Съмърсет Моъм
Луна и грош (37)

XXXVII

Бланш Стрьове почина при такива обстоятелства, че се наложи да преминем през какви ли не страхотна формалности, докато най-сетне получим разрешение да я погребем. Само двамата с Дърк следвахме катафалката на път за гробищата. На отиване файтонът се движеше съвсем бавно, но на връщане кочияшът подкара конете в тръс и в начина, по който ги шибаше с камшика, имаше нещо жестоко. Сякаш искаше с едно свиване на раменете да се отърси от мисълта за мъртвеца. От време на време виждах полюшващата се катафалка пред нас, а кочияшът ни подръпваше поводите на двата си коня, за да не изостанем. И у мен се бе породило желание да престана да мисля за всичко това. Започвах да се отегчавам от трагедията, която всъщност не ме засягаше, и като се оправдавах с мисълта, че трябва да поразсея Стрьове, с облекчение заговорих за други неща.

— Не мислиш ли, че е по-добре да заминеш за известно време? — казах аз. — Сега няма за какво да стоиш в Париж.

Той не отговори, но аз безмилостно продължих.

— Имаш ли някакви планове за близкото бъдеще?

— Не.

— Трябва да опиташ да започнеш нов живот. Защо не заминеш за Италия и не почнеш да работиш там?

Той отново не ми отговори, но кочияшът ми дойде на помощ. Като забави малко хода, той се наведе към нас и каза нещо. Не го чух, затова подадох глава от прозорчето. Питаше къде искаме да ни остави. Казах му да почака малко.

— Ела да обядваме заедно — предложих на Дърк. — Ще му кажа да ни заведе на Плас Пигал.

— Не ми се ще. Искам да отида в ателието. Поколебах се за миг.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, предпочитам да бъда сам.

— Добре.

Казах на кочияша накъде да кара и продължихме, без да говорим. Дърк не беше ходил в ателието от онази нещастна утрин, в която взеха Бланш в болницата. Бях доволен, че не желае да го придружа, и след като го оставих на входа, с облекчение си тръгнах. Отново се наслаждавах на парижките улици, усмихнат гледах забързаните насам-натам хора. Денят бе ясен и слънчев и още по-силно изпитах удоволствието, че живея. Не можех да му устоя. Престанах да мисля за Стрьове и неговата скръб. Исках да се радвам.