Съмърсет Моъм
Луна и грош (50)

L

Понякога ми се струва, че има хора, които не се раждат там, където е трябвало да се родят. Случайността ги е захвърлила тук или там, ала тях ги тегли другаде, мъчи ги носталгия по дом, който никога не са видели. Те са чужденци в собствената си родина, сенчестите алеи от тяхното детство и шумните улици, където са играли, са само преходни спирки по техния път. А може и тъй да се случи, че цял живот да си останат чужди на най-близките си и встрани от живота, който ги заобикаля и който единствено познават. И навярно защото предишния се хвърлил в морето около Гибралтар тъкмо това чувство за отчужденост ги гони далеч от родните места в търсене на нещо постоянно, към което биха могли да се привържат. Кой знае, може би това е някакъв дълбоко вкоренен атавизъм, който тласка странника към земи, напуснати от неговите прадеди някъде в ранните зори на историята. И понякога човек попада на такова място, към което по необясними причини чувстват, че принадлежи. Там е домът който толкова е търсил и там остава да живее той, в край, който никога по-рано не е виждал, сред хора, които никога не е познавал, а ги чувствува тъй близки, сякаш е израснал сред тях. Там той най-сетне намира покой.

Разказах на Тиаре историята на един човек когото познавах от болницата „Свети Тома“ в Лондон. Беше евреин ка име Ейбрахам, рус, доста едър младеж, срамежлив и невероятно скромен, но за сметка на това надарен със забележителни способности. Постъпил бе като стипендиант в института към болницата и през петте години учение спечели всички възможни отличия. След завършване на института беше оставен в болницата като стажант-хирург и терапевт. Всички признаваха блестящите му способности. Най-сетне чух, че бил избран да заеме постоянно място в тази болница и бъдещето му било осигурено. Доколкото човешката съдба може да се предвиди, сигурно било, че ще се издигне до върховете на професията. Очаквали го почести и богатство. Но преди да встъпи в новите си задължения, той пожелал да си вземе малък отпуск и тъй като нямал средства, заминал за Левантия като лекар на търговски параход. Такива кораби обикновено не вземали със себе си доктор, но един от главните хирурзи на болницата познавал директора на тази параходна линия и така направили услуга за Ейбрахам.

След няколко седмици болничната управа получила по пощата неговия отказ за тъй желаната длъжност. Това предизвикало пълно удивление и се понесли най-невероятни слухове. Когато някой стори нещо неочаквано, околните го отдават на най-недостойни подбуди. Но имало друг човек, който веднага бил готов да заеме мястото на Ейбрахам, и скоро евреинът бил забравен. Нищо повече не се чуло за него. Сякаш потънал в земята.

След около десет години на борда на един кораб, влизащ една сутрин в пристанището на Александрия, и аз като другите пътници трябваше да бъда прегледан от лекаря. Докторът беше едър човек с износени дрехи, а когато свали шапката си, забелязах, че е твърде плешив. Стори ми се познат. Внезапно си спомних.

— Ейбрахам! — извиках аз.

Той се обърна към мен и ме погледна озадачено, но бързо ме позна и сграбчи ръката ми. След като и двамата изразихме изненадата си и аз му казах, че смятам да прекарам нощта в Александрия, той ме покани да вечерям с него в Английския клуб. След като се срещнахме пак след няколко часа, аз му признах учудването си, че го откривам тук. Той заемаше съвсем скромна длъжност и ми се стори, че е затруднен финансово. Тогава той ми разказа своята история. Когато се отправил на плаване в Средиземно море, имал твърдото намерение да се върне в Лондон и да заеме мястото си в болницата „Свети Тома“. Една сутрин (параходът навлязъл в пристанището на Александрия и от палубата той видял града, бял, облян от слънце, видял тълпата на кея — туземци в изтъркани кафтани, судански негри, шумни групички от гърци и италианци, умислени турци с фесове на главите — под яркото слънце и синьото небе и нещо се обърнало в него. Не можа да го опише. Сякаш го ударил гръм, каза ми, но сравнението не му хареса и додаде, че било по-скоро като внезапно откровение. Първо нещо свило сърцето му, а после изведнъж го обзело чувство на опиянение и невероятна свобода. Усетил, че тук си е у дома, и на часа, още там, на палубата взел решение да остане до края на живота си в Александрия. Не било трудно да напусне кораба и след двадесет и четири часа бил вече на брега с всичко, което притежавал.

— Капитанът сигурно ви е помислил за побъркан — засмях се аз.

