Съмърсет Моъм
Луна и грош (17)

XVII

Бяха изминали почти пет години от тези събития, когато аз реших да поживея малко в Париж. Лондон бе започнал да ми дотяга. Омръзна ми да правя всеки ден едно и също. Приятелите ми живееха еднообразно, нямаше вече с какво да ме изненадат и когато ги срещах, знаех много добре какво ще ми кажат; дори в любовните им приключения имаше нещо банално и досадно. Ние приличахме на трамваи, които се движат по своите релси от началната до крайната спирка, и можеше дори да се изчисли със съвсем малка разлика броят на пътниците, които те ще превозят. Животът бе подреден твърде удобно. Обхвана ме паника. Отказах се от моя малък апартамент, продадох скромните си принадлежности и взех решение да започна друг живот. Преди да замина, се отбих у мисис Стрикланд. Не бях я виждал доста дълго време и забелязах доста промени у нея. Не само че бе остаряла, отслабнала и по лицето и се бяха появили бръчки, но мисля, че и характерът и се беше изменил. Бе успяла в работата си и сега притежаваше машинописно бюро на Чансъри Лейн; тя самата пишеше малко, повече коригираше работата на четирите момичета, които бе наела. В стремежа си да върши всичко изискано тя използуваше много синьо и червено мастило, а всеки екземпляр увиваше в плътна хартия, която напомняше релефна коприна, в най-различни бледи цветове. Всички я знаеха, че е спретната и прецизна. Печелеше добре. Само че не можеше да се пребори с предразсъдъка, че за една жена е малко недостойно да се издържа сама, и не пропускаше да напомни при случай, че по рождение тя е лейди. Не можеше да не спомене също така имената на своите познати, с които да те убеди, че не е слязла по-надолу по социалната стълбица. Чувствуваше се малко неудобно от собствената си смелост, деловитост и предприемчивост, но се радваше, че на другия ден е канена на вечеря у един висш адвокат, който живеел в Саут Кенсингтън. Със задоволство ми съобщи, че синът й следва в Кеймбридж, и малко на смях спомена за поредната вечеринка с танци, където дъщеря й, която току-що излязла, била поканена. Зададох глупав, струва ми се, въпрос:

— Ще усвоя ли вашата професия?

— О, не. Няма да й позволя — отговори мисис Стрикланд. — Тя е толкова хубава. Сигурна съм, че ще се омъжи изгодно.

— Мислех си, че може да ви бъде в помощ.

— Няколко души препоръчват да стане актриса, но аз, разбира се, не съм съгласна. Познавам всички главни драматурзи и още утре мога да й осигуря роля, но не бих искала тя да общува с какви да е хора.

Надменността на мисис Стрикланд ми подействува почти като студен душ.

— Чували ли сте нещо за съпруга си?

— Нищо не е стигало до мен. Може и да е умрял.

— Възможно е да го срещна случайно в Париж. Искате ли да ви съобщя нещо за него?

Тя се подвоуми за миг.

— Ако наистина е изпаднал в затруднение, готова съм да му помогна малко. Ще ви изпратя пари и вие можете да му ги давате постепенно, според нуждите му.

— Много мило от ваша страна — казах аз.

Ала знаех, че към това предложение не я беше подтикнало доброто сърце. Не е вярно, че страданието облагородява характера; понякога това прави щастието, но от страданието в повечето случаи хората стават дребнави и отмъстителни.