будеше смътни представи за Римската империя по времето на Хелегабал^[2]; имаше червено, крещящо като зърната на бодливата зеленика — човек неволно го свързваше с Коледа в Англия, със снега, с детското веселие, — но омекотено от някаква магия, то притихваше, за да добие нежния нюанс на гълъбова гръд; имаше наситено-жълто, което с необичаен порив преливаше в зелено, дъхаво като пролетта и чисто като искрящите струи на планински извор.

Кой би могъл да каже каква измъчена фантазия бе сътворила тези плодове? Те сякаш бяха от полинезийската градина на хесперидите^[3].

В тях имаше нещо живо, сякаш бяха създадени в ония тъмни времена, когато се е раждала и самата земя и формите на нещата още не са били окончателно затвърдени. Те бяха разточително пищни, натежали от тропически благоухания, стаили някаква своя тъмна страст. Това бяха омагьосани плодове; ако ги вкусиш, можеха да разкрият пред теб бог знае какви тайни на душата и загадъчни палати на въображението. Помръкнали от неочаквани опасности, те можеха да превърнат човека в звяр или бог, ако ги изяде. Всичко здраво и естествено, всичко, свързано с обикновеното човешко щастие и простите радости на простите хора, се отдръпваше от тях в уплаха и все пак те излъчваха страшна притегателна сила и като плодовете на Дървото на познанието за Добро и Зло те изкушаваха с всички съблазни на неизвестното.

Най-сетне отместих поглед от картината. Разбрах, че Стрикланд е отнесъл тайната си в гроба.

— Рене, приятелю — чу се високият, весел глас на мадам Кутра, — какво правите там толкова време? Ето аперитивите. Попитай господина няма ли да пийне една чаша „Кенкин Дюбоне“.

— На драго сърце, госпожо — казах аз, като излязох на верандата.

Магията се развали.