— Не ме интересуваше кой какво ще си помнели. Сякаш действувах не по своя воля, а нещо силно ме тласкаше отвътре. Както вървях и се оглеждах, си помислих, че е най-добре да отида в някой малък гръцки хотел, и вече знаех къде да го намеря. Ще ми повярвате ли, че отидох точно там, и щом го видях, веднага го познах.

— Били ли сте преди в Александрия?

— Не, не бях напущал никога Англия.

Скоро той постъпил на държавна служба в Александрия и си останал там до този момент.

— Никога ли не сте съжалявали за това?

— Никога, нито за миг. Печеля толкова, колкото ми е нужно, за да живея, и съм доволен. Не искам нищо повече — стига ми да съм все така, додето умра. Животът ми е прекрасен.

На следващия ден напуснах Александрия и забравих за Ейбрахам до неотдавна, когато вечерях с един стар приятел и колега, Алек Кармайкъл, който бе в кратък отпуск в Англия. Срещнах го случайно на улицата и побързах да го поздравя за благородническото звание, с което бе удостоен за Доблестна служба по време на войната. Уговорихме се да прекараме една вечер заедно в памет на старото време и когато се съгласих да отида на вечеря у тях, той предложи да не каним други, за да можем спокойно да си побъбрим. Имаше красива стара къща на улица „Кралица Ан“ и тъй като беше човек с вкус, я бе обзавел възхитително. На стените на трапезарията видях пленителна картина на Белото^[1] и две от Зофани^[2], за които искрено му завидях.

Когато жена му — високо, прелестно създание в златиста дреха — ни остави сами, аз с усмивка го подкачих колко се е променил животът му от времето, когато и двамата бяхме студенти по медицина. Тогава за нас бе разточителство да вечеряме в някой невзрачен италиански ресторант на „Уестминстър Бридж“ Роуд. Сега Алек Кармайкъл заемаше длъжности в пет-шест болници и сигурно печелеше не по-малко от десет хиляди годишно, а благородническата му титла бе едва първото от многобройните отличия, които неминуемо го очакваха.

— Да, добре живея — съгласи се той, — но най-странното е, че дължа всичко това на едно щастливо стечение на обстоятелствата.

— Какво имаш предвид?

— Спомняш ли си Ейбрахам? Това бъдеще очакваше него. Още като студенти той във всичко беше преди мен. Печелеше всички отличия и стипендии, за който и аз кандидатствувах. Аз винаги свирех втора цигулка. Ако бе продължил в същия дух, сега щеше да има моето положение. Този човек беше роден хирург. Никой не можеше да се мери с него. Когато го назначиха в „Свети Тома“, за мен вече нямаше надежда да остана в болницата. Аз трябваше да стана един обикновен лекар, а ти знаеш колко малко вероятно е за един ординатор да се издигне. Но Ейбрахам се оттегли и аз заех неговото място. Това бе моят шанс.

— Аха, значи такава била работата…

— Просто щастлив случай. Чудак беше тоя Ейбрахам. Горкият, съвсем се провали! Сега работи в медицинската служба в Александрия като хигиенист или нещо такова, колкото да не умре от глад. Чух, че живеел с някаква стара, грозна гъркиня и имал половин дузина скрофулозни хлапета. Ето че не е достатъчно да имаш способности. В крайна сметка решава характерът. А на Ейбрахам му липсваше силен характер.

Силен характер ли? А не е ли признак на истински силен характер да пренебрегнеш блестяща кариера само след половинчасово размишление, което ти е разкрило по-дълбок смисъл в един друг начин на живот? И не се ли иска още по-силен характер да не съжаляваш никога за взетото набързо решение? Но аз не казах нищо и оставих Алек да разсъждава:

— Разбира се, от моя страна би било лицемерие да казвам, че съжалявам за това, което стори Ейбрахам. Все пак аз спечелих от всичко това — и изпусна елегантно кълбо дим от дългата пура, която пушеше, — но ако не бях лично облагодетелствуван, щях да съжалявам за тази загуба. Сигурно е ужасно да пропилееш живота си така.

Питах се дали Ейбрахам наистина беше объркал живота си. И мигар ако си направил онова, което най-силно желаеш, ако си намерил съществуване, което те задоволява, и ако си в мир със самия себе си, значи, че си пропилял живота си? И успех ли е наистина да бъдеш изтъкнат хирург с десет хиляди доход и с красива жена? Мисля, че това зависи от смисъла, който търсиш в живота, от значението, което отдаваш на обществото и на човешката личност. Но пак сдържах езика си, защото кой съм аз, че да споря с един носител на благородническа титла?